Дийн Кунц
Сграбчи нощта (18)

17

Саша паркира форда в алеята пред къщата, защото колата на баща ми беше в гаража. Там имаше и кашони с негови дрехи и лични вещи. Може би щеше да настъпи ден, когато нямаше да изпитвам чувството, че ако изхвърля вещите му, споменът за него ще избледнее. Но още не бях готов за този ден.

Знам, че по този въпрос не разсъждавам логично. Спомените за татко, които всеки ден ме крепят, не са свързани с дрехите, любимия му пуловер или очилата със сребърни рамки. Не вещите му го съхраняват жив в паметта ми, а неговата доброта, остроумие, смелост, обич и радост от живота. Все пак три седмици, след като бях опаковал дрехите му, отворих единия от кашоните в гаража само за да погледна очилата и онзи пуловер. В такива моменти не мога да избегна истината, че не се справям толкова добре, колкото се преструвам. Водопадът на скръбта е по-голям от Ниагара и предполагам, че още не съм стигнал до реката на примирението.

Слязох от форда, но не забързах към къщата, макар че сивото утро бе настъпило. Денят почти не възвърна цветовете, които нощта бе откраднала от света. Неясната светлина придаваше пепелявосив оттенък на всичко. Поражението, нанесено ми от тази слънчева светлина без блясък, беше риск, който си заслужаваше да поема за една минута, за да се възхитя на двата дъба в предния двор.

Калифорнийските дъбове имат красиви корони, великолепни балдахини от листа и могъщи, черни клони. Бяха надвиснали над къщата и пазеха сянка през всеки сезон, защото за разлика от източните дъбове, листата им не падат през есента. Винаги съм обичал тези дървета и не малко нощи съм се катерил по тях, за да бъда по-близо до звездите, но напоследък те означават много повече за мен, защото ми напомнят за родителите ми, които се бяха жертвали, за да отгледат дете с моето заболяване. Те бяха сянката, която ме пазеше.

Тежестта на оловносивото утро бе прогонила вятъра. Дъбовете бяха неподвижни като скулптури и всеки лист изглеждаше като излят от бронз.

След минута, успокоен от неподвижността на дърветата, прекосих моравата.

Къщата е построена от каменни плочи и потъмнели от атмосферните промени кедрови греди и има големи стрехи и широка порта. Линиите са съвременни и в същото време естествени и земни. Това е единственият дом, в който съм живял, и като се има предвид продължителността на живот на хората, страдащи от пигментна ксеродермия и дарбата ми да се забърквам в неприятности, там несъмнено щях и да умра.

Саша бе отключила предната врата и я последвах.

През деня всички прозорци са засенчени с щори. Електрическите ключове са снабдени с реостати и включваме лампите на най-ниското ниво. През повечето време живея в полумрак, който би спечелил одобрението на всеки медиум, който твърди, че общува с мъртвите.

След смъртта на татко Саша се бе преместила да живее при мен, напускайки къщата, предоставена й от Кей Би Ей Уай. Но тя вече уверено се придвижва от стая в стая, водена от оскъдната светлина, проникваща през щорите.

Според нея моят тъмен свят успокоява душата и дори е романтичен. До известна степен съм съгласен, макар че понякога ме обзема лек пристъп на клаустрофобия и вечният мрак ми се струва като смразяващо кръвта преддверие към гроба.

Без да включваме осветлението, ние отидохме в банята и се изкъпахме заедно. Близостта ни не беше приятно преживяване както обикновено, защото бяхме физически изтощени, морално съсипани и се притеснявахме за Орсън и Джими. Сетне й разказах как съм преследвал похитителя, за съществото с голямата глава, за Делакроа и за случилото се в яйцевидната стая.

Обадихме се на Рузвелт Фрост, който живее на „Ностромо“, двайсетметрова яхта, закотвена в пристанището на Мунлайт Бей. Оставих съобщение на телефонния секретар да дойде при мен веднага след дванайсет на обяд, ако му е удобно, и да доведе Мънгоджери, ако е възможно.

Обадих се и на Мануел Рамирес. Телефонистката каза, че е излязъл по работа и я помолих да запише съобщението ми на телефонния секретар. Съобщих регистрационния номер на шевролета и добавих: „Това е колата, която кара похитителят на Джими Уинг. Ако те интересува, обади ми се следобед“.

Оправяхме леглото в моята стая, когато на вратата се позвъни. Саша облече халата си и отиде да види кой е.

