Дийн Кунц
Сграбчи нощта (3)

2

Стигнах до задната страна на къщата, но не видях Орсън. Кучето беше черно като въглен и дори светлината на пълната луна не беше достатъчна, за да го забележа.

Отдясно се чу приглушено джафкане и тръгнах в тази посока.

В дъното на задния двор имаше гараж, в който кола можеше да влезе само от уличката от другата страна. Пътека с плочи водеше до дървената порта, пред която стоеше Орсън и дращеше по резето.

Кучето ми е много по-умно от събратята си. Понякога подозирам, че е значително по-умно и от мен.

Ако Орсън имаше ръце, несъмнено щях да лоча от купа, сложена на пода, а той да седи на най-удобното кресло и да държи дистанционното управление на телевизора.

Демонстрирайки своето превъзходство, отместих със замах резето и отворих скърцащата порта.

От отсамната страна на улицата имаше редица гаражи, складове. Напуканият и набразден асфалт отсреща се превръщаше в черен път, който водеше към големи евкалипти и обрасъл с бурени склон, спускащ се към каньона.

Къщата на Лили се намираше в края на града и бе доста изолирана. Дивите треви и разпръснатите тук-там дъбове бяха убежища на ястреби, койоти, зайци, катерици, полски мишки и змии.

Следвайки забележителното си обоняние, Орсън настойчиво изследваше бурените по периферията на каньона. Припкаше с леки стъпки на север и на юг и тихо скимтеше и ръмжеше.

Стоях между две дървета и се взирах в мрака, който дори пълната луна не можеше да разпръсне. Ако Джими е бил отвлечен в тази тъма, похитителят сигурно е имал свръхестествено зрение.

Орсън изскимтя, отказа се от търсенето и се върна в средата на уличката. Започна да се върти в кръг, сякаш гонеше опашката си, но упорито търсеше следи.

За него въздухът е изпълнен с миризми. Обонянието на всяко куче е хиляди пъти по-чувствително от човешкото обоняние.

Долавях само тръпчивия аромат на евкалиптовите дървета. Подмамен от друга и по-подозрителна миризма, досущ къс желязо, неудържимо привличано от магнит, Орсън хукна на север по уличката.

Може би Джими Уинг още беше жив.

Присъщо ми е да вярвам в чудеса. Тогава защо да не повярвам и в това?

Качих се на велосипеда и поех след кучето. Орсън беше бърз и уверен и за да го настигна, трябваше да въртя педалите с всички сили. Веригата тихо забръмча.

Минавахме пресечка след пресечка. Светеха само няколко от разположените на голямо разстояние една от друга улични лампи. По навик отбягвах осветените места и се движех в тъмната страна на уличката, макар че секунда-две на светлината не биха се отразили кой знае колко фатално на здравето ми.

Пигментната ксеродермия е генетично заболяване, което споделям само с хиляда американци. Един от нас на двеста и петдесет хиляди жители. Пигментната ксеродермия ме прави изключително уязвим към рак на кожата и на очите, причинен от показ на всякаква ултравиолетова радиация. Слънчева светлина. Флуоресцентни и неонови лампи. Блестящото идиотско лице на телевизионния екран.

Ако се осмеля да стоя само половин час под лятното слънце, ще изгоря жестоко, макар че едно-единствено изгаряне няма да ме убие. Истинският ужас на пигментната ксеродермия обаче е, че и най-краткотрайното излагане на ултравиолетовите лъчи скъсява живота ми, защото ефектът е кумулативен. С годините незабележими поражения се натрупват, докато се проявят като видими увреждания, злокачествени образувания. Шестстотин минути на светлина, разпределени една по една през цялата година биха имали същия ефект като десет часа, прекарани на плажа в най-слънчевите юлски дни. Светлината на уличните лампи не е толкова опасна за мен, колкото ярката ожесточеност на слънцето, но все пак не е съвсем безвредна.

Нищо не е безвредно.

Вашите правилно функциониращи гени са в състояние редовно да поправят вредата, нанесена на кожата и очите ви. За разлика от моя вашият организъм непрекъснато произвежда ензими, които възстановяват увредените сегменти на нуклеотидните нишки във вашите клетки, заменяйки ги със здрава ДНК.

