Дийн Кунц
Сграбчи нощта (23)

22

Докато се качвахме по стълбите, аз вървях най-отзад. Застланите с килим стъпала тихо скърцаха, но музиката и звуците от филма по телевизията заглушаваха шума. Обърнах се и погледнах надолу. Във фоайето нямаше мъртъвци с лица, покрити с черна коприна.

В коридора на горния етаж имаше шест врати. Петте бяха отворени и от стаите проблясваше пулсираща светлина. Музиката подсказваше, че „Цар лъв“ не е единодушният избор за развлечение на прокълнатите.

Саша явно не искаше да мине покрай непроверена стая и евентуално да остави нападател в гръб, затова се приближи до първата врата, която беше затворена. Долепих гръб до стената от едната страна, а тя — от другата. Протегнах ръка и превъртях валчестата дръжка. Отворих вратата и Саша бързо се вмъкна вътре. Беше приклекнала и държеше револвера в дясната си ръка. Потърси електрическия ключ и го щракна.

Баня. Нямаше никого.

Саша излезе заднешком и угаси лампата, но не затвори вратата.

До банята имаше килер.

Оставаха още четири стаи. С отворени врати. От трите се разнасяха гласове и музика.

Не съм любител на оръжията и само преди месец стрелях за пръв път през живота си. Още се притеснявам, че може да се прострелям в крака, но всъщност предпочитам да сторя това, отколкото отново да бъда принуден да убия друго човешко същество. Но сега бях обзет от непреодолимо желание да имам оръжие — досущ отчаяната потребност, с която умиращ от глад човек копнее за храна — защото не можех да гледам как Саша поема всички рискове.

Тя бързо огледа следващата стая. Когато не се чуха изстрели, ние с Боби също влязохме. Рузвелт гледаше от прага.

Нощната лампа излъчваше слаба светлина. Телевизорът беше включен на канал „Природа“. Даваха документален филм, който вероятно е бил успокояващ за обречените, докато са пиели смъртоносния плодов пунш, но в момента една лисица разкъсваше пъдпъдък.

Спалня. Макар да беше голяма и обзаведена в по-светли тонове от стаите на долния етаж, почувствах, че се задушавам от викторианската пищност. Стените, завесите, покривките на леглата и балдахинът бяха от един и същ плат — кремава материя с щамповани панделки и розови, зелени и жълти цветя. Килимът беше на жълти хризантеми, розови рози и сини панделки — толкова много панделки, че ми напомняха на вени и черва. Мебелите с позлатени орнаменти бяха не по-малко потискащи от мебелировката на приземния етаж и стаята бе претъпкана с кристални, порцеланови и бронзови статуетки, снимки в сребърни рамки и множество други предмети.

На леглото лежаха мъж и жена. Лицата им бяха покрити с черни копринени кърпи, които вече не изглеждаха нито култови, нито символични, а викториански и подходящи за обстановката. Бяха сложени върху лицата на мъртвите, за да спестят ужаса на онези, които щяха да ги намерят. Бях сигурен, че двата трупа, легнали един до друг и хванали се за ръце, са Роджър и Мари Стануик и когато Боби смъкна воалите от лицата им, се оказах прав.

Нещо ме накара да огледам тавана. Очаквах да видя тлъсти какавиди в ъглите, но предчувствието ми не се оправда. Започвах да смесвам кошмарите.

Като опитвах да устоя на сковаващата ме клаустрофобия, излязох от спалнята и отидох при Рузвелт в коридора, където с облекчение, макар и изненадан, установих, че още няма ходещи мъртъвци с черни качулки, закриващи студените им, бели лица.

Следващата стая беше не по-малко пищна и претрупана от останалите помещения в къщата, но двата трупа на махагоновото легло с дърворезба, застлано с покривка от бял муселин с дантели, бяха в различна поза от Роджър и Мари. Мъжът и жената лежаха с лице един към друг и се бяха прегърнали в последните мигове от земния си живот. Вторачихме се в гладките им и бели като алабастър профили, но никой от нас не ги познаваше и отново покрихме лицата им.

