Дийн Кунц
Сграбчи нощта (27)

26

Ние — котарак, четири деца, куче, дисководеща, общуващ с животни, викинг и осиновено дете на Армагедон, тоест аз — бягахме, пълзяхме, падахме, ставахме и пак тичахме по сухите корита на стоманени и месингови реки и медни потоци. От сводестите стени струеше бяла светлина и се виеше спираловидно в мрака. Отвсякъде се разнасяше грохотът на невидими влакове и пронизителното свистене, подобно на локомотивна свирка. Миризмата на йод стана тежка и задушлива. Миналото ту нахлуваше като прилив, ту се отдръпваше като отлив от настоящето. Ужасени от периодичния звук — досущ прииждаща вода или нещо по-лошо — най-после се добрахме до асансьора. Боби лежеше там, където го бяхме оставили. Още беше жив.

Дуги се залови да свързва жичките в контролното табло. Носейки Мънгоджери, Рузвелт заведе децата в кабината. Саша, Орсън и аз наобиколихме Боби.

Той беше смъртноблед.

— Добре изглеждаш — подхвърлих.

— Хей, косматко — обърна се той към Орсън.

Гласът му беше толкова слаб, че едва се чу сред трясъка от сблъскващите се времена и светове.

Орсън завря муцуна във врата му и подуши раната, сетне ме погледна разтревожено.

— Ти успя, ксеродермико — промълви Боби.

— Сторихме го петимата — скромно отвърнах.

— Върна се навреме за среднощното шоу — каза той на Саша.

Обзе ме неприятното чувство, че Боби се сбогува с нас.

— Радиото е моят живот — отговори тя.

Сградата се разтресе. Тътенът на влака се превърна в гръм. От тавана се посипа циментов прах.

— Трябва да те пренесем в асансьора — каза Саша.

Но Боби ме погледна и рече:

— Хвани ръката ми, братко.

Изпълних желанието му. Пръстите му бяха леденостудени.

На лицето му се изписа болка.

— Изложих се.

— Не си — казах аз.

— Подмокрих си панталона — с разтреперан глас промълви той.

Студът от ръката му премина в тялото ми и скова сърцето ми.

— В това няма нищо лошо. Уринофория. И преди си го правил.

— Но сега не съм с неопрен.

— Тогава си повишил класата си.

Той се засмя, но се задави.

— Асансьорът е готов — съобщи Дуги.

— Хайде да преместим Боби — подкани ни Саша.

От тавана започнаха да падат малки парчета бетон.

— Никога не съм предполагал, че ще умра толкова неелегантно — рече Боби и вкопчи пръсти в ръката ми.

— Няма да умреш — промълвих.

— Обичам те… братко.

— И аз те обичам.

Думите бяха като ключ, който заключи гърлото ми.

— Тотално изтребление. — Гласът му заглъхна.

Очите му бяха вторачени в нещо, което се намираше далеч зад нас. Ръката му се отпусна.

От сърцето ми сякаш се откъсна огромна скала.

Саша допря пръсти до гърлото му, за да провери пулса, и възкликна:

— О, боже!

— Трябва веднага да тръгваме — настоя Дуги.

— Хайде! Да го внесем в асансьора — извиках на Саша.

— Той издъхна.

— Помогни ми да го пренесем в кабината.

— Крис, миличък, той издъхна.

— Ще го вземем с нас.

— Снежко…

— Ще го вземем с нас.

— Помисли за децата. Те…

Бях отчаян и обезумял. Съзнанието ми представляваше тъмен водовъртеж от мъка, който изсмукваше разсъдъка. Но нямаше да оставя Боби там. Предпочитах да умра до него.

Хванах го за раменете и го повлякох към кабината. Съзнавах, че вероятно плаша децата, които сигурно вече и без това се бяха побъркали от страх, колкото и хладнокръвни да бяха. Не очаквах, че ще ръкопляскат от радост при перспективата да се измъкнат от ада в компанията на мъртвец и не ги обвинявам, но нямаше да променя решението си.

Саша и Дуги разбраха, че няма да отида никъде без Боби и ми помогнаха да го довлека до асансьора.

Тътенът, свистенето и стърженето, които, изглежда, известяваха предстоящата експлозия на сградата, изведнъж утихнаха, но знаех, че затишието е временно. Намирахме се в центъра на урагана на времето и ни очакваха по-лоши неща.

Точно когато пренесохме Боби в кабината, вратите започнаха да се затварят и Орсън едва успя да се вмъкне.

— Какво става, по дяволите? — изкрещя Дуги. — Не съм натиснал бутона.

— Някой го повика. Отгоре — каза Саша.

Моторът забръмча и кабината се издигна.