Аз трябва да съществувам на тъмно, докато вие живеете под красиви сини небеса, но не ви мразя. Не ви ненавиждам заради свободата, която приемате за нещо обикновено, макар че ви завиждам.

Не ви мразя, защото в края на краищата и вие сте човешки същества и следователно имате своите ограничени възможности. Вероятно сте грозни, глупави или твърде умни, глухи, неми или слепи, предразположени към отчаяние или самоненавист, или изпитвате обсебващ страх от смъртта. Всички сме обременени с нещо. От друга страна, ако сте по-хубави и по-умни от мен, надарени с пет обострени сетива, по-големи оптимисти и от мен, и ако споделяте отказа ми да бъда унизен от онази с косата… е, тогава почти бих могъл да ви мразя, ако не знаех, че, подобно на всеки от нас в този несъвършен свят, вие също имате тревожно сърце и мисли, измъчвани от скръб, загуба или копнеж.

Вместо да изпитвам гняв към пигментната ксеродермия, я смятам за благословия. Пътят ми в живота е уникален.

Преди всичко познавам нощта. Познавам като никой друг света между здрача и зората, защото съм брат на бухала, прилепа и язовеца. Чувствам се удобно в мрака. Това може да е по-голямо предимство, отколкото предполагате.

Разбира се, предимствата не могат да компенсират факта, че смъртта преди навършване на пълнолетие е често срещано явление сред хората, страдащи от пигментна ксеродермия. Оцеляването след съзряването е почти невероятно — поне не и без прогресивни неврологични смущения като тремор на главата и ръцете, загуба на слуха, нечленоразделен говор, дори шизофрения.

Досега бях пощипвал студения нос на смъртта, без да бъда наказан.

Освен това ми бяха спестени всички физически недъзи, които лекарите отдавна ми предвещаваха. Аз съм на двайсет и осем години.

Да се твърди, че живея назаем, би било не само клише, но и меко казано. Животът ми по-скоро представлява предприятие с голяма ипотека.

Но такъв е и вашият. Всички нас ни очаква обявяване на ипотеката за просрочена. По всяка вероятност съм получил предупреждението преди вас, макар че вашето също пътува по пощата.

Въпреки това радвайте се на живота, докато пощальонът пристигне. Няма друга разумна реакция освен щастието. Отчаянието е глупаво разхищаване на ценно време.

И сега, в тази хладна пролетна нощ, гонейки моето куче-детектив и вярвайки в чудото, че Джими Уинг е жив, въртях педалите по безлюдните улички и булеварди. Стигнахме до парк, където Орсън не спря, за да подуши нито едно дърво, после минахме покрай гимназията и поехме по улиците в низината. Кучето може би ме водеше към река Санта Розита, която разполовява нашия град от възвишенията до залива.

В тази част на Калифорния, където годишните валежи стигат само до трийсет и пет кубически сантиметра, реките и потоците са пресъхнали през повечето месеци. Наскоро завършилият дъждовен сезон не беше по-различен от обикновено и Санта Розита бе пресъхнала, коритото беше широко пространство от прахообразни наноси, белезникаво и лъскаво на лунната светлина и гладко като добре опънат чаршаф, с изключение на разпръснатите тук-там купчини от черни, довлечени от пороя дървета — досущ спящи бездомници с крайници, гърчещи се от кошмари.

Макар да е широка двайсетина метра, Санта Розита не прилича на река, а по-скоро на изкуствен водоем или канал. Като част от сложен държавен проект за контрол върху внезапните наводнения, които може да преминат стръмните хълмове и тесните каньони в подстъпите към Мунлайт Бей, бреговете са укрепени с широки бетонни диги, издигнати от единия до другия край на града.

Орсън изскочи от улицата и хукна към една от тях.

Последвах го и минах покрай две табели, каквито имаше по цялата дължина на речното корито. Първата заявяваше, че достъпът до реката е забранен и че нарушителите се наказват от закона. Втората, предназначена за онези несъобразяващи се със закона граждани, пренебрегнали първата, предупреждаваше, че приливът по време на буря може да е толкова мощен, че да удави всеки, който се осмели да влезе там.