И в тази стая имаше телевизор. Въпреки любовта си към по-далечни и романтични времена, семейство Стануик явно бяха типични американци — телевизиономани и със сигурност бяха по-тъпи, отколкото мислех, защото е известно и вероятно доказано, че всеки, който гледа телевизия, загубва пет точки от коефициента си за интелигентност. Прегърнатата двойка на леглото бе предпочела да издъхне под звуците на епизод от хилядното повторение на допотопния „Стар Трек“. В момента капитан Кърк тържествено разясняваше схващането си, че състраданието и толерантността са толкова важни за еволюцията и оцеляването на интелигентните видове, колкото зрението и пръстите на ръцете, затова едва устоях на изкушението да превключа на проклетия канал „Природа“, където лисицата разкъсваше пъдпъдъка.

Не исках да бъда съдник на тези злочести хора, защото не знаех какви терзания и страдания ги бяха довели до този край. Но ако се променях и мислех, че самоубийството е единственият отговор, бих предпочел да издъхна не докато гледам продукция на империята Дисни или документален филм за кръвожадността на природата, нито за приключенията на междузвездния кораб „Ентърпрайс“, а слушайки непреходната музика на Бетховен, Йохан Себастиан Бах, Брамс, Моцарт или роковете на Крис Айзък.

Както може би сте разбрали от „бароковите“ ми мисли, когато се върнах в коридора и след като бях видял девет трупа, клаустрофобията бързо ме обземаше, въображението ми работеше с пълни обороти и копнежът ми да имам оръжие се засили, докато се превърна почти в сексуално желание.

Знаех, че не всички ще излезем живи от тази къща.

Кристофър Сноу знае разни неща.

Да, наистина знаех.

В следващата стая беше тъмно и бързият оглед показа, че е използвана за складиране на излишни викториански мебели и предмети на изкуството. Включих фенерчето за две-три секунди и видях картини, столове, шкафчета, керамични фигури и урни, сякаш намерението на семейство Стануик е било да препълнят всяка стая, така че никое човешко същество да не може да се помести вътре, докато тежестта на вещите видоизменят самата структура на космическото пространство и къщата се взриви и полети от нашия век към по-спокойната епоха на сър Артър Конан Дойл и лорд Честърфийлд^[1].

Изобилието от смърт и вещи, изглежда, не оказваше въздействие на Мънгоджери. Котаракът стоеше в коридора на потрепващата светлина, пулсираща през отворената врата на последната стая и надничаше вътре. После изведнъж се съсредоточи. Изви гръб и козината му настръхна, сякаш бе видял самият дявол да се изправя в казан с врящ катран.

Макар да нямах оръжие, не възнамерявах да позволя на Саша да влезе там първа, защото имах чувството, че който влезе пръв в онази стая, ще бъде застрелян или обезглавен. Досега само жената на фотьойла на приземния етаж бе мутирала и явно беше крайно време да се срещнем отблизо с нещо погнусяващо.

Изкушавах се да грабна Мънгоджери и да го хвърля в стаята, за да привлече изстрелите върху себе си, но си напомних, че ако някои от нас оцелеят, ще им е нужен водач в Уайвърн. Пък и дори да се приземеше невредим, каквато е великата традиция на котките от незапомнени времена, после Мънгоджери едва ли щеше да иска да ни сътрудничи.

Минах покрай котарака и прекрачих прага, хвърляйки се стремглаво във викторианския потоп. Саша вървеше по петите ми и неодобрително шепнеше името ми, сякаш наистина беше разочарована, че ще изгуби последната си и най-добра възможност да бъде убита в тази сантиментална страна на старомоден разкош и разточителство.

Сред визуалната какофония от мебели и предмети на изкуството телевизионният екран предаваше приключенията на анимационните герои от „Цар лъв“. Експертите по маркетинг на империята Дисни биха го превърнали в златоносна мина, ако създадат версия на филма за душевно болни, изоставени влюбени, сприхави пубертети и самоубийци, а производителите добавят към видеокасетата черна панделка, тефтерче и молив за предсмъртно писмо, както и лист с текста, за да могат обречените да пеят заедно с изпълнителите, докато отровата подейства.

На кретонената покривка на леглото лежаха два трупа — номер десет и единайсет. Но те не бяха интересни колкото облечената в мантия без качулка фигура на Смъртта, застанала до леглото. Този път беше без обичайната си коса, бе се навела над покойниците, внимателно покриваше лицата им с воали от черна коприна и приглаждаше гънките на плата. Беше изненадващо придирчива за мрачна господарка на ада, както се бе изразил Алегзандър Поуп, макар професионалистите да знаят, че вниманието към детайлите е от изключително важно значение.

