Дийн Кунц
Сграбчи нощта (20)

19

Франк Фийни приличаше на змия. Не му бяха необходими змийски зъби, защото отровата се излъчваше от всяка негова пора. Очите му бяха изцъклени и студени като на влечуго, а устата представляваше само цепка, от която можеше да се покаже раздвоен език, без да изненада дори човек, току-що запознал се с него. Преди бъркотията в Уайвърн Фийни беше гнилата ябълка в полицията и още беше достатъчно злобен, за да отрови с поглед хиляда Снежанки.

— Искаш ли да претърсим къщата за още оръжия, шефе? — обърна се той към Мануел.

— Да. Но не разхвърляйте много. Господин Сноу загуби баща си преди месец. Сега е сирак. Да покажем съчувствие.

Усмихвайки се така, сякаш бе съзрял мишка или птиче яйце, което ще засити змийския му глад, Фийни се обърна и наперено тръгна към другото ченге.

— Ще конфискуваме всички оръжия — каза Мануел.

— Те са законно притежавани — възразих. — Не са използвани за извършване на престъпление. Нямаш право да ги взимаш. Наясно съм с конституционните си права.

— И ти ли мислиш, че съм неадекватен? — обърна се Рамирес към Боби.

— Можеш да правиш каквото искаш — отговори Боби.

— Приятелят ти е по-умен, отколкото изглежда — отбеляза Мануел.

Подлагайки на изпитание самообладанието му и опитвайки да разбере дали беззаконието има граници, Боби каза:

— Едно грозно психясало ченге със значка винаги може да прави каквото иска.

— Точно така — рече шефът на полицията.

Мануел Рамирес, който не е нито грозен, нито психясал, е седем-осем сантиметра по-нисък, петнайсет килограма по-тежък, дванайсет години по-голям и видимо по-мургав от мен. Обича кънтри музиката, докато аз съм роден за рокендрол. Говори испански, италиански и английски, докато аз знам само английски и няколко мъдри сентенции на латински. Той има мнение по политическите въпроси, докато за мен политиката е скучно и безсмислено занимание. Рамирес е страхотен готвач, а единственото, което аз мога да правя с храната, е да я ям. Въпреки всички тези различия и много други, някога и двамата обичахме хората и живота, което ни сприятели.

Години наред той работеше нощна смяна и беше добро ченге, но откакто преди месец шефът му Луис Стивънсън почина, Мануел оглавява полицията. В нощния свят, където се запознах и сближих с него, Рамирес някога имаше ярко присъствие и вършеше професионално работата си. Но нещата се променят, особено тук, в новия Мунлайт Бей, и макар че сега работи през деня, той е отдал сърцето си на мрака и вече не е човекът, когото познавах.

— Има ли някой друг тук? — попита Мануел.

— Не.

Чух, че Фийни и другото ченге разговарят във фоайето, а после — стъпки по стълбите.

— Получих съобщението ти — добави Рамирес. — За регистрационния номер.

Кимнах.

— Снощи Саша Гудал беше в къщата на Лили Уинг.

— Вероятно е имало тържество за представяне на нови стоки — отбелязах аз.

Мануел извади пълнителя на глока и каза:

— И вие двамата сте ходили там. Малко преди зазоряване. Паркирали сте зад гаража и сте влезли през задната врата.

— Искахме да разгледаме стоките — рече Боби.

— Къде бяхте цяла нощ?

— Разглеждахме каталози.

— Разочароваш ме, Крис.

— Не мислиш ли, че съм къщовник?

— Винаги съм знаел, че не си умник.

— Аз съм човек с безброй лица.

Една по-сдържана реакция към разпита би се изтълкувала като признак на страх, а това би предизвикало по-грубо отношение. С Боби знаехме, че военното положение, действащо в момента, не е било законно обявено и макар да беше малко вероятно някой от властите да търси сметка на Мануел или на хората му за престъпно поведение, той не можеше да бъде сигурен дали няма да има последици от незаконните му действия. Пък и някога Рамирес стриктно спазваше закона и въпреки произвола още имаше съвест. Подмятанията ни бяха начин да му напомним, че действията му са незаконни и ако ни притисне твърде много, ще окажем съпротива.

— А аз не те ли разочаровам? — попита Боби.

