Дийн Кунц
Сграбчи нощта (2)

1

Навсякъде другаде нощта пада. Само в Мунлайт Бей се прокрадва като едва доловим шепот, като тъмносапфирен прибой, плискащ брега. На зазоряване, когато с нежелание се оттегля на път за далечна Азия, нощта оставя тъмни сенки в уличките, под спрелите коли, в подземните канали и под балдахините от листа на старите дъбове.

Според тибетския фолклор домът на ветровете е тайно светилище в свещените Хималаи, където се раждат всеки повей и бушуваща буря. Нощта също има дом и несъмнено това е нашият град.

На единайсети април, докато минаваше през Мунлайт Бей на път за запад, нощта взе със себе си петгодишно момченце на име Джими Уинг.

Около полунощ обикалях с велосипеда си улиците недалеч от колежа „Ашдън“, където някога бяха преподавали убитите ми родители. Преди това ходих на плажа, но нямаше вятър и прибоят беше слаб. Не си заслужаваше да карам сърф по ленивите вълни. Орсън, черен лабрадор с примеси от още някоя порода, припкаше до мен.

С косматия ми приятел не търсехме приключения, а само дишахме чист въздух и задоволявахме потребността си от движение. През повечето нощи ни измъчва душевно безпокойство.

Само глупак или ненормален търси приключения в живописния Мунлайт Бей, едно от най-тихите и в същото време най-опасни селища на планетата. Тук, ако стоиш достатъчно дълго на едно място, приключението само ще те намери.

Лили Уинг живееше на сенчеста и ухаеща на борове улица. Нямаше лампи и стволовете и кривите клони на дърветата бяха черни като катран и само тук-там лунната светлина проникваше през листата и посребряваше грубата кора.

Забелязах присъствието й, когато лъчът на фенерчето обходи стволовете на боровете. Дъга от светлина се изви над асфалта пред мен и сенките на дърветата подскочиха. Тя извика името на сина си. Опитваше се да крещи, но затрудненото дишане и паниката не й позволиха.

Около нас нямаше превозни средства и с Орсън се движехме по средата на улицата: кралете на пътя. Свърнахме към тротоара.

Като видях Лили, попитах:

— Какво се е случило, Язовецо?

От дванайсет години, откакто бяхме на шестнайсет, с обич я наричам Язовец. По онова време фамилията й беше Травис. Бяхме влюбени и вярвахме, че ни е съдено да бъдем заедно. В дългия списък на нещата, които страстно обичахме, беше специалната привързаност към „Шумът на върбите“ от Кенет Греъм, в която мъдрият и безстрашен Язовец е верен защитник на всички добри животни в дивата гора. „Всеки мой приятел може да отиде там, където му харесва — бе казал Язовеца на Къртицата, — а който му попречи, ще си има работа с мен!“ Съучениците ми и тийнейджърите психопати, които ме отбягваха поради рядко срещаното ми заболяване и ме наричаха вампир заради генетично наследената ми непоносимост към светлината, злословеха зад гърба ми, сякаш аз бях избрал да се родя с пигментна ксеродермия — всички те имаха работа с Лили. Лицето й се зачервяваше, пламнало от справедлив гняв към всяка проява на нетолерантност. От малък се научих да се бия — от необходимост — и когато се запознах с Лили, вече бях убеден в способността си да се защитавам. Въпреки това тя настояваше да ми помага и го правеше така ожесточено, както благородният Язовец се бореше със зъби и нокти за своята приятелка Къртицата.

Макар и слаба, Лили беше изпълнена с енергия. Макар и висока едва метър и шейсет, тя се извисяваше застрашително над всеки противник. Беше страховита, безстрашна, ожесточена и същевременно нежна и добра.

Тази нощ обаче обичайната й доброта я бе изоставила и страхът изкривяваше лицето й. Заговорих и тя се обърна към мен. По джинси и пусната свободно памучна риза Лили приличаше на оживяло като по магия плашило, смутено и ужасено, че изведнъж се е размърдало на пръта.

Лъчът на фенерчето й освети лицето ми и тя го насочи към земята в мига, в който ме позна.

— Крис! О, боже!

— Какво се е случило? — повторих и слязох от велосипеда.

— Джими изчезна.

— Избяга ли?

— Не. — Лили се обърна и забърза към къщата. — Насам. Внимавай.

Дворът й е опасан с ограда от бели колчета, която е направила сама. От двете страни на входа са засадени храсти, обсипани с червени цветове. Скромната й къща на Кейп Код се намира в края на пътечка от разноцветни плочки. Лили сама ги бе наредила, след като прочете множество книги по зидарство.