Освен това фигурата беше по-ниска, отколкото си бях представял Смъртта. Около метър и седемдесет. И много по-обемиста от популярния си образ, макар че обемът може би беше илюзия, грешка на неспособен шивач, издокарал я в широка мантия, която не допринасяше за разкрасяването на фигурата.

Когато осъзна, че зад него има натрапници, съществото бавно се обърна към нас. Оказа се, че не е Смъртта, а отец Том Елиът, пасторът на католическата църква „Свети Бернадет“, и това обясняваше защо робата му няма качулка. Мантията всъщност беше расо.

Тъй като съзнанието ми е настроено на вълна „поезия“, се замислих как Робърт Браунинг бе описал Смъртта — „бледият свещеник на безгласните хора“. Определението напълно подхождаше на човека. Лицето му беше бледо и кръгло като нафора за причастие.

— Не можах да ги убедя да оставят съдбата си в Божиите ръце — с разтреперан глас рече отец Том. Очите му бяха пълни със сълзи. Не каза нищо за внезапната ни поява, сякаш знаеше, че някой ще го залови на местопрестъплението. — Да обърнеш гръб на живота е ужасен грях, обида за Бога. Вместо да страдат на този свят, те са предпочели вечното проклятие. Да, страхувам се, че са направили точно това и единственото, което можех да сторя, беше да им дам последна утеха. Съветите ми бяха отхвърлени. Опитах се да ги утеша. Само това мога да им дам. Утеха. Разбирате ли?

— Да, разбираме — отговори Саша. В гласа й прозвуча съчувствие и същевременно предпазливост.

По-рано, преди да поемем по пътя към края на света, отец Том беше жизнерадостен човек, набожен, без да е превзет, и искрен в загрижеността си към хората. Имаше изразително лице, весели очи и приятна усмивка. Беше роден комедиант, но по време на трагедия бе надежден източник на сила за другите. Не бях привърженик на неговата църква, но знаех, че енориашите го обожаваха.

Но напоследък нещата тръгнаха зле за отец Том. И самият той не беше добре. Сестра му Лора беше колежка и приятелка на майка ми. Том много я обича и не я е виждал от повече от година. Има основание да се смята, че Лора е претърпяла коренна промяна и я държат в Дупката в Уайвърн, за да я изучават.

— Четирима от тези тук са католици. Душите им бяха в ръцете ми. В моите ръце. Другите са лютерани и методисти. Има и един евреин. Двама бяха атеисти, докато… доскоро. Трябва да спася душите им и да загубя своята. — Отец Елиът говореше бързо и нервно, сякаш до него имаше бомба с часовников механизъм, който безмилостно тиктака, и искаше да се изповяда, преди да загине. — Двама от тях, заблудена млада двойка, донякъде бяха възприели вярата на пет-шест индиански племена, изопачавайки всичко така, че индианците никога не биха го разбрали. Но онези двамата вярваха в ужасната бъркотия от схващания. Боготворяха бизона, речните и земните духове, царевицата. Нима принадлежа към епоха, когато хората са боготворили бизона и царевицата? Объркан съм. Разбирате ли?

— Да — отговори Боби. — Не се безпокой, отец Елиът. Разбираме те.

На лявата си ръка свещеникът носеше градинарска ръкавица и с дясната непрекъснато я подръпваше, сякаш не му беше удобна.

— Не им дадох последно причастие. — Гласът му ставаше все по-пронизителен и се доближаваше до истерия. — Защото бяха самоубийци. Но може би трябваше да го сторя. Да пренебрегна догмата, защото единственото, което направих за тези нещастни, измъчени хора, беше да ги утеша с думи — нищо освен празни думи, затова не знам дали душите им са били погубени заради мен, или въпреки мен.

Преди месец, в нощта, когато баща ми почина, имах странна и обезпокоителна среща с отец Том Елиът, за която вече писах в този дневник. Тогава той не владееше чувствата си и подозирах, че се променя. Но в края на тази среща ми се стори, че не е измъчван от нещо неестествено, а от сърцераздирателна мъка по изчезналата си сестра и от собственото си отчаяние.

