Дийн Кунц
Сграбчи нощта (21)

20

Рузвелт сложи Мънгоджери на един от столовете в кухнята, така че котаракът да не пореже лапите си на парчетата порцелан, които не бяхме измели. Макар да е беглец от Уайвърн, създаден в генетичните лаборатории и вероятно умен колкото Орсън, Мънгоджери все пак е котарак, затова мигновено се сви на кълбо и заспа, макар че според неговите предсказания се намирахме в навечерието на Страшния съд и едва ли щяхме да бъдем живи до зазоряване. Котките може и да знаят разни неща, както твърди Рузвелт, но не страдат от свръхактивно въображение или обтегнати до скъсване нерви като мен.

И Рузвелт Фрост знае това-онова. Например да играе футбол. През шейсетте и седемдесетте години беше футболна звезда. Спортните журналисти го бяха кръстили „Чука“. Сега, на шейсет и три години, той е преуспяващ бизнесмен, собственик на магазин за мъжко облекло, малък търговски център и на половината акции от крайградския клуб и странноприемницата. Освен това разбира от мореплаване и яхти и живее на борда на двайсетметровата „Ностромо“, закотвена на последния кей на пристанището на Мунлайт Бей. И, разбира се, може да общува с животните по-умело и от доктор Дулитъл, което в нашия град е полезна дарба.

Рузвелт настоя да ни помогне да разчистим бъркотията и макар да ми се струваше странно да домакинстваме рамо до рамо с приемник на Свети Франциск^[1], ние му връчихме прахосмукачката.

Мънгоджери се събуди, когато чу бръмченето, вдигна глава, за да изрази негодуванието си, за миг се озъби и отново заспа.

Кухнята ми е голяма, но когато вътре е Рузвелт Фрост, изглежда тясна. Той е висок метър и деветдесет и страховитите размери на врата, раменете, гръдния кош, гърба и ръцете му създават убеждението, че не е излязъл от нещо толкова крехко като женска утроба. Сякаш е изсечен от гранит или направен в завод за камиони. Изглежда значително по-млад, отколкото всъщност е, и има само няколко бели косъмчета на слепоочията. Навремето успя да стане футболна звезда не само заради размерите, но и заради ума си, и още е силен като преди и сигурно по-умен, защото продължава да учи.

Пък и чисти страхотно. Тримата скоро оправихме кухнята.

Но се опасявам, че никога няма да е същата. Не само защото сервизът го няма. Празните лавици на шкафа бяха тъжна гледка. Майка ми обичаше онези красиви порцеланови изделия — меките цветове на ръчно нарисуваните ябълки и сливи на чашите за кафе, къпините и крушите на чиниите… Любимите й неща не са най-скъпото за мен, защото са само вещи. И все пак, макар да вярваме, че спомените са трайни като гравюри върху стомана, дори онези за любовта и добротата са ужасяващо краткотрайни в детайлите си. Най-ясно в паметта се запечатват образите, свързани с местности и вещи. Споменът е вплетен във формата, тежестта и структурата на реалните предмети и дреме в тях, за да бъде събуден с едно докосване.

Има втори сервиз и докато Рузвелт нареждаше чаши и чинийки на масата, аз приготвих кафе.

В хладилника Боби откри голяма кутия с бисквити с орехи и канела — един от любимите ми деликатеси.

— Carpe crustulorum! — извика той.

— Какво беше това? — попита Рузвелт.

— Не питай — промърморих.

— Сграбчи сладкишите — преведе Боби.

Донесох две възглавници и ги сложих на един от столовете, за да може Мънгоджери, който се бе събудил, да участва в угощението.

Докато Рузвелт отчупваше парчета от бисквитите и ги потапяше в чинийката с млякото, което бе налял за котарака, Саша се върна. Фрост я нарича „дъще“, както понякога нарича мен и Боби „синко“. Това показва, че я харесва и според мен би бил щастлив да я осинови. Вдигна я и я прегърна, сякаш беше малко момиченце, а тя изчезна в мечешката му прегръдка.