Предната врата беше отворена. Отвъд нея се виждаха примамливи, ярко осветени стаи.

Вместо да ни покани в къщата, тя ни поведе по моравата. Най-силният звук в тихата нощ беше равномерното поскърцване на спиците на колелата на велосипеда ми. Приближихме се до северната страна на сградата.

Прозорецът на спалнята беше вдигнат. Вътре бе запалена една-единствена лампа и стените бяха осеяни от ивици кехлибарена светлина и бледи, меденокафяви сенки от гънките на пердето. Вляво от леглото имаше лавици, отрупани с фигури от „Междузвездни войни“. Хладният нощен въздух изсмукваше топлината от къщата и пердето се диплеше като неспокоен дух, който не иска да напусне този свят.

— Мислех, че прозорецът е затворен, но явно не е бил — като обезумяла промълви Лили. — Някой е отвлякъл Джими.

— Може би нещата не са толкова лоши.

— Някое болно копеле.

Лъчът на фенерчето подскочи, тя се опита да успокои треперещата си ръка, сетне прошепна:

— Нямам пари.

— Пари ли?

— Да платя откуп. Не съм богата. Затова никой не би отвлякъл Джими заради откуп. Нещо по-лошо е.

Пухкавите бели цветя под прозореца, които блестяха като лед, бяха стъпкани от неканения нощен гост. Върху листата и меката влажна почва имаше отпечатъци — на възрастен човек със спортни обувки с релефни подметки. Съдейки по дълбочината, похитителят беше едър, по всяка вероятност мъж.

Видях, че Лили е боса.

— Не можех да заспя. Гледах телевизия. Никакво тъпо шоу — каза тя с нотка на самообвинение, сякаш би трябвало да предугади отвличането и да бди до леглото на Джими.

Орсън се промуши между нас, за да подуши стъпките в пръстта.

— Не чух нищо — продължи Лили. — Джими не извика, но имах някакво предчувствие…

Красотата й — ведра и неизмерима като отражение на вечността, беше помрачена от ужас, граничещ с безумие, а чертите й — изкривени от скръб. Крепеше я единствено отчаяната надежда. Не можех да гледам измъченото й лице дори на оскъдната светлина на фенерчето.

— Всичко ще бъде наред — казах, засрамен от тази прозрачна лъжа.

— Обадих се на полицията. Би трябвало вече да са тук. Къде се бавят?

Личният опит ме бе научил да не вярвам на властите в Мунлайт Бей. Те са корумпирани — не само морално, взимайки подкупи и домогвайки се до власт.

В далечината не виеха сирени и не очаквах да ги чуя. В нашия особен град полицията реагира на обажданията изключително дискретно дори без проблясващи светлини, защото често целта й е да прикрива престъпленията и да затваря устата на тъжителя, а не да изправя извършителите пред съда.

— Той е само на пет години — печално каза Лили. — Крис, ами ако е онзи човек от новините?

— От новините ли?

— Серийният убиец. Онзи, който… изгаря децата.

— Той не действа тук.

— Прави го из цялата страна. На всеки няколко месеца. Изгаря живи малки деца. Защо да не го стори и тук?

— Защото случаят не е такъв.

Тя се дръпна от прозореца и обходи двора с лъча на фенерчето, сякаш се надяваше да открие своя разрошен, облечен в пижама син сред падналите листа и накъдрените ивици дървесна кора, които осейваха тревата под високите евкалипти.

Долавяйки обезпокоителна миризма, Орсън тихо изръмжа и отстъпи от лехата с цветята. Вдигна глава към перваза на прозореца, подуши въздуха, отново долепи нос до земята и предпазливо се отправи към задната част на къщата.

— Надуши нещо — казах аз.

Лили се обърна.

— Какво?

— Следа.

Орсън стигна до задния двор и хукна в тръс.

— Язовецо, не им казвай, че с Орсън сме били тук.

— На кого?

Страхът превърна гласа й в шепот.

— На полицията.

— Защо?

— Ще дойда пак и ще ти обясня. Кълна се, че ще намеря Джими.

Можех да изпълня първите си две обещания, но третото беше безразсъдно — исках само да й вдъхна малко надежда, която да й даде сили.

Всъщност, докато бързах след моето странно куче, бутайки велосипеда, вече мислех, че Джими Уинг е изчезнал завинаги. В края на пътеката очаквах да намеря мъртвото му тяло и ако ми провървеше, човека, който го бе убил.