Дийн Кунц
Сграбчи нощта (7)

6

Половината къщи в Мъртвия град имат само площадки отпред. Едноетажното жилище пред мен беше от другата половина и имаше веранда с тухлени стъпала.

Паяк бе изплел паяжина между колоните от двете страни на стъпалата. Не виждах тази мрежа в мрака, но там сигурно не живееха гигантски мутирали насекоми, защото тънките като коприна нишки бяха толкова крехки, че се разкъсаха без никаква съпротива.

Макар че събитията през последните седмици ме бяха накарали да изпитвам непознато и дълбоко уважение към много от животните, с които съжителствахме на този свят, никога няма да стана поклонник на пантеизма. Пантеистите боготворят всички форми на живот, дори паяците и мухите, но не мога да се примиря с мисълта, че разни гърчещи се гадини ще се хранят с тялото ми, когато умра. Не се чувствам длъжен да приемам всяко живо същество за свой съгражданин на тази планета, с равни права като моите и заслужаващо всички почести, ако то ме смята за вечеря. Убеден съм, че Майката природа разбира отношението ми и не се обижда.

Олющената предна врата, която изглеждаше някак фосфоресцираща, беше открехната. Ръждясалите панти не изскърцаха, но издадоха стържещ звук като сухи кости на скелет, който показва юмрук.

Влязох в къщата.

Запитах се дали да затворя вратата. Може би птиците неочаквано щяха да се отърсят от тайнствения си унес, да изкрещят и да полетят към мен.

От друга страна, вратата е изход за бягство. Оставих я отворена.

Макар да бях обгърнат в мрак — досущ превръзка на очите — знаех, че се намирам в хола. Стотиците едноетажни къщи имат едно и също разпределение — хол, трапезария, кухня и две спални.

Дори когато бяха добре поддържани, тези скромни домове предлагаха минимални удобства на предимно младите семейства на военните. Сега помещенията миришеха на прах, мухъл, разложение и мишки.

Подовете са от дъски, покрити с няколко пласта боя, и скърцат дори под стъпките на майстор по промъкването крадешком като мен.

Но дъските не ме вълнуваха, защото шумът, който издаваха, ме уверяваше, че никой не може да влезе в къщата и лесно да се прокрадне към мен.

Очите ми се приспособиха към мрака и видях прозорците. Макар че са точно под покрива на верандата, стъклата се виждат дори на непряка лунна светлина: пепелявосиви правоъгълници в инак непрогледната тъма.

Приближих се до най-близкия от двата, които не бяха счупени. Стъклото беше мръсно. Извадих хартиена носна кърпа и изчистих кръгче в средата.

Предните дворове на тези къщи не са големи и между лавровите дървета виждах близката улица. Не очаквах да видя парад, но като всеки друг се възбуждам при вида на мажоретки с къси полички и си помислих, че няма да е зле да се подготвя.

Отново включих клетъчния телефон и набрах номера на невписаната в указателя линия, която ме свързва пряко с кабината на предаванията на Кей Би Ей Уай, най-голямата радиостанция в Санта Розита Каунти, където Саша Гудал е дисководеща от полунощ до шест сутринта. Тя е и генерален директор, но след като станцията загуби слушателите си от средите на военните — както и част от печалбите си от рекламите — след затварянето на Форт Уайвърн, Саша не беше единствената от останалите служители, които работеха на две смени.

Тази линия не звъни в кабината, а активира проблясваща синя лампа на стената срещу микрофона на Саша. Тя явно не говореше в ефир в момента, защото вместо да остави обаждането на тонрежисьора, вдигна слушалката и каза:

— Хей, Снежко.

Не съм единственият, който знае номера на линията, но Саша винаги познава, че съм аз.

— Песен ли си пуснала?

— „Бъркотия в синьо“.

— Елвис Пресли.

— Остава по-малко от минута до края.

— Не знам как го правиш.

— Кое?

— Казваш: „Хей, Снежко“, преди да съм проронил и дума.

— Е, и как според теб го правя?

— Вероятно половината обаждания по тази линия, на които отговаряш, са от мен, затова винаги казваш: „Хей, Снежко“.

— Не позна.

— Така е — настоях.

— Никога не лъжа.

Това беше вярно.

— Не затваряй, мили.

Докато я чаках да се обади отново, слушах предаването й по телефонната линия.

Гласът й беше дрезгав, но въпреки това мек като кадифе, нежен, плавен и съблазнителен. С този глас Саша беше в състояние да ме убеди да си купя вечно жилище в ада — е, стига да имаше климатична инсталация.

