Дийн Кунц
Сграбчи нощта (22)

21

Започна да се заздрачава и влязох в банята. Не успях да повърна, макар че ми се гадеше. Измих лицето си — веднъж с гореща и втори път със студена вода. После седнах на ръба на ваната, скръстих ръце на коленете си и се разтреперих, сякаш бях болен от малария или данъчната служба извършваше ревизия на доходите ми.

Не се страхувах, че мисията във Форт Уайвърн ще приключи със смърт, както бе предсказал далновидният котарак, и ще загина. По-скоро се боях, че ще преживея нощта, но ще се върна вкъщи без децата и Орсън. Или спасителната операция ще се провали и ще загубя Саша, Боби, Рузвелт и Мънгоджери. Дори с приятели този свят е хладен. А без приятели би станал непоносимо студен.

Измих лицето си за трети път, изпишках се, за да покажа солидарността си с Мънгоджери, измих и ръцете си (защото майка ми, бъдещата унищожителка на света, ме бе научила на хигиенни навици) и се върнах в кухнята, където чакаха останалите. Подозирах, че всички, с изключение на котарака, бяха извършили същия ритуал в другите бани.

Саша и Боби бяха забелязали съмнителни типове из града и смятаха, че скоро ще стане нещо важно. Тя предполагаше, че властите наблюдават къщата ни, макар и само заради връзката ни с Лили Уинг. Ето защо бе уредила среща с Дуги Сасман далеч от любопитни очи.

Фордът на Саша, джипът на Боби и мерцедесът на Рузвелт бяха паркирани пред къщата. Със сигурност щяха да ни проследят, ако потеглехме с някое от тези превозни средства, затова трябваше да вървим пеша и да си отваряме очите на четири.

Зад задния двор има утъпкана пътека, минаваща между него, съседните имоти и горичка от евкалиптови дървета, а отвъд тях се намира крайградският клуб и странноприемницата, собственост на Рузвелт Фрост. Съгледвачите сигурно наблюдаваха и пътеката и едва ли имаше начин да ги подкупим с покани за обяд в клуба.

Планът беше да се придвижваме през задните дворове, макар да рискувахме да привлечем вниманието на съседите и на кучетата им, докато се измъкнем от екипите за следене.

Тъй като Мануел конфискува оръжията ни, само Саша имаше револвер и устройство за бързо зареждане. Отказа да ги даде на когото и да било от нас.

— Къде ще се срещнем с Дуги? — попитах.

— На Хаденбек Роуд — отговори Саша, — зад Кроу Хил.

— Кроу Хил^[1] — рече Боби. — Това не ми харесва.

Отначало Саша не го разбра, после рече:

— Ами, така се казва хълмът. Как би могъл да има нещо общо с онези рисунки?

Бях по-притеснен за разстоянието.

— Но това са десет-дванайсет километра.

— Почти четиринайсет — уточни Саша. — При наличието на тази нова активност, в града няма място, където можем да се срещнем с Дуги, без да привлечем внимание.

— Ще ни отнеме много време да стигнем дотам — възразих.

— Ще вървим само няколко преки, докато успеем да откраднем някоя кола — успокои ме тя.

Боби ми се усмихна и намигна.

— Страхотна мадама имаш, братко.

— Чия кола? — попитах.

— Която и да е — безгрижно отговори тя. — Марката не ме интересува, само да е в движение.

— Ами ако не намерим кола с ключовете на стартера?

— Ще съединя жичките.

— Знаеш ли как да го правиш?

— Била съм скаут.

— Дъщерята има значка за заслуги за кражби на коли — обясни Рузвелт на Мънгоджери.

Оставихме щорите спуснати, някои лампи запалени и заключихме задната врата.

Не си сложих шапката с надпис „Загадъчният влак“, защото с нея вече не се чувствах по-близо до мама и явно не ми носеше късмет.

Нощта беше мека и безветрена. Долавяхме миризма на сол и гниещи водорасли.

Черни облаци закриваха луната. Тук-там пухестите къдели бяха пронизани от отражения на светлините на града, но нощта беше тъмна и почти идеална за нашата цел.