Потърсих жълто сияние в очите му, но не видях нищо.

Цветовете от телевизионния екран изпъстряха лицето му и сякаш го гледах през непрекъснато променящ се калейдоскоп, изобразяващ по-скоро уродливи животински форми, отколкото светци. Тази недостатъчна и странна светлина проблясваше и в очите му, но не би скрила жълтото сияние.

Отец Том продължаваше да подръпва ръкавицата. Гласът му беше напрегнат, а на челото му лъщеше пот.

— Имаха изход, макар да беше погрешен, най-тежкият грях, но не мога да поема по техния път. Страхувам се, защото трябва да мисля за душата, която е безсмъртна. Вярвам в душата повече, отколкото в избавлението от страданията, затова за мен вече няма изход. Спохождат ме ужасни мисли. Сънища, изпълнени с кръвопролития. В съня си ям пулсиращи сърца, разкъсвам със зъби гърлата на жени и изнасилвам… малки деца. Събуждам се и ми се гади, но в същото време изпитвам и приятно вълнение. Няма спасение за мен.

Изведнъж той махна ръкавицата си. Но онова, което се показа, не беше човешка ръка. Превръщаше се в нещо друго. Пръстите приличаха по-скоро на нокти на звяр и всеки се разделяше на израстъци, досущ щипки на рак.

— Само мога да вярвам в Исус — промълви той.

Лицето му беше обляно в сълзи, несъмнено по-горчиви от оцета, с който е била напоена гъбата, предложена на страдащия Спасител.

— Вярвам в Божията милост. Да, вярвам в Божията милост.

В очите му блесна жълта светлина.

Нападна първо мен, вероятно защото бях между него и вратата, или може би защото майка ми беше Глициния Джейн Сноу. В края на краищата, макар че бе създала такива чудеса като Орсън и Мънгоджери, в същото време работата й бе направила възможна и промяната на пръстите му. Въпреки че човешката му половина наистина вярваше в безсмъртието на душата и в Божията милост, тъмната половина залагаше на кървавото отмъщение.

В каквото и да се превръщаше, отец Том още беше свещеник и родителите ми не ме бяха възпитавали да бия Божии служители, нито хора, обезумели от отчаяние. Уважението, съжалението и родителските напътствия надделяха над инстинкта ми за самосъхранение — нещо, което би разочаровало Дарвин — и вместо агресивно да се противопоставя на атаката, вдигнах ръце да предпазя лицето си и се опитах да се извърна от отеца.

Той не беше опитен боец. Хвърли се върху мен, използвайки тялото си като оръжие и ме блъсна много по-силно, отколкото би се очаквало от смирен свещеник.

Политнах назад и се блъснах във висок шкаф. Една от дръжките се заби в гърба ми, точно под лявата лопатка.

Отец Елиът ме заудря с юмрук, но аз се притеснявах повече за странния ляв израстък. Не знаех колко остри са щипките, но преди всичко не исках да бъда докосван от това нещо, което изглеждаше нечистоплътно — досущ копито или неокосмена, розова, спираловидна опашка на демон.

Докато ме биеше, отец Том настоятелно повтаряше изявлението си на религиозна всеотдайност:

— Вярвам в Божията милост. Вярвам в Божията милост…

Слюнката му опръска лицето ми. Дъхът му ухаеше на мента.

Неспирният монотонен напев не бе предназначен да убеди мен или някой друг, дори Господ, в непоклатимата вяра на свещеника. По-скоро той искаше да убеди себе си в тази вяра, да си напомни, че има надежда и да я използва, за да се овладее. Въпреки зловещата жълта светлина в очите му и непреодолимото желание да убива, което зареждаше непокорното му тяло със свръхестествена енергия, виждах честен, уязвим и вярващ в Бога човек, борещ се да потисне бушуващата свирепа ярост в себе си и отново да намери пътя към спасението.

Боби и Рузвелт започнаха да викат и да ругаят и се вкопчиха в свещеника, опитвайки се да го откъснат от мен. Въпреки че ме държеше здраво, отец Том успя да ги ритне и да забие лакти в стомаха и ребрата им.

Преди няколко секунди, когато се нахвърли върху мен, той не умееше да се бие, но изглежда се учеше бързо. Или пък не успяваше да потисне новата си самоличност на човек, който умее да се бие и убива.