Обезумях още повече, когато осъзнах, че ръцете ми са изцапани с кръвта на Боби. Отчаянието ми нарасна, когато ми хрумна мисълта, че мога да направя нещо, за да променя всичко това. Миналото и настоящето присъстват в бъдещето, а бъдещето се съдържа в миналото, както е писал Т. С. Елиът, следователно времето е неумолимо и онова, което е писано да се случи, ще се случи. Вероятността е илюзия. Единственото, което би могло да се случи, е наистина случващото се и ние не можем да направим нищо, за да го променим, защото сме обречени от съдбата и прецакани от орисията, макар че господин Елиът не се беше изразил точно така. От друга страна, Мечо Пух, който никога не потъваше в задълбочен размисъл като господин Елиът, е вярвал във вероятностите. Може би защото е бил празноглаво плюшено мече. Но може да е бил будист, който е знаел за смисъла за живота колкото и господин Елиът.

Асансьорът се издигаше. Боби лежеше мъртъв на пода, ръцете ми бяха окървавени и въпреки всичко това, сърцето ми беше изпълнено с надежда. Не разбирах защо, но отговорът вероятно беше в комбинацията от прозорливостта на господин Елиът и на господин Пух. Стигнахме до Б-4. Погледнах Орсън. Когато го бях видял в стаята при убийците, бях помислил, че е умрял, но сега отново беше жив. Бях напълно откачил. Носех се по вълните на лудостта. Гадеше ми се от ужас и отчаяние. Но изпитвах и надежда и не преставах да мисля за всички деца по света, които вярваха в приказни феи. Подсъзнателно сигурно вече съм знаел какво ще направя, но когато грабнах картечния пистолет от ръцете на Дуги, нямах съзнателна представа какво смятам да сторя с оръжието, макар че, съдейки по изражението на магьосника на валса, трябва да съм бил по-луд, отколкото се чувствах.

Вратите на асансьора се отвориха на етаж Б-3. Коридорът бе осветен от мътно червено сияние.

В загадъчната светлина се открояваха пет високи, мъгляви, деформирани кафяво-червени фигури. Може би бяха човешки, но можеше да са нещо по-лошо.

С тях имаше по-малко същество с четири крака и опашка, което приличаше на котка.

Въпреки всички вероятности не се поколебах, защото разполагах само с няколко скъпоценни секунди. Излязох от асансьора и щом прекрачих прага, коридорът се изпълни с неонова светлина.

Там стояха Рузвелт, Дуги, Саша, Боби, Мънгоджери и аз. Изглеждахме разтревожени.

Преди минута, когато бяхме долу, на ниво Б-6, и пренасяхме трупа на Боби в кабината, някой тук, горе, бе повикал асансьора. Това беше живият Боби, от по-ранен момент през нощта.

В тази странна сграда миналото, настоящето и бъдещето присъстваха едновременно.

Обърнах се надясно, към приближаващите се двама мъже от охраната, които другите още не бяха видели. Единият от пазачите бе стрелял и убил Боби.

Натиснах спусъка на картечния пистолет и откосът повали двамата мъже, преди да успеят да стрелят.

Стомахът ми се сви от отвращение от онова, което бях направил. Опитах се да избегна угризенията на съвестта, утешавайки се с мисълта, че те и без това щяха да бъдат убити от Дуги, след като простреляха Боби. Аз само бях ускорил кончината им, спасявайки живота на моя приятел. Но вероятно с оправдания от този род е застлан пътят към ада.

Саша, Дуги и Рузвелт се втурнаха в коридора.

И тримата бяха стъписани.

Не разбирах как е възможно да се случва това, защото не се беше случило преди. Не се бяхме срещали в този коридор, докато търсехме децата. Но щом се срещахме сега, защо не си го спомнях?

Предполагам, че беше парадокс на времето. Заболя ме главата. Бях променил съдбата на Боби Халоуей и за мен това беше истинско чудо, което нямаше нищо общо с физиката и математиката.

Асансьорът се изпълни с мътна червена светлина, в която се различаваха мъглявите кафяво-червени фигури на децата. Вратите започнаха да се затварят.

— Задръжте ги! — извиках.

Дуги от настоящето блокира вратите с тялото си.

Пулсиращият електронен звук се усили. Беше зловещ.

Спомних си приятното очакване на Джон Джоузеф Рандолф и увереността му, че скоро всички ще отидем от другата страна, на онова място встрани, което не назова. Влакът вече потеглял от гарата. Запитах се дали той нямаше предвид, че цялата сграда ще се отправи на това пътешествие, както и всички, намиращи се в нея.

Разтревожено попитах Дуги дали Боби е в асансьора.

— Тук съм — обади се Боби от коридора.

— Там си купчина мъртво месо — казах аз.

— Няма начин.

— Има.

Не знаех защо, но ми се стори, че е добра идея да отидем в хангара, извън тази зона на преплитащи се периоди от време, и да вземем и живия, и мъртвия Боби.

Дуги от настоящето влезе в асансьора, поколеба се, после се върна в коридора.

— Боби не е тук!

— Къде отиде? — попита Саша от настоящето.

— Децата казаха, че… изчезнал. Много са развълнувани.

— Трупът е изчезнал, защото Боби не беше застрелян тук — промълвих, макар че обяснението ми беше толкова ясно, колкото да опиша термоядрена реакция с израза: „Ами, гръмна“.

— Ти каза, че съм мъртво месо — рече Боби от миналото.

— Какво става тук? — попита Дуги.

— Парадокс — отговорих.

— Какво означава това?