И аз надянах халат и се приближих до площадката на стълбището, за да чуя разговора.

Взех деветмилиметровия глок. В Мунлайт Бей не властваше хаос като в Джурасик парк, но нямаше да се изненадам, ако на вратата бе позвънил някой хищен динозавър.

Беше Боби. Подранил бе с шест часа. Чух гласа му и слязох долу.

Фоайето беше тъмно, но репродукцията на „Зазоряване“ от Максфилд Париш блестеше, сякаш беше прозорец към вълшебен и по-добър свят.

Боби изглеждаше мрачен.

— Няма да се бавя. Но трябва да знаете следното. След като закарах Джена в къщата на Лили Уинг, се отбих при Чарли Дей.

Чарли Дей, чието виетнамско име беше Дей Тран Джи преди да го американизира, е помощник-редактор и главен репортер на „Мунлайт Бей Газет“, вестникът, притежаван от родителите на Боби. Те се отчуждиха от сина си, но Чарли му остана приятел.

— Чарли не може да пише за момчето на Лили — продължи Боби. — Нужно му е разрешително за достъп до секретна информация. Но помислих, че трябва да знае. Всъщност… смятам, че вече знае.

Чарли е един от малцината в Мунлайт Бей — стотина от дванайсет хиляди, които знаят за биологичната катастрофа във Форт Уайвърн. Съпругата му, доктор Нора Дей, по баща Дей Мин Ту-Ха, сега е пенсиониран полковник. Докато беше на активна служба, тя шест години ръководеше медицинското обслужване в Уайвърн, пост с огромна отговорност във военна база с над петдесет хиляди души население.

Медицинският й екип бе лекувал ранените и умиращите в нощта, когато изследователите в генетичната лаборатория, стигнали до криза в тайния процес на промяна, изненадали колегите си, като ожесточено ги нападнали. Нора Дей знаеше твърде много и няколко часа след онези странни събития към нея и Чарли бяха отправени обвинения, че одобрените им преди двайсет и шест години документи за имиграция са фалшиви. Това беше лъжа, но ако не сътрудничеха в прикриването на истината за катастрофата в Уайвърн и последиците й, щяха да бъдат депортирани без предварително предупреждение и без стандартните законни процедури и никога повече нямаше да могат да напуснат Виетнам. Бяха отправени заплахи за живота на децата и внуците им, защото онези, които дирижираха потулването, не вярваха в половинчати мерки.

С Боби не знаехме защо родителите му бяха допуснали „Газет“ да бъде корумпиран, публикувайки внимателно манипулирани версии на местните новини. Може би вярваха и запазване на тайната. Или се страхуваха.

— Затворили са устата на Чарли — добави Боби, — но нали знаете, че във вените му тече мастило. Чува разни неща и събира новини, независимо дали му позволяват да пише за всичко или не.

— Отдаден е на вестника, както ти на сърфа — отбелязах.

— Да. Чарли е абсолютен вестникарски плъх — съгласи се Боби.

Стоеше до една от лампите, намиращи се от двете страни на вратата с правоъгълни цветни стъкла в червено, кехлибареножълто и зелено. Някои бяха прозрачни. Там няма щори, защото гигантските дъбове не пропускат слънчевата светлина. Боби погледна през стъклописа, сякаш очакваше да види неканен гост.

— Както и да е — продължи той. — Помислих, че Чарли е чул за Джими и може да знае повече, да е научил нещо от Мануел или някой друг. Но не бях готов за онова, което ми каза. Снощи са изчезнали още две деца.

Стомахът ми се сви от страх.

— За една нощ са били отвлечени три деца! — възкликна Саша.

Боби кимна.

— Близнаците на Дел и Джуди Стюарт.

Дел Стюарт е служител на Министерството на образованието и има кабинет в колежа „Ашдън“, но се говори, че работи за някакво малко известно подразделение на Министерството на отбраната или за Агенцията за опазване на околната среда. Вероятно самият той разпространява слуховете, за да разсее размислите, доближаващи се до истината. Дел Стюарт говори за себе си като за „велик посредник“ — определение, което е толкова измамно, колкото да наречеш професионален убиец „специалист по разчистване на органични отпадъци“. Официално работата му е да се занимава с кореспонденцията и с постъпващите финанси, предназначени за професорите, участващи във федерални проекти. Има основания да се смята, че по-голямата част от научните изследвания в „Ашдън“ включва разработване на неконвенциални оръжия и колежът се е превърнал в лятната резиденция на Марс, богът на войната, а Дел е връзката между дискретните финансови източници на субсидираните от черния бюджет оръжейни проекти и учените, прехранващи се от техните помощи. Като мама.

