Дийн Кунц
Сграбчи нощта (26)

25

От фоайето се спускаше наклонен тунел, широк три и дълъг петнайсет метра. Стигнахме до края и тръгнахме по хоризонтален, но криволичещ път. След всеки завой архитектурата и съоръженията ставаха все по-странни и непознати.

Първият проход имаше бетонни стени, но следващите тунели бяха от железобетон и облицовани с метал. Дори на инфрачервената светлина забелязах разлики в повърхностите и стигнах до извода, че от време на време видът на метала се променя. Подозирах, че ако махна прибора за нощно виждане и използвам обикновено фенерче, ще видя стомана, мед, месинг и редица сплави, които нямаше да разпозная, защото не бях учил металургия.

Най-големият тунел беше два-три метра в диаметър, но минахме и през наполовина по-тесни, където трябваше да пълзим. В стените на тези цилиндрични магистрали имаше безброй малки отвори — някои пет-шест сантиметра в диаметър, други — шейсет сантиметра. Осветихме ги с инфрачервените фенерчета, но не видяхме нищо. Все едно гледахме във водосточна тръба или в цевта на пушка. Имах чувството, че се намираме в огромен и неописуемо сложен лабиринт от хладилни спирали, или изследвахме водопроводна мрежа, обслужваща дворците на всички богове в древната митология.

Несъмнено през тази колосална мрежа някога бе преминавало нещо — течност или газ. Минахме покрай безброй разклонения, в които имаше турбини с перки, задвижвани от онова, което е било изпомпвано през системата. На много места имаше различни видове гигантски, електронно управляеми клапани, готови да спрат, ограничат или да пренасочат потока в каналите. Всички бяха отворени, но се притеснявах, че ако се затворят, ще останем пленници в подземието.

Тръбите не бяха оголени до бетона като стаите и коридорите на първите три етажа под хангара. Тъй като нямаше видими източници на светлина, предположих, че работниците, обслужващи системата, бяха използвали портативни лампи.

В тези странни магистрали понякога подухваше ветрец, но през повечето време въздухът беше неподвижен като под стъклен похлупак. На два пъти усетих мирис на тлеещи въглени, но във въздуха се носеше предимно лека, но парлива миризма на йод, която оставяше горчив вкус в устата и причиняваше слабо парене в носа ми.

От време на време тътенът се чуваше и всеки път продължаваше по-дълго, а затишието между звуковите атаки ставаше все по-кратко. Очаквах, че всеки момент таванът ще се срути и ще ни погребе под развалините. Понякога в стените на тунела спираловидно преминаваше друг, смразяващ кръвта звук — пронизително свистене, което сигурно идваше от някой двигател, въртящ се към самоунищожение. Или в проходите имаше същество, за каквото не бях чувал и се надявах никога да не срещна.

Отблъсквайки атаките на клаустрофобия, се питах дали не се намираме в някой кръг на ада. А може би не бяхме в ада, а в корема на кит.

Струваше ми се, че полудявам.

Бях загубил представа за времето и бях убеден, че е спряло. Дни по-късно Саша щеше да твърди, че сме прекарали по-малко от петнайсет минути в онези тунели. Тя никога не лъже.

Последният проход, който щеше да ни отведе до похитителите и техните заложници, бе един от най-големите тунели. Влязохме в него и установихме, че похитителите, които търсим, бяха направили изложба от перверзните си постижения. На сводестата метална стена бяха залепени изрезки от вестници и фотографии. Трудно беше да прочетем текста на инфрачервената светлина, но заглавията, подзаглавията и някои от снимките се виждаха ясно.

Осветихме „изложбата“ и се опитахме да разберем защо е там.

Първата изрезка беше от „Мунлайт Бей Газет“ от осемнайсети юли, преди четирийсет и четири години. В онези дни собственикът е бил дядото на Боби. Заглавието гласеше: „Момче признава, че е убило родителите си“, а подзаглавието — „Дванайсетгодишен не може да бъде съден за убийство“.

Заглавията на няколко други изрезки от „Газет“ от същото лято и есен описваха случилото се след убийствата, които са били извършени от психически разстроено момче на име Джон Джоузеф Рандолф. Впоследствие е било изпратено в център за малолетни престъпници в северната част на щата, докато навърши осемнайсет години.

Трите снимки на малкия Джон показваха русокосо, разрошено момче, високо за възрастта си, със светли очи, слабо, но атлетично. Имаше завладяваща усмивка.

В онази юлска нощ Джон застрелял в главата баща си. Пет пъти. После съсякъл с брадва майка си.

Името Джон Джоузеф Рандолф беше обезпокоително познато, макар че не можех да се сетя защо.

На една от изрезките забелязах подзаглавие, отнасящо се до полицая, извършил ареста. Луис Уинг. Свекърът на Лили. Дядото на Джими. Сега беше в старчески дом, след като бе получил няколко удара.