— Нали чета поезия — отчаяно промърморих.

— Браво, синко — спокойно каза Рузвелт и всички се спогледахме изненадано.

— Влизай в асансьора — обърнах се към Боби.

— Къде отиваме? — попита той.

— Навън.

— А децата?

— С нас са.

— Орсън?

— В асансьора е.

— Страхотно.

— Ще си размърдаш ли задника?

— Малко сме нервни, а? — рече той, приближи се до мен и ме потупа по рамото.

— Нямаш представа какво преживях.

— Не ти, а аз умрях — поправи ме и изчезна сред мътното червено сияние в асансьора, превръщайки се в кафяво-червен силует.

Саша, Дуги, Рузвелт и Крис Сноу от миналото изглеждаха озадачени и Крис ме попита:

— Какво ще правим сега?

— Разочароваш ме — отвърнах. — Предполагах, че ще измислиш нещо. Спомни си Елиът и Мечо Пух, за бога!

Вибрациите на моторите в яйцевидната стая се засилиха и през пода премина зловещ тътен, сякаш започнаха да се търкалят гигантски колела.

— Трябва да слезете на другото ниво и да спасите децата и Орсън — казах аз.

— Ти вече ги спаси.

Главата ми се замая.

— Но може би вие все пак трябва да слезете и да ги спасите, инак ще се окаже, че ние не сме го сторили.

Рузвелт от миналото взе Мънгоджери от миналото и рече:

— Котаракът разбира.

— Тогава тръгвай след проклетото животно! — извиках му.

Всички ние от настоящето — Рузвелт, Саша, Дуги и аз — влязохме в кабината, но там вече нямаше червена светлина, а обикновена крушка на тавана.

Сега коридорът се освети в мътночервено и всички ние от миналото, с изключение на Боби, отново станахме кафяво-червени силуети.

Дуги натисна бутона за партера и вратите се затвориха.

Орсън се сгуши между мен и Саша.

— Хей, братко — подвикнах му тихо.

Той изсумтя.

Държахме се хладнокръвно.

Кабината се движеше нагоре мъчително бавно. Погледнах часовника си. Ярките цифри не препускаха нито напред, нито назад, както по-рано. Но на циферблата бавно пулсираха странни завъртулки светлина, които приличаха на изкривени цифри. Страхът ми нарасна. Запитах се дали не започвахме да се движим встрани във времето, отправяйки се към другата страна, която Рандолф изгаряше от нетърпение да посети.

— Ти беше мъртъв — каза Аарон Стюарт на Боби.

— И аз така чух.

— Не помниш ли, че умря? — попита Дуги.

— Не.

— Не си спомня, защото не е умирал — троснах се аз.

Още се борех с мъката, но в същото време ме обземаше и безумна радост. Плюс страх, който се захранваше от само себе си и се засилваше. Още не се бяхме измъкнали оттук и повече от всякога имахме какво да губим, защото ако сега някой от нас умреше, нямаше да мога да го съживя.

В асансьорната шахта се разнесе тътен, сякаш се намирахме в подводница и наоколо се взривяваха подводни мини. Подемният механизъм заскърца.

— Със сигурност си спомням, че той умря — заяви Уенди.

— Не е умирал — отвърнах по-спокойно.

— Но той наистина умря — настоя Аарон.

— Да, така беше — потвърди Ансън.

— Напишка се в панталона — каза Джими Уинг.

— Нищо подобно — отрече Боби.

— Ти ни каза — възрази Джими Уинг.

Боби погледна недоверчиво Саша, която рече:

— Ти умираше и това те извинява.

Ярките завъртулки на циферблата на часовника ми се заизвиваха по-бързо. Може би Загадъчният влак потегляше от гарата и набираше скорост, движейки се встрани.

Стигнахме до Б-2 и сградата се разтресе толкова силно, че кабината на асансьора изтрака в стените на шахтата. Вкопчихме се в перилата, за да запазим равновесие.

— Панталонът ми е сух — отбеляза Боби.

— Защото не си умирал — троснато казах аз, — и това означава, че не си се подмокрял.

— Намокри го — настоя Джими Уинг.

Рузвелт разбра какво е душевното ми състояние и рече:

— Спокойно, синко.

Орсън сложи лапа на обувката ми, за да покаже, че трябва да се вслушам в съвета на Рузвелт.

— Щом не е умирал, защо всички си спомняме, че умря? — попита Дуги.

— Не знам — отчаяно отговорих.

Асансьорът, изглежда, заседна на Б-2. Вратите изведнъж се отвориха, макар че Дуги бе натиснал само бутон „П“.

Може би децата не забелязаха какво има отвъд кабината, но ние, които стояхме отпред, го видяхме добре и гледката смрази кръвта ни.

Там трябваше да има коридор — или оголен до бетона, или както е бил преди две години, но пред очите ни се появи панорамен пейзаж. Тлеещо червено небе. Върху чворести, смътно наподобяващи дървета израстъци се виждаха мазни, черни гъбички и от набръчкани гнойни пъпки на стволовете се процеждаше противен тъмен сироп. От клоните висяха какавиди, каквито бяхме видели в едноетажната къща в Мъртвия град.