Не се съмнявах, че Дел и Джуди Стюарт са съкрушени от изчезването на децата им, но за разлика от горката Лили Уинг, която беше невинна и не знаеше за тъмната страна на Мунлайт Бей, те доброволно бяха предоставили услугите си на Сатаната и разбираха, че сделката, която са сключили, изисква да изстрадат мълчаливо дори този ужас. Ето защо се изненадах, че Чарли е научил за похищението.

— Чарли и Нора Дей са им съседи — обясни Боби, — макар че според мен не са много близки. Близнаците са шестгодишни. Снощи около девет часа Джуди ги приспивала, когато чула шум. Обърнала се и видяла някакъв непознат.

— Нисък и набит, с късо подстригана черна коса, жълти очи, дебели устни и малки бели зъби като царевични зърна — казах, описвайки похитителя, когото бях срещнал под склада.

— Висок, атлетичен, русокос, зелени очи, дълбок белег на лявата буза.

— Друг човек — рече Саша.

— Да. Държал кърпа, напоена с хлороформ, и преди Джуди да разбере какво става, връхлетял върху нея като върху пита кашкавал.

— Пита кашкавал? — учудих се.

— Така се изрази Чарли.

Чарли Дей пише превъзходни репортажи, но макар да знае английски от двайсет и пет години, още не разбира напълно употребата на разговорната форма, за разлика от книжовната, която е овладял. Идиомите и метафорите често му убягват. Веднъж ми каза, че августовската вечер е „гореща като три жабешки бутчета в тиган“ — сравнение, което ме накара да мигам в недоумение цели два дни.

Боби отново погледна през витража и огледа света на дневна светлина, после насочи вниманието си към нас.

— Когато Джуди се съвзела от хлороформа, близнаците Аарон и Ансън били изчезнали.

— Двама похитители изведнъж започват да крадат деца в една и съща нощ? — недоверчиво попитах аз.

— В Мунлайт Бей няма случайни съвпадения — обади се Саша.

— Лошо за нас и още по-лошо за Джими — промърморих. — Щом нямаме работа с обикновени извратени типове, тогава похитителите са тласкани от извратени потребности, които може би нямат нищо общо с ненормалната психика, описана в книгите, защото са много по-ненормални. Променят се и това ги кара да вършат злодеяния.

— Или деградират в чудовища — добави Боби. — Похитителят е оставил рисунка на леглото на близнаците.

— Врана? — предположи Саша.

— Чарли го нарече гарван. Все едно. Гарван, кацнал на камък и разперил криле, сякаш ще литне. Не е в същата поза като на първата рисунка. Но посланието е същото. „Дел Стюарт ще бъде мой слуга в ада.“

— Дел има ли представа какво означава това? — попитах аз.

— Според Чарли няма. Но мисли, че Дел познава похитителя както Джуди го е описала. Може би затова онзи тип й е позволил да го види. Искал е Дел да знае кой е.

— Но щом го познава, той ще съобщи на ченгетата и с похитителя е свършено — рекох аз.

— Чарли твърди, че Дел не им е казал — отговори Боби.

— Децата му са отвлечени, а той крие информация от полицията? — В гласа на Саша прозвуча недоумение и възмущение.

— Забъркан е в кашата в Уайвърн — обясних. — Вероятно трябва да държи устата си затворена за самоличността на похитителя, докато получи разрешение от шефа си да каже на ченгетата.

— Ако децата бяха мои, щях да наруша правилата — рече Саша.

Попитах Боби дали Джена Уинг има представа какво представлява рисунката на враната и посланието под възглавницата на Джими, но тя не знаела нищо.

— Чух и друго — добави Боби — и това прави нещата още по-загадъчни.

— Какво?

— Чарли каза, че преди две седмици училищната лекарка и представители на общинското здравеопазване извършили ежегодния преглед на децата в града. Обичайните прегледи на зрението, слуха и белите дробове. Но този път взели и кръвни проби.

Саша се намръщи.

— Взели са кръв от толкова много деца?

— Няколко медицински сестри били на мнение, че трябва да се иска разрешение от родителите. Шефът на представителите на здравеопазването отхвърлил тази идея, като казал, че в околността има случаи на хепатит, който може да се превърне в епидемия, затова взимат профилактични мерки.