Оградата от сребрист кедър, опасваща имота ни, е висока колкото мен и между вертикалните колчета няма пролуки. Солидна е като стена. От портата се излиза на пътеката.

Подминахме портата и отидохме в другата част на задния двор, където имотът ми граничи с този на семейство Самардиан.

Оградата е изключително здрава, защото вертикалните колчета са прикрепени към три хоризонтални греди, които щяха да ни послужат за стълба. Мънгоджери подскочи така, сякаш беше по-лек от въздуха. Застана на задните си лапи на най-горната греда, сложи предните на върха на колчетата и огледа съседния двор.

Погледна ни и Рузвелт прошепна:

— Изглежда вкъщи няма никого.

Един след друг и сравнително тихо, последвахме Мънгоджери. Прескочихме още една ограда и се озовахме в двора на семейство Ландбърг. Лампите в къщата им светеха, но ние се промъкнахме незабелязано и се прехвърлихме през ниската ограда от колчета в двора на семейство Перес, откъдето тръгнахме на изток. Минавахме безпрепятствено от двор в двор. Забеляза ни само Бобо, гончето на семейство Владски, което не лае, но полага усилия да те очарова, като размахва опашка и после те ближе до полуда.

Изкатерихме се по висока ограда от секвоя и влязохме в двора зад имота на семейство Стануик, оставяйки Бобо да скимти, да размахва опашка и да подскача на задни лапи, сякаш пикочният му мехур беше пълен.

Винаги съм смятал Роджър Стануик за свестен човек, който бе отдал таланта си на изследователската дейност в Уайвърн от най-благородни причини, в името на научния прогрес и напредъка на медицината, както бе сторила майка ми. Единственият му грях беше високомерието. От гордост от неоспоримата си интелигентност и от неоправдано доверие в силата на науката да реши всички проблеми и да обясни всички явления, той несъзнателно бе допринесъл за приближаването на края на света.

Или поне така бях мислил досега. Но вече не бях толкова сигурен в добрите му намерения. Според откровенията на Лийланд Делакроа Стануик бе участвал в проекта на майка ми и в „Загадъчният влак“. Беше по-съмнителна фигура, отколкото ми се струваше преди.

Притичвахме от храст на храст из залесения имот на Стануик с надеждата, че никой не гледа през прозореца. Стигнахме до съседната ограда и установихме, че Мънгоджери не е с нас.

Изпаднахме в паника, върнахме се и претърсихме подкастрените храсти и живия плет, шепнейки името му. Намерихме го пред вратата на Стануик. Беше като призрачен сив силует на фона на черната морава.

Приклекнахме около миниатюрния ни водач, Рузвелт превключи на „странния канал“, за да разбере какво мисли котаракът, сетне прошепна:

— Иска да влезем в къщата.

— Защо? — попитах аз.

— Там нещо не е наред — измърмори Рузвелт.

— Какво? — попита Саша.

— Тук живее смъртта — гласеше преводът.

— Добре поддържа двора — отбеляза Боби.

— Дуги ни чака — напомни на котарака Саша.

— Мънгоджери казва, че хората в къщата се нуждаят от помощ — добави Рузвелт.

— Но откъде знае? — възкликнах, после веднага се досетих какъв е отговорът и осъзнах, че го повтарям в един глас със Саша и Боби. — Котките знаят всичко.

Изкушавах се да сграбча котарака, да го пъхна под мишница и да хукна да бягам. Мънгоджери, разбира се, щеше да се съпротивлява. Освен това се нуждаехме от доброволното му сътрудничество. Можеше да откаже да ни помага, ако се отнасях с него като с топка за ръгби, макар да нямах намерение да го изритам чак до Уайвърн.

Разгледах по-отблизо къщата във викториански стил и установих, че с нещо напомня на сграда от „Зоната на здрача“. Прозорците на горния етаж разкриваха стаи, осветени само от проблясъците на телевизионни екрани — непогрешимо пулсиращо сияние. Двете стаи в задната част на къщата — вероятно кухня и трапезария — бяха озарени от оранжеви, трепкащи от въздушното течение пламъци на свещи или от газени лампи.