— Винаги си бил пълно разочарование — отговори Мануел и пусна пълнителя на пистолета в джоба си.

— И аз мисля същото за теб. Трябва да си смениш грима. Дали и ние да не го направим, Крис?

— Нещо, което да ни прикрива по-добре — подхвърлих.

— Да — рече Боби и се обърна към Рамирес. — Трите шестици на челото ти ясно се виждат.

Мануел безмълвно затъкна в колана си глока.

— Провери ли регистрационния номер?

— Не ни върши работата. Шевролетът е бил откраднат. Следобед го намерихме изоставен край пристанището.

— Някакви улики?

— Това не е твоя работа. Искам да ти кажа две неща, Крис. Има две причини да съм тук. Стой настрана.

— Това първият съвет ли е, или премия?

— Две неща можем да запомним — обади се Боби, — но ако има много допълнителни съвети, ще трябва да си записваме.

— Стой настрана — повтори Мануел. Говореше на мен и не обръщаше внимание на Боби. В очите му не блестеше неестествена светлина, но тонът му беше смразяващ като очите на хищник. — Ти използва всичките си шансове, които имаше право да очакваш от мен. Говоря сериозно, Крис.

От горния етаж се чу трясък. Двамата полицаи бяха преобърнали някаква тежка мебел. Тръгнах към коридора.

Рамирес ме спря, като извади палката си и удари по масата. Звукът беше като изстрел.

— Нали чу, че наредих на Франк да не разхвърля много. Успокой се.

— Няма други оръжия — ядосано казах аз.

— Любител на поезията като теб вероятно има цял арсенал. Трябва да сме сигурни заради обществената безопасност.

Боби се беше облегнал на плота до печката и бе скръстил ръце на гърдите си. Изглеждаше напълно примирен с нашата безпомощност, готов да изтърпи този епизод и толкова безучастен, че ако му сложех два въглена за очи и морков вместо нос, можеше да мине за снежен човек. Позата му несъмнено заблуди Мануел, но аз познавах Боби много добре и виждах, че по-скоро прилича на бомба от сух лед, която всеки момент ще избухне. В чекмеджето от дясната му страна имаше комплект ножове и бях убеден, че неслучайно бе избрал това място.

Тук не можехме да спечелим битката. Пък и най-важното беше да останем свободни, за да намерим Орсън и изчезналите деца.

Не обърнах внимание на звука на строшено стъкло. Овладях гнева си и троснато казах на Мануел:

— Лили загуби съпруга си. А може би и единственото си дете. Това не те ли безпокои?

— Съжалявам я.

— Това ли е всичко?

— Ако можех да върна момчето й, щях да го направя.

Думите му смразиха кръвта ми.

— Говориш така, сякаш вече е мъртъв или някъде, където не можеш да отидеш да го вземеш.

— Казах ти — стой настрана — рече Мануел с глас, в който нямаше и следа от съчувствието, характерно за него.

Съпругата му почина преди шестнайсет години, докато раждаше второто им дете. Беше едва двайсет и четири годишна. Мануел така и не се ожени повторно и с много обич отгледа дъщеря и син. Момчето страда от синдрома на Даун. Мануел познава страданието и разбира какво означава да живееш с тежки отговорности и ограничени възможности. Въпреки това, колкото и да се взирах в очите му, не видях съчувствието, което го бе направило отличен баща и полицай.

— А близнаците Стюарт? — попитах.

Овалното му лице, създадено по-скоро за смях, отколкото за гняв, и обикновено ведро, сега беше мрачно и навъсено.

— А Уенди Дулсинея? — настоях.

Гласът му остана тих, но Мануел продължи да потропва с палката върху дясната си длан.

— Слушай, Крис. Онези от нас, които знаят какво се случи, или го преглъщаме, или се задавяме с него. Затова се успокой и го преглътни. Защото ако се задавиш, няма кой да ти помогне. Ясно ли е?

— Аз съм умно момче. Разбирам. Това беше смъртна заплаха.

— При това хубаво казана — добави Боби. — Творчески, неясна и без дразнеща театралност, макар че номерът с палката е клише. Трик на психясал гестаповец инквизитор от стотина стари филми. Ще бъдеш по-правдоподобен фашист без палката.

— Да ти го начукам.

— Знам, че мечтаеш за това — усмихна се Боби.