И аз, и Саша се досетихме до какъв извод е стигнал Боби. Тя обви ръце около себе си, сякаш й стана студено.

— Не са преглеждали децата за хепатит, а за ретровируса.

— За да видят доколко е разпространен в града — добавих.

Боби бе стигнал до още по-обезпокоително заключение.

— Знаем, че великите мозъци денонощно изгарят сиво вещество, търсейки лек, нали?

— Чак ушите им пушат — съгласих се.

— Ами ако са открили, че малък процент от заразените хора имат естествена защита срещу ретровируса?

— Вероятно в някои хора микроорганизмът не може да „разтовари“ генетичния материал, който носи — предположи Саша.

Боби сви рамене.

— Или имат някакви други защитни сили. Сигурно искат да изследват онези, които са имунизирани.

Догади ми се от насоката, в която се развиваха нещата.

— Джими Уинг, близнаците Стюарт… Може би кръвните им проби са показали, че имат онова антитяло, ензим или механизъм?

Саша отказваше да мисли като нас.

— Децата не са им необходими за научно изследване. Само кръвните проби. На всеки няколко седмици.

Припомняйки си с нежелание, че това бяха хората, с които някога майка ми бе работила, казах:

— Но ако нямат морални задръжки, щом и преди са използвали хора, например осъдени на смърт затворници, тогава е много по-лесно да отвличат деца.

— По-малко ще обясняват — съгласи се Боби. — Няма начин родителите да не сътрудничат.

Саша изтърси дума, която за пръв път я чувах да употребява.

— В двигателите на колите и самолетите има инженерен термин, нещо, наречено тест за пределна издръжливост — каза Боби.

— Досещам се накъде биеш. Да, убеден съм, че и в биологичните изследвания има подобно нещо. Проверка на организма, за да се види доколко ще издържи на едно или друго, преди да се самоунищожи.

Саша повтори същата дума и се обърна с гръб към нас, сякаш обсъждането на този въпрос я изпълваше с погнуса.

— Може би един бърз начин да разберат защо определен обект — някое от онези деца — има имунитет срещу вируса, е да го заразят с огромни дози от него и да изучават реакцията на имунната система — добави Боби.

— Докато накрая го убият? Ей така? — гневно попита Саша и отново се обърна към нас. Красивото й лице беше толкова пребледняло, че приличаше на лице на клоун.

— Да, докато накрая го убият — потвърдих.

— Не знаем дали правят това — каза Боби в опит да утеши Саша. — Нищо не знаем. Това е само теория.

— Но какво общо има враната със случилото се? — попитах.

Тримата се спогледахме.

Никой от нас не знаеше отговора на този въпрос.

Боби отново надникна подозрително през витража.

— Какво има, братко? — попитах. — Пица ли си поръчал?

— Не, но градът гъмжи от съмнителни типове. Като онези зомбита, които видяхме снощи, докато се връщахме от Уайвърн. Личностите с мъртвешките очи в седана. Видях и други. Имам чувството, че настъпва нещо свръхчудовищно.

— По-страховито от края на света?

Той ме погледна учудено, после се ухили.

— Имаш право. Не може да има по-лошо от това. Накъде можем да вървим, освен нагоре?

— Встрани — мрачно каза Саша. — От един ад в друг.

— Разбирам защо я обичаш — обърна се Боби към мен.

— Тя е моето слънчице.

— Захарче — добави той.

— Шейсет килограма сладък мед — допълних.

— Мисля да си легна — каза Саша. — Освен ако нямаш още лоши новини, за да ме разсъниш, Боби.

Той поклати глава.

— Това беше най-доброто, което можах да направя — рече и си тръгна.

Заключих вратата и го наблюдавах през цветните стъкла как се качи в джипа и потегли.

Раздялата с приятел винаги ме изнервя.

Може би съм придирчив и страдам от невроза и параноя. Но при дадените обстоятелства, ако не бях придирчив и не страдах от невроза и параноя, очевидно щях да съм психопат.

Ако винаги съзнаваме факта, че хората, които обичаме, са смъртни и животът им виси на косъм, може би ще бъдем по-мили с тях и по-благодарни за обичта и приятелството им.

Със Саша се качихме в спалнята. Легнахме един до друг в мрака, хванахме се за ръце и дълго мълчахме.

Бяхме уплашени. Страхувахме се за Орсън, за Джими, за близнаците Стюарт, за себе си. Чувствахме се нищожни. Безпомощни.