Мънгоджери скочи и хукна към къщата. Смело изкачи стъпалата и изчезна в сенките на задната веранда.

Може би този феноменален котарак има изострено чувство за гражданска отговорност. Вероятно моралният му компас е толкова фино намагнетизиран, че Мънгоджери не може да обърне гръб на изпадналите в беда. Подозирах обаче, че силната му мотивация се дължи на любопитството, присъщо на събратята му, което често води до гибелта им.

— Греша ли, ако мисля, че тук има нещо гнило? — попита Боби.

Неофициалното гласуване показа сто процента съгласие с гледната му точка.

Приближихме се до Мънгоджери, който настойчиво драскаше по вратата.

През четирите стъкла ясно видяхме кухнята. Беше обзаведена изцяло във викториански стил и не бих се изненадал, ако видех Чарлс Дикенс, Уилям Гладстон и Джак Изкормвача да пият чай. Стаята беше осветена от газена лампа, поставена на овална маса, сякаш там живееше човек, страдащ от пигментна ксеродермия.

Саша пое инициативата и потропа.

Никой не отвори.

Мънгоджери продължаваше да драска по вратата.

— Разбираме какво искаш да кажеш — рече Боби.

Саша завъртя валчестата дръжка.

С учудване установихме, че вратата е отключена и се открехна няколко сантиметра.

Мънгоджери се провря през тясната пролука и изчезна вътре, преди Саша да размисли.

— Смърт, много смърт — измърмори Рузвелт, явно общувайки с мишкояда.

Нямаше да се изненадам, ако във фоайето се появеше доктор Стануик, облечен в скафандър като Ходжсън, с лице, гъмжащо от отвратителни паразити, и с врана с бели очи, кацнала на рамото. Този човек, който някога ми се виждаше мъдър и добър — макар и ексцентричен — сега застрашително завладя въображението ми, досущ неканеният гост в „Маската на червената смърт“ от Едгар Алън По.

Роджър и Мари Стануик, които познавах от години, бяха странна, но щастлива и сговорчива двойка на около петдесет. Той обичаше агнешки котлети и имаше буйни мустаци. Почти винаги носеше костюм и вратовръзка. Човек оставаше с усещането, че Роджър би искал да носи високи колосани яки и джобен часовник с ланец, но това би било крайно ексцентрично за известен учен като него. Независимо от всичко той често си позволяваше старомодни жилетки и прекарваше прекомерно много време, почиствайки и пълнейки лулата си тип Шерлок Холмс. Мари, едра и румена жена, колекционираше старинни кутии и картини от деветнайсети век с изображения на феи. Гардеробът й показваше нежелание да приеме модата на двайсет и първия век и каквото и да облечеше, копнежът й по старомодни обувки и чадъри беше очевиден. Роджър и Мари изглеждаха не на място в Калифорния и двойно по-несъвместими с този век и въпреки това притежаваха червен ягуар, падаха си по мъчително тъпи екшъни и функционираха доста добре като граждани на новото хилядолетие.

Саша застана на прага на кухнята и извика имената на домакините.

Мънгоджери без колебание прекоси помещението и изчезна във вътрешността на къщата.

Когато не получи отговор на третото си повикване, Саша извади револвера и прекрачи прага.

Последвахме я. Ако Саша беше с широки поли, можеше да се скрием под тях, но се чувствахме по-удобно под прикритието, осигурено от оръжието.

От верандата къщата изглеждаше тиха, но когато влязохме в кухнята, се чуха гласове от стаята в предната част.

Спряхме и се заслушахме. Не можехме да разберем думите. Но щом се разнесе музика, стана ясно, че гласовете идват от телевизор или радио.

Влизането на Саша в трапезарията беше поучително и много интригуващо. Тя стискаше револвера с две ръце, опънати напред. Оръжието беше на височината на очите й. Огледа се и се придвижи вляво, долепила гръб до стената. Скри се от поглед, но още виждах ръцете й и знаех, че се обръща надясно и наляво, проверявайки стаята. Изпълнението й беше професионално, инстинктивно и гладко като гласа й по радиото.