Мануел го изгледа така, сякаш щеше да го удари с палката.

Застанах между двамата и с надеждата по чудо да събудя вина в покойната съвест на Мануел, казах:

— Ако се опитам да съобщя на медиите и си напъхам носа там, където не трябва, кой ще ме застреля? Ти ли, Мануел?

На лицето му се изписа неподправено изражение на обида, което обаче смекчи чертите му само за миг. Той промърмори:

— Няма да мога…

— Сигурно ще се мислиш за невинен, ако някой от заместниците ти натисне спусъка вместо теб — обади се Боби.

— Не е лесно за никого…

— Струва ми се, че е по-лесно за теб, отколкото за мен.

— Беше пощаден заради майка ти и заради постиженията й. И защото някога… ми беше приятел. Но не насилвай късмета си, Крис.

— За дванайсет часа са отвлечени четири деца. Това ли е цената? Четири деца за твоя син Тоби?

Беше жестоко да го обвиня, че жертва живота на други деца заради сина си, но в тази жестокост имаше истина.

Лицето му помръкна като угасена жарава, а в очите блесна омраза.

— Да. Имам син. И дъщеря. И майка. Семейството, за което нося отговорност. Не е толкова лесно, колкото за остроумен самотник като теб.

Догади ми се при мисълта, че бяхме стигнали дотук.

Цялата полиция в Мунлайт Бей сътрудничеше на онези висши власти, които криеха ужасите, пръкнали се в Уайвърн. Причините, поради които ченгетата оказваха съдействие, бяха различни — предимно страх, погрешно разбран патриотизъм, пачки със стодоларови банкноти в изумителни количества, каквито само проекти, финансирани от черния бюджет, можеха да осигурят. Освен това полицаите бяха въвлечени в издирването на стада от резуси и хора, избягали преди повече от две години от лабораторията. През онази нощ на насилие мнозина бяха ухапани, издраскани или заразени по друг начин и имаше опасност да се променят, затова се бяха съгласили да участват в заговора с надеждата да бъдат първи, ако бъде открит лек срещу ретровируса.

Мануел не можеше да бъде купен с пари. Патриотизмът му беше искрен. Страхът можеше да постави на колене всеки човек, но не това бе корумпирало Мануел.

Изследванията в Уайвърн бяха довели до катастрофа, но и до положителни открития. Явно някои експерименти бяха доказали, че е възможно генетично лечение.

Мануел бе продал душата си с надеждата, че Тоби ще бъде излекуван. Сигурно мечтаеше синът му да бъде преобразен и интелектуално, и физически.

Първото вероятно беше възможно. Знаем, че част от работата в Уайвърн е включвала изследвания за повишаване на интелигентността и има поразителни успехи, съдейки по Орсън.

— Как е Тоби? — попитах аз.

Докато говорех, чух тих, но издайнически звук. Отваряне на чекмедже. Онова с ножовете.

Когато застанах между двамата, имах намерение само да намаля нарастващото напрежение, не да прикривам Боби, за да се въоръжи. Искаше ми се да му извикам да запази самообладание, но не желаех да привлека вниманието на Мануел.

Освен това има моменти, когато инстинктите на Боби са по-верни от моите. Ако смяташе, че възникналото положение ще доведе до насилие, вероятно имаше право.

Явно въпросът ми за Тоби бе заглушил звука от отварянето на чекмеджето, защото Мануел с нищо не показа, че го е чул.

Яростната гордост — трогателна и същевременно ужасяваща — не можеше да прогони гнева му. Двете чувства се допълваха.

— Чете. По-добре. По-бързо. Разбира повече. Решава задачи по математика. И какво лошо има в това? Престъпление ли е?

Поклатих глава.

Макар че някои хора се подиграват с външността му или го отбягват, Тоби е олицетворение на добротата. С дебелия си врат, заоблени рамене, къси ръце и набити крака, той ми напомня на добрите джуджета от приказките, които обичах в детството. Скосеното му чело, твърде ниско разположените уши, омекотените черти и гънките около очите му придават замечтано изражение, което съответства на кроткия му, благ нрав.