Луис Уинг ще бъде мой слуга в ада.

Явно Джими не беше отвлечен, защото кръвната му проба бе показала имунен фактор, предпазващ го от ретровируса. Мотивът беше отмъщение.

— Погледнете — каза Саша и посочи друга изрезка, на която бе напечатано името на съдията. Джордж Дулсинея. Прадядото на Уенди. Покойник от петнайсет години.

Джордж Дулсинея ще бъде мой слуга в ада.

Несъмнено Дел Стюарт или някой друг член на семейството му също някъде и някога бе ядосал Джон Рандолф. Ако знаехме каква е връзката между тях, мотивът за отмъщение щеше да се изясни.

Джон Джоузеф Рандолф. Странно познатото име продължаваше да ме тревожи. Вървях след Саша и другите и претърсвах паметта си, но не намирах нищо.

Следващата изрезка беше от преди трийсет и седем години и описваше убийството и разчленяването на шестнайсетгодишно момиче в предградията на Сан Франциско. Полицията нямала улики.

Вестникът бе публикувал снимка на мъртвото момиче. На лицето бе написано „МОЯ“.

Ако не е бил обявен за невменяем, преди да навърши осемнайсет, в онази година Джон Джоузеф Рандолф може би е бил освободен от затвора за малолетни престъпници.

Следващите трийсет и пет години бяха обозначени с трийсет и пет изрезки, съобщаващи за трийсет и пет очевидно неразкрити жестоки убийства. Две трети бяха извършени в Калифорния — от Сан Диего и Ла Джола до Сакраменто и Уисатра, а останалите — на различни места в Аризона, Невада и Колорадо.

На всяка снимка бе написано „МОЯ“ или „МОЙ“. Между жертвите нямаше видима прилика или свързващ признак. Мъже и жени. Млади и възрастни. Чернокожи, бели, азиатци, латиноамериканци. Хетеросексуални и хомосексуалисти. Ако всички бяха убити от един и същ изверг и той беше Джон Джоузеф Рандолф, тогава нашият човек убиваше, без да подбира.

От беглия прочит на изрезките открих само два детайла, свързващи многобройните убийства. Първо, ужасната степен на насилие, с която бяха извършени. В заглавията бяха употребени думи като „БРУТАЛНО“, „ЗЛОБНО“, „ЗВЕРСКО“ и „ПОТРЕСАВАЩО“. И второ, никоя от жертвите не беше изнасилена или сексуално малтретирана по някакъв начин. Единствените страсти на Джони бяха ударите с тъпи и остри предмети.

Падаше се само по едно убийство на календарна година. Когато се е залавял за ежегодното си „хоби“, Джони наистина бе развихрял фантазията си, изгарял бе излишната енергия и бе изливал всяка капка от насъбраната си злоба. Но за дългогодишен сериен убиец с такава изумителна кариера триста шейсет и четирите дни на въздържание за всеки един ден на маниакално зверство бяха безпрецедентни в аналите на убийствата, извършени от социопати. Какво бе правил през дните на въздържание? Къде бе насочвал унищожителната си енергия?

За малко повече от две минути, докато набързо преглеждах изложбата, клаустрофобията се измести от по-голям ужас. Слабото, но непрестанно електронно бръмчене, грохотът и не толкова честото, но странно свистене се съчетаха и замаскираха шумовете, които издавахме, докато се приближавахме до бърлогата на убиеца, но можеха да заглушат и стъпките на Джони, ако се промъкваше към нас.

Бях последен в процесията и всеки път, когато се обърнех — по-точно на десет секунди — бях сигурен, че Джон Рандолф е зад гърба ми и замахва да ме удари.

Явно през целия си живот е бил брутален убиец. Дали сега се променяше? Затова ли бе отвлякъл децата и ги бе скрил в това странно място — освен желанието си да отмъсти на онези, които бяха доказали, че е убил родителите си и го бяха затворили? Щом добър човек като отец Том можеше да се преобрази толкова много и да изпадне в такова умопомрачение и жестокост, колко по-надълбоко в сърцето на мрака можеше да проникне Джон Рандолф? В какъв ли невъобразим звяр можеше да се превърне, като се има предвид откъде бе започнал?

Внезапно осъзнах, че окуражавах въображението ми да се развихри повече от обикновено, защото докато беше обсебено от страх от странния Джони, не можеше да ме измъчва с образа на Боби, който беше сам, безпомощен и умираше от загуба на кръв.

Вървейки след Саша, Дуги и Рузвелт, осветих последните изрезки от вестници.

Преди две години убийствата бяха зачестили. Бяха извършвани на всеки три месеца. Заглавията гръмко известяваха за сензационни масови убийства, вече не само отделни жертви, а от трима до шестима човека наведнъж.

