Дийн Кунц
Сграбчи нощта (4)

3

Докато вървях след кучето в забранената зона, заостреният край на една от срязаните брънки на веригата закачи шапката ми. Грабнах я от земята, изтупах я в бедрото си и отново си я сложих.

Имам тази морскосиня шапка с козирка от около осем месеца. Намерих я в странно бетонно помещение, намиращо се три етажа под земята, дълбоко в изоставените лабиринти на Форт Уайвърн.

Над козирката с червени букви са избродирани думите „ЗАГАДЪЧНИЯТ ВЛАК“. Нямам представа на кого е принадлежала и не знам какво означава надписът.

Тази обикновена шапка няма голяма стойност като вещ, но е най-ценната от всичките ми материални притежания. Не разполагам с доказателство, че е свързана с работата на майка ми като учен, нито с някой проект, в който е участвала, но съм убеден, че е така. Макар вече да знаех някои от ужасните тайни на Уайвърн, вярвах, че ако разбера какво означават избродираните думи, ще разкрия още по-потресаващи истини. Дори когато не слагах шапката, я носех със себе си, защото ми напомняше за майка ми и ме успокояваше.

Отвъд пролуката във веригите покрай оградата се бяха натрупали клони, трънаци и боклуци. Инак коритото на Санта Розита беше чисто и от двете страни.

Стъпките пак бяха само на похитителя. Оттук насетне той отново бе носил момчето.

Орсън хукна по следите. Аз тичах близо до него. Скоро стигнахме до друг път, изкачващ се по северния бряг на реката, и Орсън без колебание пое нагоре.

Когато се добрахме до върха на дигата, бях по-задъхан от него, макар че Орсън беше по-възрастен от мен — като се броят кучешките години.

Колко ми провървя, че живях достатъчно дълго, за да почувствам едва доловимото, но безспорно отслабване на младежката жизненост и пъргавина. По дяволите онези поети, които възхваляват красотата и чистотата на смъртта на младите хора. Въпреки пигментната ксеродермия, ще бъда щастлив, ако мога се радвам на приятната немощ на осемдесетата си година или дори на прекрасната грохналост на онези, на чиято торта блещукат сто свещи. Ние сме най-жизнени и най-близо до смисъла на нашето съществуване, когато сме най-уязвими и опитът ни е направил смирени и ни е излекувал от арогантността, която като глухота ни е пречила да чуем уроците на живота.

Луната скри лице зад воал от облаци и огледах в двете посоки северния бряг на Санта Розита. Не видях нито Джими, нито похитителя му.

Нито прегърбения фантом. Каквото и да беше, в момента съществото не ме интересуваше.

Без да се колебае, Орсън изприпка към огромните складове, намиращи се на петдесет метра от дигата. Тъмните постройки изглеждаха загадъчни, въпреки обикновеното им предназначение и факта, че ми бяха познати.

Макар и огромни, това не са единствените складове в базата и представляват незначителен процент от сградите на територията й. В апогея на дейността си Форт Уайвърн имаше 36 400 души действащ персонал. Там живееха и около тринайсет хиляди членове на семействата им и над четири хиляди цивилни служители. Само жилищните сгради включваха три хиляди фамилни къщи, които още съществуваха, макар и занемарени.

Тръгнахме между складовете. Носът на Орсън го водеше през лабиринта от пътеки към най-голямата постройка. Подобно на повечето около нея, и тази сграда беше правоъгълна. Високите десет метра стени от надиплена стомана се издигаха от бетонна основа към сводест метален покрив. В единия край имаше врата, достатъчно голяма, за да минат товарни камиони. Беше затворена, но малката врата до нея зееше.

Макар да тичаше смело, когато наближи входа, Орсън започна да се колебае. Помещението зад прага беше още по-тъмно от пътеката до нас, която бе осветена само от звездите. Кучето изглежда загуби доверие на обонянието си, сякаш миризмите, на които разчиташе, се филтрираха и ставаха неузнаваеми в мрака на помещението.

Долепих гръб до стената и се промъкнах до вратата. Спрях пред валчестата дръжка и вдигнах пистолета. Дулото сочеше към небето.