Усетих, че нещо ме дърпа за пуловера. Бях убеден, че е ужасният нокът. Израстъците се бяха заплели в памучната материя.

Догади ми се. Сграбчих китката на свещеника, за да го спра. Плътта му беше неестествено гореща, мазна и противна като труп в напреднал стадий на разложение. Тук-там месото беше отблъскващо меко, а на други места кожата бе твърда като черупка.

Дотогава странната ни схватка беше отчаяна и в същото време някак забавна — нещо, на което не можеш да се смееш в момента, а по-късно, на чаша бира на плажа. Но изведнъж положителният изход не ми се видя толкова сигурен и вече не ми беше смешно.

Ставата на свещеника не беше като на скелета, който сте изучавали в часовете по анатомия, а приличаше на видение по време на напреднала фаза на делириум тременс. Цялата ръка се изви назад от китката, сякаш се движеше на ябълковиден болт и щипките се насочиха към пръстите ми, принуждавайки ме да я пусна, преди да ме среже.

Имах чувството, че съм се борил със свещеника достатъчно дълго, за да татуирам името му на бицепса си, но всъщност той ме бе налагал с юмруци не повече от половин минута, когато Рузвелт го откъсна от мен. Добродушният човек, който умееше да беседва с животни, установи контакт със звяра в отец Том, вдигна свещеника и го хвърли, сякаш не бе по-тежък от истинската Смърт, която всъщност е само кости, обвити с мантия.

Расото на свещеника се развя и той се стовари върху леглото. Двамата самоубийци подскочиха, сякаш бяха оживели и пружините под тях изскърцаха. Отец Елиът се строполи по лице на пода, но мигновено скочи с нечовешка пъргавина.

Вече не напяваше монотонно за вярата си, а ръмжеше като глиган, плюеше и издаваше странни, гърлени звуци на ярост. Грабна един стол и за миг ми се стори, че ще го използва, за да строши всичко наоколо, но после го запрати към Рузвелт.

Фрост се обърна и столът се удари в широкия му гръб. От телевизора се разнесе мелодичният глас на Елтън Джон, който пееше „Чувстваш ли любовта ми тази вечер?“.

Веднага щом столът се блъсна в гърба на Рузвелт, отец Том запокити някаква табуретка към Саша.

Тя не се дръпна достатъчно бързо, табуретката охлузи рамото й я повали на канапето.

В следващия миг обсебеният свещеник вече хвърляше разни предмети по мен, Боби и Рузвелт. От гърлото му продължаваха да се изтръгват нечовешки звуци, но и познати думи, произнесени със злорадство. Замери ни със сребърна четка за коса, овално огледало с рамка и дръжка, инкрустирани с перли, и четка за дрехи, като неистово крещеше:

— В името на Отца… и Сина… и Светаго духа…

После хвърли порцеланова ваза, която удари Рузвелт в лицето. Фрост падна като отсечено дърво. Покрай главата ми прелетя шишенце с парфюм, което се разби в стената и изпълни спалнята с ухание на рози.

Предпазвайки лицата си с вдигнати ръце, с Боби се опитахме да се приближим до обезумелия. Мислехме, че ще можем да хванем окаяния нещастник и да го задържим, докато възвърне разсъдъка си. Ако му беше останал разсъдък. Но това бе малко вероятно.

Свещеникът изстреля и последния предмет от арсенала върху тоалетката и Боби се втурна към него. Последвах го само след секунда.

Вместо да отстъпи, отец Том се хвърли напред и когато се сблъскаха, сграбчи Боби. Вече не беше отец Елиът, а нещо, притежаващо свръхестествена сила и разярено като бик. Събори един стол и тръшна Боби в ъгъла. Приятелят ми извика от болка, а свещеникът се наведе над него и впи нокти в ребрата му.

Метнах се на гърба на отец Том, обвих врата му с дясната си ръка и хванах китката на лявата. Стиснах го в смъртоносна хватка и се опитах да го откъсна от Боби.

Той се дръпна, но не падна на колене и не се предаде. Изглежда не се нуждаеше от въздух. После се помъчи да се отърси от мен.

Осъзнах, че Саша вика, но не слушах какво казва. Свещеникът почти успя да ме хвърли от гърба си. Хватката ми върху гърлото му отслабна. Той изръмжа, сякаш предчувстваше победата. Най-сетне чух какво вика Саша.

