Дийн Кунц
Сграбчи нощта (25)

24

Празната асансьорна шахта в югозападния ъгъл на хангара беше в същото състояние като предишната нощ. Но по валчестата стоманена дръжка на вратата и на прага нямаше смазка и прах. Виждах ги чисти за пръв път, откакто преди година започнах да проучвам базата. Първите няколко стъпала също не бяха покрити с прах и дървениците бяха изчезнали.

Или пред нас вървеше добро джудже, което правеше света по-приятен за окото, или явлението от предишната нощ се разпространяваше отвъд стените на яйцевидната стая. Не бих заложил парите си на джуджето.

Мънгоджери застана на второто стъпало, вторачи се в бетонното стълбище, подуши въздуха и наостри уши. После заслиза.

Саша го последва.

Стъпалата бяха достатъчно широки, за да могат двама души да се движат един до друг и аз тръгнах редом с нея. Следваха ни Рузвелт и Дуги, а Боби вървеше най-отзад и поглеждаше дали някой не се промъква зад нас.

Стигнахме до първата площадка и сложих ръка на рамото на Саша, за да я накарам да спре, сетне прошепнах:

— Чакай, Мънгоджери.

Котаракът спря и ни погледна.

На тавана имаше неонови лампи. Не бяха включени, затова не представляваха опасност за мен.

Но доскоро ги нямаше. Били са изтръгнати, когато Форт Уайвърн бе затворен.

Тук миналото и настоящето съществуваха едновременно. И бъдещето ни беше тук, макар че не го виждахме. Според поета Т. С. Елиът времето е вечно присъстващо и неумолимо води към край, който мислим за резултат от нашите действия, но контролът ни върху него е само илюзия.

Не биваше да отстъпим пред опасностите, които ни дебнеха долу, в това странно смесване на минало и настояще.

— Давай — казах на Мънгоджери и продължихме да слизаме.

Стигнахме до следващата площадка, където се намираше вратата за първото от подземните нива и Боби прошепна:

— Братко!

Обърнах се. Неоновите лампи зад нас бяха изчезнали. В бетонния таван пак имаше само дупки.

Настоящето бе надделяло над миналото. Поне за момента.

Дуги се намръщи и измърмори:

— Предпочитам да съм в Колумбия.

— Трябва да бързаме. Ще има кръвопролития, ако не побързаме — каза Рузвелт от името на Мънгоджери.

Предвождани от безстрашния котарак, слязохме на третото и последно ниво под хангара.

Не забелязахме нищо странно. Когато се приближихме до външния коридор, опасващ целия овален етаж на сградата, на прага за миг запулсира мъглявата червена светлина, която бяхме видели в хангара.

Всички възкликнахме изненадани, а Мънгоджери изсъска.

Отнякъде се чуха други гласове — неясни и виещи, досущ запис на касета, пусната на бавна скорост.

Саша и Рузвелт изключиха фенерчетата.

Кървавочервената светлина отвъд прага проблесна отново, сетне още няколко пъти, като въртяща се лампа на полицейска патрулна кола. Всеки импулс беше по-продължителен от предишния, докато накрая мракът се стопи и странното сияние се възцари навсякъде.

Гласовете се усилиха. Още бяха виещи, но вече почти разбираеми.

Неизвестно защо нито един лъч от зловещата червена светлина не проникваше в коридора, където стояхме. Изглежда, входът беше врата между две реалности — непрогледния мрак от нашата страна и червения свят от другата.

Сиянието озари пространството, но не и онова, до което се докосваше. Мъглявата светлина оживя от призрачни силуети и движения, които можеха да бъдат забелязани само с периферното зрение.

През вратата минаха три високи фигури — тъмнокафяво-червеникави силуети на фона на червената светлина. Вероятно бяха хора. А може би нещо по-лошо. Гласовете се усилиха, после заглъхнаха. Съществата изчезнаха.

Мънгоджери мина през входа.

Очаквах, че ще пламне, сякаш опарен от смъртоносен лъч, и ще изчезне, без да остави следа, освен вонята на опърлена козина, но животното се превърна в малък, тъмнокафяво-червеникав силует — удължен и деформиран. Не приличаше на котка, макар да се виждаше, че има четири крака и опашка.

Сиянието запулсира, стана по-тъмночервено от кръв, сетне придоби розов оттенък. Из сградата се разнесе тихо и зловещо електронно бръмчене. Докоснах бетонната стена и установих, че леко вибрира като стоманения стълб в хангара.