После Саша донесе стола, който стоеше до масичката за композиране, и го сложи между мен и Боби. Докосна ръкава на приятеля ми и отбеляза:

— Страхотна риза.

— Благодаря.

— Видях Дуги. Събира снаряжение и боеприпаси. Сега е… три часът. Ще бъдем готови веднага щом се стъмни.

— Снаряжение и боеприпаси? — попита Боби.

— Дуги разполага с технически подкрепления.

— Технически подкрепления?

— Ще бъдем подготвени за непредвидени случайности.

— Непредвидени случайности? — отново попита Боби и се обърна към мен. — Братко, да не би да спиш с редник Джейн?

— Така изглежда — отговорих, после казах на Саша: — Може наистина да се нуждаем от снаряжение и боеприпаси. Мануел и две ченгета бяха тук и конфискуваха оръжията ни.

— Счупиха порцелановия сервиз — добави Боби.

— И някои мебели — рекох аз.

— Ритаха тостера — продължи Боби.

— Можем да разчитаме на Дуги — каза Саша, сетне попита: — Защо пък тостера?

Боби сви рамене:

— Защото беше малък, беззащитен и уязвим.

Седнахме — четирима човека и един котарак — да ядем, да пием и да обмисляме стратегията си на светлината на свещите.

— Carpe crustulorum! — каза Боби.

— Carpe furcam — рече Саша и размаха вилицата си.

Боби вдигна чашата с кафе, сякаш вдигаше наздравица, и рече:

— Carpe coffeum.

— Това е заговор — измърморих.

Мънгоджери ни наблюдаваше с интерес.

Рузвелт се вторачи в котарака:

— Мисли ви за странни, но забавни.

— Странни, а? — каза Боби. — Мисля, че хората не ядат мишки.

Рузвелт Фрост общуваше с животните много преди Уайвърн да ни подари четириноги граждани вероятно по-умни от хората, които ги бяха създали. Доколкото знам, единствената му ексцентрична идея е, че можем да разговаряме с обикновените животни, не само с преобразените генетично. Рузвелт не твърди, че е бил отвлечен от извънземни и изследван подробно, не обикаля горите, търсейки Йети, не пише роман, предаден му по телепатичен път от духа на Труман Капоти, и не носи шапка от алуминиево фолио, за да предпазва мислите си от контрола на съюза на американските зеленчукопроизводители.

Научил се е да общува с животните от жена на име Глория Чан, след като тя улеснила диалога между него и любимото му куче Слупи, вече покойник. Глория казала на Рузвелт разни неща от всекидневния му живот, които нямало начин да знае, освен ако Слупи не ги е споделил с нея.

Фрост твърди, че общуването с животни не изисква специална дарба и не е психологично умение, а чувствителност към другите видове, която всички притежаваме, но сме потиснали, а най-голямата пречка да овладеем необходимите похвати са съмнението, цинизмът и предразсъдъците към възможното и невъзможното.

След няколко месеца на усилена работа под ръководството на Глория Чан Рузвелт усвои умението да разбира мислите и тревогите на Слупи и на други животни. Изрази желание да научи и мен и смятам да опитам. Нищо няма да ми достави по-голямо удоволствие, отколкото да разбирам по-добре Орсън. През последните две години моят четириног приятел чу много неща от мен, но аз не чух нито дума от него. Уроците на Рузвелт или ще отворят врата към чудесата, или ще ме накарат да се почувствам глупав и лековерен. Тъй като съм човешко същество, глупостта и лековерието са ми добре познати, така че няма какво да губя.

Боби се присмиваше на общуването на Рузвелт с животните, макар и никога пред него, приписвайки тази му способност на контузии в главата от времето, когато е играл футбол. Но напоследък скептицизмът му, изглежда, бе намалял. Събитията в Уайвърн ни научиха на много неща. Едното е, че макар да подобрява съдбата на човечеството, науката не съдържа всички отговори, от които се нуждаем. Животът притежава измерения, които не могат да бъдат очертани от биолози, физици и математици.