Опитах да не се разсейвам напълно от гласа й и с едно ухо слушах дали дъските на пода не скърцат. На улицата нямаше никого.

За да си позволи пълни пет минути за разговор с мен, Саша пусна две песни една след друга — „Годината беше много добра“ на Франк Синатра и „Съсипана съм“ на Патси Клайн.

— Не бях чувал такава еклектична комбинация — Синатра, Елвис и Патси — казах аз, когато отново чух гласа на Саша.

— Тази вечер предаването е тематично.

— И каква е темата?

— Не слушаш ли?

— Зает съм. Каква е темата?

— „Нощта на оживелите мъртъвци“.

— Стилно.

— Благодаря. Какво става?

— Кой тоноператор е на смяна?

— Дуги.

Дуги Сасман е живописно татуиран почитател на мотоциклетите „Харли Дейвидсън“ и тежи над сто и петдесет килограма, двайсет и пет от които се дължат на непокорните му руси коси и буйната, мека като коприна брада. Въпреки че има врат, дебел колкото подпорна греда на пристан, и корем, на който могат да свият гнездо цяло семейство морски чайки, Дуги привлича жените като магнит. Срещал се е с някои от най-красивите мадами по плажовете от Сан Франциско до Сан Диего. Макар че е добряк, въпреки мечешкия си чар, трайният му успех със смайващи хубавици, които между другото не се печелят само с обаятелна личност, според Боби е една от най-великите загадки на всички времена, наравно с въпроса защо са изчезнали динозаврите и защо торнадото винаги поразява паркингите за каравани.

— Можеш ли да изчезнеш за един-два часа и да оставиш Дуги да води предаването? — попитах.

— Искаш едно бързо чукане ли?

— Ако е с теб, искам да трае вечно.

— Колко си романтичен — иронично подхвърли тя, но в гласа й прозвуча задоволство.

— Имаме приятел, който се нуждае от помощ.

— Сега пък какво се е случило? — Тонът й стана сериозен.

Не можех да й разкажа какво е положението заради вероятността някой да ни подслушва. В Мунлайт Бей е нещо като полицейска държава, въдворена толкова изкусно, че е буквално незабележима. Ако ме подслушваха, не исках да им съобщавам, че Саша ще отиде в къщата на Лили Уинг, защото имаше опасност да я спрат, преди да стигне дотам. Лили отчаяно се нуждаеше от подкрепа.

— Знаеш ли… — Стори ми се, че забелязах движение на улицата. Присвих очи и реших, че съм видял само сянка, вероятно от края на облак, докоснал лицето на луната. — Знаеш ли „Тринайсет начина“?

— Тринайсет начина ли?

— За коса — отговорих аз и пак избърсах стъклото. Дъхът ми остави лека пара.

— Косът. Да, разбира се.

Говорехме за стихотворението „Тринайсет начина да гледаш кос“ от Уолас Стивънс.

Баща ми се тревожеше как ще я карам без семейство, затова ми завеща къща без ипотека и огромна застраховка живот. Но ми бе оставил и друго утешително наследство — любов към съвременната поезия. И тъй като Саша бе усвоила тази страст от мен, можехме да объркваме подслушвачите, както с Боби бяхме сторили, използвайки сърфистки жаргон.

— Има една дума, която очакваш, че той ще използва — продължих аз, говорейки за Стивънсън, — но тя така и не се появява.

— Аха — рече Саша и разбрах, че следи мисълта ми.

Някой не толкова даровит поет, пишейки тринайсет строфи за кос, сигурно би употребил думата „крило“, но Стивънс не бе прибягнал до нея.

— Сещаш ли се кого имам предвид?

— Да.

Саша знаеше, че Лили Уинг^[1] — някога Лили Травис — бе първата жена, която бях обичал и бе разбила сърцето ми.

Саша е втората жена, която обичам в най-дълбокия смисъл на думата, и се кълне, че никога няма да разбие сърцето ми. Вярвам й. Никога не лъже.

Освен това твърди, че ако й изневеря, ще използва бормашината си, за да пробие дупка в гърдите ми.

Виждал съм бормашината. На един от стоманените свредели с червен лак за нокти е написала името ми: „Крис“. Сигурен съм, че е шега.

Саша не бива да се притеснява. Ако някога разбия сърцето й, сам ще пробия гърдите си и ще й спестя труда да си измие ръцете след кървавото дело.

Колко съм романтичен!

— Защо трябва да помогнем на приятеля? — попита тя.

— Ще разбереш, когато отидеш там.