Може би беше гледала много филми за ченгета.

— Чисто е — прошепна тя.

Над нас застрашително надвисваха шкафове, които сякаш се бяха отделили от стените. Зад остъклените врати блестяха съкровища от порцелан и сребро. Кристалният полилей не беше включен, но отраженията от пламъка на свещите играеха по мънистените му нанизи и по шлифованите ръбове на висулките.

В средата на масата стоеше купа за пунш, пълна до половината с нещо, което приличаше на плодов сок. До нея имаше няколко чисти чаши, а наоколо бяха разпръснати празни шишенца от лекарства.

Помещението се осветяваше само от десетината свещи на масата, ето защо не успяхме да прочетем етикетите, пък и не искахме да докосваме нищо. „Тук живее смъртта“ — бе казал котаракът и вероятно затова, още щом прекрачихме прага, останахме с убеждението, че тук е извършено престъпление. Видяхме предметите на масата и се спогледахме. Беше ясно какво е естеството на престъплението, макар че не произнесохме името му.

Можех да използвам фенерчето, но щях да привлека внимание. А при дадените обстоятелства всяко внимание беше нежелателно. Пък и названието на лекарството не беше от значение.

Саша ни въведе в голям хол, осветен от екрана на телевизор, поставен върху френски шкаф с красиви орнаменти. Дори на оскъдната светлина забелязах, че стаята е претъпкана като двор за стари автомобили, но не с изхвърлени коли, а с викториански вещи — мебели в стил неорококо с изящна дърворезба, богато украсена тапицерия от брокат, тапети с фигури в готически стил, тежки кадифени завеси с водопади от дантели, египетско канапе и възглавници от дамаска, мавритански лампи, представляващи чернокожи херувимчета с позлатени тюрбани, които поддържаха мънистени абажури, и антикварни изящни дреболии, наредени на всяка лавица и маса.

На фона на този декор труповете приличаха на допълнителни декоративни предмети.

На трепкащата светлина на телевизора видяхме мъж, изтегнат на египетското канапе. Беше облечен в черен панталон и бяла риза. Преди да легне, бе събул обувките си и ги бе сложил на пода. До тях имаше чаша като онези в трапезарията, в която бе останал два пръста плодов сок. Лявата му ръка беше отпусната на персийския килим и обърната с дланта нагоре, а дясната лежеше на гърдите му. Главата беше подпряна на две малки брокатени възглавници, а лицето — скрито под квадратно парче черна коприна.

Саша оглеждаше стаята. Интересуваше се не толкова от трупа, колкото от изненадваща атака.

Черният воал на лицето му не се диплеше, нито дори потрепваше. Човекът не дишаше.

Знаех, че е мъртъв и какво го е убило — не заразна болест, а коктейл от фенобарбитал или смъртоносният му еквивалент, но въпреки това нямах желание да махна копринената кърпа, така, както всяко дете, което се страхува от таласъм, се колебае дали да отметне завивките, да се наведе и да надникне под леглото.

Предпазливо хванах крайчеца на копринената кърпа и я дръпнах от лицето му.

Беше жив. Това бе първото ми впечатление. Очите му бяха отворени и ми се стори, че в тях видях живот.

Затаих дъх и осъзнах, че погледът му е фиксиран. Очите му изглеждаха подвижни, само защото в тях потрепваха отраженията от образите на телевизионния екран.

Светлината беше достатъчно силна, за да разпозная покойника. Казваше се Том Спаркман. Беше помощник на Роджър Стануик, професор в „Ашдън“, също биохимик и несъмнено замесен в историята в Уайвърн.

Тялото не показваше признаци на разложение. Беше отскоро там.

С нежелание докоснах челото на Спаркман с опакото на лявата си ръка и промълвих:

— Още е топъл.

После се приближихме до Рузвелт. Бе застанал пред друго канапе с дърворезба, където лежеше втори мъж. Ръцете му бяха скръстени на корема. Беше с обувки и празната му чаша се бе търкулнала на килима.