Затаих дъх и се заслушах. Бях безшумен като мъртвец — с изключение на лекото клокочене в стомаха ми, който продължаваше да преработва нощната закуска от сирене, хляб с аромат на лук и чушки. Ако имаше някой отвъд входа, той сигурно наистина бе мъртъв, защото беше по-тих и от мен. Мъртъв или не, дъхът му несъмнено беше по-приятен от моя.

Макар че едва виждах Орсън, който приличаше на струя мастило върху влажна черна коприна, го забелязах да спира. След миг на колебание или по-скоро на озадаченост, се обърна и се осмели да направи няколко крачки по пътеката към следващата сграда.

И Орсън беше безшумен. Не потракваше с нокти и дори не дишаше, сякаш беше призрак. Втренчи се в пътя, по който бяхме дошли. Очите му проблясваха на отразената звездна светлина. Белите връхчета на оголените му зъби бяха като всяваща ужас фосфоресцираща усмивка на ухилено привидение.

Нямах чувството, че колебанието му се дължи на страх от онова, което се намира пред нас. Мисля, че Орсън вече не беше сигурен накъде водят следите.

Погледнах часовника си. Всяка секунда отброяваше не само хода на времето, но и отслабването на жизнените сили на Джими Уинг. Със сигурност не беше отвлечен заради откуп, а похитен, за да задоволи някакви тъмни потребности, вероятно включващи жестокости, за които не исках да мисля.

Чаках, опитвайки се да потисна буйното си въображение, но когато Орсън най-сетне отново се насочи към отворената врата на склада, без да показва с нищо, че нашата плячка е там, реших да пристъпя към действие. Щастието е на страната на смелите. Както, разбира се, и смъртта.

Протегнах ръка към фенерчето, затъкнато в колана на гърба. Приклекнах, прекрачих прага и бързо се сниших вляво. Включих фенерчето и насочих лъча към пода — елементарен и може би глупав трик да не привлека изстрели.

Не последва стрелба и когато лъчът спря, тишината в склада беше като покоя на мъртва планета без атмосфера. Можех да дишам и това някак ме изненада.

Вдигнах фенерчето. Складът представляваше едно-единствено помещение, което беше толкова дълго, че лъчът не стигаше до другия край, дори до половината, нито до стените.

Докато местех фенерчето, сенките мигновено се увеличаваха и когато лъчът отминеше, ставаха по-тъмни отпреди.

Изглеждайки по-скоро несигурен, отколкото подозрителен, Орсън влезе в кръга светлина и след кратко колебание кихна, после тръгна към вратата.

Приглушено дрънчене наруши тишината. Звукът отекна по стените на това подобно на пещера помещение, сетне утихна и се превърна в тайнствен, шептящ звън — досущ жужене на насекоми.

Изключих фенерчето.

Усетих, че Орсън се е върнал до мен.

Не желаех да остана тук.

Но не знаех накъде да тръгна.

Джими сигурно беше наблизо — и все още жив, защото похитителят не бе стигнал до тъмния олтар, където щеше да извърши ритуалните си игри и да пожертва агнеца. Джими, който беше малък, уплашен и сам. Джими, чийто баща бе мъртъв като моя. Джими, чиято майка щеше да бъде съкрушена от скръб, ако не успеех да го намеря.

Търпение. Това е една от най-великите добродетели, на които Господ се опитва да ни научи, отказвайки да се покаже на този свят. Търпение.

С Орсън стояхме неподвижни и нащрек, докато заглъхна и последното ехо. Когато тишината стана достатъчно дълга, за да ме накара да се запитам дали онова, което бяхме чули, има някакво значение, се разнесе глас — плътен, гневен и приглушен като издрънчаването. Един-единствен глас. Не разговор, а монолог. Някой говореше на себе си или на малък, уплашен пленник, който не се осмеляваше да отговори. Не разбирах какво казва, но гласът беше глух и мърморещ като на трол от приказка.

Говорещият не се приближаваше, нито се отдалечаваше от нас и явно беше в друго помещение. Преди да определя посоката, от която се чу ръмженето, тролът млъкна.