Въпреки предупрежденията, очевидно коварните, бурни течения на всеки няколко години поглъщат по някой търсач на силни усещания със саморъчно направен сал или кану-каяк. Неотдавна за една зима се удавиха трима.

На човешките същества винаги може да се разчита разпалено да потвърдят даденото им от Бога право да бъдат глупави.

Орсън застана на дигата. Рошавата му глава беше вдигната. Гледаше на изток, към магистрала Пасифик Коуст и редицата хълмове отвъд. Беше се сковал от напрежение. От гърлото му се изтръгна тихо скимтене.

Тази нощ покрай озарения от луната канал нищо не помръдваше. От Тихия океан не повяваше дори бриз, който да разбуди прашен призрак от наносите.

Погледнах светещия циферблат на часовника си. Тревожех се, че всяка минута може да се окаже последна за Джими Уинг — ако още беше жив.

— Какво има? — обърнах се към Орсън.

Кучето не обърна внимание на въпроса ми. Наостри уши, подуши неподвижния въздух и сякаш се парализира от миризмата на друга „плячка“, намираща се някъде по-нататък по пресъхналата река.

Както обикновено със свръхестествен усет долових настроението на Орсън. Макар че имах обикновен нос и елементарни човешки сетива — но богат гардероб и солидна банкова сметка, ако трябва да съм откровен — аз почти съзирах миризмите, които Орсън надушваше.

С него сме по-близки, отколкото са другите кучета и хора. Не съм му господар, а приятел и брат.

Когато споменах, че съм брат на бухала, прилепа и язовеца, говорех в преносен смисъл. Но когато казвам, че съм брат на Орсън, искам да бъда разбран буквално.

Оглеждайки речното корито, което чезнеше сред хълмовете, попитах:

— Нещо уплаши ли те?

Орсън вдигна глава. В черните му като абанос очи плуваха двойните отражения на луната, която отначало сбърках със себе си, но моето лице е нито толкова кръгло, нито така загадъчно.

Или толкова бледо. Не съм албинос. Кожата ми има пигмент и дори е леко смугла, макар че слънцето рядко ме докосва.

Орсън изсумтя и без да разбирам езика на кучетата, изтълкувах какво иска да каже. Беше обиден от предположението, че лесно се плаши.

Всъщност Орсън е по-смел от събратята си. През двете и половина години, откакто го познавам, съм го виждал да се страхува само от маймуните.

— Маймуни ли? — попитах.

Орсън пак изсумтя, което изтълкувах като „не“.

Този път нямаше маймуни.

Още не.

Кучето изприпка към широкия бетонен насип, спускащ се покрай стената на дигата към Санта Розита. През юни и юли боклукчийските камиони и багерите използваха този маршрут, когато работниците изкопаваха натрупаните през годината наноси и мръсотии, за да не прелее речното корито през следващия дъждовен сезон.

Тръгнах след кучето. На фона на тъмния бетонен склон черният му силует изглеждаше не по-плътен от сянка — досущ запътил се към вечния си дом призрак, прекосяващ безводен Стикс.

Последният дъжд бе паднал преди три седмици. Дъното на канала не беше влажно и без усилия карах велосипеда.

Поне доколкото се виждаше на перлената лунна светлина, гумите оставяха едва забележими следи в твърдите наноси, но по-тежкото превозно средство, което бе минало преди мен, бе очертало ясни дири. Съдейки по широчината и дълбочината на отпечатъците от грайферите, гумите бяха на микробус, камионетка или джип.

Обграден от двете страни с високи шест метра бетонни насипи, не виждах града, а само неясните ъгловати очертания на къщите на по-високите хълмове, сгушени под дървета или отчасти осветени от улични лампи. Докато се движехме по течението на реката, тази гледка скоро изчезна зад дигите, сякаш нощта беше силен разтворител, в който се разтапяха всички сгради и жители на Мунлайт Бей.

На неравни интервали в стените на дигата зееха отворите на отводнителни канали. Някои бяха едва осемдесет-деветдесет сантиметра в диаметър, други — огромни. Следите от гумите минаваха покрай отворите и продължаваха нагоре по речното корито, прави като напечатани изречения върху лист хартия, с изключение на местата, където се извиваха около дърветата.