— Някакви съобщения?

— Надежда. Това е съобщението. Още има надежда.

Всъщност не бях толкова уверен. Може би в посланието, което току-що бях изпратил на Лили, нямаше надежда. Не се гордея с факта, че за разлика от Саша понякога лъжа.

— Къде си? — попита тя.

— В Мъртвия град.

— По дяволите.

— Е, ти ме попита.

— Вечно се забъркваш в неприятности.

— Това е девизът ми.

Не посмях да й кажа за Орсън, дори прикрито, използвайки кода с поезията. Гласът можеше да ми измени, издавайки безпокойството ми, което с огромни усилия сдържах. Ако помислеше, че кучето е в сериозна опасност, Саша щеше да настоява да дойде в Уайвърн да го търси.

И наистина щеше да ми помогне. Наскоро с изненада бях установил, че умее да се защитава и да борави с оръжия — неща, които не се учат в училищата за дисководещи. Макар че не прилича на амазонка, тя би се сражавала като една от тях. Саша обаче беше по-добър приятел, отколкото боец, а Лили Уинг се нуждаеше от съчувствието и състраданието й повече, отколкото аз се нуждаех от подкрепата й.

— Крис, знаеш ли какъв ти е проблемът?

— Прекалено съм красив.

— Точно така — иронично отговори тя.

— Може би и твърде умен.

— Проблемът ти е, че безразсъдно взимаш всичко присърце.

— Ще кажа на доктора да ми предпише хапчета „на кого му пука, по дяволите“.

— Затова те обичам, Снежко, но това ще те убие.

— Става дума за приятел — напомних й, имайки предвид Лили Уинг. — Както и да е, с мен всичко ще бъде наред. Боби ще дойде.

— Аха. В такъв случай ще започна да съчинявам надгробното ти слово.

— Ще му кажа какви ги говориш.

— Двете изкупителни жертви.

— Обичам те, Гудал.

— И аз те обичам, Снежко.

Изключих телефона и се наканих да се обърна, когато отново забелязах движение на улицата. Този път не беше сянка на облак, плъзгащ се по луната.

Беше маймуна.

Закачих телефона на колана, освобождавайки двете си ръце.

Маймуните не се движат поединично, а на стада.

Наскоро бях научил много неща за тези животни. Ако поради някаква причина отида да живея в мочурищата във Флорида, ще стана специалист по алигаторите.

Стадото маймуни мина покрай къщата, вървейки в посоката, в която се бях отправил. На лунната светлина козината им изглеждаше по-скоро сребриста, отколкото кафява.

Въпреки блясъка, който ги правеше по-забележими от обикновено, не можах да ги преброя. Може би бяха пет, шест или осем… Някои вървяха на четири крака, други — приведени, а трети — изправени като хора. Десет, единайсет, дванайсет…

Движеха се бавно и непрекъснато вдигаха глави, оглеждайки се на всички страни, понякога взирайки се подозрително назад по пътя, по който идваха. Макар че скоростта и поведението им може би означаваха предпазливост или дори страх, аз се съмнявах дали се боят. По-скоро търсеха или преследваха нещо.

Може би мен.

Петнайсет, шестнайсет.

На цирковата арена, издокарани в елечета с пайети и червени фесове, маймуните предизвикват усмивки, смях и радост. Тези обаче не танцуваха, не лудуваха, не правеха салта, не се премятаха, не жонглираха и не свиреха на миниатюрни акордеони. Нито една не се интересуваше от кариера в развлекателното изкуство.

Осемнайсет.

Това бяха маймуни резус, най-често използваните при медицинските експерименти и всички с възможно най-големи размери за вида си — високи над шейсет сантиметра и тежки дванайсет-тринайсет, дори петнайсет килограма. От горчивия си опит знаех, че тези животни са бързи, подвижни, силни, неестествено умни и опасни.

Двайсет.

Родина на маймуните е по-голямата част на света — джунгли, тревисти местности и планини, но не и Северна Америка — с изключение на онези, които нощем дебнеха в Мунлайт Бей. Малцина от жителите знаят за тях.

Сега разбрах защо птиците на лавровото дърво над мен бях замлъкнали. Бяха усетили приближаването на този свръхестествен парад.

Двайсет и една. Двайсет и две.

Стадото се превръщаше във войска.

Споменах ли за зъбите? Маймуните са всеядни. Хранят се предимно с плодове, ядки, семена, листа и птичи яйца, но когато почувстват необходимост от месо, дъвчат вкуснотии като насекоми, паяци и дребни бозайници — мишки, плъхове и къртици. Не приемайте покана за вечеря от маймуна, ако не знаете какво ще бъде менюто. Както и да е. Тъй като са всеядни, маймуните имат остри предни зъби, за да могат по-добре да захапват и откъсват.

