Дийн Кунц
Сграбчи нощта (28)

27

Още не бе станало полунощ. Заведохме децата по домовете им и се почувствахме добре. Сълзите невинаги са горчиви. Когато Лили Уинг прегърна Джими и ме погледна, в очите й съзрях нещо, което някога копнеех да видя, но сега бе по-ценно за мен, отколкото тогава.

Отидохме у нас и Саша, Боби и аз започнахме приготовленията за празненството. Рузвелт пожела да вземе мерцедеса си, да се прибере на яхтата и да се погрижи за подутото си око.

— Остарявам, деца. Вие празнувайте. Аз ще поспя.

Дуги не беше на работа и си бе уредил среднощна среща, сякаш не се бе съмнявал, че ще се върне от страната на небивалиците и ще му се прище да танцува.

— Добре че ще имам време да се изкъпя — рече той. — Воня на маймуни.

Боби и Саша отидоха да натоварят сърфовете на форда, а аз измих окървавените си ръце. После, придружен от Мънгоджери и Орсън, отидох в трапезарията, за да чуя записа, който бях слушал вече два пъти. Завещанието на Лийланд Делакроа.

Касетата не беше в уредбата, където я бях оставил, когато я пуснах на Саша, Рузвелт и Мънгоджери. Явно бе изчезнала като сградата, подслонила Загадъчния влак. Щом Делакроа не се беше самоубил, не бе участвал в проекта и не бе ходил от другата страна, тогава и касетата не беше записвана.

Приближих се до лавицата, където Саша държи композициите си. Копието на завещанието на Делакроа беше там, където го бях оставил.

— Сигурно записът ще е изтрит — измърморих аз.

Орсън ме погледна озадачено. Горкият! Трябваше да го изкъпя, да сложа антисептик на раните му и да ги превържа.

Мънгоджери чакаше до касетофона.

Сложих касетата и пуснах записа.

Съскане на магнитна лента. Тихо изщракване. Ритмично дишане. После окаяни ридания. И накрая — гласът на Делакроа.

— Това е предупреждение. Завещание.

Натиснах бутона „Стоп“. Не можех да разбера как оригиналната касета бе престанала да съществува, а копието бе останало непокътнато. Как е направил Делакроа завещанието си, след като не се беше качвал на Загадъчния влак?

— Парадокс — промълвих.

Орсън кимна в знак на съгласие.

Мънгоджери ме погледна и се прозя, сякаш искаше да каже, че дрънкам глупости.

Превъртях лентата, докато стигнах до мястото, където Делакроа изброяваше персонала на проекта. Както си спомнях, първото име беше доктор Рандолф Джоузефсън. Цивилен учен и ръководител на проекта.

Доктор Рандолф Джоузефсън.

Джон Джоузеф Рандолф.

На осемнайсет години той бе напуснал затвора за малолетни престъпници и бе станал Рандолф Джоузефсън. С новата си самоличност бе получил образование. Мотивът му е бил да осъществи мисията, която си е въобразил, че има, след като бе видял враната да излита от скалата.

Ако искате, може да мислите, че под формата на говореща врана самият дявол е посетил дванайсетгодишния Джони и го е подтикнал да убие родителите си и после да разработи „Загадъчният влак“, за да отвори врата между земята и ада и да пусне на свобода легиони черни ангели и демони, обречени да живеят в Дупката.

Или може да мислите, че момче със склонност да убива е прочело подобен сценарий в някой комикс и после го е възприело като сюжет за окаяния си живот, доразвивайки го във велика заблуда, мотивирала го да създаде онази адска машина. Малко вероятно е един кръвожаден социопат да стане учен на такова равнище, че милиарди долари от правителствения бюджет да бъдат вложени в работата му. Но ние знаем, че той е социопат с необикновено самообладание и е ограничавал убийствата си до едно на година, изливайки остатъка от енергията в кариерата си. Пък и, разбира се, повечето от онези, които решават как да се изразходва „черния“ бюджет, вероятно не са уравновесени като вас и мен. Е, поне не като вас, защото всеки, който чете дневника ми, с право ще се усъмни в душевното ми равновесие. Пазителите на държавната ни хазна често търсят безумно амбициозни проекти и бих се изненадал, ако Джон Джоузеф Рандолф е бил единственият лунатик, засипан с парите от нашите данъци.