Макар Орсън упорито да се движеше напред, оглеждах подозрително всеки отвор. По време на буря от тях се лееха порои, идващи от улиците и от естествените подводни реки, намиращи се високо в тревистите източни хълмове над града. При хубаво време като сега отводните канали представляваха подземни улици на таен свят, където можете да срещнете изключително странни пътешественици. Дори очаквах някой от тях да се нахвърли върху мен. Признавам, че въображението ми е достатъчно развинтено, за да замъгли трезвата преценка. Понякога ми е навличало неприятности, но по-често е спасявало живота ми.

Пък и скитайки из отводните канали, достатъчно високи да поберат човек с моя ръст, съм виждал причудливи картини. Странни неща и загадки. Гледки, които биха уплашили и човек с най-бедното въображение.

Тъй като слънцето неизбежно изгрява всеки ден, нощният ми живот трябва да се ограничи на територията на града, за да бъда близо до безопасните тъмни стаи на моя дом, когато започне да се зазорява. Като се има предвид, че населението е дванайсет хиляди плюс три хиляди студенти от колежа „Ашдън“, нашият град предлага сравнително голяма дъска за играта на живота и няма да е справедливо да го наречем затънтен. Когато станах на шестнайсет, вече познавах всеки сантиметър на Мунлайт Бей по-добре от мислите в главата си. Пък и за да се преборя със скуката, винаги търся нови перспективи в рамките на света, в който ме затваря пигментната ксеродермия, и имаше период, когато се интересувах от гледката под земята и обикалях каналите, сякаш бях фантомът, промъкващ се из подземията на парижката опера, макар да ми липсваха наметало, широкопола шапка, обезобразено лице и безумие.

Напоследък предпочитам да бродя на повърхността. Като всеки, роден на този свят, и аз някога завинаги ще остана под земята.

След като отминахме поредния подземен канал, без да ни нападнат, Орсън изведнъж затича. Следата явно бе станала гореща.

На изток речното корито се издигаше и постепенно се стесняваше, докато под магистрала номер едно придоби ширина само метър и двайсет. Този тунел бе дълъг повече от триста метра и макар че в далечния край проблясваше слаба сребриста светлина, пътят пред нас беше обезсърчително тъмен.

Очевидно надеждното обоняние на Орсън не долавяше опасност. Кучето не ръмжеше.

Но Орсън не тичаше уверено в мрака. Стоеше на входа, не махаше с опашка, а ушите му бяха наострени.

Години наред бродех в нощта, носейки скромна сума пари за нередовните покупки, които правех — малко фенерче за редките мигове, когато мракът се превръщаше по-скоро във враг, отколкото в приятел, и клетъчен телефон, закопчан на колана ми. Наскоро бях прибавил още нещо към стандартната си екипировка — пистолет „Глок“.

Бях го пъхнал в кобур под мишницата. Не беше необходимо да докосвам оръжието, за да се уверя, че е там. Тежестта му беше като тумор, разрастващ се в ребрата ми. Въпреки това плъзнах ръка под якето и притиснах пръсти до ръкохватката на глока — досущ суеверен човек, който докосва талисман.

Освен черното кожено яке, носех и черни обувки, черни джинси и дълъг черен памучен пуловер. Черният цвят не е защото се издокарвам като вампир, свещеник, нинджа или холивудска знаменитост. Нощем в този град разумът повелява да бъдеш добре въоръжен и да се сливаш със сенките, привличайки колкото е възможно по-малко внимание към себе си.

Оставих глока в кобура и откачих малкото фенерче от кормилото. Велосипедът ми няма фар. Толкова години бях живял в мрак или в стаи, осветени предимно със свещи, че привикналите ми с тъмата очи често не се нуждаеха от помощ.

Лъчът освети десетина метра от бетонния тунел, който имаше прави стени, но сводест таван. В първата част от прохода не дебнеше опасност.

Орсън се осмели да влезе.

Преди да последвам кучето, се заслушах в грохота на колите, движещи се по магистрала номер едно. Този звук винаги ми се е струвал вълнуващ и същевременно меланхоличен.