Точно когато помислих, че се е унесла в дрямка, тя промълви:

— Изобщо не ме познаваш, Снежко.

— Познавам сърцето ти. Това ми е достатъчно.

— Никога не съм ти разказвала за моето семейство, за миналото ми, коя съм и какво съм правила, преди да постъпя в Кей Би Ей Уай.

— Сега ли ще говориш за това?

— Не.

— Добре. Защото съм капнал от умора.

— Неандерталец.

— Всички вие, кроманьонците, се мислите за висши същества.

Тя замълча, после каза:

— Може би никога не ще говоря за миналото.

— Имаш предвид вчера ли?

— Наистина не искаш да знаеш, нали?

— Обичам те такава, каквато си. Сигурен съм, че бих те обичал и такава, каквато си била.

— Май не изпитваш предразсъдъци към никого.

— Аз съм светец.

— Говоря сериозно.

— И аз. Светец съм.

— Задник.

— По-добре не говори така за един светец.

— Ти си единственият ми познат, който преценява хората по постъпките им. И им прощава, ако сгрешат.

— Е, аз и Исус.

— Неандерталец.

— Внимавай — предупредих я. — Не рискувай да си навлечеш Божието наказание. Мълнии. Казан с врящ катран. Напаст от скакалци. Дъжд от жаби. Хемороиди.

— Смущавам те, нали?

— Да.

— Точно това е разликата, която те прави специален, Крис. Не пигментната ксеродермия.

Не казах нищо.

— Отчаяно търсиш някаква остроумна забележка, която отново ще ме накара да те нарека задник.

— Или поне неандерталец.

— Именно това ти е различното. Приятни сънища. — Пусна ръката ми и се обърна на другата страна.

— Обичам те, Гудал.

— И аз те обичам, Снежко.

Въпреки щорите и пердетата, в краищата на прозорците се прокрадваше бледа светлина. Дори облачното небе тази сутрин беше красиво. Изгарях от желание да изляза навън, да застана под него и да търся очертанията на лица, форми и животни в облаците. Копнеех да бъда свободен.

— Гудал? — обадих се тихо.

— Хм?

— За миналото ти.

— Да?

— Не си била проститутка, нали?

— Задник.

Въздъхнах доволно и затворих очи.

Бях притеснен за Орсън и за трите изчезнали деца и не очаквах, че ще спя добре, но сънят ми беше дълбок като на невеж неандерталец.

Когато се събудих пет часа по-късно, Саша не беше в леглото. Облякох се и отидох да я търся.

В кухнята имаше бележка, прикрепена с магнит към вратата на хладилника.

Излизам по работа. Няма да се бавя. За бога, не яж за закуска палачинки с лютив сос. Хапни овесени ядки.

С.

Докато палачинките се затопляха във фурната, отидох в трапезарията, където сега е музикалната стая на Саша. Тъй като се храним в кухнята, ние преместихме масата и столовете в гаража и сложихме в трапезарията нейната йоника, електронния й синтезатор, саксофона, кларинета, флейтата, двете китари — електрическа и акустична — виолончелото и столчето, статива и масичката за композиране.

По подобен начин превърнахме кабинета на долния етаж в гимнастически салон. Велосипед на стенд, уред за гребане, гири и гимнастически дюшеци. Саша се занимава с хомеопатична медицина и лавиците за книги са отрупани с шишенца с витамини, минерали, билки и — доколкото знам — стрито на прах крило от прилеп, помада от очи на жаба и мармалад от черен дроб на игуана.

Книгите от колекцията й са разпръснати из цялата къща.

Тя има много страсти — готвене, музика, спорт, книги и мен. Това са страстите, за които знам. Никога не бих я помолил да ги подреди по важност. Не защото се страхувам, че ще бъда на пето място. Щастлив съм, че изобщо влизам в класацията.

Обиколих трапезарията, докосвайки китарите и виолончелото. Накрая взех саксофона и изсвирих няколко ноти. Саша ме учи да свиря. Не твърдя, че ме бива, но напредвам.

Всъщност не взех саксофона, за да се упражнявам. Може и да ви се стори романтично или извратено, но исках да долепя устни до мястото, което бе докосвала тя. Аз съм или Ромео, или Ханибал Лектър. Вие преценете.