Форт Уайвърн бе затворен само от деветнайсет месеца, затова нямах достатъчно време да разуча всяко кътче така подробно, както се бях запознал с всички ъгълчета на Мунлайт Бей. Засега съм ограничил повечето си проучвания до по-загадъчните участъци на базата, където има по-голяма вероятност да видя странни и интересни неща. Знаех, че този склад е като другите в групата — триетажен, с таван от греди и съставен от четири помещения: главна зала, където сега стояхме, кабинет в отсрещния десен ъгъл, още един в левия и открита галерия над тях. Бях сигурен, че нито шумът, нито гласът се бяха разнесли от онази посока.

Завъртях се в кръг, обезсърчен от непроницаемия мрак — безпощаден и неумолим като черния покров, който един ден ще падне върху мен, ако натрупващите се поражения от светлината посеят семената на тумора в очите ми.

Отново се разнесе шум — по-силен от първия. Резониращ трясък на метал, който отекна из цялата сграда и проехтя като далечна канонада. Този път усетих вибрациите в бетонния под и предположих, че звукът идва отдолу.

Под някои сгради в базата има тайни владения, които явно са били непознати на повечето служители, занимаващи се с обичайната военна работа. Хитро замаскирани врати водеха към подземни етажи и мазета. Много от тях бяха свързани с други, разпръснати из цялата база, чрез стълбища, асансьори и тунели, които са били по-ясно забележими, преди Форт Уайвърн да бъде изоставен и оголен от всякаква апаратура и съоръжения.

Макар че някои от тайните на Уайвърн бяха оставени на показ от заминаващите служители, най-големите ми открития нямаше да се осъществят без помощта на моя приятел Орсън. Способността му да долавя и най-леките миризми, проникващи през пролуките на тайните помещения, е поразителна. Както и скритият му талант да кара сърф — но не толкова смайващ, колкото умението му да отмъква по някоя бира от приятелите ми.

Несъмнено в базата има още технически съоръжения, които остават скрити и очакващи да ги открия, но колкото и да е интересно търсенето, се въздържам. Когато прекарвам твърде много време в страната на сенките под Форт Уайвърн, обезпокояващата му атмосфера става потискаща. Бях видял достатъчно, за да знам, че този подземен свят е бил място на широкомащабни тайни операции. Тук със сигурност са били извършвани безброй научноизследователски проекти, финансирани от „черния бюджет“. Някои от тях са били толкова амбициозни и екзотични, че са неразбираеми, като се имат предвид малкото загадъчни улики, останали след тях.

Но не това ме кара да се чувствам неловко в подземния свят на Уайвърн. По-обезпокоително е усещането — не точно интуиция, но независимо от това завладяващо, че част от случилото се тук не е било само глупост от страна на висшестоящите и не само наука в служба на побъркани политици, а чиста злонамереност. Когато прекарам няколко нощи подред в подземията на Уайвърн, оставам с убеждението, че в онези лаборатории са погребани неизвестни злини и някои от тях още бродят там и чакат някой да ги срещне. И не страхът ме кара да изляза на повърхността, а по-скоро някакво чувство за морално и духовно задушаване, сякаш ако остана по-дълго в онези владения, душата ми ще бъде безвъзвратно опетнена.

Не очаквах, че тези обикновени на вид складове са директно свързани с таласъмските квартали под земята. Но във Форт Уайвърн нищо не е така елементарно, както изглежда.

Включих фенерчето, защото бях почти сигурен, че похитителят — ако наистина преследвах него — не се намира на това ниво на сградата.

Струваше ми се странно психопат да доведе жертвата си тук, а не на някое по-уединено и интимно място, където би се чувствал напълно удобно, докато извършва перверзните потребности, които са го мотивирали. От друга страна, Уайвърн притежаваше загадъчна притегателна сила, подобна на Стоунхендж и пирамидите в Гиза. Зловещият магнетизъм на базата със сигурност би се харесал на умопомрачен човек, който изпитва тръпка не от малтретиране, а от изтезаване и после от жестоко убийство на невинни. Тези странни територии биха го привлекли като осквернена църква или полуразрушена стара къща в покрайнините на града, където преди петдесет години някой луд е посякъл с брадва семейството си.

Разбира се, имаше вероятност похитителят съвсем да не е луд, нито извратен, а човек, занимаващ се със странна, но въпреки това официална дейност във владенията на Уайвърн, които вероятно тайно бяха останали активни. Макар и затворена, базата подхранва параноята.