Не съм карал кола и вероятно никога няма да го сторя. Дори да предпазя ръцете си с ръкавици и лицето с маска, неспирният поток от идващи насреща фарове ще бъде заплаха за очите ми. Освен това не бих могъл да измина някакво по-голямо разстояние по крайбрежието и да успея да се прибера вкъщи преди зазоряване.

Наслаждавайки се на тътена на колите, вдигнах глава и погледнах широката бетонна подпора, врязваща се в речния тунел. Фаровете се отразяваха в стоманените предпазни перила от двете страни на магистралата, но не виждах минаващите превозни средства.

С крайчеца на окото си забелязах, че някой се е свил недалеч от мен. Фигура не толкова черна като нощта и от време на време осветявана в гръб от колите. Силуетът беше до подпората отсам перилата. Виждаше се едва-едва, но бе някак заплашителен.

Когато се обърнах, за да го разгледам, светлините от минаващите коли и камиони накараха сенките да подскочат като огромно ято гарвани, излитащи в гръмотевична буря. Сред онези връхлитащи фантоми една видимо по-плътна фигура изтича по диагонал, отдалечавайки се от мен.

За по-малко от миг силуетът се скри от движещите се фарове и изчезна в мрака. Пък и насипът, издигащ се на шест-седем метра над мен ми пречеше да го видя. Може би съществото заобикаляше канала, за да ми се появи в гръб.

А може би изобщо не се интересуваше от мен. Макар да е приятно да мисля, че около мен кръжат галактики, не съм центърът на вселената.

Всъщност онзи тайнствен силует вероятно дори не съществуваше. Бях го зърнал само за миг и не бях сигурен, че е бил нещо повече от илюзия.

Пак бръкнах в якето и докоснах глока.

Орсън бе навлязъл толкова навътре в тунела, че лъчът на фенерчето ми не го достигаше.

Погледнах зад мен, но не видях някой да дебне там и последвах кучето, бутайки велосипеда с лявата си ръка.

Дясната трябваше да е свободна, за да стрелям, ако се наложи. Изключих фенерчето, защото светлината ме правеше забележим и лесна мишена.

Макар че речното корито беше сухо, от стените на тунела лъхаше миризма на влага и в хладния въздух се носеше ухание на цимент. Грохотът на минаващите горе коли и камиони отекваше през пластовете стомана, бетон и пръст. Въпреки този шум от време на време ми се струваше, че някой крадешком се промъква зад мен. Но всеки път, когато се обърнех по посока на звука и включех фенерчето, лъчът осветяваше само гладките бетонни стени и пресъхналото речно корито.

Следите от гуми продължаваха в тунела и излизаха на открито пространство — изпитах облекчение, че ще разчитам само на естествената светлина. Каналът завиваше надясно и се губеше от поглед, чезнейки на югоизток от магистрала номер едно.

Макар че по хълмовете наоколо се издигаха къщи, наближавахме края на града.

Знаех къде отиваме, но бях обезпокоен от тази перспектива. Ако Орсън вървеше по правилната следа и похитителят на Джими Уинг караше превозното средство, което бе оставило дирите, тогава престъпникът бягаше с момчето към Форт Уайвърн, изоставената военна база, източник на много от настоящите проблеми на Мунлайт Бей.

Уайвърн, който е разположен върху площ от петстотин декара, много по-голяма от територията на града, е заобиколен с висока ограда от вериги, прикрепени към стоманени стълбове с бодлива тел отгоре. Тази бариера разполовява реката и докато минавах покрай извивката на канала, видях тъмен на цвят шевролет „Събърбан“, спрял в края на следите, по които вървяхме.

Колата беше на шейсет крачки пред мен, но бях почти сигурен, че вътре няма никого. Въпреки това се приближих предпазливо.

Тихото ръмжене на Орсън също беше предупредителен сигнал.

Обърнах се към пространството, което бяхме прекосили, но не видях и следа от промъкващия се фантом, когото бях съзрял в източната страна на магистралата. Въпреки това имах чувството, че ме наблюдават.