Обикновено не нападат човешки същества. Активни са денем и почиват през нощта — с изключение на един южноамерикански вид с бухалски очи и мека козина, които водят нощен живот.

Бродещите из Форт Уайвърн и Мунлайт Бей не са обикновени. Те са изпълнени с омраза, злобни и психясали. Ако имат избор между тлъста, вкусна мишка в маслен сос и възможността да издерат лицето ви само заради удоволствието, дори няма да оближат устни от съжаление, че са пропуснали закуската.

Преброих двайсет и две маймуни, когато минаващата по улицата вълна от козина внезапно се завъртя. Редицата се огъна и спря. Маймуните се скупчиха в кръг по много загадъчен и конспиративен начин.

Макар че не проявяваха интерес към къщата, където се криех, нито към останалите домове, животните бяха достатъчно близо, че да ме полазят тръпки. Приглаждайки щръкналите косъмчета на тила си, се замислих дали да не се измъкна през задната врата, преди гадините да са нахлули в къщата.

Но ако излезех, нямаше да знам в каква посока ще се отправят, след като продължат да вървят. Имаше голяма вероятност да се сблъскам с тях, при това с фатален за мен изход, вместо да ги избегна.

Преброих двайсет и две, но бях пропуснал няколко. Може би бяха трийсетина. Пълнителят на глока е за десет патрона, два от които вече бях изразходвал, а резервният беше в кобура. Дори изведнъж да се превърнех в изкусен стрелец и по чудо да уцелех с всичките си патрони, пак щяха да останат дванайсетина звяра.

Ръкопашният бой със сто и петдесет килограмова пищяща маймуна не се вмества в представата ми за честна борба; мога да сразя невъоръжена, беззъба стара маймуна, ако летя с щурмови хеликоптер „Блекхоук“.

Приматите още стояха на улицата. Бяха се скупчили толкова гъсто един до друг, че на лунната светлина приличаха на голям организъм с много глави и опашки.

Не можех да разбера какво правят. Вероятно защото не съм маймуна.

Приближих се до прозореца и присвих очи, опитвайки се да ги видя по-добре и да разсъждавам като тях.

Най-вълнуващият и най-щедро финансиран научен проект, разработван в Уайвърн, бе програма за повишаване на човешката и на животинската интелигентност, подвижност, бързина, зрение, слух, обоняние и продължителност на живота. Това е трябвало да бъде извършено с прехвърлянето на подбран генетичен материал не само от човек на човек, но и между различните видове.

Макар да беше гениална, майка ми не беше луда. Не прекарваше много време в лабораториите. „Работното й място“ беше в главата и мозъкът й беше екипиран като всичките научноизследователски университетски институти в страната, взети заедно. Майка ми седеше в кабинета си в колежа „Ашдън“, рядко посещаваше лабораториите и подкрепяна от правителствени стипендии, мислеше, докато другите учени действаха. Тя се бе заловила не да изтреби човечеството, а да го спаси, и съм убеден, че дълго време не е подозирала за безразсъдните и зловещи цели, за които хората в Уайвърн са използвали теориите й.

Пренасяне на генетичен материал от един вид на друг. С надеждата да създадат висша раса. В безумно търсене на съвършения, непреодолим войник. Умни зверове в безброй разработки, създадени за бъдещи бойни полета. Причудливи биологични оръжия, миниатюрни като вирус или грамадни като мечка гризли.

Мили боже!

Лично мен това ме кара да изпитвам носталгия по добрите стари времена, когато най-амбициозните умове са се задоволявали с мечти за взривяващи градове ядрени бомби, монтирани на сателит смъртоносни лъчи и нервнопаралитичен газ, от който жертвите се гърчат като гъсеници.

Животни за тези експерименти се намират лесно, защото зверовете не могат да си наемат добри адвокати, които да ги предпазят, но учудващото е, че е имало на разположение и човешки същества. На войниците с доживотна присъда за особени жестоки убийства е бил предлаган избор да гният във военни затвори с максимални мерки за сигурност или да спечелят някаква свобода, участвайки в тайните експерименти.

После нещо се объркало.

Много.

Във всички човешки начинания неизбежно нещо се обърква. Някои казват, че това е, защото хаосът е присъщ на Вселената, други — защото сме видове, изпаднали в немилост пред Бога. Каквато и да е причината, сред човешките създания има много смахнати екземпляри.