За миг, докато стояхме поразени, не чухме нито звук и не усетихме никаква миризма. Ето защо започнах да се надявам, че пейзажът беше по-скоро видение, отколкото физическа реалност. После някакво движение на прага привлече вниманието ми и аз съзрях червено-черните пипала на пълзящо увивно растение — красиво и зловещо, досущ гърчещи се змии. Промъкваше се към вратата и се уголемяваше невероятно бързо, като на бързи кадри от научнофантастичен филм и протягаше клони към кабината.

— Затворете вратата! — извиках.

Дуги натисна бутона за вратите и за партера.

Но не се случи нищо.

От зловещия свят, намиращ се на не повече от две крачки от нас, се появи нещо.

Насочихме пушките.

Човек в скафандър. На шлема пишеше: „Ходжсън“. Лицето беше нормално и не гъмжеше от паразити.

Намирахме се в миналото и същевременно от другата страна. Хаос.

Големите колкото земни червеи пипала на черно-червеното увивно растение се вкопчиха в мокета на асансьорната кабина.

Орсън ги подуши. Пипалата се надигнаха като атакуващи кобри, сякаш искаха да го захапят за носа, и кучето се дръпна назад.

Ругаейки, Дуги натискаше бутоните за затваряне на вратите и за партера.

Ходжсън ни видя и очите му се разшириха от изумление.

Неестествената тишина и неподвижност бяха нарушени, когато в кабината задуха вятър. Горещ и влажен. Вонящ на катран и гниеща растителност. Увиваше се около нас, сякаш беше живо същество.

Като внимавах да не настъпя пипалата, като обезумял задърпах вратата, но безуспешно.

Заедно с вонята се разнесе слаб, но смразяващ кръвта звук на хиляди измъчени гласове. Чу се и нечовешки писък.

Ходжсън се обърна към нас и посочи още един човек в скафандър, който се появи в полезрението ни.

Изведнъж вратите започнаха да се затварят. Пипалата на увивното растение изхрущяха, притиснати между плъзгащите се плоскости. Вратите потрепериха и едва не се дръпнаха назад, но после срязаха пипалата и кабината потегли нагоре.

Изпускайки жълта течност и парлив мирис на сяра, откъснатите пипала трескаво се загърчиха, после се стопиха и се превърнаха в неподвижна пихтия.

Сградата се разтресе, сякаш беше домът на всички гръмотевици и работилницата, където Тор изковаваше мълниите си.

Вибрациите въздействаха или върху мотора на асансьора, или върху кабелите, а може би и върху двете, защото се издигахме още по-бавно отпреди.

— Панталонът на господин Халоуей сега е сух — отбеляза Аарон Стюарт, подемайки разговора оттам, откъдето го бяхме прекъснали, — но ми мирише на напишкано.

— И на мен — в един глас казаха Ансън, Уенди и Джими.

Орсън изджафка в знак на съгласие.

— Това е парадокс — сериозно заяви Рузвелт, сякаш да ми спести усилията да обяснявам.

— Пак тази дума — рече Дуги. Челото му беше намръщено, а погледът — прикован в индикатора за етажите над вратата.

— Парадокс на времето — потвърдих.

— Но как става така? — попита Саша.

— Не знам.

Дуги натисна бутон „П“ и задържа палеца си там. Не искахме вратите да се отварят на етаж Б-1. „Б“ като „безумие“. „Б“ като „беда“. „Б“ като „бъди готов да умреш“.

— Господин Сноу? — обади се Аарон Стюарт.

Поех дълбоко въздух и казах:

— Да?

— Щом господин Халоуей не е умирал, тогава чия е кръвта на ръцете ти?

Погледнах ръцете си, които бяха лепкави и влажни от кръвта на Боби.

— Странно е — промърморих.

— Защо и кръвта не изчезна като трупа? — попита Уенди Дулсинея.

Устата ми пресъхна, езикът ми надебеля и в гърлото ми заседна буца. Не можех да отговоря на този въпрос.

Тресящият се асансьор за миг се закачи на нещо в шахтата, отскубна се със стържещ метален звук и със скърцане спря на етаж Б-1.

Дуги задържа пръст на бутоните за затваряне на вратите и за партера.

Вратите неумолимо се отвориха. Заля ни горещина, влага и онази зловонна смрад. Очаквах, че в кабината ще нахлуе буйно чуждоземно растение и ще ни смаже.

Бяхме се издигнали едно ниво по-високо, но Уилям Ходжсън пак беше там, в страната на небивалиците, където го бяхме оставили, и ни сочеше.

Човекът зад него — Лъмли, според надписа на шлема — също се обърна да ни види.

Между клоните на черните дървета с крясък излетя нещо — същество с лъскави черни криле, камшичеста опашка и мускулестите, люспести крайници на влечуго. Сякаш високо от корниза на стара готическа катедрала се откъсна фантастично същество и полетя. Стрелна се към Лъмли и изплю порой от предмети, които приличаха на големи костилки от праскова, но всъщност бяха нещо по-смъртоносно и несъмнено пълно с ненормален живот. Лъмли се разтресе и се загърчи, все едно бе покосен от изстрели. На скафандъра му се появиха няколко съвършено кръгли дупки, като онези, които бяхме видели на горкия, обречен Ходжсън в яйцевидната стая.