Изведнъж светлината избледня. Пулсирането престана. Отвъд прага се появи коридор, осветен от неонови лампи.

В същия миг ушите ми заглъхнаха, сякаш от рязко понижение на атмосферното налягане, задуха топъл вятър, изпълнен с мирис на озон, какъвто се долавя в дъждовна нощ преди гръмотевична буря.

Мънгоджери беше в коридора. Вече не представляваше петно. Гледаше нещо вдясно. Не стоеше на бетон, а върху чисти, бели, керамични плочки, които по-рано не бяха там.

Вторачих се в тъмните стъпала зад нас, които явно се намираха в настоящето. Не цялата сграда влизаше и излизаше от миналото. Явлението протичаше хаотично.

Изкуших се да побягна нагоре по стъпалата, колкото ми държат краката, и да изляза от хангара, но вече нямаше връщане назад. Приятелството изисква да се осмелим да преминем границите на познатия свят и да пристъпим в територии, които древните картографи са обозначавали с думите: „Тук има чудовища“.

Присвих очи, извадих от джоба на якето си тъмните очила и си ги сложих. Нямах друг избор и трябваше да рискувам светлината да окъпе лицето и ръцете ми, но блясъкът беше толкова ярък, че би накарал очите ми да се насълзят.

Предпазливо тръгнах към коридора. Убеден бях, че сме преминали в миналото, когато базата още не е била затворена. На стената видях разписание, табло за съобщения и две колички със странни инструменти.

Пулсиращото бръмчене не отслабна с изчезването на червената светлина. Подозирах, че това е звукът на яйцевидната стая, която функционираше. Шумът сякаш пронизваше тъпанчетата на ушите ми, проникваше в черепа и вибрираше в мозъка ми.

Стаите по извитата вътрешна стена внезапно се сдобиха с метални врати. Най-близката беше широко отворена. В малкото помещение имаше два въртящи се стола и сложно контролно табло. До него стояха пепси-кола и пакет пържени картофи. Това доказваше, че дори архитектите на деня на Страшния съд похапват и пийват от време на време.

По коридора пред нас вървяха трима мъже, които не съзнаваха, че сме зад тях. Единият беше с джинси и бяла риза с навити ръкави. Вторият бе облечен в тъмен костюм, а третият — в сиво-кафяв панталон и бяла лабораторна престилка. Крачеха близо един до друг и обсъждаха нещо, но не чувах гласовете им поради пулсиращото електронно бръмчене.

Навярно бяха трите червено-кафяви фигури, които бяха минали по стълбището под мъглявата червена светлина.

Погледнах наляво, притеснен, че може да се появи някой, да ни види и да вдигне тревога. Засега онази част на коридора беше пуста.

Мънгоджери наблюдаваше тримата мъже. Явно не искаше да ни води по-нататък, докато те не завиеха по дългия коридор с формата на състезателна писта или не влезеха в някоя от стаите. Разстоянието от завой до завой беше сто и петдесет метра и оставаха най-малко трийсет метра, докато хората изчезнеха от погледа ни.

Бяхме изложени на опасност. Трябваше да се скрием някъде. Пък и вече се притеснявах за количеството светлина, което обливаше лицето ми.

Махнах на Саша и посочих стълбището.

Очите й се разшириха.

Проследих погледа й и видях, че достъпът до стълбището е блокиран от врата. Отвъд нямаше врата и бяхме влезли безпрепятствено в коридора. Но от тази страна явно съществуваше бариера.

Бързо се приближих до вратата, отворих я и едва не прекрачих прага. За щастие се поколебах, когато усетих, че в мрака отвъд нещо не е наред.

Плъзнах слънчевите очила надолу по носа си и надникнах над рамките. Очаквах да видя бетонни стъпала и стени, но съзрях ясно нощно небе, огърлици от звезди и медальонът на луната. Небосводът беше единственото нещо там, където по-рано бяха стъпалата, сякаш вратата водеше към междупланетното пространство. А може би се бе отворила към време, когато земята вече не съществуваше. Отвъд прага нямаше под. Нищо, освен празно пространство, обсипано с още звезди. Безкрайна бездна.

Зловещо.

Затворих вратата. Стиснах с две ръце пушката, не защото предполагах, че ще я използвам, а защото беше реална и имаше плътност — досущ котва в това море от загадъчност.