Запитах се дали Рандолф е мъртъв там, във Форт Уайвърн, погребан жив под хиляди тонове пръст. Или преди всичко никога не бе ходил в Уайвърн и не бе разработвал „Загадъчният влак“? Дали беше жив някъде другаде и през последното десетилетие работеше върху друг, но подобен проект?

Циркът с триста арени на въображението ми мигновено разпъна шатъра си и аз бях убеден, че в момента Джон Джоузеф Рандолф е на прозореца в трапезарията и ме гледа. Прекосих стаята и вдигнах щорите. Джони не беше там.

Продължих да слушам касетата. Осемнайсетото име в списъка на Делакроа беше Конрад Генсел. Несъмнено той беше ниският, набит негодник с късо подстригана черна коса, жълтеникави очи и дребни зъби. Вероятно бе някой от пътешествениците, ходили от другата страна, и един от малцината, останали живи. Може би в онзи свят на червено небе Конрад бе съзрял своя мисия или просто се бе побъркал от видяното и изпитваше самоубийствено влечение към онова кошмарно място. Във всеки случай Конрад и Рандолф не се бяха срещнали на църковна литургия.

По гърба ми полазиха тръпки. Макар че сградата със „Загадъчният влак“ беше напълно разрушена, нямах чувството, че сме приключили с въпроса.

Сега пък бях убеден, че Конрад Генсел е долепил нос до прозореца ми. Отново прекосих стаята. Поколебах се, сетне пак вдигнах щорите. Нямаше го.

Котаракът и кучето ме наблюдаваха с интерес.

— Най-важното е — обърнах се към тях, докато ги отвеждах в кухнята — дали вратата, която Джони е отворил, е врата към ада или към нещо друго.

Не би кандидатствал за финансиране с недвусмисленото обещание да построи мост към ада. Действал е по-дискретно. Сигурно правителствените служители са мислели, че дават средства за научни изследвания и експерименти за пътуване във времето и тъй като всички те се чувстват удобно в безумието, това им се е струвало разумно.

Извадих от хладилника пакет кренвирши и казах:

— И от онова, което бръщолевеше в медната стая, предполагам, че пътуването е било страхотно. Напред, назад и най-вече встрани.

Спрях и се замислих по въпроса.

Орсън започна да обикаля около мен.

— Да допуснем, че наистина има светове в потоците на времето, които текат редом с нашия. Паралелни светове.

Според квантовата физика, безброй сенчести вселени съществуват заедно с нашата и също са реални. Не можем да ги видим и обитателите им не ни виждат. Реалностите никога не се пресичат. С изключение, може би, на Уайвърн. Там „Загадъчният влак“, досущ гигантски миксер, известно време е смесвал реалностите.

Мънгоджери тръгна след Орсън.

— Не е ли възможно някоя от онези сенчести вселени да е — толкова ужасна, че да прилича на ад? И обратно, да има паралелни светове, прекрасни като представите ни за рая?

Котаракът и кучето бяха толкова съсредоточени в кренвиршите, че ако Орсън внезапно спреше, Мънгоджери щеше да се блъсне в него.

Отворих пакета, сложих кренвиршите в чиния и тръгнах към микровълновата фурна, но пак спрях, обмисляйки немислимото.

— Всъщност не е ли възможно някои хора — физици и мистици — наистина да са надникнали през бариерата между потоците на времето? Да са видели онези паралелни светове? Може би оттам идват представите ни за живот след смъртта?

Боби влезе в кухнята и чу последната част от монолога ми. Заслуша се за миг, после тръгна след Мънгоджери и Орсън, обикаляйки около мен.

— Ами ако след смъртта си наистина отиваме в онези паралелни светове встрани? За религия ли става дума, или за наука?

— За нищо — отговори Боби. — Бръщолевиш за религия, наука и псевдонаука, но ние мислим само за кренвиршите.

Разбрах намека му и сложих чинията в микровълновата фурна. Щом кренвиршите се затоплиха, дадох два на Мънгоджери и шест на Орсън, защото когато предишната нощ бях вдигнал веригите на оградата и го бях накарал да влезе във Форт Уайвърн, му бях обещал кренвирши, а аз винаги държа на думата си към приятелите, както и те към мен.

Боби не получи нищо, защото се правеше на голям умник.

— Погледни какво намерих — каза той и ми подаде шапката с надпис „Загадъчният влак“.

— Това нещо не може да съществува — заявих аз.