Лъмли изпищя така, сякаш го изяждаха жив, а ужасеният Ходжсън отстъпи назад.

Вратите на асансьора започнаха да се затварят, но летящото чудовище рязко смени посоката и се насочи право към нас.

Вратите се затвориха с трясък и по тях затракаха твърди предмети, досущ куршуми, които всеки момент щяха да проникнат в кабината.

Лицето на Саша беше бяло като чаршаф.

Моето сигурно беше още по-бяло, за да подхожда на името ми.

Дори Орсън изглеждаше един нюанс по-светъл.

Понесохме се нагоре сред трясък и гръмотевици, стържене на стоманени колела, пронизително свирене, писъци и пулсиращо електронно бръмчене, но въпреки всички тези звуци от сблъсъка между световете чухме и друг шум — по-наблизо и по-ужасяващ. На покрива на кабината имаше нещо, което пълзеше и драскаше.

Вероятно бе само скъсан кабел, което обясняваше и друсането на асансьора. Но мисля, че съзнателно се самозаблуждавах. Онова нещо горе беше живо и имаше недвусмислени намерения.

Не можех да си представя как нещо би могло да се промъкне в шахтата, след като вратите се затвориха, освен ако смесването на двете реалности не бе свършило. Но в такъв случай дали нещото на покрива нямаше да влезе при нас, досущ призрак, минаващ през стена?

Погледът на Дуги бе прикован в индикатора над вратата, но ние се обърнахме към заплашителните звуци.

В средата на тавана имаше авариен изход.

Отново взех картечния пистолет на Дуги и се прицелих в тавана. Саша също насочи натам пушката си.

Не бях оптимист по отношение на ефективната ни стрелба. Освен ако паметта не ме лъжеше, Делакроа бе изказал предположението, че поне някои от членовете на експедицията са били тежковъоръжени, когато са преминали от другата страна. Оръжията обаче не ги бяха спасили.

С трясък и скърцане асансьорът се носеше нагоре.

На капака на аварийния изход нямаше нито панти, нито дръжки. За да избягаш, трябваше да блъснеш капака навън. А за да могат работниците да го отворят от другата страна, трябваше да има жлеб, в който да вкопчат пръстите си.

Летящото чудовище имаше ръце и пръсти, извити като нокти на хищник. Може би бяха твърде големи, за да се вместят в жлеба.

Разнесе се стържещ звук. Нещо ожесточено драскаше по стоманения покрив. Чу се скърцане, трясък и шум от разцепване.

Децата се свиха в ъгъла.

Орсън изръмжа гърлено.

Аз също.

Стените сякаш се доближиха една до друга, все едно кабината се превръщаше в ковчег. Въздухът се сгъсти. Всяко поемане на дъх беше като куршум в белите ми дробове. Лампата замига.

Капакът изскърца и се огъна, сякаш му бе упражнен огромен натиск. Рамката, в която бе вграден, не му позволи да се отвори навътре.

След миг налягането явно намаля, но плоскостта не се върна в предишното си положение. Остана изкривена. Стоманен капак. Огъна се като пластмаса. В това упражнение бе приложена повече сила, отколкото исках да мисля.

Пот замъгли зрението ми. Избърсах очи с опакото на ръката си.

— Да! — възкликна Дуги, когато на индикатора светна лампата за партера.

Обещанието за свобода обаче не се осъществи веднага. Вратите не се отвориха.

Кабината заподскача нагоре-надолу. Имах чувството, че кабелите ще се скъсат и ще полетим към дъното на шахтата.

Съществото на покрива дърпаше капака.

Дуги ядосано натисна бутона и най-сетне вратите се отвориха. Рязко се обърнах към тях, убеден, че сега сме заобиколени от хищниците в страната на небивалиците.

Бяхме на партера. Хангарът беше по-шумен и от новогодишно празненство.

Но нямаше червено небе, черни дървета и хлъзгави увивни растения.

Капакът над главите ни силно тракаше. Рамката беше на път да се счупи.

Асансьорът заподскача по-ожесточено от всякога. Подът на кабината се издигаше и снишаваше, все едно беше лодка в бурно море.

Дадох картечния пистолет на Дуги, стиснах пушката си и тръгнах след него. Прекрачихме подскачащия праг. Боби и Орсън ни последваха.

Саша и Рузвелт бързо изведоха децата от асансьора. Мънгоджери излезе последен, след като любопитно погледна към тавана.

Саша се обърна към кабината и в същия миг аварийният изход се отвори. Чудовището връхлетя от покрива. Твърдите му черни криле бяха прибрани, докато се спускаше, но после ги разпери и изпълни кабината. Мускулите на мазните, люспести крака изпъкнаха, когато съществото се приготви за скок. Опашката удряше като камшик по стените. Сребристата човка блестеше. Свирепата уста сякаш бе очертана с червено кадифе, но дългият раздвоен език беше черен.