Саша стоеше непосредствено зад мен.

Обърнах се и разбрах, че и тя е видяла същия звезден пейзаж, който ме потресе. Сивите й очи бяха ясни както винаги, но по-тъмни.

Дуги не бе съзрял невероятната гледка, защото бе насочил картечния пистолет „Узи“ и наблюдаваше тримата мъже.

Рузвелт със смръщено чело се взираше в котарака.

От мястото, където стоеше, Боби също не беше видял празното пространство, но бе разбрал, че нещо не е наред. Изражението му беше напрегнато.

Мънгоджери беше единственият, който не бе стъписан.

Опитвайки се да не мисля за онова, което бях видял отвъд вратата, се запитах как котаракът ще намери Орсън и децата, ако са някъде в настоящето, а ние се намираме в миналото. Но после се досетих, че щом можем да минаваме от един период в друг, това могат да правят и децата и четириногият ми приятел.

По всичко личеше, че всъщност не се бяхме върнали във времето, а по-скоро миналото, настоящето и вероятно бъдещето се бяха смесили и съществуваха едновременно, събрани от енергийното поле, което бе създала яйцевидната стая. Може би преживявахме моменти от различни дни и нощи, когато яйцевидната стая е функционирала.

Тримата мъже още вървяха пред нас. Не бързаха.

Ритмичното заглъхване и усилване на електронния звук започна да оказва странен ефект. Зави ми се свят и коридорът закръжи като въртележка.

Бях стиснал пушката твърде силно и несъзнателно бях сложил пръст на спусъка.

Главата ме заболя. Не беше от удара на отец Том, а от опитите да проумея какво става в момента. Това изискваше познания по математика и теоретична физика, но за съжаление не бях наследил способностите на майка ми. Познавах теорията за гравитацията, колкото да си обясня защо не бива да се скача от високо, и защо тичането с главата напред към тухлена стена ще окаже нищожно въздействие върху тухлите. Инак разчитах на космоса сам да се управлява, без да е необходимо да го разбирам. Такова е отношението ми и към електрическите самобръсначки, часовниците, уредите за правене на хляб и към другите механични устройства.

Явленията сега можеха да бъдат изтълкувани единствено като свръхестествени — полтъргайст, който мести столове и тръшка врати или появата на дух, разпадащ се на прах, полупрозрачен труп, разхождащ се посред нощ в гробището. Разсъждавах за изкривяващи времето силови полета, парадокси на времето и промени на реалността и се мъчех да схвана логиката им. Това само щеше да ме побърка, когато отчаяно се нуждаех от самообладание. Спокойствие. Трябваше да възприема сградата само като обитавано от духове място. Най-голямата ни надежда да се ориентираме сред множеството стаи и да се върнем в безопасна зона беше да не забравяме, че духовете не могат да ти сторят зло, освен ако сам не им дадеш възможност да те наранят, подхранвайки съществуването им със страха си. Това е класическата теория, позната на общуващите с духове по цял свят. Мисля, че я прочетох в един комикс.

Трите призрака бяха само на петнайсет метра от завоя.

Спряха. Доближиха глави. Разговаряха.

Привидението, облечено в джинси и бяла риза, се обърна към една от вратите и я отвори.

Другите двама продължиха към дъното на коридора.

Докато отваряше вратата, първият призрак сигурно ни бе забелязал с периферното си зрение, защото рязко се обърна, сякаш той бе видял духове.

Направи няколко крачки към нас, но спря, вероятно защото съзря оръжията ни.

Сетне извика. Думите му бяха неясни, ала сигурно не предлагаше да ни разведе наоколо и да ни почерпи в кафенето.

Но се оказа, че не вика на нас, а на двата фантома, които вървяха към завоя. Те се обърнаха и се вторачиха в нас, сякаш бяха стъписани моряци, видели призрак в мъглата.

Облеченият в добре ушит костюм явно не беше само елегантен учен или бюрократ от проекта, защото извади пистолет от кобур под сакото си.

Напомних си, че призраците не могат да ни наранят, освен ако не им дадем сила, подхранвайки ги със страха си, после се запитах дали това правило е в сила и за въоръжени духове. Искаше ми се да си спомня названието на комикса, в който случайно бях попаднал на тази мъдрост, защото ако беше в „Разкази от криптата“, информацията можеше и да е вярна, ала ако беше от приключенията на Доналд Дък, тогава работата ми беше спукана.