Орсън ме бе завел при Рузвелт преди повече от година, привлечен от усещането, че този човек е специален. Някои котки от Уайвърн и бог знае още какви бегълци от лабораторията също бяха потърсили Рузвелт и така да се каже, разговаряли с него. Орсън е изключение. Посещава Рузвелт, но не иска да общува с него. Фрост го нарича сфинкс, нямо куче и лаконичен лабрадор.

Мисля, че мама ми е донесла Орсън — поради каквито и да е причини — след като е фалшифицирала лабораторните изследвания, обявявайки го за мъртъв. Вероятно Орсън се страхува, че може насила да бъде върнат в лабораторията, ако някой осъзнае, че е един от успехите им. Често играе на „Аз съм само едно добро тъпо куче“, когато е около друг човек, освен Боби, Саша и мен. Макар да не обижда Рузвелт с тази измама, пред него мълчи като пън.

Седнал на двете възглавници, Мънгоджери изискано ядеше натопени в мляко бисквити и не се преструваше, че е обикновен котарак. Докато разказвахме за събитията през последните дванайсет часа, зелените му очи с интерес ни следяха. Когато чуеше нещо, което го изненадваше, очите му се разширяваха, а щом се учудеше, дръпваше глава назад или я накланяше на една страна, сякаш искаше да каже: „Човече, натряскал ли си се, или по рождение си машина за глупости?“. Понякога се усмихваше — обикновено когато с Боби трябваше да споделим нещо глупаво, което бяхме казали или направили, и ми се струваше, че Мънгоджери се усмихва твърде често. Описанието на Боби какво сме видели през прозорчето на скафандъра на Ходжсън го накара за няколко минути да загуби апетит, но Мънгоджери беше преди всичко котарак, затова преди да довършим разказа, си изпроси и получи от Рузвелт още една потопена в мляко crustulorum.

— Убедени сме, че изчезналите деца и Орсън са някъде в Уайвърн — казах аз на Рузвелт, защото още се чувствах неудобно да се обръщам направо към котарака, което беше странно, тъй като непрекъснато говорех на моето куче. — Но базата е твърде голяма, за да я претърсим. Нужен ни е следотърсач.

— Не разполагаме и с разузнавателен сателит, не познаваме добър индианец скаут и не държим в килера хрътка… — добави Боби.

Тримата се вторачихме в Мънгоджери.

Котаракът погледна мен, после Боби и Саша, затвори очи за миг, сякаш обмисляше молбата ни и накрая насочи вниманието си към Рузвелт.

Нежният великан отмести чинията и чашата си, приведе се, подпря с юмрук брадичката си и се втренчи в очите на мустакатия ни гост.

След минута, по време на която безуспешно се опитвах да си спомня мелодията от филма „Онази проклета котка“, Фрост рече:

— Мънгоджери пита дали чухте какво каза, когато дойдохме.

— Много смърт — цитирах.

— Чия? — попита Саша.

— Нашата.

— Кой го казва?

Посочих котарака.

Мънгоджери успя да си придаде вид на мъдрец.

— Знаем, че е опасно — рече Боби.

— Казва, че не само е опасно, но е… предсказание — обясни Рузвелт.

Известно време седяхме мълчаливо и гледахме котарака, който ни възнагради с изражение, непроницаемо като на скулптурите на котки в египетските гробници.

— Искаш да кажеш, че Мънгоджери е ясновидец — обади се Саша.

— Не.

— Тогава какво?

Без да откъсва поглед от котарака, който сега съсредоточено се бе вторачил в една от свещите, сякаш гадаеше бъдещето в змиеподобния танц на пламъка, Рузвелт каза:

— Котките знаят разни неща.