Щом цялата сграда, където се бе осъществявал проектът, бе престанала да съществува, защо бе направена шапката?

— Не съществува — каза Боби, — но има нещо друго.

Озадачен, обърнах шапката и погледнах думите, написани над козирката. „Алея Торнадо“.

— Какво означава „Алея Торнадо“? — попитах.

— Намираш го малко…

— Страшно?

— Да.

— Максимално зловещо.

Може би Рандолф, Конрад и някои от колегите им бяха в Уайвърн или на друго място по света и работеха върху същия проект, който сега имаше ново име.

— Ще я носиш ли? — попита Боби.

— Не.

— Добра идея. И още нещо — добави той. — Какво е станало с мен, след като умрях?

— Пак започваме. Престана да съществуваш, това е всичко.

— Защото не съм умирал.

— Не съм Айнщайн.

Боби се намръщи.

— Ами ако някоя сутрин се събудя и до мен лежи трупът ми — разлагащ се и изпускащ гадости?

— Ще трябва да си купиш нови чаршафи.

Приготвихме всичко за увеселението и потеглихме към южния край на залива към вилата на Боби — красива постройка от тиково дърво и стъкло.

По пътя спряхме и с преправен глас Саша се обади на ченгетата и ги информира за сцената в дома на семейство Стануик.

Отново потеглихме и Боби попита:

— Братко?

— Да.

— Кой ти беше оставил шапката с надпис „Загадъчният влак“? И кой сложи под чистачките на джипа ми пропуска на Делакроа?

— Нямам представа.

— А съмнения?

— Може би е маймуната с голямата глава.

— Сериозно ли говориш?

— Мисля, че е много по-умен, отколкото изглежда.

— Но това е мутант — настоя Боби.

— И аз съм такъв.

— Добре го каза.

Влязохме във вилата на Боби и се преоблякохме в неопренови костюми, после заредихме хладилната чанта с бира и различни закуски и я натоварихме във форда.

Но преди да тръгнем към плажа, трябваше да решим един въпрос, за да престанем да поглеждаме нервно към прозорците, търсейки лудия кондуктор на Загадъчния влак.

На големите цветни монитори на компютрите в домашния офис на Боби блестяха разноцветни географски карти, барограми, спътникови снимки на земята, направени от орбита само преди няколко минути и поток от графики за динамичните промени на времето в целия свят. Боби прогнозираше условията за сърф за абонати от двайсет страни.

Не изпитвам влечение към компютрите, затова застанах по-назад, докато той се залови за работа и потърси база данни за водещите американски учени на нашето съвремие. По законите на логиката един откачен гений, обсебен от възможността да пътува във времето, и твърдо решен да докаже, че наред с нашия, съществуват и паралелни светове, до които може да се стигне чрез странично движение във времето, би трябвало да стане физик, при това много способен и щедро финансиран, ако е хранел надежда да приложи на практика теориите си.

Боби намери доктор Рандолф Джоузефсън за три минути. Той работеше в университета в Невада и живееше в Рино.

Мънгоджери скочи върху компютъра и съсредоточено се вторачи в информацията на екрана. Имаше дори снимка. На нашия побъркан учен.

Въпреки повсеместното затваряне на военни бази след края на студената война, в Невада бяха останали няколко съоръжения. Беше логично да се предположи, че поне в едно от тях още се работи по свръхсекретните проекти от Форт Уайвърн.

— Може да се е преместил в Рино, след като затвориха Уайвърн — каза Саша. — Това обаче не означава, че още е жив. Може да е дошъл тук, за да отвлече децата и да е умрял, когато онази сграда… се разпадна.

— А може би никога не е работил в Уайвърн. Ако проектът „Загадъчният влак“ не е бил осъществен, тогава вероятно през цялото време е бил в Рино и се занимавал с „Алея Торнадо“ или с нещо друго.

Боби се обади на „Услуги“ в Рино, получи телефонния номер на доктор Рандолф Джоузефсън и го записа в тефтера си.

Вероятно би трябвало да виня въображението си, но десетте цифри сякаш имаха зловещо излъчване — досущ телефонен номер, на който продаващите души политици могат да се свързват със Сатаната по двайсет и четири часа в денонощието и триста шейсет и пет дни в годината.

— Ти си единственият, който чу гласа му — рече Боби и дръпна стола си, за да ми направи място да се обадя по телефона.