Скрих велосипеда зад купчина клони.

Затъкнах фенерчето в колана си и извадих глока от кобура.

Този пистолет е спасявал живота ми неведнъж и макар че ми вдъхва увереност, не се чувствам удобно, когато съм въоръжен. Подозирам, че никога няма да боравя с лекота с пистолет или пушка. Тежестта и конструкцията нямат нищо общо с отвращението ми при допира на оръжие. Но когато бях малък и обикалях нощем града, бях подложен на словесни и физически атаки от страна на хулигани и въпреки че тормозът им ме мотивираше да се науча да се отбранявам и никога да не подминавам несправедливостта без твърд отпор, в същото време онези преживявания насадиха в мен омраза към насилието като лесно решение на проблемите. За да защитавам себе си и онези, които обичам, ще използвам смъртоносно оръжие, ако се наложи, но никога няма да ми е приятно.

Двамата с Орсън се приближихме до шевролета. Вътре не чакаше нито шофьор, нито пътник. Предният капак още беше топъл. Колата явно бе спряла там преди няколко минути.

От страната на шофьора до вратата на пътника водеха стъпки. Оттам следите продължаваха към близката ограда. Отпечатъците изглеждаха сходни — ако не и еднакви — с онези в цветната леха под прозореца на спалнята на Джими Уинг.

Сребристата като монета луна бавно се спускаше към хоризонта на запад, но светлината й беше достатъчно ярка, за да ми позволи да видя регистрационния номер на превозното средство. Веднага го запомних.

Видях къде е била използвана ножовка за метал, за да бъдат срязани веригите. Това явно е било извършено преди последния дъжд, защото загладените от водата наноси не бяха много утъпкани.

Няколко подземни канала свързват Мунлайт Бей с Уайвърн. Когато изследвам бившата военна база, влизам през някой от онези по-дискретни проходи, където и аз съм използвал ножовка за метал.

На оградата покрай реката — както и навсякъде по целия периметър и територията на Уайвърн — имаше табела с надпис, който предупреждаваше, че макар съоръжението да е затворено по препоръка на комисията по закриване и преустройство на отбранителните бази, нарушителите ще бъдат наказани, глобени и дори хвърлени в затвор по федерални обвинения, изброени в дълъг списък, който заемаше две трети от надписа. Тонът на предупреждението беше строг и безкомпромисен, но не ме спря. Политиците ни обещават мир, постоянен просперитет и правосъдие. Ако някога изпълнят обещанията си, тогава вероятно ще проявявам по-голямо уважение към заплахите им.

Следите на похитителя не бяха единствените до оградата. Мракът ми пречеше да разпозная със сигурност новите отпечатъци.

Рискувах и включих фенерчето само за секунда-две.

Макар че веригите бяха срязани отдавна, по време на подготовката за престъплението, похитителят не бе оставил зеещ отвор. Той бе направил по-незабележима пролука и тази вечер трябваше само да отмести висящите вериги. За да освободи и двете си ръце за тази задача, непознатият бе оставил пленника си, като го бе парализирал със зловещи заплахи, или бе завързал момчето, за да не избяга.

Вторите отпечатъци бяха значително по-малки от първите. На боси крака. Стъпки на дете, отвлечено от леглото.

Представих си изтерзаното лице на Лили. Съпругът й, Бенджамин Уинг, електротехник в една компания, бе убит от ток преди около три години, докато изпълняваше служебните си задължения. Беше едър мъж с весели очи, наполовина индианец чероки, толкова жизнен, че сякаш енергията му бе неизчерпаема. Смъртта му потресе всички. Колкото и да беше силна, Лили нямаше да издържи, ако трябваше да преживее втора, при това много по-ужасна загуба.

Макар отдавна да не бяхме влюбени, още я обичах като приятелка. Молех се на Бога да успея да върна сина й — усмихнат и невредим — и да видя мъката да изчезва от лицето й.

В скимтенето на Орсън прозвуча тревога. Кучето трепереше и сякаш искаше да се откаже от преследването.

Отново пъхнах фенерчето в колана си и отместих прерязаните вериги.

— За смелите ще има кренвирши — обещах и Орсън се провря през пролуката.