Системата, използвана за пренасянето на нов генетичен материал в клетките на експерименталните обекти, е бил ретровирус, гениално творение на майка ми, Глициния Джейн Сноу, която неизвестно как намираше време да прави страхотни шоколадови сладки. Разработеният ретровирус е трябвало да бъде немощен и омаломощен — или с други думи стерилен — и доброкачествен: жив инструмент, който да прави точно каквото се иска от него. След като си е свършел работата, микроорганизмът е трябвало да умре. Не след дълго обаче ретровирусът мутирал и се превърнал в устойчив, бързо възпроизвеждащ се, заразен микроорганизъм, който можел да се пренася в телесните течности чрез обикновен контакт на кожата, причинявайки не болести, а генетични промени. Тези микроорганизми се вкопчили в произволни вериги ДНК от многобройните видове в лабораторията и ги пренесли в телата на учените, работещи върху проекта, които известно време не съзнавали, че бавно, но необратимо се променят. Физически, психически, емоционално. Преди да разберат какво става с тях и защо, някои учени от Уайвърн заприличали на опитните животни в клетките.

Преди около две години този процес изведнъж станал очевиден, когато в лабораториите избухнало насилие. Никой не ми обясни какво точно се е случило. Хората се избили взаимно в странен и жесток сблъсък. Опитните животни или избягали, или нарочно били пуснати на свобода от хора, чувстващи необяснимо сродство с тях.

Сред онези животни били и маймуните резус, чиято интелигентност била значително повишена. Макар че според мен интелигентността е свързана с размера на мозъка и броя на гънките на мозъчната кора, резусите нямаха уголемени черепи и с изключение на няколко издайнически отличителни черти, приличаха на обикновени представители на своя вид.

Оттогава маймуните са бегълци. Крият се от федералните власти и от военните, които тихомълком се опитват да изтребят тях и всички други доказателства за случилото се в Уайвърн, преди обществеността да научи, че избраните от нея представители на властта са осигурили края на света. Освен замесените в заговора, за тези събития знаем само още шепа хора и ако се опитаме да оповестим случая в медиите, ще ни убият така уверено, както унищожават резусите.

Те убиха майка ми. Твърдят, че била изпаднала в депресия от начина, по който са злоупотребили с теорията й, и се е самоубила, блъскайки се с висока скорост в подпората на моста на юг от града. Но майка ми не се отчайваше лесно. И никога не би ме изоставила сам да се изправя лице в лице с кошмара, който може би настъпваше. Мисля, че е смятала да оповести случилото се и да каже истината на медиите с надеждата да получи съгласие за разработването на спасителна програма, по-мащабна от погребаната под Уайвърн, привиквайки на помощ най-добрите генни инженери в света. Но те бяха затворили устата й. Така мисля. Нямам доказателство. Но тя беше моя майка и за някои от тези събития мисля каквото ми изнася.

Междувременно заразата се разпространява бързо и няма почти никаква вероятност злото да бъде поправено или дори ограничено. Заразените служители бяха дислоцирани из цялата страна, пренасяйки ретровируса, преди някой да разбере, че има проблем и да бъде наложена карантина. Генетичните мутации вероятно ще се проявят във всички животински видове. Може би единственото, което буди съмнение, е дали това ще бъде бавен процес, изискващ десетилетия или векове, или ужасът бързо ще ескалира. Досега, с малки изключения, ефектите са едва забележими и не широко разпространени, но това може да е затишие пред буря. Предполагам, че отговорните лица трескаво търсят лек, но същевременно изразходват много енергия, полагайки усилия да скрият източника на приближаващата се катастрофа, за да не се разбере кой е виновникът.

Никой от горните етажи на властта не иска да се изправи пред обществения гняв. Не се страхуват, че ще бъдат изритани от постовете си. Чака ги нещо много по-лошо, ако истината излезе наяве. Може да бъдат съдени за престъпления срещу човечеството. Вероятно ще твърдят, че са потулили истината като необходимост, за да избегнат паника, граждански безредици и дори международна карантина на цяла Северна Америка, но онова, което наистина ги безпокои, е вероятността да бъдат линчувани и разкъсани от разгневените тълпи.

Може би някои от съществата, които се въртяха в кръг на улицата пред къщата, бяха от дванайсетте, избягали от лабораториите в онази историческа и зловеща нощ на насилие. Повечето бяха израснали на свобода потомци на бегълците, но интелигентни като родителите си.

