Дийн Кунц
Сграбчи нощта (6)

5

Сякаш се бях озовал в страната на мъртвите. Движех се безшумно като призрак по осветената от звездите улица, търсейки Орсън. Нощта беше толкова тиха, че ударите на сърцето ми сигурно се чуваха в радиус от хиляди километри.

Облян от оскъдната светлина на далечните мъглявини, Мъртвият град приличаше на обикновено предградие, чиито жители са потънали в дълбок сън.

Ала дори под оскъдната лунна светлина се виждаше, че градът е запустял. На ръждясалите скоби висяха водосточни тръби. Дъсчените стени, някога безупречно бели и поддържани с военна педантичност, бяха олющени. Стъклата на прозорците бяха счупени и отворите зееха като усти, а лунните лъчи посребряваха назъбените краища на стъклените им зъби.

Напоителните системи вече не работеха и единствените оцелели дървета бяха онези с корени, които са проникнали дълбоко в почвата, където се намира минимален воден запас. Храстите бяха изсъхнали и приличаха на паяжини.

Министерството на отбраната няма достатъчно средства нито да разруши тези сгради, нито да ги поддържа за евентуална бъдеща употреба, няма и кандидати да закупят Уайвърн. От множеството военни бази, затворени след разпадането на Съветския съюз, някои бяха продадени на цивилни лица и превърнати в жилищни квартали или търговски центрове. Но тук, по централното калифорнийско крайбрежие, са останали обширни пространства земя, в случай че Лос Анджелис се разрасне на север. В момента Уайвърн се обитава само от мишки, гущери и койоти.

Пък и ако някой предприемач предложи за продан тези петстотин декара, по всяка вероятност ще получи отказ. Има основание да се мисли, че Уайвърн не е напуснат от целия персонал и че в тайни подземни лаборатории продължават да се разработват загадъчни проекти, достойни за лунатици от художествената литература като доктор Моро и Джекил. В пресата не се появиха съобщения, изразяващи състрадателна загриженост за останалите без работа луди учени от Уайвърн, нито за някаква програма за преквалификация, и тъй като много от тях живееха в базата и не поддържаха връзки с жителите на Мунлайт Бей, никой от местните хора не се запита къде са отишли. Струва ми се, че изоставянето на базата е само привидно и че работата върху проектите продължава.

Стигнах до следващата пресечка и спрях, за да се ослушам. Когато неспокойната луна отново се показа иззад облаците, се обърнах кръгом. Внимателно оглеждах къщите, между които се стелеше мрак, а прозорците им зееха като мъртви очи.

Понякога, когато бродя из Уайвърн, имам усещането, че някой ме наблюдава — не ме дебне като хищник, а проявява интерес към всяка моя стъпка. Научих се да се доверявам на интуицията си. Този път обаче имах чувството, че съм сам и никой не ме следи.

Прибрах глока в кобура. Ръкохватката бе оставила отпечатък върху влажната ми длан.

Погледнах часовника си. Един и девет минути.

Застанах под едно от лавровите дървета, откачих от колана си клетъчния телефон и го включих, после приклекнах с гръб към дънера.

Боби Халоуей, най-добрият ми приятел от седемнайсет години насам, има няколко телефонни номера. Дал е най-поверителния на не повече от петима приятели и отговаря на тази линия по всяко време на денонощието. Набрах номера.

Боби отговори на третото позвъняване.

— Спукана ти е работата, ако не е нещо важно.

Макар да мислех, че съм сам в тази част на Мъртвия град, прошепнах:

— Спеше ли?

— Ядях киби.

Киби е средиземноморско ястие — смляно говеждо, лук, ядки и подправки, увити в тесто и изпържени в много олио.

— Поне не се обаждам, когато правиш секс.

— Това е по-лошо.

— Сериозно си се заел с кибито си.

— Напълно сериозно.