— Дръпни се, Крис! Махни се от него!

Отпуснах ръце и отец Том ме отблъсна от гърба си, преди да успея да се дръпна, сетне се изправи в цял ръст. Изглеждаше по-висок отпреди. Мисля, че това беше илюзия. Демоничната му ярост бе достигнала такова напрежение и интензивност, че очаквах от него да изскочат електрически дъги. Гневът сякаш увеличи размерите му. Жълтият блясък в очите ставаше все по-ярък, като че в черепа му не само настъпваше промяна, а бушуваше огън.

Отстъпих назад, опитвайки да си поема въздух.

Саша държеше възглавница. Беше странно, както и всичко останало, което се случваше. Все едно искаше да задуши отец Том. Но тя му заповяда да отстъпи назад и да седне. Разбрах, че възглавницата е прегъната около револвера й, за да заглуши изстрела, защото спалнята се намираше в предната част на къщата и звукът можеше да се чуе на улицата.

Свещеникът, разбира се, не я послуша. Може би не беше в състояние да чуе нищо друго, освен онова, което ставаше в него — вътрешния ураганен тътен на промяната.

Устата му се отвори широко и зъбите се оголиха. От гърлото му се изтръгна неземен писък, после още един. Последваха крясъци, викове и стенания, последователно изразяващи болка, удоволствие, отчаяние, радост, заслепяващ гняв и мъчителни угризения. Вместо да заповяда на отец Том да престане, Саша започна да го моли. Вероятно защото не искаше да използва револвера. Или се страхуваше, че безумните му викове ще се чуят на улицата и ще привлекат нежелано внимание. Молбите й бяха трогателни и в очите й бликнаха сълзи, но виждах, че ще стори необходимото.

Крещящият свещеник вдигна ръце, сякаш да призове върху нас Божия гняв, после тялото му се разтресе.

Боби стоеше в ъгъла, където отец Том го бе оставил, и се държеше за лявата страна, все едно да спре кръвотечение от рана.

Рузвелт бе застанал на вратата и масажираше лицето си, където свещеникът го бе ударил с вазата.

От израженията им разбрах, че не съм единственият, според когото отец Том кулминира към експлозия на насилие много по-страшно от онова, на което бяхме станали свидетели досега. Не очаквах, че Елиът ще претърпи метаморфоза пред очите ни и за миг ще се превърне в чудовище, както става в научнофантастичните филми, ще си проправи път между нас и ще погълне Мънгоджери, сякаш безобидният котарак е ментова дъвка за освежаване на дъха. Плътта и костите не можеха да се променят толкова бързо. От друга страна, фантастичната промяна от пастор в хищник не би ме изненадала.

Но свещеникът наистина ни изненада, като насочи яростта към себе си. По-късно обаче осъзнах, че трябваше да се сетя за птиците, за плъховете и за думите на Мануел за психическия взрив. Отец Том нададе вопъл, който изразяваше едновременно гняв и скръб и макар да бе по-тих от предишния, беше много по-ужасяващ, защото подсказваше пълна безнадеждност. В същото време се удари с юмрук по лицето с деформираната си ръка. Носът му изхрущя и устните му се разцепиха.

Саша продължаваше да го моли, макар да й беше ясно, че вече никой на този свят не може да му помогне.

Той започна да дере с нокти лицето си, сякаш за да прогони дявола от себе си, после заби пръсти в дясното си око.

Изведнъж във въздуха се разхвърча перушина. За миг се обърках, после разбрах, че Саша е стреляла. Чувах само пронизителните вопли на отец Том.

Тялото му се разтресе от куршума, но той не падна, нито престана да раздира лицето си.

Чух втори изстрел, сетне трети.

Отец Елиът се строполи на пода, загърчи се конвулсивно, ритна няколко пъти с крака и умря.

Саша го бе освободила от агонията, но му бе спестила и самоунижението, което според него би осъдило безсмъртната му душа на вечни мъки.

Според мен от мига, в който свещеникът хвърли стола по Рузвелт, бе минало толкова много време, че се изненадах, когато чух Елтън Джон да продължава да пее „Чувстваш ли любовта тази вечер“.

Саша се обърна към телевизора и изстреля още един куршум, като пръсна на парчета екрана.