— Имам заглушител, така че ако разпалиш любопитството му, няма да успее да ни намери.

Вдигнах слушалката. Орсън сложи лапи на бюрото и нежно докосна китката ми, сякаш искаше да ми каже да оставя слушалката, без да съм се обадил.

— Трябва да го направиш, братко.

Орсън изскимтя.

— Длъжен съм — обясних.

Макар че по гърба ми лазеха ледени тръпки, аз набрах номера. Докато слушах звъна, си повтарях на ум, че Рандолф е умрял и е погребан жив в дупката, където се намираше медната стая.

Той отговори на третото позвъняване. Познах гласа му веднага, само като каза: „Ало“.

— Доктор Рандолф Джоузефсън? — попитах аз.

— Да?

Устата ми пресъхна и езикът ми залепна за небцето.

— Ало? — отново каза той.

— Вие ли сте Рандолф Джоузефсън, известен преди като Джон Джоузеф Рандолф?

Той не отговори. Чувах дишането му.

— Мислите ли, че досието ви на непълнолетен престъпник е било унищожено? Наистина ли смятахте, че ще убиете родителите си и ще заличите фактите завинаги? — попитах аз, сетне затворих.

— И сега какво? — попита Саша.

Боби стана от стола и каза:

— Може би в тази версия на живота си умопобърканият не е намерил финансиране за проекта си толкова бързо, колкото в Уайвърн и още не е започнал да разработва друг вариант на „Загадъчният влак“.

— Но ако е така, как бихме могли да го спрем? — попита Саша. — Да отидем в Рино и да му пръснем черепа?

— Не, ако можем да го избегнем — възразих аз. — Откъснах няколко изрезки от изложбата на убийствата му. Когато се върнах вкъщи, още бяха в джоба ми. Не бяха изчезнали като… трупа на Боби. Това означава, че Рандолф още извършва злодеянията си. Ежегодното си убийство. Може утре да се обадя анонимно на полицията и да го обвиня в тези престъпления. Ако започнат разследване, може да намерят албума му с изрезки или други сувенири.

— Дори да го арестуват — рече Саша, — работата по проекта ще продължи и без него. Може да направят нов вариант на „Загадъчният влак“ и да отворят вратата между реалностите.

Погледнах Мънгоджери. Котаракът погледна Орсън, а той — Саша. Тя погледна Боби, а той — мен и каза:

— Тогава всички сме обречени.

— Утре ще се обадя на ченгетата. Това е най-доброто, което можем да направим. И ако те не могат да докажат вината му…

— Тогава Дуги и аз ще отидем в Рино и ще го ликвидираме — заяви Саша.

— Имаш собствени схващания по въпроса, мадам — отбеляза Боби.

Беше време да празнуваме.

Саша подкара форда по дюните, през посребрените от лунната светлина треви и после надолу, по ниския насип. Спря на плажа на южния край на залива. Дотам не е позволено да се отива с превозно средство, но ние се бяхме върнали от ада, затова смятахме, че ще понесем всяко наказание, предвидено за това нарушение.

Постлахме одеяла на пясъка и запалихме фенер.

На северозапад от нас, точно пред устието на залива, бе закотвен кораб. Макар да беше потънал в мрак и светлините на прозорците да не бяха достатъчни, за да очертаят ясно корпуса, аз бях сигурен, че не съм виждал подобно нещо по нашето крайбрежие. Това ме обезпокои, но не чак дотам, че да се прибера вкъщи и да се скрия под леглото.

Вълните бяха чудесни. От два до три метра от основата до гребена. Пяната им блещукаше като перлени огърлици на морски сирени.

Саша и Боби яхнаха сърфовете, а аз поех първата смяна на дежурството на брега. Бях с Мънгоджери, Орсън и с две пушки. Макар че Загадъчният влак вече не съществува, умният ретровирус на майка ми още функционира. Вероятно обещаната ваксина и лекарството скоро щяха да бъдат готови, но хората в Мунлайт Бей продължаваха да се променят. Койотите сигурно не бяха прегризали шиите на всички резуси от стадото и най-малко няколко маймуни от Уайвърн се навъртаха наоколо, настроени враждебно към нас.

Отворих чантата за първа помощ, която Саша бе донесла, и внимателно почистих раните на Орсън, после им сложих йод. Охлузването на муцуната не беше толкова лошо, колкото изглеждаше на пръв поглед, но ухото му беше зле. На сутринта трябваше да повикам ветеринарен лекар.