С Орсън забързахме към кабинетите в отсрещната страна на главната зала.

Първият се оказа такъв, какъвто очаквах. Пусто помещение. Четири голи стени. Дупка в тавана, където е била флуоресцентната лампа.

На пода във втория лежеше прословутият Дарт Вейдър — пластмасова фигура, висока седем-осем сантиметра, боядисана в черно и сребристо.

Спомних си колекцията от подобни играчки от „Междузвездни войни“, която бях зърнал на лавиците в спалнята на Джими.

Орсън подуши Вейдър.

На отсрещната стена зееше голям правоъгълен отвор, където бе имало врати на асансьор. На височината на кръста ми бе останал един-единствен болт, дълъг пет-шест сантиметра. Няколко сложни стоманени крепежни елемента, които стърчаха от стените, загатваха, че в дните, когато Форт Уайвърн е служил на националната отбрана, асансьорът е бил скрит зад нещо — вероятно въртяща се библиотека или шкаф.

Кабинката и механизмът също бяха изчезнали. Краткотрайното проблясване на фенерчето освети шахта, спускаща се три етажа надолу. Единственият достъп надолу беше стълбата, монтирана в стената на шахтата.

Човекът, когото преследвах, вероятно беше твърде зает на друго място, за да види призрачната светлина в шахтата. Лъчът потъна в сивия бетон, докато избледня — досущ дух, повикан на спиритичен сеанс и трептящ над масата.

Въпреки това изключих фенерчето и пак го затъкнах в колана си, после — макар и с нежелание — прибрах в кобура и пистолета.

Коленичих и предпазливо протегнах ръце в мастиленочерния мрак, който ме обграждаше. Имах чувството, че шахтата е дълбока милиарди светлинни години, или съм попаднал в черна дупка, свързваща нашата странна вселена с друга, още по-странна. За миг сърцето ми заблъска в гърдите, сетне ръката ми намери Орсън. Погалих го и се успокоих.

Кучето допря глава до коленете ми, насърчавайки ме да го галя и да го чеша зад ушите.

Преживели сме много заедно. Загубихме твърде много хора, които обичахме. Имахме приятели — Боби Халоуей, Саша Гудал и още неколцина — и ги пазехме грижливо, но двамата споделяхме нещо повече от силна привързаност. Неповторима връзка, без която нито един от нас няма да е пълноценен.

— Братко — прошепнах.

Орсън близна ръката ми.

— Да вървим.

Не беше необходимо да му казвам, че трябва да се спуснем долу.

Нито е нужно да отбелязвам, че множеството способности на Орсън не включват изключителното чувство за равновесие, изискващо се да слезе по вертикална стълба. Кучето притежава дарбата да проследява, голямо добро сърце, безкрайна смелост, надеждна преданост, безгранична способност да обича, студен нос и опашка, която може да размахва толкова енергично, че да произведе повече електричество от малък атомен реактор, но като при всекиго от нас възможностите му са ограничени.

Приближих се до дупката в стената. Хванах се за стоманените крепежни елементи, на които някога се е държала библиотека, и се надигнах, докато стъпих на твърдия болт, стърчащ над отвора. Протегнах крак в шахтата, търсейки метална скоба. Намерих една и се прехвърлих на стълбата.

Разбира се, аз съм по-тих и от котка, но до степен, която само мишка може да оцени. Не искам да кажа, че притежавам паранормалната способност да тичам по килим от изсъхнали есенни листа, без да вдигам шум. Умението ми да се промъквам крадешком се дължи на три неща — първо, абсолютно търпение, на което ме е научило заболяването ми, второ, увереност, придобита по време на нощните ми разходки и трето, но не и последно по значение, десетилетията, прекарани в наблюдение на нощните животни, птици и други същества, населяващи моя свят. Всички те са майстори на мълчанието, когато е необходимо, защото нощта е царство на хищници, където всеки ловец е и плячка.

Слизах в мрака, като ми се искаше да не използвам и двете си ръце, за да се прехвърлям от скоба на скоба като гъвкава маймуна, а да държа пистолета. Но ако бях маймуна, щях да съм твърде мъдър, за да се озова в това опасно положение.