Вероятно тогава Джони бе решил да си вземе партньор — ниският и набит чаровник, който бе положил толкова усилия да разбие черепа ми в коридора под хангара. Къде ли се запознаваха убийците? Сигурно не в църквата. Как ли си разпределяха труда? И дали се редуваха да заличат следите?

След като си бе намерил партньор, Джони явно бе разширил полето на действие, защото снимките показваха, че бе извършил убийства чак в Кънектикът и после на юг, в слънчева Джорджия. Във Флорида. В Луизиана. А сетне нагоре, в Северна и Южна Дакота.

Изборът на оръжия се бе променил. Вече нямаше чукове, железни тръби, ножове, сатъри, щипки за лед, брадви, триони и бормашини. Той бе предпочел огъня.

И всичките му жертви бяха деца.

Дали до едно бяха деца или внуци на хора, които някога го бяха ядосали? Или преди последните отвличания бе мотивиран единствено от тръпката на деянието?

Страхувах се повече от всякога за четирите деца, които бяха в ръцете на Джон Рандолф. Имаше известна надежда, защото според изрезките в демоничната галерия той изгаряше групата малчугани едновременно, сякаш извършваше жертвоприношение. Затова, ако едно от децата беше живо, и останалите бяха живи.

Предполагахме, че изчезването на Джими Уинг и другите три хлапета е свързано с пренасящия гени ретровирус и със събитията в Уайвърн. Но не всичкото зло на света произлиза от работата на майка ми. От дванайсетата си година Джон Джоузеф Рандолф подготвяше ада и вероятно онова, което предишната нощ бях казал на Боби, беше вярно — Рандолф може би бе затворил децата тук само защото случайно бе попаднал на това място и атмосферата и сатанинската архитектура му харесваха.

„Изложбата“ завършваше с две поразителни изображения.

На стената бе залепена рисунка на врана. Досущ враната на скалата на върха на Кроу Хил. Листът хартия беше допрян до релефния камък и търкан с графит, докато бе получен отпечатъкът.

Под враната имаше емблема на „Загадъчният влак“, каквато бяхме видели на скафандъра на Уилям Ходжсън.

Това означаваше, че наистина има връзка между Рандолф и свръхсекретния проект, осъществяван в базата, но може би общото между тях не беше майка ми или нейният ретровирус.

В морето от объркване не се виждаше скала от истина и мозъкът ми беше изтощен и немощен, а скалата — хлъзгава.

Джон Джоузеф Рандолф не само се променяше. А може би изобщо не се променяше. Връзката му с Уайвърн беше по-сложна.

Смътно си спомнях някаква история за смахнато хлапе, което преди много години бе убило родителите си в къща в края на града, на Хаденбек Роуд, но бях забравил името му. Мунлайт Бей беше консервативен град и грижливо разкрасен за туристите. Гражданите предпочитаха да говорят за красивия пейзаж и съблазнително лесния живот и омаловажаваха отрицателните страни. Джони никога нямаше да бъде описан в роман или включен в туристическия справочник, редом с местните исторически личности.

Ако се бе върнал в Мунлайт Бей много преди скорошните отвличания на деца, щеше да е голяма новина. Миналото му щеше да бъде разровено и аз щях да знам всички клюки.

Разбира се, Рандолф може би се бе върнал под друго име и официално бе приел нова самоличност, ползвайки се с благосклонността на изкуфелите лекари в заведението, където е бил затворен, за да загърби тъмното си минало и да започне нов живот с излекувана душа и повишено самочувствие. Вече възрастен и неузнаваем, вероятно се бе разхождал по улиците на родния си град и дори бе постъпил на работа във Форт Уайвърн на някаква длъжност, свързана със „Загадъчният влак“.

Джон Джоузеф Рандолф.

Името не ми даваше покой.

Мънгоджери ни поведе през последната отсечка на тунела, която изглеждаше задънена. Отново погледнах „изложбата“ — и мисля, че разбрах предназначението й.

Първоначалният й замисъл е бил да представлява нещо като витрина с трофеи. Убийците социопати се гордеят с делата си, но рядко се осмеляват да покажат колекциите си на близки и съседи, затова са принудени да им се наслаждават в усамотение.

Хрумна ми, че целта на галерията е да разпалва нечие извратено съзнание. За онова изчадие изрезките от вестници сигурно бяха равностойни на порнографски снимки. Жертвите и фотографиите, заснети на местопрестъплението, вероятно го бяха възбуждали сексуално повече и от най-вулгарните филмови сцени.

После обаче разбрах, че изложбата е жертвоприношение. Целият му живот беше жертвоприношение — убийството на родителите му, единичните убийства, извършвани на всеки дванайсет месеца, триста шейсет и четири дневното му въздържание и неотдавнашната „буря“ от убийства на деца. Жертвоприношения на клада. Не знаех кому са принесени онези ужасни дарове, нито с каква цел, макар че имах желание да отгатна.