Въпреки обременеността си Тоби винаги е бил щастлив и доволен. Притеснявам се, че хората от Уайвърн ще повишат интелигентността му твърде много и той ще остане разочарован от живота, но едва ли ще му дадат средностатистически коефициент на интелигентност. Ако отнемат невинността му и го прокълнат със самосъзнание, което ще предизвика терзания, и раздвоят самоличността му, ще го погубят.

Знам какво е да изпитваш неосъществим копнеж и безпощаден стремеж да бъдеш онова, което не ти е отредено от съдбата.

Трудно ми е да повярвам, че генетиката може да промени външността на Тоби. Но в същото време се опасявам, че ако бъде направен подобен опит, момчето ще се превърне в същество, което ще се страхува да погледне в огледалото. Онези, които не съзират красота в лицето на човек, страдащ от синдрома на Даун, са слепи за всякаква красота или толкова много се боят от разликата, че извръщат поглед при всяка среща с нея. Във всяко лице — дори най-грозното или безличното — има частица от Божия лик, чието подобие сме всички ние, и ако го погледнете без предразсъдъци, ще видите величава красота и нещо лъчезарно, което ще ви достави радост. Но дали тази лъчезарност ще остане в Тоби, ако учените в Уайвърн го променят и опитат драстична физическа промяна?

— Сега той има бъдеще — каза Мануел.

— Не погубвай момчето си — промълвих.

— Спомагам за подобряване на състоянието му.

— Тоби вече няма да е твоето момче.

— Най-после ще бъде онова, което трябва.

— Вече е такъв, какъвто трябва.

— Не си изпитвал болката от това да видиш детето си недъгаво — горчиво каза Мануел.

— Винаги си го обичал заради онова, което е.

— Въпреки онова, което е. — Гласът му беше пронизителен и трепереше.

— Не е справедливо спрямо теб. Знам какво изпитваше към него през всичките тези години. Пазеше го като зеницата на окото си.

— Нямаш представа какво изпитвах — каза той и замахна с палката си, сякаш да наблегне на думите си.

Тъгата в гърдите ми натежа като камък.

— Ако това е истина и ако не разбирах какво изпитваш към Тоби, тогава изобщо не съм те познавал.

— Може би. А вероятно не можеш да понесеш мисълта, че той ще има по-нормален живот от теб. Всички обичаме да гледаме със снизхождение на някого, нали, Крис?

Сърцето ми се сви. Ожесточеността на гнева му разкри толкова силен ужас и болка, че не можах да отговоря на злонамереното обвинение. Бяхме приятели от твърде дълго време, за да го мразя. Само го съжалявах.

Бе обезумял от надежда. В разумно количество надеждата ни крепи, но ако нарасне до крайност, тя изкривява възприятията, притъпява ума и покварява не по-малко от хероина.

Не вярвам, че през тези години съм разбирал погрешно Мануел. Вдъхновен от надеждата, бе забравил какво обича и бе приел идеала вместо реалността — причината за цялото нещастие, което човечеството е създало.

По стълбите отекнаха стъпки. Погледнах към коридора, където се появиха Фийни и другото ченге. Фийни влезе в хола, а другият мъж — в кабинета. Запалиха лампите и усилиха реостатите.

— Кое е второто, което си дошъл да ми кажеш? — попитах.

— Те ще овладеят положението.

— Какво положение?

— Тази напаст.

— С какво? — намеси се Боби. — С лизол ли?

— Някои хора са имунизирани.

— Но не всички — възрази Боби.

От хола се чу звук на строшено стъкло.

— Но имунният фактор е изолиран. Скоро ще има ваксина и лекарство за заразените.

Замислих се за изчезналите деца, но не споменах за тях, а промърморих:

— Някои хора продължават да се променят.

— Научихме, че не могат да се променят безкрайно.

Постарах се да потисна прилива на надежда.

— А доколко?

— Има праг… Те болезнено съзнават промените, извършващи се с тях. Обхванати са от непоносим страх. От омраза към себе си. Тази самоненавист ескалира, докато… се взривят психически.

— Взривяват се психически? Какво, по дяволите, означава това? — попитах и в следващия миг разбрах. — Самоубиват се?

— Нещо повече. Изпълнено с насилие… и с умопомрачение самоунищожение. Видяхме… няколко случая. Разбираш какво означава това.

— И когато се самоунищожават, престават да бъдат преносители на ретровируса. Чумата се самоограничава.