Рузвелт вдигна квадратното парче черна коприна, което закриваше лицето на мъжа. Светлината в този ъгъл беше слаба и трупът не бе толкова близо до телевизора, колкото Спаркман, затова не можах да го разпозная.

Включих за две секунди фенерчето и пак го угасих. Труп номер две беше Ленарт Торегард, швед, математик, сключил четиригодишен договор с колежа „Ашдън“, което сигурно беше прикритие за истинската му работа в Уайвърн. Очите му бяха затворени, а лицето — отпуснато. Леката усмивка загатваше, че е сънувал нещо приятно, когато го е сполетяла смъртта.

Боби докосна китката на Торегард, за да провери дали има пулс, сетне поклати глава.

По стената и по тавана заиграха сенки на прилепи.

Саша се обърна по посока на движението.

Бръкнах под якето си, но там нямаше нито кобур, нито пистолет.

Сенките бяха отблясъци от внезапно развихрило се действие на телевизионния екран.

Третият труп седеше прегърбен на огромно кресло. Краката бяха подпрени на ниско столче, а ръцете висяха от двете страни на креслото. Боби махна копринената кърпа, аз осветих лицето за миг, а Рузвелт прошепна:

— Полковник Елуей.

Полковник Итън Елуей беше заместник-командир на Форт Уайвърн. Беше се оттеглил от активна служба и живееше в Мунлайт Бей, след като затвориха базата. Или действаше под прикритие в цивилно облекло.

Най-после забелязах какво дават по телевизията. Анимационният филм на Дисни „Цар лъв“.

За миг застанахме неподвижно и се заслушахме в звуците на къщата.

От другите стаи се дочуваха музика и гласове.

Нито музиката, нито гласовете бяха на живи хора.

Тук живее смъртта.

Предпазливо прекосихме коридора и се приближихме до кабинета. Саша и Рузвелт спряха на прага.

Вратата беше отворена. На една от лавиците имаше телевизор, който също предаваше „Цар лъв“.

В кабинета с Боби намерихме още двама членове на този клуб на самоубийци. И техните лица бяха покрити с квадратни парчета черна коприна. Мъж, седнал до бюрото, и жена, отпуснала се на един от фотьойлите. До всеки имаше празна чаша.

Вече нямах смелост да махна воалите им. Черните парчета коприна може би бяха култови вещи със символично значение, разбираемо само за онези, които бяха присъствали на този ритуал на самоунищожение. Според мен обаче това бе доказателство, че са участвали в работа, довела човечеството до ужасяващото положение. Ако бяха изпитвали угризения, тогава в смъртта им имаше известно достойнство и да ги обезпокоим изглеждаше непочтено.

Преди да излезем от хола, бях покрил лицата на Спаркман, Торегард и Елуей.

Боби изглежда разбра каква е причината за колебанието ми и вдигна воала от лицето на мъжа, а аз включих фенерчето с надеждата да го разпозная. Никой от нас не го бе виждал. Беше хубав и имаше добре оформени прошарени мустаци. Боби отново го покри с черната копринена кърпа.

Жената също беше непозната, но щом насочих фенерчето към лицето й, не побързах да го изключа.

Боби тихо подсвирна, а аз промълвих:

— Господи!

Трябваше да положа усилия, за да успокоя треперещите си ръце.

Предчувствайки лоша вест, Саша и Рузвелт се приближиха, но останаха безмълвни. Израженията им подсказваха шока и погнусата им.

Очите на мъртвата жена бяха отворени. Лявото беше нормално и кафяво. Дясното обаче беше зелено и абсолютно ненормално. Почти нямаше бяло. Ирисът беше огромен и златист. Черната зеница не беше кръгла, а елипсовидна като на змия.

Очната ябълка беше ужасно деформирана. Всъщност цялата дясна половина на някога красивото лице — челото, слепоочието, бузата и челюстта — беше обезобразена.

Устата бе застинала в безмълвен писък. Устните бяха разтеглени, оголвайки зъбите, повечето от които изглеждаха нормални. Но няколко от дясната страна бяха неестествено заострени, а единият беше в процес на превръщане в животински зъб.