Обикновените маймуни са бъбриви, но трийсетте навън не издаваха нито звук. Трупаха се с нарастващо оживление и размахваха ръце и опашки, но дори да дърдореха, звуците не проникваха нито през стъклото на прозореца, нито през отворената врата, макар резусите да бяха само на няколко метра.

Крояха нещо по-лошо от маймунски лудории.

Макар че резусите не са умни като хората, предимството, което ние имаме, не е достатъчно голямо, за да ме накара да се чувствам удобно и да играя покер с тях. Освен ако преди това не ги напиех.

Необичайно развитите примати не са първоначалната заплаха, родена в лабораториите на Уайвърн. Тази „чест“, разбира се, се полага на преобразуващия гените ретровирус, който може да промени всяка жива твар. Но що се отнася до злосторниците, маймуните са адски добри подкрепления.

За да добиете по-ясна картина за евентуалната бъдеща заплаха от тези променени резуси, представете си, че плъховете са ужасна напаст, макар съвсем да не са интелигентни като нас. Тези гризачи унищожават двайсет процента от хранителните запаси в света, въпреки че сравнително успешно изтребваме цели колонии от тях и контролираме броя им. Представете си какво би станало, ако плъховете са дори наполовина умни колкото нас и можем да се състезаваме на по-равностойна основа. Тогава ще бъдем въвлечени в отчаяна война с тях, за да предотвратим масова гладна смърт.

Наблюдавайки маймуните на улицата, се запитах дали не виждам бъдещите си противници в последната битка между доброто и злото.

Освен високото ниво на интелигентност, те имат и още едно качество, което ги прави по-страшни врагове от гризачите. Докато плъховете действат инстинктивно и не са достатъчно умни да приемат всичко лично, тези маймуни ни мразят със злобна и безмилостна страст.

Мисля, че са настроени враждебно към нас, защото ние сме ги създали, но сме си свършили зле работата. Отнели сме им елементарната животинска невинност, от която са били напълно доволни. Повишили сме интелигентността им, докато са започнали да осъзнават какво е истинското им място в света, но не сме ги надарили с достатъчно интелект, за да могат да подобрят съдбата си. Направили сме ги само достатъчно умни, за да бъдат недоволни от живота си на маймуни. Дали сме им способността да мечтаят, но не и способ да осъществят мечтите си. Били са прокудени от нишата си в царството на животните и не могат да си намерят ново място. Откъснати от структурата на сътворението, те скитат безпризорни, объркани и изпълнени с копнеж, който не може да бъде удовлетворен.

Не ги обвинявам, че ни мразят. Ако бях един от тях, и аз щях да мразя хората.

Съчувствието ми обаче нямаше да ме спаси, ако излезех от къщата, стиснех нежно лапите им и изразях възмущението си от арогантността на човешките същества.

За няколко минути щях да бъда разкъсан на парчета.

Работата на майка ми бе довела до създаването на тези същества и те, изглежда, го разбираха, защото ме дебнеха. Тя е мъртва, затова не могат да й отмъстят за изтерзания си живот на несретници. Тъй като аз съм единственото й дете, маймуните питаят особена ненавист към мен. И вероятно с право. Може би омразата им към всеки член на фамилията Сноу е оправдана. Нямам право да оспорвам измеренията на тяхното нещастие, макар това да не означава, че се чувствам задължен да платя цената за стореното от майка ми, която е била водена от най-благородни мотиви.

Изведнъж чух нещо като един-единствен отекващ звън на голяма камбана, последван от тракане. Групата се раздели около нещо, което не виждах. Разнесе се стържене на желязо и няколко маймуни обединиха сили, за да вдигнат някакъв тежък предмет.

Маймуните започнаха да се въртят в кръг. Някои само гледаха, докато други подскачаха до предмета и го прикрепяха да стои изправен. Отначало ми заприлича на гигантска лъскава монета. После видях, че е капак от канализацията, който бяха изтръгнали от дупката му в бетонната настилка.

Изведнъж всички започнаха да бъбрят и да кряскат, сякаш бяха група палави деца, които си играеха с автомобилна гума. Но доколкото ги познавах, такава игривост беше абсолютно неприсъща за тях. При предишните ми срещи с тях, резусите се държаха не като деца, а по-скоро като бръснати глави убийци, заредени с енергия от ангелски прах и кокаин.

Маймуните бързо се умориха да търкалят железния капак. Сетне с неимоверни, задружни усилия, три от тях го завъртяха, сякаш наистина беше монета.

Стадото отново се умълча. Събраха се около въртящия се диск, като стояха на разстояние, за да му предоставят място да се движи, но го наблюдаваха с огромен интерес.