Въпреки че йодът щипеше, Орсън не се оплака. Той е добро куче и още по-добър приятел.

— Обичам те, братко — прошепнах.

Орсън ме близна по лицето.

Осъзнах, че от време на време нервно се оглеждам. Очаквах маймуни, но бях готов да видя и Джони Рандолф да върви към мен. Или Ходжсън в скафандъра си и с лице, гъмжащо от паразити. След като се бе разпаднала до такава степен, може би реалността никога нямаше да се възстанови напълно. Не можех да се отърся от усещането, че оттук насетне може да се случи всичко.

Отворих по една бира за Орсън и за мен. Налях я в купата му и поканих и Мънгоджери, но котаракът опита бирата и с отвращение я изплю.

Нощта беше мека. Небето бе осеяно със звезди и тътенът на прибоя приличаше на биене на могъщо сърце.

По луната премина сянка. Вероятно беше ястреб, не демон.

Освен това онова същество с черни, твърди криле и камшичеста опашка имаше и рога, копита и лице, което беше ужасно, предимно защото беше човешко. Убеден съм, че рисунките на такива твари датират много преди да започнат да се печатат книги и под всяка от тях има един и същ надпис: демон.

Реших да не мисля повече по този въпрос.

След малко Саша излезе от водата. Беше задъхана и доволна. Орсън започна да диша учестено насреща й, сякаш помисли, че тя се опитва да общува с него.

Саша седна на одеялото до мен и аз й отворих бира.

Боби още обяздваше тъмните вълни.

— Видя ли онзи кораб там? — попита тя.

— Голям е.

— Гребахме по-надалеч, отколкото бе необходимо, и го видяхме отблизо. От военноморския флот е.

— За пръв път виждам боен кораб по нашето крайбрежие.

— Става нещо.

— Винаги става нещо.

Изпитах зловещо предчувствие. Може би скоро щеше да има лекарство и ваксина. Или големите умове бяха решили, че единственият начин да потулят провала в Уайвърн е да заличат от лицето на земята бившата база и целия Мунлайт Бей. Да го унищожат с термоядрен взрив, от който няма да оцелеят дори вирусите. И ако се подготвят добре, да накарат широката общественост да повярва, че е било дело на терористи.

Реших да не мисля повече и по този въпрос.

— С Боби ще се женим — заявих аз.

— Задължително е, след като ти се обясни в любов.

— Чувствата ни са взаимни.

— Коя ще бъде шаферката?

— Орсън.

— Здравата сте нагазили в объркването на видовете.

— Искаш ли да бъдеш кум? — попитах аз.

— Разбира се, освен ако когато настъпи моментът, не съм заобиколена от злобни маймуни или нещо друго. Отиди да покараш сърф, Снежко.

Станах и взех сърфа си.

— Ще зарежа Боби пред олтара, ако ми хрумне, че вместо за него, може да се оженя за теб — казах и тръгнах към морето.

Тя ме остави да извървя шест крачки и извика:

— Това предложение ли беше?

— Да! — отговорих аз.

— Задник!

— Това „Да“ ли беше? — попитах аз и нагазих във водата.

— Няма да се измъкнеш толкова лесно. Дължиш ми голямо ухажване.

— Тогава приемаш, така ли!

— Да!

Обърнах се да я погледна. Саша стоеше на светлината на фенера. Ако Каха Хуна, богинята на прибоя, бе излязла на сушата, тя беше тук тази нощ, а не на Уаймеа Бей и не се казваше Пиа Клик.

Орсън бе застанал до нея. Размахваше опашка и очевидно с нетърпение очакваше да стане шафер. Но изведнъж престана да маха с опашка. Изприпка до водата, вдигна глава, подуши въздуха и се вторачи в бойния кораб, хвърлил котва пред устието на залива. Не забелязах промяна в плавателния съд, но явно нещо бе привлякло вниманието — и безпокойството — на Орсън.

Но вълните бяха твърде примамливи, за да устоя. Carpe diem. Carpe noctem. Carpe aestus — сграбчи прибоя.

Нощното море се простираше до Тортуга, Таити, Бора Бора, Маркизките острови, до хиляди озарени от слънчева светлина места с ослепително синьо тропическо небе, където никога нямаше да отида, но необходимата ми светлина е тук, при онези, които обичам.