Тунелът свършваше до люк с диаметър два метра и половина, някога задвижван от електрически мотор.

Дуги остави картечния си пистолет, вкопчи пръсти в жлеба на люка и го отмести с такава лекота, сякаш отваряше плъзгаща се врата. Макар и неизползван от две години, капакът се плъзна по релсите с едва доловим шум, който и без това бе заглушен от все по-зловещите звуци, ехтящи в катакомбите на „дислокатора на времето“.

Странно, но се замислих за стъписаните корабокрушенци, които в „Двайсет хиляди левги под морето“ капитан Немо бе спасил и после развел из мегаломанската подводница „Наутилус“. Сигурно се бяха радвали, че са в безопасност, но ако ги пуснеха да се разходят из яйцевидната стая, несъмнено биха се чувствали на чужда и враждебна територия.

Дуги не бе отместил изцяло люка, но от пространството отвъд блесна силна светлина, която ме заслепи.

Вдигнах на челото си очилата за нощно виждане, угасих фенерчето и го затъкнах в колана си. Всъщност светлината не беше толкова силна, но приборът я бе усилил, защото не бе пригоден да функционира при този ултравиолетов спектър.

Зад отвора имаше тунел с дължина четири-пет метра, облицован с неръждаема стомана, а в дъното имаше още един люк, който беше отворен. Ултравиолетовата светлина идваше от помещението зад него.

Саша и Рузвелт останаха при първия клапан. Тя щеше да пази някой да не се промъкне зад гърба ни, а той — защото не беше въоръжен и трябваше да контактува с котарака.

Мънгоджери беше в безопасност при тях.

Не бяхме пускали трохи по пътя, затова не бяхме напълно сигурни, че ще успеем да се върнем при Боби и асансьора без указанията на нашия следотърсач.

С Дуги тръгнахме към втория люк.

Той надникна през пролуката и вдигна два пръста, което означаваше, че в помещението има само двама души. Сетне ми направи знак, че ще влезе пръв и ще се придвижи вдясно, а аз трябва да отида вляво.

Двамата бързо се вмъкнахме вътре.

Тътенът, бръмченето и свистенето, които разтърсваха цялата постройка, се чуваха съвсем слабо там и единствената светлина идваше от походна лампа с осем батерии, поставена на масичка.

Помещението беше подобно на яйцевидната стая, макар че беше по-малко — дълго десет метра и с диаметър четири-пет метра в най-широката си част. Сводестата повърхност беше облицована не с онзи стъкловиден, златист материал, а с метал, който приличаше на мед.

Сърцето ми трепна, когато видях четирите изчезнали деца. Седяха с гръб към стената в тъмната отсрещна страна на стаята. Личеше си, че са уплашени. Китките и глезените им бяха завързани, а устите — запушени с кърпи. Не забелязах да са ранени. Очите им се разшириха от изумление, когато ни видяха.

После съзрях Орсън. Беше се сгушил до малчуганите. Очите му бяха отворени. Дишаше. Беше жив. Преди зрението ми да се замъгли от сълзи, отместих поглед от него.

Дуги бе насочил оръжието си към двама мъже, които седяха един срещу друг на масата. Приличаха на герои от сцена без декори в някоя от онези тъпи модерни пиеси за скуката, отчуждението, емоционалното разединение и повърхностността на съвременните взаимоотношения.

Мъжът вдясно беше похитителят, който се бе опитал да разбие главата ми. Носеше същите дрехи, но усмивката беше по-напрегната.

Искаше ми се да го застрелям, защото долавях в него не само самодоволство, но и суетност.

Човекът вляво беше висок и русокос, със светлозелени очи, набръчкан белег и на около петдесет и пет години. Той бе отвлякъл близнаците Стюарт. Усмивката му още беше покоряваща, както когато на дванайсетгодишна възраст бе омърсил ръцете си с кръвта на родителите си.

Джон Джоузеф Рандолф беше изнервящо спокоен, сякаш появяването ни не го бе стреснало, нито притеснило.

— Как си, Крис?

Изненадах се, че знае името ми. Виждах го за пръв път. Шептящият му глас отекна от медните стени.

— Майка ти, Глициния… беше страхотна жена.

Не разбирах откъде познава майка ми. Инстинктът ми подсказа, че е по-добре да не знам. Един изстрел щеше да го накара да млъкне и да заличи усмивката му, която бе очаровала невинните и непредпазливите жертви, и да я превърне в предсмъртна гримаса.

— Беше по-смъртоносна и от майката Природа — добави той.

Ренесансовите личности мислят, разсъждават и анализират сложните морални последици от действията си и предпочитат убеждаването и преговорите пред насилието. Явно бях забравил да подновя членството си в клуба на ренесансовите хора, защото единственото, което исках да направя, беше да пръсна черепа на този убиец, при това без никакви предразсъдъци.