Колкото и да бяхме доволни, че това сложи край на неуместно романтичната музика от „Цар лъв“, в същото време се притеснявахме от пълния мрак, който се възцари в стаята. Предполагахме, че променящият се свещеник е мъртъв, защото всеки от нас със сигурност би станал храна на червеите, ако получи три куршума трийсет и осми калибър в гърдите, но както Боби бе отбелязал предишната вечер, в навечерието на Апокалипсиса няма правила.

Протегнах ръка към колана си, но фенерчето не беше там. Сигурно бе паднало по време на схватката.

Във въображението ми мъртвият свещеник вече бе възкръснал и се бе превърнал в нещо, което цяла армия не може да унищожи.

Боби запали една от нощните лампи.

Мъртвецът не помръдваше.

Саша се извърна от трупа. Прегърби рамене, наведе глава и закри лице с ръка, за да се съвземе.

Лампата имаше електрически ключ с три степени и Боби намали светлината, която имаше розов оттенък.

Съзрях фенерчето, грабнах го и отново го затъкнах в колана си.

Опитвайки да нормализирам дишането си, се приближих до най-близкия прозорец. Плътните, тежки завеси сигурно бяха заглушили звука от изстрела.

Огледах осветената от лампи улица. Никой не тичаше към къщата на семейство Стануик. Нямаше коли. Улицата беше пуста.

Доколкото си спомням, останахме безмълвни, докато излизахме от къщата. Сериозният котарак ни чакаше в кухнята на светлината на газената лампа.

Боби съблече хавайската си риза и черния памучен пуловер, които бяха напоени с кръв. На гърдите му имаше четири разреза, направени от уродливата ръка на свещеника.

Уродливост. Дума от света на генетиката, с която се занимаваше майка ми. Означаваше нещо чудовищно и описваше организъм или части от него, деформирани поради увреден генетичен материал. Когато бях малък, се интересувах от изследванията и теориите на майка ми, защото според собствените й думи тя търсеше Господ в часовниковия механизъм, което ми се струваше най-важното занимание на света. Но Господ предпочита да гледа какво правим със самите себе си и не ни улеснява в стремежа ни да Го намерим от тази страна на отвъдното. И винаги, когато ни се стори, че сме открили вратата, зад която Той чака, отворим ли я, не виждаме нищо божествено, а само уродливо.

Саша намери комплект за първа помощ и шишенце аспирин.

Боби застана до мивката и изми раните си със сапун, като пъшкаше през стиснати зъби.

— Боли ли те? — попитах го.

— Не.

— Ами.

— А теб?

— Леки одрасквания.

Четирите разреза на гърдите му не бяха дълбоки, но кървяха обилно.

Рузвелт седна на един от столовете в кухнята. Беше взел от хладилника няколко кубчета лед, увил ги бе в кърпа и притискаше компреса до лявото си око — клепачът бе започнал да се подува и затваря. За щастие вазата не се беше разбила, когато го удари, инак в окото му щяха да се забият частици порцелан.

— Как си? — попитах го.

— Бил съм и по-зле.

— Когато играеше футбол ли?

— Виновен е Алекс Карас.

— Голям играч.

— Да.

— Той ли те „прегази“?

— И то няколко пъти.

— Като валяк — добавих.

— Да. Сега беше само някаква си ваза.

Саша напои кърпа с кислородна вода и няколко пъти я притисна до раните на Боби.

Цялото тяло ме болеше, сякаш през последните шест часа се бях въртял в сушилня на пералня.

Взех два аспирина с няколко глътки портокалов сок, който намерих в хладилника на семейство Стануик. Ръката ми трепереше толкова силно, че разлях по дрехите си повече, отколкото изпих.

Саша сложи спирт и йод на раните на Боби, който вече не пъшкаше, а само стискаше зъби.

Оказването на първа помощ мина без коментар. Всички знаеха защо е необходимо да се сложат колкото е възможно повече антибактериални препарати на раните и страхът ни само щеше да нарасне, ако разговаряхме за това.

През идните седмици и месеци Боби щеше да прекарва повече от обичайното време пред огледалото, но не защото беше суетен. Щеше да наблюдава и ръцете си, търсейки нещо… уродливо.

Окото на Рузвелт се поду и почти се затвори. Но той още вярваше във въздействието на леда.