Преди да стигна до първото мазе, се запитах как похитителят е слязъл по стълбата, носейки момчето. Дали го бе преметнал на рамо? Трябва да е завързал китките и глезените на Джими, за да не мърда или да не се изплъзне от ръцете му. Но дори тогава, макар и малко, момчето пак би представлявало значителен товар и безмилостно би го теглило надолу всеки път, когато похитителят преместеше ръката си, за да се хване за следващата скоба.

Реших, че човекът, когото преследвам, е силен, гъвкав и психопат. Край на надеждата ми, че гоня дебел библиотекар, който е бил тласнат към тази безумна постъпка от стреса, получен при преминаването от обикновени каталози към компютризирана обработка на информацията.

Въпреки непрогледния мрак, знаех, че съм стигнал до дупката в шахтата, където някога са били вратите на асансьора. Не мога да обясня как разбрах това. Вероятно долових въздушно течение, миризма или резонанс, толкова смътно доловими, че ги установих само подсъзнателно.

Не бях сигурен, че това е нивото, където похитителят е завел момчето. Вероятно бе слязъл още по-надолу.

Заслушах се с надеждата отново да чуя гласа на трола или друг звук, който да ме насочи. Висях като паяк в паяжина, изплетена с фанатична обсебеност. Нямах намерение да гълтам непредпазливи мухи и молци, но колкото по-дълго висях в мрака, толкова повече нарастваше убеждението ми, че в края на краищата съм не паякът, а неговата „вечеря“, и от ямата долу се изкачва тарантула мутант, голям колкото асансьорна кабина.

Баща ми беше преподавател по литература и непрекъснато ми четеше поезия, от Омир до Доналд Джъстис и Огдън Неш, и по този начин отчасти бе отговорен за „бароковото“ ми въображение. Останалата част се дължи на гореспоменатата закуска със сирене, хляб с аромат на лук и чушки.

А може би на тайнствената атмосфера и на реалността във Форт Уайвърн, защото тук и най-трезвомислещият човек би имал основателна причина да бъде обзет от мисли за гигантски хищни паяци. Тук невъзможното ставаше възможно.

Докато висях неподвижен на стълбата, ухиленият образ във въображението ми бързо се превърна в нещо, по-ужасно от паяк. В този миг в сградата отново се разнесе силен трясък, който ме стресна и върна към реалността. Беше същият като първия — издрънчаване на стоманена врата в стоманена рамка.

Звукът се разнесе откъм подземните нива.

Рискувайки да срещна паяк или мутант, слязох още един етаж, до следващия отвор в шахтата.

Пак чух ръмжащия глас — още по-неясен и неразбираем отпреди. Но несъмнено идваше от това ниво, не от дъното на шахтата.

Погледнах нагоре. Изпотих се — отчасти от напрежение и отчасти от очакването на предстоящия сблъсък.

Хванах се за стълбата с една ръка, а с другата потърсих отвора в шахтата. Намерих го и плъзгайки пръсти зад ъгъла, открих метална дръжка, после с лекота се прехвърлих в мазето на второто ниво.

Отново непрогледен мрак.

Извадих глока и се придвижих напред, долепил гръб до стената. Бетонът беше студен, въпреки защитата на якето и памучния ми пуловер.

Изпитах прилив на гордост от извършеното — любопитно, макар и мимолетно удоволствие, че съм успял да стигна дотук, без да ме открият. Тази краткотрайна радост мигновено отстъпи място на смразяване, когато една по-трезвомислеща част от съзнанието ми поиска да узнае какво, по дяволите, правя там.

Усещах безумен подтик да проникна на още по-тъмни места, в самото сърце на мрака, където тъмата е кондензирана като материя, и когато стигнех там, отвъд всяка надежда за светлина, да бъда смазан, докато крещящият ми дух бъде изстискан от плътта ми като сок от грейпфрут.

Ненадейно ми се припи бира.

Опитах се да дишам дълбоко. През устата, за да не ме чуе противният трол, въоръжен с резачка за дърва, който може би се промъква към мен.

Аз съм най-големият враг на самия себе си. Това, повече от всяка друга черта, доказва човешката ми същност.

Въздухът съвсем не ухаеше на „Корона“ или на „Хайнекен“, а имаше леко стипчив привкус.