Вместо да открие огън по нас, въоръженото привидение мина покрай двамата си колеги и изчезна през вратата, която бе отворил онзи с джинсите.

Вероятно се втурна към телефона, за да повика охраната. Щяха да ни смажат, да ни пометат и да ни изхвърлят на боклука.

Коридорът около нас се раздвижи вълнообразно и нещата се промениха.

Белите керамични плочки бързо изчезнаха и отново стояхме на бетона, макар да не бяхме усетили движение под краката си. Тук-там останаха парчета от плочките с неясно оформени краища, сякаш бяха безразборно разпръснати локви от миналото и още не бяха изчезнали в настоящето.

Стаите вече нямаха врати.

Сенките се сгъстиха, когато неоновите лампи започнаха да изчезват от тавана. И все пак няколко останаха да светят на голямо разстояние една от друга.

Махнах слънчевите очила и ги сложих в джоба си. Разписанието се разтопи в стената. Таблото със съобщения висеше непокътнато.

Една от количките избледня пред очите ми. Другата остана, макар че няколко от странните инструменти станаха прозрачни.

Призракът с джинсите и онзи с лабораторната престилка вече наистина приличаха на духове, видения от ектоплазма, втвърдена бяла мъгла. Тръгнаха колебливо към нас, после затичаха и започнаха да избледняват. Изминаха едва половината разстояние към нас, сетне изчезнаха.

Костюмираният дух с пистолета излезе от стаята, но сега представляваше бледа сянка. Вдигна оръжието и безследно напусна настоящето.

Пулсиращият електронен шум намаля, но не заглъхна напълно.

Никой от нас не се успокои от тази промяна. Напротив, докато миналото се връщаше там, където му беше мястото, бяхме обзети от още по-силно чувство, че трябва да бързаме.

Господин Мънгоджери имаше право. Мястото се разпадаше. Остатъчният ефект от „Загадъчният влак“ набираше сила, захранвайки се самостоятелно, простираше се извън пределите на яйцевидната стая и бързо се разпространяваше в сградата. Крайният резултат беше неизвестен, но със сигурност бе катастрофален.

Чух тиктакане на часовник. Инстинктът ми подсказа, че отброява последните мигове до унищожението.

Котаракът скочи и тръгна към най-близкия асансьор.

— Надолу — рече Рузвелт. — Мънгоджери казва, че трябва да се спуснем още по-надолу.

— Под този етаж няма нищо — възразих, когато всички се събрахме пред асансьора. — Намираме се на последното ниво.

Котаракът вторачи в мен зелените си очи, а Рузвелт каза:

— Не. Под това ниво има още три. Те са по-секретни и затова са скрити дълбоко под земята.

По време на експедициите ми не ми бе минавало през ума да погледна в шахтата, за да проверя дали не обслужва тайни територии, до които не може да се проникне по стълбите.

— До онези ниски нива може да се стигне… от друга сграда в базата. Или с този асансьор. Стълбите не отиват дотам.

Този развой на нещата представляваше проблем, защото асансьорната шахта не беше празна. Не можехме да слезем по аварийната стълба и да отидем там, където Мънгоджери ни насочваше. Подобно на разпръснатите тук-там плочки, останалите лампи и по-тихото, но все така зловещо електронно бръмчене, пулсиращо в сградата, миналото контролираше и асансьора. Пред шахтата се издигаха врати от неръждаема стомана и зад тях вероятно имаше кабина.

— Ще бъдем убити, ако останем тук — предсказа Боби и протегна ръка да натисне бутона на асансьора.

— Чакай! — предупредих го, преди да осъществи намерението си.

— Бобстър има право, Крис — каза Дуги. — Понякога късметът е на страната на безразсъдно смелите.

Поклатих глава.

— Ами ако влезем в асансьора и когато вратите се затворят, проклетото нещо изчезне като плочките под краката ни?

— Тогава ще паднем на дъното на шахтата — предположи Саша, но перспективата явно не я тревожеше.

— Някои от нас може да си счупят глезените — предвеща Дуги. — Не всички. Вероятно шахтата е дълбока само десетина метра. Може да оцелеем.

— Да тръгваме — предложи Рузвелт, а Мънгоджери нетърпеливо задраска по стоманените врати.

Боби натисна бутона.

