Дийн Кунц
Вратата към декември (16)

16

Все още под въздействието на хипнозата детето изписка:

— Не!

— Мелани, миличка, не се притеснявай, спокойно. Никой няма да ти причини болка.

Момичето отметна глава, задиша учестено, в гърлото му се надигна вопъл от страх и ужас, но се чу само тъничко „иииииии“. Изви се и се опита да се измъкне от скута на майка си.

Лора я задържа:

— Престани да се бориш, Мелани. Не мърдай. Не се бой.

Изведнъж детето замахна с две ръце към несъществуващия нападател и неволно удари Лора в гърдите, после в лицето — и двата удара бяха силни и болезнени.

За миг Лора се вцепени. Ударът в лицето бе достатъчно силен, за да й се насълзят очите.

Мелани се изтъркаля от скута на майка си, падна на пода и започна да пълзи по-далече от канапето.

— Мелани, спри!

Въпреки следхипнотичното състояние, при което би трябвало момичето да слуша и да се подчинява единствено на разпорежданията на Лора, тя не обърна внимание на майка си. Изпълзя покрай люлеещия се стол, като издаваше жални звуци като животно, обладано от сляп ужас.

Котаракът се бе изправил на люлеещия се стол, скочи оттам и излетя навън от кабинета.

— Мелани, изслушай ме.

Момичето изчезна зад бюрото.

С още пареща от удара лява буза Лора също заобиколи бюрото. Мелани се бе пъхнала в отвора под плота и се спотайваше там. Лора се приведе и я погледна. Детето бе седнало със сключени около вдигнатите колене ръце, бе опряло брадичката си върху тях и се взираше с широко отворени очи, които — както и преди — не виждаха нито Лора, нито каквото и да е друго.

— Мила?

Момичето се мъчеше да си поеме дъх, като че ли бе спринтирало.

— Не я оставяй да се… отвори. Дръж я… затворена… здраво затворена.

Ърл Бентън се показа на вратата:

— Всичко ли е наред?

Лора вдигна глава над бюрото.

— Да. Само… дъщеря ми, но тя ще се оправи.

— Сигурна ли сте? Аз не мога ли нещо да помогна?

Ърл с нежелание тръгна отново към хола.

Лора пак се наведе под бюрото. Мелани все още дишаше тежко, но сега бе започнала и да трепери, а по двете й бузки се стичаха сълзи.

— Излез оттам, малката ми.

Момичето не помръдна.

— Мелани, изслушай ме, моля ти се, и направи каквото ти кажа. Излез оттам веднага.

Вместо това момичето се опита да се завре още по-навътре в отвора, макар че вече нямаше място.

Нито един от пациентите на Лора не бе се бунтувал толкова много по време на хипнотичната терапия. Тя се загледа за малко в момичето и реши да я остави под бюрото засега, тъй като там явно се чувстваше малко по-спокойна.

— Мила, от какво се криеш?

Никакъв отговор.

— Мелани, трябва да ми кажеш — какво искаш да остане затворено?

— Не я оставяй да се отвори — с нещастен глас помоли момичето и като че ли за първи път отвърна на Лора, макар че очите й оставаха втренчени в някакъв ужас на друго място и по друго време.

— Какво да не оставям да се отвори? Кажи ми, Мелани.

— Дръж я затворена! — извика детето, стисна очи и прехапа устната си така силно, че се появи капка кръв.

Лора се пресегна в отвора и сложи длан върху ръката на дъщеря си:

— Мила моя, за какво говориш? Ще ти помогна да я държиш затворена само ако ми кажеш за какво говориш.

— В-в-вратата — изстена момичето.

— Каква врата?

— Вратата.

— Вратата към контейнера ли?

— Тя се отваря, отваря се!

— Не — рязко отсече Лора. — Изслушай ме. Трябва да ме чуеш и да приемеш онова, което ти казвам. Вратата не се отваря. Затворена е. Здраво е затворена. Погледни я. Виждаш ли? Дори не е открехната; нито сантиметър.

— Нито сантиметър — повтори Мелани и вече нямаше съмнение, че с част от себе си можеше да чува Лора и да й отговаря, макар че продължаваше да гледа през нея и през повечето време обитаваше някакви свои измислени селения.

— Нито сантиметър — потвърди Лора и изпита огромно облекчение, че е успяла да поеме вече нещичко в ръцете си.

Момичето се поуспокои. Трепереше и лицето му още бе набраздено от сълзите, но вече не прехапваше устните си. Върху брадичката бе останал червен белег от кръвта.

— Сега, миличка — продължи Лора, — вратата е затворена и ще си остане така; нищо от другата страна няма да може да я отвори, защото съм й сложила нова заключалка и здраво резе. Разбираш ли?

— Да. — В слабия глас на детето се чувстваше съмнение.

— Погледни вратата. На нея има голяма и лъскава нова заключалка. Виждаш ли новата заключалка?

— Да. — В гласа на Мелани този път се чувстваше по-голямо доверие.

— Голяма медна заключалка. Огромна.

— Да.

— Огромна и здрава. Нищо не би могло да я строши.

— Нищо — съгласи се момичето.

— Добре. Много добре. А сега… макар че вратата не може да се отвори, аз бих искала да знам какво има от другата й страна.

Момичето не отговори.

— Миличка? Кажи ми какво има от другата страна на вратата.

Белите ръчички на Мелани закръжиха и замахаха в празното пространство под бюрото, като че ли се опитваше да нарисува нещо във въздуха.

— Какво има от другата страна на вратата? — попита отново Лора.

Ръцете продължаваха да се движат. Момичето издаваше нечленоразделни, отчаяни звуци.

— Кажи ми, скъпа.

— Вратата…

— Къде води вратата?

— Вратата към…

— Към какво?

— Вратата… към… декември — изрече накрая Мелани. Страхът й се разби под напора на останалите чувства — нещастие, отчаяние, тъга, самота, притеснение, детето сподави безсловесните си звуци и изхлипа: — Мамо? Мамо?

— Тук съм, пиленце — увери я Лора, стресната от нуждата на дъщеря й от нея.

— Мамо?

— Тук съм. Ела при мен, миличка. Излез оттам.

Момичето проплака, не излезе, но отново попита:

— Мамо? — Изглежда, си мислеше, че е сама, далече от утехата, която можеше да намери в прегръдките на Лора, макар всъщност да бяха само на сантиметри една от друга. — О, мамо! Мамо!

Докато се взираше в сенчестия отвор под бюрото и гледаше как момиченцето й плаче и говори несвързано, като се пресягаше и го докосваше, Лора споделяше някои от чувствата на Мелани, особено тъгата и притеснението, но бе изпълнена и със силно любопитство.

Вратата към декември?

— Мамо?

— Тук съм. Съвсем близо до теб.

Бяха така близо една до друга и все пак ги разделяше огромна и загадъчна бездна.