Или може би се променях.

Това е модно напоследък.

Бях изпълнен с възмущение и бих натиснал спусъка, ако децата не бяха там. Но не исках да стават свидетели на кръвопролитие. Въздържах се и защото куршумите щяха да рикошират от медното покритие на сводестите стени. Душата ми беше спасена не от морала ми, а от обстоятелствата, макар че това е унизително признание.

Дуги посочи с дулото на картечния пистолет картите в ръцете на двамата мъже.

— На какво играете? — Гласът му отекна като дрънчене на тенекия.

Спокойствието на двамата не ми харесваше. Исках да видя страх в очите им.

Рандолф остави картите си на масата и твърде безгрижно отговори на въпроса на Дуги:

— Покер.

Преди да реши как най-добре да обезвреди играчите, Дуги трябваше да разбере дали са въоръжени. Мъжете бяха с якета, под които може би криеха кобури. Нямаше какво да губят и можеше да направят нещо безразсъдно — например да стрелят по децата с надеждата да убият още една жертва само заради последната „тръпка“.

Нямахме право да грешим.

— Ако не беше Глициния — обърна се Рандолф към мен, — Дел Стюарт отдавна щеше да е спрял финансирането ми.

— Финансирането ти?

— Но когато тя обърка нещата, те имаха нужда от мен. Или поне така мислеха. Да видят какво крие бъдещето.

Предчувствайки разкритие на ужасяваща истина, казах:

— Затваряй си устата.

Произнесох думите почти шепнешком, вероятно защото знаех, че трябва да чуя онова, което има да ми каже, макар да не исках.

— Попитай ме какъв е залогът — обърна се Рандолф към Дуги.

— Какъв е залогът? — попита Дуги.

— С Конрад играем, за да определим кой ще залее с бензин всяко едно от хлапетата.

Предишната нощ Конрад нямаше пистолет. Ако имаше, щеше да ме застреля в мига, в който бях докоснал лицето му в мрака.

— После ще играем, за да видим кой ще драсне клечката — добави Рандолф.

Дуги имаше такъв вид, сякаш първо щеше да стреля, после да мисли за рикошетите.

— Защо още не сте ги убили? — попитах.

— Според нашата нумерология за това жертвоприношение трябва да има петима. Доскоро мислехме, че разполагаме само с четирима, но сега… — Рандолф ми се усмихна. — Смятаме, че кучето ти е специално. С него стават петима. Когато ни прекъснахте, играехме да видим кой ще запали псето.

Мислех, че и Рандолф няма пистолет. Доколкото си спомнях от беглия преглед на изложбата от сатанинските му постижения, баща му беше единственият, убит с огнестрелно оръжие. Случило се беше преди четирийсет и четири години и вероятно бе първото му убийство. Оттогава предпочиташе да погубва жертвите с чукове и ножове, а накрая — с жертвоприношения на клада.

— Майка ти обичаше хазарта — каза той. — Хвърли заровете от името на цялото човечество, после загуби интерес към играта. Но аз обичам да играя на карти.

Рандолф бе доближил ръка до походната лампа.

— Не го прави — предупреди го Дуги.

Но онзи не го послуша. Угаси лампата и изведнъж се озовахме в непрогледен мрак.

Двамата убийци скочиха толкова бързо, че събориха столовете си. Звукът неколкократно отекна в стаята, сякаш бягащо момче влачеше пръчка по ограда от колчета.

Следвайки извитата повърхност на стаята и опитвайки се да не се блъсна в Конрад, бързо запристъпвах към децата.

Сложих си прибора за нощно виждане и извадих фенерчето. Включих го и обходих с лъча стаята.

Конрад беше по-близо до мен, отколкото предполагах. Беше отгатнал намерението ми да спася децата. Държеше нож и напосоки го размахваше във въздуха с надеждата да ме наръга.

Колко е странно да виждаш в царството на незрящите! Наблюдавайки как объркано и отчаяно Конрад се опитва да ме намери, добих представа какво изпитва Господ, когато гледа ожесточената ни игра на живот.

Заобиколих Конрад и използвайки похват, който би предизвикал справедливия гняв на американската асоциация на стоматолозите, захапах фенерчето, за да хвана с две ръце пушката, и стоварих приклада върху главата му.

Той се свлече на пода и не помръдна.

Явно нито Конрад, нито безподобният Джон Джоузеф Рандолф се бяха досетили за предназначението на приборите за нощно виждане, защото Дуги подскачаше около най-преуспелия сериен убиец на нашето време — с изключение на политиците, които обикновено ползват наемници за „мокрите“ поръчки — и ентусиазирано го налагаше с юмруци и с приклада на картечния пистолет.

Рандолф падна и стана два пъти, сякаш наистина мислеше, че има шанс. Накрая се строполи на пода. Не помръдна, но Дуги го ритна още веднъж.