Съдейки по звука, Франк Фийни блъскаше масичка или стол по стената. Предполагам, че другият полицай помиташе с ръка шишенцата с витамини и билки на Саша. Ченгетата с чувство за дълг ни преподаваха урок — да уважаваме закона.

— Повечето от нас ще го преживеят — рече Мануел.

„А останалите“ — запитах се.

— И животните се самоунищожават — промърморих.

Той ме погледна недоверчиво.

— Виждаме признаци. Ти какво си видял?

Замислих се за птиците. За отдавна умрелите плъхове, наредени в странен мотив. За глутницата койоти, които несъмнено се приближаваха към прага на поносимост на промяната.

— Защо ми казваш всичко това? — попитах.

— За да стоиш настрана. Остави специалистите да се справят с положението. Те знаят какво правят.

— Обичайните умници — отбеляза Боби.

Мануел насочи палката си към нас.

— Може да се мислите за герои, но само ще пречите.

— Не съм герой — уверих го аз.

— Нито пък аз, по дяволите — каза Боби. — Аз съм само сърфист, който обича да се пече на слънце и да пие бира.

— Залогът за нас е твърде голям, за да позволим на някого да действа сам.

— А стадото? — попитах. — Маймуните не са се самоунищожили.

— Те са различни. Създадени са лабораторно. Маймуните са онова, за което са създадени и родени. Може да се променят, ако са податливи на мутиралия вирус, но може и да имат имунитет. След като всичко свърши, хората са ваксинирани и епидемията се самоограничи, ще ги намерим и ще ги ликвидираме.

— Засега не ви е провървяло — напомних му.

— Бяхме възпрепятствани от по-голям проблем.

— Да. Унищожаването на света изисква много усилия — отбеляза Боби.

Мануел не му обърна внимание и продължи:

— Щом разчистим остатъците от тази бъркотия, стадото… Дните им са преброени.

От хола блестеше ярка светлина и аз отстъпих встрани.

Второто ченге застана на прага. Не го бях виждал досега. Мислех, че познавам всички полицаи в града, но вероятно финансистите, подкрепящи магьосниците от Уайвърн, наскоро бяха отпуснали средства за по-голям контингент.

— Намерих няколко кутии с амуниции — каза онзи. — Няма оръжия.

Мануел повика Фийни, който се появи на вратата и попита:

— Шефе?

— Свършихме тук — каза Рамирес.

Фийни изглеждаше разочарован, но новият полицай се обърна и тръгна към външната врата.

С изненадваща скорост Мануел замахна с палката към Боби, който също толкова бързо успя да се дръпне. Палката разсече въздуха между двамата и изтрещя върху хладилника.

Боби се изправи и протегна ръка към Мануел, сякаш да го прегърне. Това ми се стори странно, но после видях отблясъка на касапския нож, опрян в гърлото на Рамирес.

Новото ченге дотърча в кухнята. Той и Франк Фийни извадиха револверите си и ги хванаха с две ръце.

— Назад — заповяда им Мануел.

Той също отстъпи, отдалечавайки се от ножа.

За миг ми се стори, че Боби ще забие острието в него, макар да знаех, че не е способен на подобна постъпка.

Двамата полицаи отстъпиха една-две крачки и свалиха оръжията, но не ги прибраха в кобурите.

Светлината от хола разкри повече от лицето на Мануел, отколкото исках да видя. Беше изкривено от гняв, а очите — изцъклени. Ноздрите му се бяха разширили и трептяха, а устата представляваше тънка ивица, извита в подигравателна усмивка, досущ картина на Пикасо. Кожата му вече не беше смугла, а имаше цвета на изсушено месо, престояло твърде дълго в работилницата — тъмночервено и осеяно с кръвонасядания.

Гневът на Мануел беше толкова силен, че едва ли бе предизвикан само от остроумните забележки на Боби. Омразата беше насочена и към мен, но той не можеше да си позволи да ме удари. Не и след дългогодишното ни приятелство. Затова искаше да нарани Боби вместо мен. Вероятно донякъде се сърдеше и на себе си, защото бе изменил на принципите си. А може би виждахме насъбиралия се шестнайсет години гняв към Бога заради смъртта на Кармелита и факта, че Тоби се бе родил със синдрома на Даун. Усещах, че изпитва гняв и към сина си, когото обичаше безнадеждно, но който бе наложил сурови ограничения в живота му. В поговорката, че любовта е нож с две остриета, има логика, защото наистина пронизва като игла, когато зашива дупките в сърцата и закърпва душите ни, но може и да боде, да наранява и да убива.