Асансьорът потегли. Електронното бръмчене ми пречеше да определя дали се спуска, или се издига.

По коридора отново преминаха вълни.

Плочките на пода пак започнаха да се появяват.

Вратите на асансьора бавно се отвориха.

Лампите на тавана светнаха и присвих очи от силния им блясък.

Кабината беше изпълнена с мъглява червена светлина. Това вероятно означаваше, че вътрешността на шахтата съществува в друг период от време. Вътре имаше много пътници.

Отстъпихме назад от вратата, защото очаквахме, че ще имаме неприятности с хората в асансьора.

Пулсиращият звук в коридора се засили.

Различих няколко неясни, безформени фигури, но не виждах какво представляват.

Изведнъж се чу изстрел, после още един.

Стреляха по нас, но не от асансьора, а от дъното на коридора, където костюмираният негодник бе извадил пистолет.

Един от куршумите улучи Боби. Нещо се посипа по лицето ми. Боби политна напред и изпусна пушката. Още се свличаше като на забавен каданс, когато осъзнах, че горещата му кръв е опръскала лицето ми. Кръвта на Боби! Господи! Докато се обръщах по посока на изстрела, стрелях и мигновено заредих отново.

На мястото на мъжа с тъмния костюм сега стояха двама пазачи, които виждахме за пръв път. Бяха в някакви униформи, но не военни. Вероятно бяха ченгета от охраната на „Загадъчният влак“. Намираха се твърде далеч и изстрелът ми само ги бе стреснал.

До нас се материализира още нещо от миналото. Дуги стреля, а Боби падна на пода. Картечният пистолет бързо и рязко сложи край на спора.

Догади ми се и отместих поглед от двамата мъртви пазачи.

Вратите на асансьора се бяха затворили, преди някой да е излязъл от кабината.

Изстрелите със сигурност щяха да привлекат още хора от охраната.

Боби лежеше по гръб. Керамичните плочки около него бяха изпръскани с кръв. Твърде много кръв.

Саша се наведе от лявата му страна, а аз коленичих от дясната.

— Улучен е от един куршум — каза тя.

— Повали ме цунами — промълви той.

— Не се движи — посъветвах го.

— Свършено е с мен — рече Боби и се закашля.

— Не — настоях аз. Бях ужасен повече от всякога, но бях твърдо решен да не го покажа.

Саша разкъса черния му пуловер и разкопча хавайската риза. Куршумът го беше улучил в гърдите.

— Засегнато е само рамото — излъгах.

Пулсиращият електронен звук утихна, керамичните плочки избледняха и неоновите лампи започнаха да изчезват, макар и не всички. Миналото отново отстъпваше място на настоящето, навлизайки в нов цикъл. Може би щяхме да имаме минута-две, преди да се появят въоръжените униформени пазачи.

От раната на Боби бликаше гъста, тъмночервена кръв. Не можехме да направим нищо, за да спрем кръвоизлива. Нямаше да помогне нито турникет, нито компрес. Нито кислородна вода, спирт или йод, дори да разполагахме с аптечка.

— Неприятно — казах аз.

Лицето му бе станало восъчно от болката. Изглеждаше зле.

В коридора останаха да светят по-малко лампи и бръмченето стана по-тихо, отколкото при предишния цикъл.

Страхувах се, че миналото изцяло ще премине в настоящето и асансьорната шахта ще бъде празна. Не бях сигурен дали ще можем да носим Боби нагоре по стъпалата, без да му навредим.

Изправих се и погледнах Дуги. Сериозното му изражение ме вбеси, защото Боби щеше да се оправи, по дяволите.

Мънгоджери отново задраска по вратите на асансьора.

Рузвелт или правеше онова, което искаше котаракът, или разсъждаваше по същия начин като мен, защото натисна няколко пъти бутона.

Индикаторът над вратата показваше четири етажа — П, Б-1, Б-2 и Б-3, макар да знаехме, че са седем. Предположих, че кабината е на партера, обозначен с „П“, тоест хангара.

— Хайде, хайде — мърмореше Рузвелт.

Боби се опита да вдигне глава, но Саша допря ръка до челото му, за да му попречи.

Имаше опасност да изпадне в шок. Трябваше главата му да е по-ниско от тялото, но нямаше как да повдигнем краката и торса му. Шокът убива не по-малко ефикасно от куршумите. Устните му леко посиняха. Дали това не беше ранен симптом на шок?