Несъмнено Сасман беше маниак по „Харли Дейвидсън“, човек с изненадващи таланти и способности, истински мъж и източник на ценно тайно познание, вероятно дори извор на просвещението.

— Снежко? — обади се той.

— Хей.

— Да запаля ли лампата?

— Давай.

Той включи походната лампа и стаята с медните стени се изпълни с ръждиви сенки и ярка светлина.

Трябваше да се махнем оттам колкото е възможно по-скоро.

Бързо установихме, че децата не са завързани с въже. Китките и глезените им бяха стегнати с тел, която се бе впила в плътта им. Изтръпнах при вида на изранената кожа и съсирената кръв.

Прегледах Орсън. Кучето дишаше, но едва-едва. Предните и задните му лапи бяха завързани с тел. Челюстите му бяха стегнати в ръчно направен намордник и Орсън можеше само тихо да скимти.

— Спокойно, братко — казах с разтреперан глас и го погалих.

Дуги се приближи до люка и извика на Саша и Рузвелт.

— Намерихме ги. Всички са живи!

Те нададоха радостни възгласи, но Саша ни подкани да бързаме.

— Идваме — увери я Дуги. — И си отваряйте очите на четири!

В края на краищата в този лабиринт можеше да има и по-страшни неща от Рандолф и Конрад.

Под масата имаше два сака, раници и хладилна чанта. Предполагайки, че са на убийците, Дуги ги претърси за клещи или някакви други инструменти, с които да освободим децата, защото телът беше грижливо усукан и преплетен.

Махнах кърпата от устата на Джими Уинг и той проплака, че му се пишка. Отвърнах, че и на мен ми се прави същото, но трябва малко да потърпим, което няма да ни затрудни, защото сме смели мъже.

Шестгодишните близнаци Аарон и Ансън учтиво ми благодариха, когато извадих кърпите от устата им. Ансън ме информира, че двамата изпаднали в безсъзнание мъже на пода са лоши. Аарон беше по-откровен и не се изрази толкова културно като брат си. Нарече ги „лайнари“ и Ансън го предупреди, че ако употреби тази забранена дума пред майка им, ще изяде пердаха.

Очаквах сълзи, но тези дребосъци бяха изплакали очите си. В повечето хлапета има твърдост, която ние рядко признаваме, защото обикновено гледаме детството през очилата на носталгията и сантименталността.

Седемгодишната Уенди Дулсинея беше копие на майка си Мери, която не успя да ме научи да свиря на пиано, но която много обичах. Уенди поиска да ме целуне (и аз с радост й позволих да го стори), после каза:

— Кученцето е жадно. Трябва да му дадеш вода. На нас ни разрешиха да пием, но на него не му дадоха нищо.

В ъгълчетата на очите на Орсън имаше нещо бяло. Изглеждаше болен и немощен, дишането му беше затруднено. Кучетата не отделят пот през пори в кожата, а предимно през езика.

— Всичко ще бъде наред, братко — обещах му. — Ей сега ще излезем оттук. Дръж се. Прибираме се вкъщи.

Дуги клекна до мен и преряза тела, използвайки клещи. След по-малко от минута беше махнат и противният намордник.

Сасман тръгна към децата. Орсън не направи усилие да се надигне, но близна ръката ми. Езикът му беше грапав и сух.

Не можех да си позволя да се разплача. И вече не бях в състояние да говоря.

Погалих Орсън по гърдите и усетих леко ускорените, но равномерни удари на голямото му, добро сърце, после го целунах по главата.

Уенди бе казала, че Орсън е жаден. Езикът му беше сух и подут. Погледът му беше премрежен и в очите му се четеше умора, граничеща с примирение, което ме уплаши.

Приближих се до хладилната чанта. Беше пълна до половината със студена вода, в която плаваха няколко парчета лед. Убийците явно се грижеха за здравето си, защото единствените напитки, които бяха донесли, бяха зеленчуков сок и минерална вода.

Занесох вода на Орсън. Той бе легнал по корем и изглежда нямаше сили да вдигне глава.

Излях малко минерална вода в шепата си и кучето я залочи — отначало равнодушно, после ентусиазирано.

Докато няколко пъти му давах да пие, видях раните му и нарастващият ми гняв ме убеди, че ще съумея да сдържа сълзите. Лявото му ухо беше разкъсано и козината бе сплъстена от съсирената кръв. Явно го бяха ударили по главата с тояга или с метална тръба. Тъпите инструменти бяха една от специалностите на господин Джон Джоузеф Рандолф. Муцуната на Орсън беше разранена. Ноктите на предната му дясна лапа бяха счупени, а пръстите — покрити с кръв. Беше се съпротивлявал. Местата, където телът се бе впил в краката му, кървяха, макар и не силно.

Дуги бе освободил децата и усукваше тел около глезените и китките на Конрад, който още беше в безсъзнание.