— Напълно съм разбит — рекох, което на сърфистки жаргон означава да бъдеш залян от голяма разбиваща се вълна и съборен от сърфа.

— На плажа ли си?

— Говоря в преносен смисъл.

— Не го прави.

— Понякога така е най-добре — отговорих, намеквайки, че може да подслушват телефона му.

— Мразя тези глупости.

— Трябва да свикнеш, братко.

— Развали ми вечерята.

— Търся изчезнала скарида.

„Скарида“ означава дребен човек и терминът обикновено, но невинаги, се употребява като синоним на „юнга“ — непълнолетен сърфист. Джими Уинг е твърде малък, за да кара сърф, но наистина е дребен.

— Скарида ли? — повтори Боби.

— Съвсем дребна.

— Пак ли си играеш на детектив?

— Затънал съм до шията — потвърдих.

— Хахо — рече той, което не е много учтива дума, но ми се стори, че във възмутения му глас долових нотка на привързаност.

Внезапно пляскане на крила ме накара да подскоча, после разбрах, че източникът на звука е нощна птица, която кацна в клоните над главата ми. Козодой, гуачаро, славей или лястовица, объркала посоката.

— Въпросът е адски сериозен, Боби. Нуждая се от помощта ти.

— Виждаш ли какво става, като се отдалечиш от брега?

Боби живее в южния край на залива и сърфът е неговото призвание, целта на живота, основата на философията му и не само любим спорт, а истинско духовно начинание. Океанът е неговата катедрала и той чува Божия глас единствено в грохота на прибоя. Според него на петстотин метра навътре в сушата не става нищо важно.

Вторачих се в клоните, но не видях вече умълчалата птица, макар че сега лунната светлина беше ярка и лавровото дърво нямаше много листа.

— Нуждая се от помощта ти — повторих.

— Можеш да го направиш и сам. Стъпи на стол, завържи въже около врата си и скочи.

— Нямам стол.

— Тогава натисни спусъка на пушката с палеца на крака си.

Боби е в състояние да ме разсмее при всякакви обстоятелства, а смехът ме предпазва от полудяване.

Схващането, че животът е космическа шега, е близо до философията, с която Боби, Саша и аз живеем. Ръководните ни принципи са елементарни: жертвай се за истинските си приятели, бъди отговорен за себе си, не искай нищо от другите и се забавлявай колкото можеш повече. Не се замисляй за вчерашния ден, не се тревожи за утрешния, живей за мига и вярвай, че в съществуването ти има смисъл, дори когато светът изглежда само сляпа случайност и хаос. Когато животът те зашлеви, направи всичко възможно да отвърнеш на удара. Понякога черният хумор е единственото, което ни идва наум, но помага в трудни ситуации.

— Боби, ако ти кажа името на скаридата, веднага ще дотърчиш тук.

Той въздъхна:

— Братко, как да стана супергадняр, ако продължаваш да настояваш, че имам съвест?

— Обречен си да носиш отговорност.

— Точно от това се страхувам.

— Косматият симпатяга също изчезна — добавих, имайки предвид Орсън.

— Гражданинът Кейн?

Орсън беше кръстен на Орсън Уелс, режисьорът на „Гражданинът Кейн“, към чиито филми кучето проявява необясним интерес.

Неохотно признах:

— Страхувам се за него.

— Тръгвам веднага — без колебание заяви Боби.

— Страхотно.

— Но къде е това „там“?

Разнесе се пляскане на крила и още една или може би две птици кацнаха на лавровото дърво.

— Мъртвият град.

— О, боже. Няма да ти дойде умът в главата.

— Аз съм лошо момче. Ела по реката.

— Реката ли?

— Там е паркиран шевролет „Събърбан“. Принадлежи на чудовищен психопат, затова внимавай. Оградата е срязана.

— Да пълзя ли или да пристигна с гръм и трясък?

— Вече няма значение дали ще се промъкваш крадешком или не. Само внимавай.