Боби, Саша и аз се спогледахме, но никой нямаше представа за какво говори великанът.

— Какво по-точно знаят? — попита Саша.

— Разни неща — повтори той.

— Как?

— Ами, така, знаят ги.

— Какво се чува, като плеснеш с ръце? — риторично попита Боби.

Мънгоджери помръдна уши и го погледна, сякаш искаше да каже: „Сега вече разбираш“.

— Този котарак е чел твърде много научнофантастична литература — отбеляза Боби.

В лицето и гласа на Саша се долови отчаяние.

— Рузвелт?

Той сви широките си рамене и сякаш усетих въздушната вълна, която премина над масата.

— Дъще, общуването с животни не е като да говориш по телефона. Понякога е ясно, но друг път има… двусмисленост.

— Ловецът на мишки мисли ли, че имаме шанс да намерим Орсън и децата и да се върнем живи? — попита Боби.

С лявата си ръка Рузвелт нежно почеса котарака зад ушите и го погали по главата.

— Казва, че винаги има шанс. Нищо не е безнадеждно.

— Шанс петдесет на петдесет? — попитах.

Фрост тихо се изсмя:

— Господин Мънгоджери казва, че не е букмейкър.

— И така — продължи Боби, — най-лошото, което може да се случи, е да отидем отново в Уайвърн и всички да умрем, да бъдем разкъсани на парчета, обработени и пакетирани като месо за готвене. Това винаги е било най-лошото, което би могло да се случи, така че нищо не се е променило. Аз съм „за“.

— И аз — обади се Саша.

Явно още говорейки от името на котарака, който замърка и се отърка в ръката му, Рузвелт каза:

— Ами ако децата и Орсън са някъде, където не можем да отидем? Ако са в Дупката?

— По принцип всяко място, наречено Дупката, не може да е хубаво — рече Боби.

— Те са кръстили така лабораторията за генетични изследвания.

— Те? — попитах аз.

— Хората, които работят там. Викат й Дупката, защото… — Рузвелт наклони глава на една страна, сякаш слушаше тих глас. — Ами, една от причините е защото се намира дълбоко под земята.

Осъзнах, че се обръщам направо към Мънгоджери.

— Тогава лабораторията още работи някъде в Уайвърн, както подозирахме?

— Да — отговори Фрост и отново погали котарака. — Изолирана. Тайно снабдявана на всеки шест месеца.

— Знаеш ли къде е? — попитах Мънгоджери.

— Да. Той знае. Нали, в края на краищата, е оттам. Избягал е… в онази нощ. Но ако Орсън и децата са в Дупката, няма начин да стигнем до тях или да ги измъкнем.

Всички потънахме в размисъл.

Мънгоджери вдигна лапа и я заблиза, приглаждайки козината си. Беше умен, знаеше разни неща, можеше да проследява и беше най-голямата ни надежда, но освен това беше котарак. Изцяло разчитахме на другар, който всеки момент можеше да изкашля топка косми. Единствената причина, поради която не се разсмях, нито заплаках, беше, че не можех да направя и двете едновременно, както ми се искаше.

Саша реши да сложи точка по въпроса.

— Щом нямаме шанс да ги измъкнем от Дупката, тогава трябва да се надяваме, че са някъде другаде в Уайвърн.

— Най-важният въпрос остава — обърнах се към Рузвелт. — Мънгоджери има ли желание да помогне?

Котаракът бе виждал Орсън само веднъж — на борда на „Ностромо“ в нощта, когато баща ми почина. Двамата, изглежда, се харесаха. Освен това произходът им беше един и същ — научноизследователската лаборатория за повишаване на интелигентността в Уайвърн, и ако майка ми в известно отношение беше майка и на Орсън, защото кучето бе продукт на сърцето и ума й, тогава може би и котаракът имаше чувството, че тя му е майка, негов създател, на когото дължи живота си.