Не можехме да рискуваме да вземем двамата убийци с нас, защото в някои от тунелите се налагаше да пълзим, а ако ги развържехме, щяха да са неконтролируеми. Трябваше да изпратим полицията да ги прибере — ако сградата не се срутеше от напора на явлението, което протичаше над нас.

Макар че по-късно можеше да променя решението си, в момента исках да ги обезвредим, да запушим устите им, да им оставим шише с вода и да ги оставим да умрат отчасти и от жажда.

Орсън изпи минералната вода. Изправи се, олюля се и с интерес огледа стаята.

— Суперкуче — рекох аз.

Той немощно изджафка, сякаш беше доволен от комплимента.

Изведнъж се чу трясък, последван от изнервящо стържене. С Орсън погледнахме към тавана и стените, но гладките метални повърхности не се бяха изкривили.

Тик-так, тик-так.

Повлякох тежката хладилна чанта към кучето и вдигнах капака. Той погледна леденостудената вода и щастливо залочи.

Рандолф изпъшка, но още не беше дошъл в съзнание.

Дуги отряза още няколко парчета тел и ми подаде макарата.

Обърнах Рандолф по лице и бързо завързах ръцете му зад гърба. Изкушавах се да стегна примката, както той бе направил с децата и Орсън, но се овладях.

После завързах и глезените му.

Рандолф явно се бе съвзел, защото заговори с ясен глас, нехарактерен за човек, който току-що е дошъл в съзнание.

— Аз спечелих.

Приклекнах и се наведох, за да огледам лицето му. Главата му беше извърната. Устните му бяха разцепени и кървяха. Дясното око беше бледозелено, но не видях жълт животински блясък.

Странно, но той беше абсолютно спокоен. Сякаш не го бяха пребили, а само си почиваше.

Гласът му беше невъзмутим, дори бодър. Щях да се чувствам по-добре, ако говореше несвързано, ръмжеше и плюеше. Поведението му подкрепяше обезпокоителното твърдение, че бе спечелил, въпреки обстоятелствата в момента.

— Ще бъда от другата страна, преди нощта да свърши. Те взеха двигателя. Раната не беше смъртоносна. Това е… органична машина. Лекува се с течение на времето. Сега се самозарежда. Усеща се. По пода.

Тътенът, подобен на грохот от минаващи влакове, беше по-силен от преди, а затишията — по-краткотрайни. Шумът и вибрациите се засилваха.

— Самозарежда се със съвсем малко помощ. Преди два часа включихме походната лампа в камерата за транслация и само това беше достатъчно да я приведе в действие. Тази машина е необикновена.

— Работил си по този проект?

— Проектът е мой.

— Доктор Рандолф Джоузефсън — казах аз, изведнъж спомняйки си името на ръководителя на проекта, което бях чул от записа на Делакроа. Джон Джоузеф Рандолф, убиецът на деца, бе станал Рандолф Джоузефсън. — Как действа тази машина? Къде… отива?

Вместо да отговори на въпроса ми, той се усмихна и рече:

— Явявала ли ти се е някога враната? На Конрад никога не му се е явявала. Той твърди обратното, но лъже. Враната се яви на мен. Седях до скалата и птицата излетя. Материализира се от камъка. Пред очите ми.

Орсън бе отишъл при децата и размахваше опашка. Всичко щеше да бъде наред. Светът нямаше да свърши. Поне не тук. И не тази вечер. Щяхме да излезем живи и здрави и да вдигнем веселба на плажа. Това беше сигурно, защото предзнаменованието, че идват добри времена беше налице — Орсън размахваше опашка.

— Когато видях враната, разбрах, че не съм обикновен човек — продължи Рандолф. — Имах мисия. И сега я осъществих.

Страховитото стържене на метал още веднъж прониза тътена на призрачния влак.

— Ти си изсякъл враната на Кроу Хил — казах аз. — Преди четирийсет и четири години.

— В онази нощ се прибрах вкъщи. За пръв път се чувствах истински жизнен и сторих онова, което винаги съм искал да направя. Пръснах черепа на баща ми. — Гласът му беше изпълнен с гордост. — Нарязах на парчета майка ми. И тогава започна истинският ми живот.

Дуги извеждаше децата от стаята.

— Толкова много години. Толкова усилия и труд — въздъхна Рандолф, сякаш беше пенсионер, който с приятно чувство разсъждава за заслужения отдих. — Толкова много учене, борба, мислене. Толкова много себеотрицание и въздържание.

Едно убийство на всеки дванайсет месеца.

— И когато всичко беше готово и успехът бе съвсем близо, страхливците от Вашингтон се уплашиха от онова, което видяха на видеозаписа на изпитанията без хора.

— Какво видяха?

— Щяха да ни закрият. Дел Стюарт беше готов да прекрати финансирането ми.