Мануел се опитваше да възвърне самообладанието си. Съзнаваше, че всички го гледаме, но губеше битката. Върху хладилника имаше вдлъбнатина от палката, но това не му донесе необходимото удовлетворение и не освободи напрежението, което продължаваше да нараства в него. Преди няколко минути бях оприличил Боби на бомба от лед, наближаваща критичната точка на взривяване, но сега вместо него избухна Мануел. Яростта му не се изля върху Боби или мен, а върху цветните стъкла на четирите вратички на шкафа. Удари ги с палката и помете порцелановия сервиз, който майка ми много обичаше. Чинийките и чашите се разбиха на пода. Порцеланов шрапнел одраска краката на стола. Мануел удари и микровълновата фурна — един, два, три, четири пъти, но прозорчето явно бе направено от плексиглас или нещо подобно, защото не се строши. Рамирес грабна стоманения чайник от печката и го запокити към стената. Хвърли и тостера. Докато чайникът още подскачаше с маниакалната енергия на простреляна икона във видеоигра, Мануел ритна тостера, който се претърколи на пода и изскимтя като уплашено кученце, после се укроти.

Рамирес застана в средата на кухнята. Раменете му бяха прегърбени, шията — протегната, а клепачите — натежали, сякаш току-що се бе събудил от дълбок сън. Челюстта му беше отпусната. Дишаше тежко. Огледа се озадачено досущ бик, който се чуди къде е изчезнало влудяващото червено наметало.

Докато вилнееше, очаквах да видя демоничния жълт блясък в очите му, но не го съзрях. Сега в погледа му се четеше тлеещ гняв, объркване и мъка, но ако се превръщаше в нещо нечовешко, той явно не бе претърпял достатъчно дълбока промяна, за да има жълт блясък в очите.

Безименният полицай внимателно наблюдаваше сцената. Очите му бяха тъмни като прозорци на запустяла къща. Но очите на Франк Фийни бяха по-ярки от огньове и изпълнени със заплаха. Макар че неестественият блясък се появяваше от време на време, жестокостта, която предвещаваше, гореше постоянно. Фийни бе осветен в гръб от полилея в хола и тъй като лицето му беше в сянка, понякога очите му проблясваха толкова силно, че сякаш светлината от съседната стая минаваше през черепа и се излъчваше през очните му ябълки.

Уплаших се, че поведението на Мануел ще предизвика изблици на ярост в ченгетата. Тримата ще се променят, ще изпаднат в бързо засилващо се умопомрачение и с Боби ще бъдем заобиколени от биороботи на кръвожадни върколаци. И тъй като бяхме проявили лекомислие и не се бяхме снабдили с огърлици от чесън или със сребърни куршуми, щяхме да бъдем принудени да се отбраняваме със сребърния сервиз на майка ми, който обаче трябваше да извадим от кутията в килера.

Сега ми се струваше, че Фийни е единствената заплаха, но върколак със зареден револвер е по-смъртоносен и от цяла глутница. Той трепереше, обливаше се в пот и тихо и нетърпеливо скимтеше, сякаш желаеше да удовлетвори някаква потребност. От вълнение бе прехапал устни и зъбите и брадичката почервеняха от кръвта му. Държеше револвера с две ръце, прицелвайки се в пода, а обезумелите му очи търсеха мишена. Вниманието му се отклоняваше ту към Мануел, ту към мен и Боби, после към другото ченге и ако решеше, че всички сме мишени, можеше да убие и четирима ни, дори ако колегите му отвърнеха на огъня.

Осъзнах, че Мануел говори на Фийни и на другия полицай. Ударите на сърцето ми временно ме бяха оглушили.

— Свършихме си работата тук. Приключихме с тези негодници. Хайде, Франк, Хари, това беше всичко. Достатъчно! Тези боклуци не го заслужават. Да вървим! Да се връщаме на работа!