От време на време трите, които бяха завъртели капака, се втурваха към него, като го поддържаха в равновесие. Изборът на подходящия момент показваше най-малко елементарно разбиране на законите на физиката и изискваше умения, неприсъщи за животни.

Въртящият се диск издаваше дрезгав звук, докато ръбът стържеше бетонната настилка и тихата песен бе единственият звук в нощта.

Но капакът явно не беше достатъчно привлекателно зрелище, за да обясни силния интерес на стадото. Резусите бяха изпаднали в захлас. Почти в унес. Беше ми трудно да повярвам, че въртенето на диска хипнотизирало маймуните.

Вероятно не бях очевидец на игра, а на ритуал, церемония със символично значение, която беше ясна за резусите, но напълно загадъчна за мен. Ритуалът и символизмът подсказваха наличие на абстрактно мислене, и подсилваха убеждението ми, че животът на тези маймуни има духовно измерение и че са не само умни, но и способни да размишляват за произхода на нещата и смисъла на съществуването си.

Тази мисъл ме разстрои толкова силно, че едва не им обърнах гръб.

Въпреки омразата към човечеството и склонността им към насилието, вече изпитвах състрадание към тези нещастни същества и бях потресен от статута им на отхвърлени от света. Ако наистина притежаваха способността да си задават въпроси за Бога и за устройството на Вселената, тогава може би познаваха болката на човечеството, стремяха се да разберат защо нашият Създател ни оставя да страдаме толкова много, споделяха ужасния, неосъществим копнеж да Го намерим, да видим лицето Му, да Го докоснем и да се убедим, че Той съществува. Ако и маймуните изпитват човешките терзания, тогава не само им съчувствам, но и ги съжалявам.

А щом ги съжалявам, как бих могъл да ги убия без колебание, ако се наложи, за да спася себе си или живота на някой приятел? По време на последната ни среща се наложи да отблъсквам с огнестрелно оръжие ожесточените им атаки. Лесно е да използваш смъртоносна сила, когато противникът ти е глупав. Можеш да натиснеш спусъка без угризения само когато омразата ти е равна на тази на противника. Съжалението поражда колебание и може да е ключът към райските врати, ако раят наистина съществува, но невинаги е предимство, когато се биеш за живота си с безмилостен враг.

Въртящото се желязо на улицата промени звука си и между тоновете настъпи по-продължително колебание. Капакът бе започнал да намалява скоростта си.

Нито една маймуна не се спусна да го завърти отново. Всички го наблюдаваха със странен интерес.

Дискът престана да се върти и издрънча на бетона, в същия миг животните се вцепениха. Последният звук отекна в нощта, последван от абсолютна тишина. Членовете на стадото гледаха с широко отворени очи капака.

След малко, сякаш събуждайки се от дълбок сън, бавно тръгнаха към него. Заобиколиха го, приклекнаха и замислено се вторачиха в желязото като врачки, анализиращи влажни листа от чай, за да предскажат бъдещето.

Няколко останаха по-назад, или защото нещо в капака ги накара да се почувстват неловко, или защото чакаха реда си.

Една погледна към къщата, в която се криех.

След като задържа погледа си само няколко секунди, маймуната вдигна очи към Луната. Или позата й излъчваше дълбока меланхолия, или аз бях обзет от сантименталност и приписвах твърде много човешки качества на тези маймуни.

После, макар че не бях помръднал, нито издал звук, животното трепна, рязко се изправи, загуби интерес към небето и отново погледна къщата.

— Я не ме прави на маймуна — измърморих.

Приматът тръгна с бавна, олюляваща се походка и се качи на засенчения от лавровите дървета тротоар, където спря.

Устоях на импулса да се отдръпна от прозореца. Мракът около мен беше непрогледен като в ковчега на Дракула, когато капакът е спуснат, и се чувствах невидим. Покривът на верандата беше издаден напред и пречеше на лунната светлина да освети лицето ми.

Нещастният дребен изрод явно оглеждаше не само прозореца, до който стоях, но и всяко ъгълче на малката едноетажна къща, сякаш възнамеряваше да намери посредник за продажба на недвижими имоти и да направи оферта.

Аз съм болезнено чувствителен към играта на светлината и сенките, която за мен е по-чувствена и от женско тяло. Не ми е забранено да позная ласките на жена, но ми е позволена само съвсем оскъдна светлина. Следователно всяка форма на осветление е наситена с еротично съдържание и болезнено съзнавам милувката на всеки лъч. Тук, в къщата, бях убеден, че съм се слял с мрака.