— Мъртвият град — възмутено повтори той. — Какво ще те правя, млади човече?

— Накажи ме един месец да не гледам телевизия.

— Хахо. Къде е този град?

— Ще те чакам пред киното.

Боби не познаваше Уайвърн добре като мен, но щеше да намери кинотеатъра, намиращ се в търговската част, близо до изоставените къщи. Когато беше юноша и още не толкова фанатично отдаден на морския бряг, който впоследствие се превърна в негов манастир, известно време ходеше с една хлапачка, дъщеря на военни, живеещи в базата.

— Ще го намеря, братко — рече Боби.

Крепях се на опасен емоционален ръб. Заплахата от собствената ми смърт ме тревожи много по-малко, отколкото предполагате, защото от ранно детство живея с мисълта, че съм смъртен. Но неизменно изпадам в покруса, когато загубя някого, когото обичам. Скръбта е по-осезаема от всякакви уреди за изтезания и дори мисълта за такава загуба сякаш прерязва гласните ми струни.

— Освободи напрежението — рече Боби.

— Вече започвам да се отпускам — едва-едва промълвих.

— Пак си твърде напрегнат — промълви той и затвори.

В мрака отново запърхаха криле и листата се разшумоляха, когато още една птица кацна при нарастващото ято на горните клони на лавровото дърво.

Още никоя не бе изкряскала. Викът на козодоя, който се стрелка във въздуха и улавя насекоми с острата си човка, е характерен. Славеят пее продължително, преплитайки дрезгави и нежни трели в очарователни мелодии. Дори бухалът, предимно мълчалив, за да не разтревожи гризачите, с които се храни, от време на време надава вик с желанието да си достави удоволствие или да утвърди постоянното си гражданство в обществото на събратята си.

Мълчанието на птиците беше неестествено и обезпокоително, не защото мислех, че се готвят да ме изкълват като във филма на Хичкок, а защото тишината приличаше на затишието, спускащо се над света преди внезапно насилие. Когато койот хване заек и прекърши гръбнака му, или лисица захапе мишка и я тръшка в земята, докато я убие, викът на умиращата жертва, макар и едва доловим, кара всички наоколо да млъкнат. Майката природа е красива, щедра и успокояваща, но и кръвожадна. Непрестанният холокост, утвърждаващ господството й, е един от нейните аспекти, на които не правят снимки за календари, нито обсъждат надълго и нашироко в публикации в географските списания. Всяка зона във владенията й е зона на убийства, затова непосредствено преди насилието многобройните й деца често притихват, защото изпитват инстинктивно уважение пред законите на природата, по които съществуват, или защото се сещат за убийствената й същност и се надяват да не станат следващият обект на вниманието й. Ето защо мълчанието на птиците ме безпокоеше. Запитах се дали в момента не са очевидци на убийство — на малко момче или на куче.

Никакъв звук.

Излязох от сянката на лавровото дърво и потърсих по-спокойно място, откъдето да се обадя по телефона. Продължавах да имам чувството, че никой друг не ме наблюдава, но въпреки това се безпокоях да остана на открито. Пернатите стражи не напуснаха постовете си, за да ме подгонят. Дори не шумоляха в листата.

Говорех истината, когато споменах, че не вярвам да изпълнят номера от филма на Хичкок, но не бях изключил напълно тази вероятност. В края на краищата в Уайвърн — както всъщност и в целия Мунлайт Бей — дори безобидно същество като славея може да бъде по-различно, отколкото изглежда, и по-опасно от тигър. Краят на света, който познаваме, може да се спотайва в гърдите на лястовица или в кръвта на дребна мишка.

Докато вървях по улицата, светлината на пробудилата се луна беше толкова ярка, че тялото ми хвърляше съвсем бледа сянка, която вървеше близо до мен, сякаш за да ми напомни, че моят четириног брат, който обикновено заема това място, е изчезнал.