Кабината беше на етаж Б-1, а ние — на Б-3.

Мънгоджери ме погледна така, сякаш искаше да каже: „Предупредих те“.

— Котките не знаят нищо — сърдито промърморих.

Неочаквано Боби се засмя. Възможно ли беше да умира и да се смее? Може би всичко ще бъде наред.

Кабината стигна до Б-2, етажа над нас.

Насочих пушката, в случай че вътре има пътници.

Пулсиращото бръмчене се усили.

— Трябва да побързаме — каза Дуги, защото ако неподходящ момент от миналото отново се слееше с настоящето, можеше да се появят гневни, въоръжени мъже.

Асансьорът спря на Б-3, нашия етаж. Коридорът ставаше все по-светъл.

Вратите на асансьора започнаха да се отварят. Очаквах в кабината да видя мъглявата червена светлина, но после изведнъж се уплаших, че пред мен ще се появи невероятният небосвод със звезди и студено черно пространство, който бях видял отвъд вратата на стълбището.

Кабината беше празна.

— Хайде! — извика Дуги.

Рузвелт и Саша вече бяха изправили Боби и го държаха от двете страни.

Подпрях вратите на асансьора и те го пренесоха вътре. Лицето му беше изкривено от болка. Дори да му се искаше да изкрещи от агония, той потисна желанието си, събра сили и промълви:

— Carpe cerevisi.

— После ще пием бира — обещах.

— Сега е време за купон — изхриптя той.

Дуги свали от гърба си раницата и влезе в голямата кабина, която можеше да побере петнайсетина човека. Кабината за миг се заклати, сякаш се приспособяваше към тежестта ни. Всички внимавахме да не настъпим Мънгоджери.

— Нагоре и навън! — извиках.

— Надолу — възрази Боби.

На контролното табло нямаше бутони за трите етажа, за които се предполагаше, че са под нас. Процеп за магнитни карти показваше, че някой със съответното разрешение за достъп до секретна информация може да препрограмира бутоните, за да се спусне надолу. Ние нямахме карта.

— Няма начин да отидем по-надолу — заявих.

— Винаги има начин — скромно рече Дуги, ровейки в раницата.

Коридорът беше ярко осветен. Пулсиращият звук се усили.

Вратите се затвориха. Посегнах към бутона с обозначение „П“, но Дуги ме плесна по ръката, сякаш бях дете, което иска да вземе курабия, без да са му разрешили.

— Това е безумие — настоях.

— Абсолютно — съгласи се Боби.

Облегна се на задната стена на кабината. Саша и Рузвелт го подкрепяха. Лицето му бе посивяло.

— Братко, не е необходимо да се правиш на герой — посъветвах го.

— Необходимо е.

— Не.

— Кахуна.

— Какво?

— Щом съм бог Кахуна, не може да бъда страхливец.

— Ти не си Кахуна.

— Кралят на сърфа — каза той и когато този път се закашля, от устата му бликна кръв.

Изпаднал в отчаяние, се обърнах към Саша.

— Качваме го горе и го изнасяме оттук. Веднага.

Зад мен се чу пукот, после изскърцване. Дуги бе отворил контролното табло и жичките се виждаха.

— На кой етаж? — попита той.

— Мънгоджери каза на най-долния — отговори Рузвелт.

— Орсън, децата… — възразих. — Дори не знаем дали са живи.

— Живи са — заяви Рузвелт.

— Не знаем.

— Знаем.

Обърнах се за подкрепа към Саша:

— И ти ли си побъркана като тях?

Тя не отговори, но състраданието в очите й беше толкова потресаващо, че се наложи да отместя поглед. Знаеше, че с Боби сме много близки приятели, дори братя по всичко друго, освен по кръв и нещо в мен ще умре, ако той си отиде от този свят, оставяйки празнота, която тя никога няма да може да запълни. Саша разбираше колко съм уязвим. Би направила всичко, за да спаси Боби, но в момента не можеше да стори нищо. В нея виждах собствената си безпомощност.

Погледнах котарака. За миг ми се прииска да стъпя върху него и да го смачкам, сякаш беше виновен, че сме тук. Бях попитал Саша дали е побъркана като останалите, но всъщност бях единственият, който искаше да се махнем оттам, потресен от перспективата да загубя приятеля си.

Кабината се разтресе и потегли надолу.