Спомних си подобните на семена гранати, които чудовището бе изплюло върху Лъмли и Ходжсън и извиках на Саша. Звярът изпищя пронизително. Саша изстреля един автоматичен откос, но преди да бъде обсипана от гърчещи се паразити, асансьорът се разпадна и кабината се скри от погледа ни. Кряскащото същество падна заедно с покрива.

Очаквах, че ще излети от шахтата. После обаче осъзнах, че шахтата вече не съществува. На нейно място се появи звездното пространство, което бях видял на мястото на стълбището. Представих си вълшебен гардероб, служещ като врата на омагьосана страна, огледала и заешки дупки, водещи към странно царство, управлявано от царици на карти за игра. Налудничавото ми видение продължи само миг.

Съвзех се и взимайки пример от Мечо Пух, смело приех всичко, което бях видял и още виждах. Поведох нашата безстрашна група през хангара, където се разиграваха свръхстранни и максимално зловещи събития. Тръгнахме из тази страна на небивалици на минало, настояще, бъдеще и странично време. Поздравихме стреснат призрак на работник с каска, насочихме пушките към един-два духа, които имаха заплашителен вид, и се опитахме да избягваме местата, където можеше да се материализира предмет от друго време. Никак не беше лесно.

Движехме се ту в тъмен и запустял склад, ту в червената светлина на смяната на времената, но десет крачки по-нататък се озовавахме в ярко осветено и оживено помещение, населено с работещи призраци. Най-неприятният момент беше, когато минахме през червената мъгла и се озовахме извън склада, сред пейзаж, където растяха черни маси от гъбички, смътно напомнящи дървета, протегнали клони към червено небе с две мъгляви слънца, тлеещи ниско над хоризонта. Но само миг по-късно ние отново крачехме сред работниците призраци, после пак в мрака. Най-после се добрахме до изхода.

Никой не ни следеше, но не спряхме да тичаме, докато не стигнахме до джипа. Обърнахме се и погледнахме към хангара, където бушуваше бурята на времената. Бетонната основа, стоманените стени и сводестият покрив пулсираха в червено сияние. От прозорците като от морски фарове излизаха бели лъчи, пронизваха небето и описваха ярки дъги. Съдейки по звука, имах чувството, че хиляди бикове разбиват магазини, пълни с порцелан, танкове се сблъскват на бойни полета и тълпи бунтовници крещят за кръв. Земята под краката ни трепереше, сякаш имаше земетресение. Запитах се дали сме на безопасно разстояние от хангара.

Очаквах, че сградата ще избухне в пламъци, но хангарът започна да се разпада. Червената светлина отслабна и прозорците потъмняха. Постройката проблясваше, сякаш две хиляди дни и нощи минаха само за две минути. Луната, дневната светлина и мракът се редуваха. Стените трептяха от примигващата светлина. После изведнъж сградата се разглоби, сякаш се върна в миналото. Изпълни се с работници, които се движеха назад. Появиха се скеле и строителни машини. Покривът изчезна. Стените рухнаха и бетонобъркачки изсмукаха бетона от основите. Кранове вдигнаха от земята стоманените подпори. Всичките шест подземни етажа бяха разградени. Багерите изсипаха обратно пръстта, която някога бяха изкопали, сетне за последен път проблесна червена светлина и всичко утихна.

Хангарът и подземните помещения бяха престанали да съществуват.

Децата изпаднаха в екстаз от зрелището, сякаш бяха видели извънземно, яздили бронтозаври и ходили на Луната — всичко само за една вечер.

— Свърши ли? — зачуди се Дуги.

— Все едно никога не го е имало — промълвих.

— Но го имаше — каза Саша.

— Остатъчен ефект. Мисля, че цялата постройка се самоунищожи в… миналото.

— Но щом никога не е съществувала, защо си спомням, че съм бил там? — попита Боби.

— Не започвай пак — предупредих го.

Качихме се в джипа и Дуги подкара към едноетажната къща в Мъртвия град, където трябваше да се погрижим за разлагащия се труп на Делакроа и за големите колкото кренвирши какавиди. Работата на гонителя на духове никога не свършва.

Докато пътувахме, Аарон Стюарт, подстрекателят, стигна до сериозен извод за кръвта по ръцете ми.

— Господин Халоуей трябва да е мъртъв.

— Вече приключихме с този въпрос — нетърпеливо казах аз. — Не е мъртъв.

— Мъртъв е — настоя Аарон.

— Може и да съм умрял, но панталонът ми е сух — рече Боби.

— Мъртъв е — обади се Джими Уинг.

— Може би — каза Уенди.

— Какво ви става, деца? — ядосах се. — Той не е мъртъв. Това е парадокс. Не вярвате ли в приказни вълшебници? Толкова ли е трудно да го разберете?

— Спокойно, Снежко — намеси се Саша.

— Спокоен съм.

Още гледах гневно децата, които седяха на третата и последна седалка. Орсън беше в багажното отделение зад тях. Кучето наклони глава на една страна и ме погледна, сякаш искаше да каже: „Не се вълнувай“.

— Не се вълнувам — уверих го.