Разбрах защо Аарон и Ансън Стюарт бяха в тази стая. Запитах се дали и другите деца, които бяха отвлечени и убити из цялата страна, са били свързани по някакъв начин с хората, работили по проекта „Загадъчният влак“ и са разочаровали Рандолф.

— После се случи нещастието в лабораторията на майка ти. И те поискаха да разберат какво ще има в бъдещето и дали изобщо ще има бъдеще, щом вирусът е заразил света.

— Червено небе? — попитах аз. — Странни дървета?

— Това не е бъдещето, а… встрани.

С периферното си зрение забелязах, че медната стена се огъна.

Ужасен, аз се обърнах в тази посока, но на сводестата повърхност нямаше следа от изкривяване.

— Сега пътеката е прокарана — каза Рандолф. — И никой не може да я прекъсне. Границата е премината. Пътят е отворен.

— Пътят за къде?

— Ще видиш. Скоро всички ще тръгнем натам. Влакът вече потегля от гарата.

Уенди беше последното дете, което мина през люка. Орсън я последва. Още залиташе.

Рандолф бе вторачил в мен светлозелените си очи и се усмихваше.

— Минало, настояще, бъдеще, но най-важното… времето встрани. Винаги съм искал да отида встрани и майка ти ми даде този шанс.

— Но къде е „встрани“? — отчаяно попитах.

Сградата се разтресе.

— Моята мисия — загадъчно отговори той.

Саша извика. Гласът й беше толкова тревожен, че сърцето ми подскочи и лудо затуптя.

Дуги погледна към тунела и изкрещя:

— Крис! Вземи стол!

Грабнах един от сгъваемите столове и пушката си.

— Гари по пътя на времето… Винаги сме знаели, че има встрани, но никога не сме искали да го повярваме — добави Рандолф.

Имах право, когато бях предположил, че в странните му твърдения се крият истини и исках да го изслушам и разбера, но оставането ми там щеше да е равносилно на самоубийство.

Отидох при Дуги и клапанът започна да се затваря.

Дуги изруга, хвана капака на люка и с всички сили го задържа отворен.

— Минавай! — извика.

Проврях се през пролуката и хукнах през тунела.

Сред грохот и свистене, достойни за последната буря в деня на Страшния съд, чух, че Джон Джоузеф Рандолф крещи — не от ужас, а от радост:

— Аз вярвам! Аз вярвам!

Саша, децата, Мънгоджери и Орсън вече бяха преминали в следващия отсек на тунела.

Рузвелт се бе вмъкнал в отвора и с тяло натискаше капака, за да минем. Моторът в стената бръмчеше, опитвайки се да затвори стоманения диск.

Пъхнах сгъваемия метален стол в отвора над главата на Рузвелт, за да държи клапана отворен.

— Благодаря, синко — рече той.

Провряхме се и се присъединихме към спътниците ни, които чакаха от другата страна. Бяха включили обикновените фенерчета. Саша изглеждаше по-хубава, отколкото на зелената светлина.

Дуги се промъкна последен и измъкна стола, защото по всяка вероятност щеше да ни потрябва.

Минахме покрай емблемата на „Загадъчният влак“ и изображението на враната. В момента в тунела не духаше вятър. Изрезките от вестници не помръдваха. Но въпреки това големият лист с образа на изсечената в скалата врана трептеше, сякаш раздвижван от въздушно течение. Краищата на хартията се развяваха. Враната все едно дърпаше лепенката, с която бе прикрепена към извитата стоманена повърхност, твърдо решена да излети както според Рандолф някога се бе появила от скалата.

Може би халюцинирах, но нямах намерение да стоя там, докато птицата се материализира и полети.

Предполагайки, че може да ми потрябват доказателства за онова, което бях видял, откъснах няколко изрезки от стената и ги натъпках в джобовете си. Забързахме напред, като направихме единственото, което всеки разумен човек би сторил, когато светът около него се разпада и смъртта застрашително се извисява отвсякъде — последвахме котарака.

Опитах се да не мисля за Боби. Най-важното беше да стигнем до него. Тогава всичко щеше да бъде наред. Щеше да ни чака там, където го бяхме оставили, и щеше да ми напомни за обещанието ми да пием бира.

Миризмата на йод се усили. Във въздуха се прокрадна смрад на въглища, сяра, гниещи рози и някаква непозната, неописуема миризма.

Ако явлението „смяна на времето“ се разпространяваше и тук, в най-дълбоките нива на сградата, бяхме в много по-голяма опасност, отколкото при влизането в хангара. Най-страшното не беше, че бягството ни ще бъде забавено или дори спряно от задвижваните с мотори клапани. Ако неподходящият момент от миналото се смесеше с настоящето, както бе станало на стълбището, можеше изведнъж да бъдем залети от океани течност или токсичен газ, пуснати по тръбите, и щяхме да се удавим или задушим сред отровните изпарения.