Гласът на Мануел изглежда успокои Фийни. Зловещият жълт пламък продължаваше да проблясва в очите му, макар че стана по-мътен. Полицаят прехвърли револвера в дясната си ръка и най-после го прибра в кобура. Замига изненадано, усетил вкуса на кръв, избърса устни с ръката си и учудено се вторачи в червеното петно на дланта си.

Хари, вторият полицай, към когото най-сетне Мануел се обърна по име, вече беше във фоайето. Франк Фийни излезе от кухнята и отиде в хола. Мануел го последва. Тръгнах след него, макар и на разстояние.

Полицаите бяха изгубили гестаповския си вид. Изглеждаха съсипани и уморени като три момчета, които си бяха играли на ченгета, но сега бяха изтощени и се влачеха към домовете си да пийнат по чаша горещ шоколад и да дремнат, после да се преоблекат и да играят на пирати. Изглеждаха объркани като отвлечените деца.

— Видя го, нали? — обърнах се към Мануел, когато стигнахме до коридора.

Той спря и ме погледна, но не отговори. Още беше ядосан, но изглеждаше и потиснат. Гневът му намаляваше с всяка изминала секунда. Очите му приличаха на езера от тъга.

Светлината, идваща от кабинета и от хола, ме караше да се чувствам по-уязвим, отколкото когато бях на прицел, но трябваше да отвърна нещо.

— Виждаш, че Фийни се променя. Не го отричаш, нали?

— Вече има лекарство. Скоро ще го притежаваме.

— Но той е на ръба. Ами ако не се сдобиете с лекарството навреме?

— Тогава ще се справим с него. — Мануел осъзна, че още държи палката и я закачи на колана си. — Франк е един от нас. Ще му осигурим покой по нашия начин.

— Можеше да ме убие. Мен, Боби, теб, всички ни.

— Стой настрана, Сноу. Няма да повтарям.

Сноу. Вече не бях Крис. Мануел завинаги бе сложил точка на приятелството ни.

— Може би похитителят е онзи тип, за когото съобщиха по телевизията — рекох.

— Какъв тип?

— Отвлича деца. Три, четири, пет хлапета. После ги изгаря наведнъж.

— В случая не става дума за това.

— Откъде знаеш?

— Живеем в Мунлайт Бей.

— Не всички лоши типове са лоши само защото се променят.

Той ме изгледа гневно, приемайки лично забележката ми.

— Тоби е чудесно момче. Обичам го. Притеснявам се за онова, което се случва. Има ужасен риск. Но в края на краищата, Мануел, надявам се, че всичко с него ще бъде наред, както искаш. Наистина. Желая го от все сърце.

Рамирес се поколеба, после каза:

— Стой настрана. Говоря сериозно, Сноу.

Сетне излезе от опустошената ми къща и влезе в един свят, който беше много по-разбит от порцелановия сервиз на майка ми. До тротоара бяха спрели две патрулни коли и той се качи в едната.

— Заповядай винаги, когато поискаш — промърморих, сякаш Мануел можеше да ме чуе. — Имам още чаши и чинии за чупене. Ще изпием по няколко бири и после можеш да строшиш телевизора, да насечеш с брадва мебелите или да се изпикаеш на килима. Ще бъде много забавно. Истински празник.

Колкото и да беше мрачен денят, светлината сякаш опари очите ми. Затворих вратата.

Почине ли любим човек — или както в случая, го загубя поради друга причина — неизменно се опитвам да се шегувам с болката. Дори в нощта, когато баща ми се предаде на рака, измислях вицове за смърт, ковчези и поражения, нанесени от болести. Ако се отдам на мъката, ще се озова в прегръдките на отчаянието, а оттам ще потъна в толкова дълбоко самосъжаление, че ще се удавя. Самосъжалението ще предизвика твърде много размисъл за загубеното, за ограничените ми възможности, за странното ми нощно съществуване… и накрая наистина ще се превърна в изрод, както ме наричаха хулиганчетата в детството. Струва ми се богохулство да не се вкопча в живота, но да го сторя в тъжни моменти, трябва да намеря красотата, скрита в трагичното, която според мен винаги може да бъде открита чрез хумора. Вероятно ще помислите, че съм повърхностен, дори безчувствен, защото търся смеха в смъртта, но можем да почетем мъртвите със смях и любов, както сме го правили, докато са били живи. Господ сигурно ни е създал така, че да се смеем, когато изпитваме болка, защото е прибавил огромно количество абсурд, докато е замесвал тестото на съзиданието. Признавам, че съм безнадежден случай в много отношения, но докато съм в състояние да се смея, имам надежда.