Боби изохка.

— Моля те, дръж се! — възкликнах.

— Кахуна — напомни ми той.

— Не си Кахуна.

— Пиа мисли, че съм. — Гласът му беше слаб и трепереше.

— Пиа е празноглавка.

— Не обиждай мацето ми, братко.

Спряхме на седмия, най-долния етаж.

Вратите се отвориха. Отвъд цареше мрак.

Включих фенерчето на Рузвелт. Излязохме от кабината и се озовахме в студено, влажно фоайе.

Електронното бръмчене беше приглушено и едва доловимо.

Подпряхме Боби до вратите на асансьора, като подложихме якетата си, за да го предпазим от бетона.

Тя направи нещо с жичките на контролното табло и временно блокира асансьора, за да е там, когато се върнем. Разбира се, ако миналото напълно отстъпеше място на настоящето, отнасяйки асансьора със себе си, щеше да се наложи да се качваме пеша.

Боби не можеше да се катери. Нямаше да можем да го изнесем и по аварийните стълби.

Не мисли за това. Призраците не могат да те наранят, ако не се боиш от тях и лошите неща няма да се случат, ако не мислиш за тях.

Бях се вкопчил във всички защитни средства от детските ми години.

Дуги изсипа съдържанието на раницата, после я сгъна и я сложи под Боби, като леко повдигна таза му.

Оставих фенерчето до него, но приятелят ми промърмори:

— Вероятно ще бъда в по-голяма безопасност на тъмно, братко. Светлината може да привлече внимание.

— Изключи го, ако чуеш нещо.

— Ти го угаси преди да тръгнеш. Аз не мога.

Хванах ръката му и останах поразен от немощта й. Той наистина нямаше сили да изключи фенерчето.

Нямаше смисъл да му оставям оръжие за самоотбрана.

Не знаех какво да му кажа. Сякаш вече лежах в гроба и устата ми беше пълна с пръст.

— Вземи — каза Дуги и ми даде очила за нощно виждане и необикновено фенерче. — Инфрачервени очила. От израелската армия. И инфрачервено фенерче.

— За какво са ми?

— За да не ни виждат.

— Кой?

— Онзи, който е отвлякъл децата и Орсън.

Вторачих се в Дуги, все едно беше викинг от Марс.

— Той е и танцьор — каза Боби. Зъбите му тракаха.

Разнесе се грохот, сякаш над главите ни минаваше товарен влак. Подът се разтресе. Звукът постепенно заглъхна и трусът спря.

— Да тръгваме — каза Саша.

С Дуги и Рузвелт си бяха сложили очилата за нощно виждане.

Боби бе затворил очи.

Уплаших се и подвикнах:

— Хей.

— Хей — отговори той и ме погледна.

— Слушай, ако умреш, ще бъдеш кралят на задниците.

— Не се притеснявай — усмихна се Боби. — Не искам да ти отнема титлата.

— Скоро ще се върнем.

— Ще бъда тук — увери ме той, но гласът му се бе превърнал в шепот. — Нали ми обеща бира.

Очите му бяха неизразимо добри.

Имахме да си казваме толкова много неща. Но нито едно от тях не можеше да бъде произнесено. Дори да разполагахме с достатъчно време, не можех да изкажа онова, което беше в сърцето ми.

Изключих фенерчето, но го оставих до Боби.

Обикновено мракът беше мой приятел, ала сега го ненавиждах.

Ръцете ми трепереха, докато си слагах очилата.

Дуги, Рузвелт и Саша бяха включили инфрачервените фенерчета. Сега фоайето се оцвети в различни нюанси на зеленото.

Запалих фенерчето и насочих лъча към Боби.

Той лежеше по гръб на пода. Ръцете му бяха отпуснати до тялото. И под зелената светлина наистина приличаше на призрак.

— Ризата ти изглежда страхотно на тази странна светлина — промълвих.

— Така ли?

— Жестока е.

Отново се разнесе грохотът на товарен влак, този път по-силно. Стоманените и бетонните конструкции на сградата изскърцаха.

Котаракът, който не се нуждаеше от прибор за нощно виждане, ни изведе от фоайето. Тръгнах след Рузвелт, Дуги и Саша — досущ зелени духове, обитаващи катакомба.

Най-трудното, което някога бях правил през живота си — по-трудно от загубата на мама и татко — беше да оставя Боби сам.