Плъзнах лъча на фенерчето надолу по тялото — към ръцете, отпуснати в скута. Очаквах да видя още мутации, но ръцете бяха нормални. Пръстите бяха вкопчени в броеница — черни мъниста, сребърна верижка и изящно, малко, сребърно разпятие.

В положението на ръцете имаше такова отчаяние, че изключих фенерчето, обзет от състрадание. Да гледам това мрачно доказателство за последните й терзания ми се струваше посегателство върху личността.

Когато намерихме първия труп в хола, разбрах, че тези хора не се бяха самоубили единствено от угризения заради участието си в изследователската дейност в Уайвърн. Вероятно бяха изпитвали вина, но бяха избрали смъртта най-вече защото се променяха и се страхуваха от онова, в което ще се превърнат.

Засега, докато зловещият ретровирус прехвърля в човешките клетки ДНК на други видове, ефектите са ограничени. Проявяват се само психически, с изключение на издайническия животински блясък в очите на по-сериозно засегнатите.

Някои от прочутите учени са убедени, че физическа промяна е невъзможна. Смятат, че клетките на тялото се износват и периодично се заменят с нови, които не съдържат вериги на животинска ДНК, заразила предишното поколение.

Обезобразената жена на фотьойла беше доказателство, че за съжаление учените грешат. Влошаването на психическото състояние явно се съпътства от ужасни физически промени.

Заразените индивиди получават определено количество чужда ДНК, различна от онази, които приемат други, и ефектът е специфичен при всеки от случаите. Някои от заразените може да не претърпят забележима промяна — психическа или физическа, защото получават фрагменти ДНК от толкова много източници, че няма кумулативен ефект, освен обща дестабилизация на организма, прерастваща в рак с бързо развиващи се метастази и смъртоносни автоимунни смущения. Други полудяват и се израждат психически в нечовешки видове, тласкани от убийствена ярост и неописуеми потребности. Онези, които освен това претърпяват и физическа метаморфоза, са коренно различни един от друг. Кошмарен зоопарк.

Устата ми като че беше пълна с прах. Гърлото ми се бе свило и пресъхнало. Дори сърдечният ми мускул сякаш бе залинял, защото ударите на сърцето ми бяха някак сухи и странни.

Песните и комичните действия на героите от „Цар лъв“ не ме забавляваха.

Надявах се, че Мануел знае какво говори, когато предсказа скорошното изобретяване на ваксина и лек.

Боби внимателно спусна копринения воал над лицето на жената, закривайки изтерзаните й черти.

Когато посегна към нея, се сковах и осъзнах, че съм хванал фенерчето така, сякаш съм готов да го използвам като оръжие. Очаквах, че очите на мъртвата ще се раздвижат, от гърлото й ще се изтръгне ръмжене, от заострените зъби ще бликне кръв и тя ще обвие ръце около врата на Боби и ще го притисне в смъртоносната си прегръдка.

Явно не бях единственият, който има развинтено въображение. Видях, че Боби пребледня. Ръцете му нервно потрепваха, докато слагаше копринения воал.

Излязохме от хола. Саша се поколеба, после се върна до отворената врата, за да огледа стаята още веднъж. Вече не стискаше револвера с две ръце, но го държеше насочен, сякаш нямаше да се изненада, ако откриеше, че плодовият сок не е бил достатъчно отровен, за да умъртви съществото на фотьойла. На приземния етаж имаше килер и мокро помещение, но там нямаше никого.

Излязохме в коридора и Рузвелт шепнешком повика Мънгоджери, защото не го бяхме виждали, откакто влязохме в къщата.

В отговор се чу тихо мяукане.

Котаракът седеше на перилата на стълбището. Светлите му зелени очи се вторачиха в Рузвелт, после в Саша, която тихо, но настойчиво предложи да се махаме.

Без Мънгоджери едва ли имахме шанс успешно да претърсим Уайвърн. Бяхме заложници на неговото любопитство — или на онова, което го мотивираше да ни обърне гръб, да скочи пъргаво на стълбите и да изчезне в мрака на горния етаж.

— Какво прави? — попитах аз.

— Де да знам — измърмори Рузвелт. — За общуването са нужни двама.