Следващия път, когато тръгна да преследвам лошите, ще си взема хладилна чанта с шест бири.

Залъгах се с мисли за двуметрови, прозрачни като стъкло вълни, които чакат да ги яхна, за всички леденостудени бири, мексикански питки и пламенни мигове със Саша, които ме очакваха, докато чувството за потиснатост и клаустрофобичната паника постепенно намаляха.

Успокоих се напълно, едва когато си представих лицето на Саша. Сивите й очи, ясни и бистри като дъждовна вода. Буйните й махагоновокестеняви коси. Формата на устните й, извити в усмивка. Излъчването й.

Тъй като бях предпазлив, похитителят сигурно не осъзнаваше присъствието ми, което означаваше, че няма причина да извърши пъкленото си дело без помощта на лампа. Невъзможността да вижда ужаса на жертвата би намалила извратеното му удоволствие. За мен абсолютният мрак беше доказателство, че той не се намира в опасна близост, а в друго помещение, макар и недалеч оттук.

Не чувах и писъци, следователно още не бе докоснал детето. За хищника удоволствието да чува е равностойно на насладата да гледа. Във виковете на жертвата си той несъмнено долавя музика.

Щом не забелязвах светлина, тогава и похитителят нямаше да види лъча на фенерчето. Извадих го и го включих.

Намирах се в асансьорна ниша. Вдясно имаше коридор — дълъг и широк около два и половина метра, с под, застлан със сивкави керамични плочки и с боядисани в бледосиньо стени. Коридорът водеше в една посока — под склада, по дължината, която преди малко бях минал на първото ниво.

На тази дълбочина, където въздухът беше неподвижен и студен като в морга, не се беше утаило голямо количество прах. Подът беше чист и нямаше отпечатъци. Флуоресцентните крушки и неоновите лампи не бяха изтръгнати от тавана. Те обаче не представляваха опасност за мен, защото електричеството в сградата беше изключено.

По време на предишните си разследвания бях установил, че са прибрани всички ценни вещи само от определени райони в базата. Вероятно по средата на заниманието Министерството на отбраната бе решило, че операцията струва повече пари, отколкото спасеното имущество.

От дясната страна на коридора имаше небоядисани врати от неръждаема стомана без надписи.

Макар в момента да нямах възможност да се консултирам с Орсън, стигнах до извода, че затръшването на две от тези врати бе предизвикало шума, който ме бе привлякъл тук. Коридорът беше толкова дълъг, че лъчът на фенерчето не стигаше до края. Не можех да видя колко стаи има там, но подозирах, че похитителят и момчето са в една от тях.

Фенерчето в ръката ми загря, но аз знаех, че тази топлина не е опасна. Лъчът не беше силен и не бе насочен към мен, и освен това държах пръстите си далеч от светлината. Но въпреки това бях толкова свикнал да отбягвам светлината, че държейки източника й твърде дълго, започнах да се чувствам като злочестия Икар, който, приближавайки се към слънцето, усетил мирис на горяща перушина.

Вместо валчеста дръжка, първата врата имаше лост, а вместо ключалка — процеп за магнитни карти. Електронните ключалки или бяха дезактивиран при затварянето на базата, или се бяха изключили автоматично, когато електричеството е било прекъснато.

Долепих ухо до вратата. Не чух звук.

Внимателно натиснах дръжката. Очаквах издайническо изскърцване, но тя работеше безшумно, сякаш бе монтирана и смазана предишния ден.

Бутнах вратата с тяло, държейки в едната си ръка глока, а в другата фенерчето.

Стаята беше голяма — широка около дванайсет и дълга двайсет и четири метра. Само можех да гадая какви са точните й размери, защото лъчът на малкото ми фенерче не обхващаше цялото пространство и не проникваше навсякъде.

Доколкото виждах, вътре нямаше апаратура, нито мебели. По всяка вероятност всичко беше откарано в забулените в мъгла планини на Трансилвания за обзавеждане на лабораторията на Виктор Франкенщайн.

Но на пода бяха разпръснати стотици дребни скелети.

За миг, вероятно заради крехките на вид ребра, ми се стори, че са останки от птици, но в това нямаше логика, защото не съществуваха пернати, които да летят под земята. Докато лъчът обхождаше калцираните черепи, забелязах размерите им и после липсата на крила и осъзнах, че трябва да са скелети на плъхове. Стотици плъхове.