Орсън изсумтя в знак на несъгласие.

Добре. Боби беше мъртъв. Време бе да превъзмогнем това. Тук, в Уайвърн, животът продължава, понякога дори и за умрелите. Пък и бяхме на повече от петстотин метра от океана, затова всичко, случило се толкова навътре в сушата, не може да е чак толкова важно.

Дуги спря до тротоара пред едноетажната къща.

Децата, Орсън и Мънгоджери останаха в джипа.

По предложение на Саша Дуги бе взел две туби с бензин. С престъпното намерение да унищожим още правителствени сгради, с Боби занесохме в къщата петдесетте литра запалителна течност.

Не ни се искаше да отиваме пак там, но ние сме смели мъже, затова изкачихме стъпалата и без колебание прекрачихме прага.

Оставихме тубите в хола и включих фенерчето.

Какавидите бяха изчезнали.

Отначало помислих, че обитателите на пашкулите са изгризали дупки и са се измъкнали и сега, придобили друга форма, бяха някъде в къщата. После установих, че в ъглите и на пода няма нито една ефирна нишка.

Червеният чорап, който някога може би е принадлежал на някое от децата на Делакроа, още беше там. Къщата беше такава, каквато я помнех.

И в трапезарията нямаше какавиди. Нито в кухнята.

Трупът на Лийланд Делакроа бе изчезнал, както и снимките на семейството му, обредният свещник, венчалният пръстен и револверът, с който се бе самоубил. Старият линолеум още скърцаше, но не видях петна, които да покажат, че скоро там се е разлагал мъртвец.

— Загадъчният влак никога не е бил правен — казах аз, — затова Делакроа не е ходил… от другата страна. Не е отварял вратата.

— Не се е заразявал. Или не е бил обсебван. Каквото и да било. И не е заразявал семейството си. Тогава всички са живи — рече Боби.

— Надявам се. Но как е възможно да не е тук, когато го видяхме?

— Парадокс — отговори той, сякаш беше доволен от това съвсем неясно обяснение. — Е, какво ще правим сега?

— Ще запалим къщата.

— За по-сигурно?

— Не. Защото съм пироман.

— Не знаех, братко.

— Да драснем клечката на това бунище.

Докато изливахме бензина в кухнята, трапезарията и хола, аз на няколко пъти спирах, защото ми се стори, че чух нещо да се движи между стените на къщата. Всеки път, когато се заслушах, едва доловимият звук заглъхваше.

— Плъхове — каза Боби.

Това ме разтревожи, защото ако и той бе чул нещо, тогава потайните шумове не бяха плод на въображението ми. Нещо повече, звукът не беше драскане и скърцане на гризачи, а сякаш плъзгане на нещо хлъзгаво.

— Плъхове мутанти — по-силно, но вече не толкова убедено каза Боби.

Окуражих се с аргумента, че с Боби сме замаяни от бензиновите изпарения и следователно не можем да вярваме на възприятията си. Въпреки това всеки момент очаквах да чуя гласове, отекващи в главата ми. „Остани, остани, остани, остани…“

Избягахме от къщата, без да бъдем изядени.

Излях остатъка от бензина на верандата, на стъпалата и на алеята за коли.

Дуги бе преместил джипа на безопасно разстояние.

Мъртвия град беше озарен от лунна светлина и сякаш зад всеки прозорец имаше враждебно настроени наблюдатели.

Оставих празната туба на верандата и забързах към джипа. Казах на Дуги да даде на заден ход и да спре с едната гума върху капака, през който бяха минали маймуните.

Отидох в предния двор и Боби запали фитила.

Когато синьо-оранжевите пламъци обхванаха входа, той попита:

— Когато умрях…

— Да?

— Квичах ли като заклано прасе? Плачех ли? Загубих ли достойнство?

— Държа се много хладнокръвно. Освен факта, че намокри панталона си, разбира се.

— Сега не е мокър.

Пламъците стигнаха до хола и в къщата избухна огнена буря.

Наслаждавайки се безразсъдно на оранжевата светлина, аз рекох:

— Когато умираше…

— Да?

— Ти каза: „Обичам те, братко“.

Боби направи гримаса.

— Колко сантиментално.

— И аз отвърнах, че е взаимно.

— Защо трябва да говорим за това?

— Ти умираше.

— Но сега съм жив.

— Странно — съгласих се аз.

— Нужен ни парадокс в традицията.

— Например?

— Да запомним всичко, с изключение на предсмъртните ми думи.

— Твърде късно е. Вече съм уредил нещата с църквата, ресторанта и цветаря.

— Ще бъда облечен в бяло.

— Ще приличаш на травестит.

Обърнахме гръб на горящата къща и тръгнахме по улицата. Обезпокоени от призрачната светлина на огъня, по настилката се извиха сенките на дърветата.

Приближихме се до джипа и познат сърдит писък раздра нощта. Последваха го други пронизителни гласове. Погледнах наляво и видях стадо маймуни от Уайвърн, които вървяха към нас.

Загадъчният влак и свързаните с него ужаси може и да бяха изчезнали, сякаш никога не се бяха случвали, но последиците от дългогодишния труд на Глициния Джейн Сноу още съществуваха.