Огледах набързо кабинета, за да видя какви щети са нанесени, угасих лампата и отидох в хола. Ченгетата бяха причинили по-малко разрушения от Велзевул, пуснат на двудневна ваканция от ада, но повече от средностатистически полтъргайст.

Боби вече бе угасил лампите в хола. Оглеждаше бъркотията в кухнята, събираше в лопата парчетата порцелан и ги изсипваше в кофата за боклук.

— Голям си къщовник — отбелязах и се залових да му помагам.

— Мисля, че в някой предишен живот съм бил иконом на кралско величие.

— На кого?

— На руския цар Николай.

— Този живот е свършил зле.

— После съм се преродил като Бети Грейбъл.

— Кинозвездата ли?

— Единствената и неповторимата, умнико.

— Много ми хареса в „Мама носеше чорапогащник“.

— Грациас. Но е много по-хубаво отново да съм мъж.

— На мен би ми писнало.

— Защо? Защото съм бил всички онези легендарни личности, а ти си бил едно и също?

— Той дойде тук да рита задници, защото всъщност иска да ритне своя задник.

— Тогава трябва да е акробат.

— Неприятно ми е да го кажа, но Мануел е морален акробат.

— Когато си ядосан, говориш ужасни мръсотии.

— Знае, че поема неразумен риск с Тоби и това го измъчва, макар да не иска да го признае.

Боби въздъхна.

— Съчувствам му. Наистина. Но той ме плаши повече от Фийни.

— Фийни се променя.

— Да. Но Мануел ме плаши, защото се е преобразил, без да се променя. Нали разбираш какво искам да кажа?

— Да.

— Мислиш ли, че е вярно… За ваксината? — попита той, поставяйки очукания тостер на плота.

— Да. Но дали ще действа както предполагат?

— Нищо друго не е подействало.

— Знаем, че онова за психичния взрив е вярно.

— Птиците.

— Може би и койотите.

— Нямаше да ми пука за всичко това — рече Боби, прибирайки касапския нож в чекмеджето, — ако не знаех, че ретровирусът, открит от майка ти, е само част от проблема.

— Загадъчният влак — промълвих, спомняйки си онова нещо или неща в скафандъра на Ходжсън, тялото на Делакроа, завещанието, записано на аудиокасетата и какавидите.

На вратата се позвъни и Боби рече:

— Ако пак искат да нахлуят тук и да трошат, кажи им, че имаме нови правила. Сто долара за вход и да са с вратовръзки.

Отидох във фоайето и надникнах през витража.

Човекът, застанал на прага, беше огромен, сякаш някой от дъбовете бе измъкнал корените си, бе изкачил стъпалата и бе натиснал звънеца, за да поиска петдесетина килограма тор.

Отворих вратата и се отдръпнах да направя път на госта.

Рузвелт Фрост е висок и мускулест чернокож. Изпълнен е с такова достойнство, че пред него издяланите лица на Маунт Ръшмор^[1] приличат на далечни, бледи съзвездия. Той влезе, носейки Мънгоджери, светлосив котарак, свил се в извивката на лакътя му, и затвори вратата.

С глас, който бе забележителен с плътния си тембър, мелодичност и нежност, Рузвелт каза:

— Добър ден, синко.

— Благодаря ти, че дойде.

— Пак си загазил.

— Все така става.

— Ще има много смърт — сериозно заяви той.

— Моля?

— Котаракът го казва.

Погледнах Мънгоджери. Отпуснал се удобно на грамадната ръка на Фрост, котаракът изглеждаше така, сякаш нямаше кости. Беше толкова флегматичен, че приличаше на маншон, но зелените му очи, изпъстрени със златисти точици, бяха нащрек, стрелкаха се насам-натам и бяха изпълнени с озадачаваща интелигентност.

— Много смърт — повтори Рузвелт.

— Чия?

— Наша.

Мънгоджери се вторачи в мен.

— Котките знаят много — добави Фрост.

— Но не всичко.

— Котките знаят — настоя той.

Очите на Мънгоджери бяха изпълнени с тъга.