Повечето скелети лежаха встрани един от друг, но имаше и купчини, сякаш десетки халюциниращи гризачи се бяха задушили едновременно, надпреварвайки се за въображаема бучка сирене. Най-странното беше подреждането на някои от черепите и костите, които забелязах тук-там. Тези останки бяха наредени по интересен начин — сякаш плъховете не бяха умрели на място, бяха положили усилия да се наредят в сложни мотиви, наподобяващи линиите на хаитянската черна магия веве.

Знам всичко за веве, защото някога приятелят ми Боби Халоуей се срещаше със страхотно красива сърфистка, Холи Кийн, която правеше магии. Връзката им не продължи дълго.

Веве е мотив, който представлява изображението и мощта на астрална сила. Магьосникът приготвя пет големи бакърени купи, всяка с различно съдържание — бяло брашно, царевична каша, счукани червени тухли, въглища на прах и накълцан на ситно корен от вратига. После очертава на пода свещени знаци, пускайки по малко от шепата си смес от тези неща. Трябва да успее да нарисува по памет стотици сложни веве. Дори при най-обикновения ритуал са необходими поне няколко веве, които да привлекат вниманието на боговете към храма, където се извършва церемонията.

Холи Кийн практикуваше предимно бяла магия, а не черната бокор. Казваше, че е абсолютно гадно да създава зомбита, съживявайки мъртъвците, да прави проклятия, които преобразяват сърцата на враговете й в разлагащи се пилешки глави и разни други такива дивотии. Макар че можела да прави тези неща, ако се отрече от клетвата си на бял магьосник и си вземе членска карта за бокор. Инак беше симпатична, макар и странна, и единственият път, когато ме накара да се почувствам неловко, беше, когато разпалено заяви, че най-великата рокендрол група на всички времена е Партридж Фемили. Както и да е. Костите на плъховете явно бяха там отдавна, защото по тях не бе останала плът — поне доколкото виждах. Някои бяха бели, други жълти или ръждивочервени, трети черни.

С изключение на няколко разпръснати тук-там валма козина, кожата на плъховете изненадващо не се беше разложила. Това ме накара да се запитам дали телата на тези същества не бяха донесени от другаде, а оголените им кости да са наредени по-късно от някой с по-зловещи цели от тези на Холи Кийн.

Сетне видях, че на плочките под много от скелетите има петна. Тези зловещи останки изглеждаха лепкави, но повечето бяха изсъхнали с течение на времето, защото инак щяха да придадат отвратителен мирис на хладния сух въздух.

В дълбоко скритите лаборатории на военната база се бяха извършвали — а може би още се извършваха — експерименти по генно инженерство с катастрофални резултати. Плъховете се използват при медицинските изследвания. Не разполагах с доказателства, но имах сериозни основания да предполагам, че гризачите пред мен са били предмет на онези експерименти, макар да не можех да си представя защо бяха наредени по този начин.

Мистерията на плъховете беше само една от многобройните загадки във Форт Уайвърн и нямаше нищо общо с изчезването на Джими Уинг. Поне се надявах да е така. Да не дава господ да отворя някоя от вратите и да видя ритуално наредени скелети на петгодишни момченца.

Отстъпих назад и тихо затворих вратата.

За миг осветих коридора — все още нямаше никого.

Приближих се до следващата врата. Неръждаема стомана. Без надпис. Обикновена дръжка. Същата като предишната.

Стаята беше с размерите на първата, но нямаше скелети на плъхове. Плочките на пода и боядисаните стени блестяха, сякаш бяха излъскани.

Успокоих се, като видях голия под.

Докато излизах и безшумно затварях вратата, отново се разнесе гласът на трола — по-близо отпреди, но все така приглушен и неразбираем. В коридора нямаше никого.

За миг гласът стана по-силен и сякаш се приближи, все едно съществото се готвеше да отвори вратата и да излезе в коридора.

Изключих фенерчето.

Отново ме обви клаустрофобен мрак — мек като мантията на смъртта и почти със също толкова дълбоки джобове.

Гласът продължи да мърмори няколко секунди, после внезапно спря, сякаш по средата на изречението.