Седях и държах празната чаша за кафе. Отчаяно се надявах, че Мънгоджери няма да ни изостави. Изброявах на ум причините, поради които котаракът трябва да се съгласи да се включи в спасителната акция. Подготвях се да направя невероятното и безсрамно признание, че Мънгоджери е мой духовен брат и това е семейна криза, в която той има специално задължение. Спомних си какво бе казал Боби за този нов свят на смели и умни животни — досущ филм на Уолт Дисни, но изобилстващ от страховито физическо, морално и духовно насилие.

Когато Рузвелт каза: „Да“, обмислях толкова трескаво доводите си срещу очаквания отказ на нашата молба, че не осъзнах веднага какво послание бе предал общуващият с животните.

— Да, ние ще помогнем — обясни Рузвелт, като видя, че мигам в недоумение.

Разменихме си усмивки.

После Саша наклони глава и попита:

— Ние ли?

— Ще ви трябвам, за да превеждам.

— Мънгоджери ще ни води и ние ще го следваме — обади се Боби.

— Може да не е толкова лесно — каза Рузвелт.

Саша поклати глава.

— Не можем да искаме това от теб.

Фрост погали ръката й и се усмихна:

— Дъще, вие не го искате. Аз настоявам. Орсън е и мой приятел. Онези хлапета са деца на мои съседи.

— „Много смърт“ — отново цитирах.

Рузвелт възрази с друг цитат:

— „Нищо не е безнадеждно.“

— Котките знаят разни неща — добавих.

— Не всичко — повтори моите думи той.

Мънгоджери ни погледна така, сякаш искаше да каже: „Котките знаят“.

Почувствах, че нито котаракът, нито Рузвелт трябва да се включват в това опасно начинание, без да чуят несвързаното и недовършено, но все пак убедително „завещание“ на Лийланд Делакроа. Независимо дали щяхме да намерим Орсън и децата, пак щяхме да отидем в онази нападната от какавиди къща, за да я запалим, но бях убеден, че по време на издирването щяхме да се сблъскаме с други последици от проекта „Загадъчният влак“, някои от които потенциално смъртоносни. Ако след като чуеха странната история на Делакроа, разказана с изтерзания му глас, Рузвелт и Мънгоджери променяха решението си да ни придружат, пак щях да се опитам да ги убедя да помогнат, но поне щях да знам, че съм бил откровен с тях.

Отидохме в трапезарията и пуснах оригиналната касета.

Последните думи на записа бяха изречени на онзи непознат език и когато заглъхнаха, Боби отбеляза:

— Мелодията е хубава, но не става за танцуване.

Рузвелт застана пред касетофона и се намръщи.

— Кога ще тръгнем?

— Веднага щом падне мрак — отговорих.

— А това ще бъде скоро — каза Саша, поглеждайки към прозореца, закрит с щори.

— Ако децата са в Уайвърн, все едно са в преддверието на ада — каза Рузвелт. — Какъвто и да е рискът, не можем да ги оставим там.

Носеше черен пуловер, черни джинси и черни маратонки, сякаш бе очаквал да участва в тайната операция. Въпреки страховитите си размери и грубо изсечени черти, Фрост приличаше на свещеник, готов да прогони дявола от нас.

— А ти? — обърнах се към Мънгоджери, който седеше на масичката за композиране.

Рузвелт приклекна до него и се вторачи в очите му.

Котаракът изглеждаше крайно незаинтересован и като всеки представител на вида си — спокоен, безразличен, загадъчен и свръхестествено мъдър.

Рузвелт явно гледаше сивия мишкояд с очи, каквито аз не притежавах, или го слушаше на честота, намираща се отвъд обхвата на моя слух, защото отговори:

— Мънгоджери казва две неща. Първо, ще намерим Орсън и децата, ако са в Уайвърн, независимо от рисковете.

Успокоен и благодарен на котарака за смелостта му, попитах:

— А второто?

— Трябва да излезе да се изпишка.