Маймуната пристъпи към пътеката, която разполовяваше предния двор и водеше към стъпалата на верандата. Беше на не повече от двайсет крачки от мен.

Обърна глава и зърнах светещите й очи. Обикновено мътножълти и проницателни като на данъчен инспектор, сега бяха огненооранжеви и още по-заплашителни на слабата светлина. Бяха изпълнени с онзи блясък, характерен за очите на нощните животни.

Сенките на лавровите дървета ми пречеха да видя добре съществото, но неспокойните движения на ярките му очи показваха, че резусът проявява любопитство към нещо и още не се е съсредоточил върху моя прозорец. Може би бе чул цвъртене или шумолене на мишка в тревата и се надяваше на вкусна гощавка.

Вниманието на другите маймуни още беше погълнато от капака.

Обикновените резуси са активни предимно през деня и очите им не блестят в мрака. Маймуните от Уайвърн имат по-остро зрение от събратята си, но от опит знам, че съвсем не са надарени като бухалите и котките. Зрителната им способност е само частично по-добра от онази на обикновените примати, от които са произлезли. В непрогледен мрак те са безпомощни почти като мен.

Любопитният примат направи още три крачки към къщата, излезе от сенките и спря на около четири метра от прозореца.

Изострянето на нощното им зрение вероятно е неочакван страничен ефект от експеримента за повишаване на интелигентността, но доколкото виждах, не беше придружен от подобрение на другите сетива. Обикновените маймуни, както и опитните резуси не са следотърсачи с обострени обонятелни способности като кучетата. Можеха да ме подушат от не по-голямо разстояние, отколкото аз тях, което означаваше около крачка-две, макар че те бяха доста миризливи. Макар да са опасни, особено ако срещнете цяло стадо, те не са толкова страшни, че да бъдат убити само със сребърен куршум.

Любопитната маймуна седна на тротоара, уви дългите си ръце около тялото, сякаш се утешаваше, и пак вдигна глава към луната. Гледа я толкова дълго, че вероятно забрави за къщата.

Погледнах часовника си. Тревожех се, че няма да мога да се измъкна от убежището си и да се срещна с Боби пред киното.

Пък и той беше в опасност, защото можеше да се натъкне на шайката резуси. Дори изобретателен човек като него нямаше да ги надвие, ако беше сам.

Ако маймуните не тръгнеха скоро, трябваше да рискувам и да му се обадя, за да го предупредя. Електронният сигнал от включването на клетъчния ми телефон обаче щеше да отекне в тишината на Мъртвия град като монах, развикал се в манастир, където всички са дали обет за мълчание.

Най-сетне любопитният резус престана да съзерцава медальона на луната и стана. Протегна косматите си ръце, разтърси глава и се върна на улицата.

Точно когато въздъхнах облекчено, малкият урод изврещя и пронизителният му крясък можеше да се изтълкува само като вик на тревога.

Събратята му отговориха като един. Всички вдигнаха глави, отскочиха встрани от железния капак, който привличаше вниманието им, и проточиха вратове, за да видят какво става.

Любопиткото започна да пищи, да се кара и да бърбори, като в същото време подскачаше, мяташе се, тресеше се, подрипваше и удряше с юмруци по бетонната настилка. Изви се назад и сякаш се вторачи в задника си, сетне се претърколи, скочи, удари се по гърдите, изсъска, изплю се, разтресе тяло, изтанцува няколко стъпки и хукна към къщата. Спря, обърна се и пак забърза към улицата, надавайки пронизителни крясъци, от които имаше опасност бетонът да се напука.

Въпреки примитивността на езика им, разбрах посланието.

Макар че маймуните бяха на десетина метра от къщата, виждах малките им кръгли светещи очи — досущ рояк едри светулки.

Някои започнаха да дюдюкат и да тананикат монотонно. Гласовете им бяха по-тихи от мяукането на любопиткото, но не звучаха като на организационен комитет по посрещането на гост.

Извадих глока от кобура.

В пистолета имаше осем патрона.

Имах резервен пълнител с още десет.

Осемнайсет патрона. Трийсет маймуни.

Отново направих изчисленията. В края на краищата поезията ме интересува повече от математиката, затова имаше причина да проверя сметката. И пак не излизаше.

Любопитният резус пак се втурна към къщата. Този път не се отклони от целта си. Събратята му хукнаха по моравата, насочвайки се право към мен и изведнъж всички млъкнаха едновременно, което говореше за организация, дисциплина и смъртоносна целеустременост.