Докато Саша лекуваше раните на Боби, намерих ключове за кола. Бяха окачени на стената до вратата между кухнята и гаража.

Открихме две коли — червен ягуар и бял форд.

Смъкнах задните седалки на форда. Така Рузвелт и Боби щяха да лежат на пода, за да не се виждат. Можеше да привлечем повече внимание, ако някой забележеше, че сме цяла група.

Саша щеше да шофира, защото знаеше къде е срещата ни с Дуги.

Боби, Рузвелт и Саша влязоха в гаража. Боби отново бе облякъл хавайската риза и пуловера. Вървеше някак сковано.

— Добре ли ще се чувствате там отзад? — попитах и посочих форда.

— Мисля да подремна.

Наместих се на седалката до шофьора и се смъкнах надолу, под нивото на стъклата. Мигновено усетих болки по цялото тяло. Но бях жив. По-рано бях сигурен, че не всички ще излезем от къщата на Стануик с биещи сърца и функциониращи мозъци, но бях сгрешил. Когато става дума за лоши предчувствия, вероятно котките знаят разни неща, но на интуицията на Кристофър Сноу не може да се вярва и това всъщност е успокояващо.

Саша включи двигателя. Мънгоджери се промъкна между двете предни седалки. Тялото му беше напрегнато, а ушите — наострени. Гледаше напред.

Саша използва дистанционното управление, за да отвори вратата на гаража.

— Добре ли си? — попитах я.

— Не.

— Хубаво.

Знаех, че тя е физически невредима и отговорът се отнася до емоционалното й състояние. Убивайки отец Том, тя бе сторила единственото, което можеше да направи, и вероятно спаси живота ни, като в същото време спести на свещеника ужасното умопомрачение и самоунищожението. Въпреки това трите изстрела я бяха разстроили и сега живееше с тежкото бреме на моралната отговорност. Не изпитваше вина. Беше достатъчно умна, за да съзнава, че няма място за угризения заради стореното. Но освен това знаеше, че дори моралните постъпки имат измерения, оставящи следи в ума и сърцето. Ако бе отговорила на въпроса ми с усмивка и уверения, че е добре, нямаше да е Саша Гудал, която обичам. Тогава основателно щях да подозирам, че тя се променя.

Пътувахме из Мунлайт Бей, без да разговаряме. Всеки от нас бе погълнат от мислите си.

След няколко километра котаракът загуби интерес към гледката през предното стъкло и ме изненада, като стъпи на гърдите ми и се вторачи в мен.

Зелените му очи бяха съсредоточени и не трепваха. Издържах на погледа му неестествено дълго време, питайки се какво ли мисли.

Начинът му на мислене сигурно е много различен от нашия, макар да имаме почти еднакво ниво на интелигентност. Мънгоджери гледа на света от различна перспектива, все едно е роден на друга планета. Котаракът посреща всеки ден, без да е натоварен с бремето на човешката история, философия, победи, трагедии, благородни намерения, глупост, алчност, завист и високомерие. Той е див и същевременно цивилизован. По-близо е до природата от нас, следователно храни по-малко илюзии и знае, че животът е труден, защото е замислен така и природата е красива, но студена. И макар Рузвелт да твърди, че и други котки като Мънгоджери са избягали от Уайвърн, броят им едва ли е голям. Подобно на Орсън и това малко същество сигурно от време на време се чувства самотно.

Погалих го, а котаракът отмести поглед от мен и се сви на гърдите ми. Беше мъничък и топъл и усещах ударите на сърцето му.

Не умея да общувам с животните, но мисля, че знам защо ни заведе в къщата на семейство Стануик. Не отидохме там, за да видим мъртъвците, а да направим необходимото за отец Том.

От незапомнени времена хората подозират, че някои животни имат поне още едно чувство повече от нас. Те усещат нещата, които ние не можем да прозрем. Далновидност.

Комбинирайте това особено усещане с интелигентност и допуснете, че с по-високия интелект идва и по-будна съвест. Докато минавахме покрай къщата на семейство Стануик, Мънгоджери сигурно бе усетил душевните терзания и психическата агония на отец Том и се бе почувствал задължен да освободи страдалеца от мъките.

Или пък си въобразявам.

И двете вероятности са възможни.

Котките знаят разни неща.