Не чух да се отваря врата, нито някакъв друг звук, който да ми подскаже, че похитителят е влязъл в коридора. Пък и светлината би го издала, ако най-после се появеше. Все още бях сам, но инстинктът ме предупреждаваше, че скоро ще имам компания.

Бях близо до стената и гледах в посоката, от която бях дошъл, към неизследваните територии.

Фенерчето в ръката ми изстина, но пистолетът беше горещ.

Колкото по-дълго продължаваше, толкова по-бездънна изглеждаше тишината. Скоро се превърна в бездна. Представих си, че се рея надолу в нея — досущ дълбоководен гмуркач с оловни тежести на краката.

Заслушах се напрегнато. Имах чувството, че долавям вибрирането на косъмчетата в ушните ми канали. И пак чувах един-единствен звук — биенето на сърцето ми, по-бързо от нормално, но не обезумяло.

Докато времето минаваше, без да се чуе звук или да се види светлина, нарасна вероятността, че въпреки онова, което ми нашепваше инстинктът, тролът се е отдалечил, вместо да се приближи. При положение че похитителят и момчето се движеха някъде пред мен, можеше да изгубя следите им, ако не ги преследвах отблизо.

Приготвих се отново да включа фенерчето, когато по тялото ми премина тръпка на суеверен страх. Ако бях в гробище, щях да помисля, че виждам призрак, плъзгащ се по окъпаната от леденостудената светлина на луната трева между надгробните плочи. Ако бях в горите на Тибет, щях да помисля, че виждам Йети, промъкващ се между дърветата. Но аз се намирах в недрата на Уайвърн и не виждах абсолютно нищо, затова само усещах — нечие присъствие, излъчване, натиск, трептене, извисяване — онова, което медиум или психопат би нарекъл материя, духовна сила. Присъствието беше неоспоримо и смрази кръвта ми.

Бях лице в лице с нещо. Носът ми беше само на няколко сантиметра от неговия, при положение че имаше нос. Не долавях дъха му и това беше хубаво, защото вероятно вонеше на гнило, на горяща сяра и на свинска тор.

Явно въображението ми наближаваше точката на взривяване.

Казах си, че това не е по-реално от безумното видение на гигантския паяк в асансьорната шахта.

Боби Халоуей казва, че въображението ми е като цирк с триста арени. В момента бях в двеста деветдесет и деветата, където танцуваха слонове, премятаха се клоуни и тигри скачаха през горящи обръчи. Крайно време беше да се успокоя.

Засрамих се, като осъзнах, че нямам смелост да натисна бутона на фенерчето. Бях скован от страх от онова, което стоеше срещу мен.

Макар, от една страна, да исках да вярвам, че всичко е плод на въображението ми, от друга, имах основателна причина да се плаша. Експериментите в областта на генното инженерство, някои разработени от майка ми, в крайна сметка се бяха изплъзнали от контрол. Въпреки високата степен на биологична защита, от лабораториите бе изпуснат видоизменен ретровирус. Благодарение на забележителния талант на този нов микроорганизъм, жителите на Мунлайт Бей — и в по-малка степен хората и животните по широкия свят — се… променяха.

Засега промените бяха обезпокоителни и понякога ужасяващи, но с няколко изключения, незабележими и властите успешно бяха скрили истината за катастрофата. Дори в Мунлайт Бей най-много стотина човека знаеха какво става. Самият аз научих за това едва преди месец, малко след смъртта на баща ми. Той знаеше ужасяващи подробности и разкри пред мен факти, които сега ми се иска да не бях узнавал. Другите жители тънат в щастливо невежество, но това няма да продължи дълго, защото мутациите не могат да останат незабележими.

Тази мисъл ме парализира, когато (ако можех да вярвам на инстинкта си) се озовах лице в лице с нечие присъствие в тъмния коридор.

Сега сърцето ми биеше като обезумяло.

Бях възмутен от себе си. Ако не успея да се овладея, по-добре до края на живота си да спя на пода, за да бъда сигурен, че някой вампир няма да изскочи изпод леглото, докато сънувам.

Възнамерявайки да докажа на себе си, че суеверният ми страх е безпочвен, протегнах ръка в непрогледния мрак. И докоснах лице.