Качихме се в джипа и Дуги заключи всички врати с автоматичния ключ на таблото, точно когато резусите ни заобиколиха.

— Тръгвай! Да изчезваме оттук! — развикаха се всички, макар че Дуги не се нуждаеше от окуражаване.

Настъпи педала за газта. Някои от маймуните изпищяха от отчаяние, когато задната броня се изплъзна от лапите им.

Още не се бяхме измъкнали. Резусите се бяха вкопчили в багажника на покрива.

Един противен индивид висеше с главата надолу на задната врата, пищеше и яростно удряше с длани по стъклото. Орсън изръмжа, за да го прогони. Дуги въртеше волана наляво-надясно, за да се отърве от тях.

Друга маймуна се плъзна от покрива по предното стъкло и гневно се вторачи в Дуги, блокирайки видимостта му. Хвана се с една ръка за чистачката, за да не падне от джипа. В другата държеше малък камък. Удари по прозореца, но стъклото не се счупи. Блъсна го още веднъж и този път стъклото се напука звездообразно.

— Мамка ти — рече Дуги и включи чистачките.

Звярът изквича, пусна се, претърколи се по капака и падна встрани от джипа.

Близнаците Стюарт нададоха одобрителни възгласи.

Нещо драскаше по страничното стъкло и Мънгоджери измяука изненадано.

Там също висеше маймуна. Но в дясната си ръка държеше гаечен ключ. Интелигентният примат замахна отново и стъклото се напука на хиляди тънки нишки. Мънгоджери скочи от коленете на Рузвелт и се хвърли към последната седалка, при децата.

Котаракът се движеше толкова бързо, че се приземи при хлапетата, точно когато стъклото се строши и парчетата се посипаха по коленете на Рузвелт. Дуги трябваше да държи волана с две ръце и никой от нас останалите не можеше да стреля по натрапника, без да пръсне черепа на Рузвелт. Маймуната се вмъкна вътре, оголи зъби и замахна с гаечния ключ, когато Рузвелт се опита да го вземе от лапите й. После скочи на втората седалка, при Саша, Боби и мен.

Нахвърли се върху Боби, вероятно защото го помисли за сина на Глициния Джейн Сноу. Мама беше неговият създател и за маймуната аз съм потомъкът на Франкенщайн. Чух как гаечният ключ отекна глухо по черепа на Боби, но ударът не беше силен, защото резусът не бе успял да заеме добра позиция.

Боби го хвана за врата и го стисна за гърлото. Звярът пусна гаечния ключ. Само един изключително безразсъден маймуномразец би се опитал да използва огнестрелно оръжие в такова затворено пространство, затова, докато Дуги слаломираше между двата тротоара, Саша отвори прозореца и Боби ми подаде маймуната. Стиснах я за гърлото. Макар че всичко това стана бързо, ръмжащият и плюещ резус риташе и се мяташе с изненадваща сила, като се има предвид, че не можеше да си поеме въздух и притокът на кръв в мозъка му беше равен на нула. Протягаше лапи към нас, твърдо решен да избоде очите ни и да откъсне ушите ни. Размахваше опашка и ожесточено се гърчеше, опитвайки да се отскубне. Саша се дръпна назад и аз пуснах резуса през прозореца. Тя вдигна стъклото толкова бързо, че едва не прещипа пръстите ми.

— Хайде да не правим това втори път — предложи Боби.

— Добре.

От покрива се спусна още един бълхарник. Смяташе да влезе през счупения прозорец, но Рузвелт го цапардоса с юмрук и резусът полетя в мрака, сякаш бе изстрелян с оръдие.

Дуги още караше на зигзаг и маймуните, които висяха с главите надолу от покрива, се люлееха напред-назад пред здравото стъкло като махало на часовник. Орсън падна, но веднага скочи. Изръмжа и се озъби, за да напомни на резусите каква цена трябва да платят, ако се опитат да влязат в джипа.

Погледнах назад и видях, че останалите примати продължават да ни гонят. Слаломът на Дуги ни бе забавил и те ни настигаха.

После Сасман престана да върти волана, даде газ и взе завоя толкова бързо, че едва успя да натисне спирачките, за да не прегази глутница койоти.

Маймуната на задната врата изкряска — или при вида им, или заради миризмата им. Пусна се и хукна да спасява живота си.

Петдесетината койота се разделиха като поток и минаха от двете страни на джипа.

Уплаших се, че може да се опитат да влязат през счупеното стъкло. Имаха остри зъби и щеше да бъде по-трудно да се отървем от тях. Но не проявиха интерес към нас.

Стадото резуси зави зад ъгъла и се срещна с глутницата. Маймуните подскочиха от изненада, сякаш се изхвърлиха от трамплин. И тъй като бяха умни, без колебание отстъпиха, а койотите хукнаха след тях.

Децата се обърнаха, окуражавайки с викове койотите.

— Приказен свят — отбеляза Саша.

Излязохме от Уайвърн.

Облаците се бяха разпръснали и кръглата луна се бе издигнала високо в небето.