Изядох три големи палачинки с лютив сос и прокарах всичко с леденостудена пепси-кола. Ако живея достатъчно дълго и метаболизмът ми не се обърне срещу мен, един ден може да съжалявам, че не съм се научил да ям поради друга причина, освен заради чистото удоволствие от храната. Но в момента съм в онази безгрижна възраст, когато не мога да напълнея.

Качих се на горния етаж и седнах на бюрото в спалнята за гости, която сега е мой кабинет. Няколко минути гледах снимките на мама и татко. Нейното лице сияеше от доброта и интелигентност, а неговото — от доброта и мъдрост.

Рядко съм виждал лицето си на силна светлина. Няколко пъти съм заставал пред огледало и не съм забелязвал в лицето си нищо забележително. Това ме безпокои. Как е възможно образите на родителите ми да сияят от добродетел, а моето да е загадъчно?

Дали огледалата, пред които те бяха заставали, ги бяха показвали загадъчни?

Мисля, че не.

Утешавам се с мисълта, че Саша ме обича — вероятно колкото обича готвенето и аеробиката. Не бих се осмелил да предположа, че ме цени колкото книгите и музиката. Макар че се надявам да е така.

Сред стотиците томове с поезия и справочници в кабинета има дебел латински речник. Потърсих думата „бира“.

Боби бе казал: „Carpe cerevisi“. Сграбчи бирата. Беше прав.

Приятели сме много отдавна и знам, че той никога не е учил латински. Бях трогнат. Очевидните усилия, които бе положил, за да ми се присмее, бяха знак за истинско приятелство.

Затворих речника и го сложих до книгата, която бях написал за живота си като дете на мрака. Произведението стана бестселър преди около четири години. Тогава мислех, че знам какъв е смисълът на живота ми. Още не бях разбрал, че майка ми, тласкана от яростна майчина любов и желание да ме освободи от заболяването, без да съзнава ме бе направила дете на Страшния съд.

Не бях отварял книгата от две години. Трябваше да е на една от лавиците зад бюрото. Предположих, че Саша я е разглеждала и не я е оставила на мястото й.

На бюрото имаше и декоративна тенекиена кутия, изрисувана с лица на кучета. В средата на капака са написани следните редове от Елизабет Барет Браунинг.

Нежно, не с презрение

на това куче ще изразя похвала и преклонение:

ще сложа на главата му ръка

и ще го благословя

сега и за вечни времена.

Тенекиената кутия е подарък от мама. Даде ми я в деня, когато доведе вкъщи Орсън. В нея държа специални бисквити, любимите на Орсън. От време на време му давам по няколко, но не за да го възнаградя за някой номер, който е научил, защото не го уча на номера, нито за да усъвършенствам дресировката му, защото Орсън не се нуждае от дресиране, а само защото вкусът на бисквитите го прави щастлив.

Когато майка ми доведе Орсън, аз нямах представа колко е специален. Тя запази тайната му. Подари ми кутията и каза:

— Знам, че ще обичаш кучето, Крис. Но когато се нуждае от съчувствие — а то непременно ще се нуждае, покажи му го. Неговият живот е не по-малко труден от твоя.

Тогава изтълкувах думите й в смисъл, че като нас и животните изпитват страх и страдат. Сега знам, че в тях се крие много по-дълбок смисъл.

Посегнах към кутията, за да проверя колко тежи, защото исках да бъда сигурен, че е пълна с бисквити за победоносното завръщане на Орсън. Ръката ми се разтрепери толкова силно, че не докоснах кутията.

Скръстих ръце на бюрото и се вторачих в побелелите си кокалчета. Внезапно осъзнах, че седя в същата поза като Лили Уинг.

Орсън. Джими. Аарон. Ансън. Имената им се виеха спираловидно в съзнанието ми, досущ остра като бръснач бодлива тел. Изчезналите момчета.

Чувствах се задължен към всички тях. Яростно чувство за дълг, което не бе изцяло необяснимо — с изключение на факта, че въпреки късмета да имам добри родители и приятели, самият аз бях изчезнало момче, докато един ден изляза от мрака на този свят и се появя на светлината на отвъдното.

Нетърпението обтегна нервите ми. По време на обикновени издирвания на изгубили се туристи, малки самолети, паднали в планински район, и лодки в морето, спасителните отряди работят от зазоряване до залез-слънце. Ние бяхме принудени да търсим нощем не само заради моята пигментна ксеродермия, но и заради необходимостта да измислим стратегия и да действаме тайно. Запитах се дали членовете на спасителните отряди поглеждаха часовниците си на всеки две минути, хапеха устни и се побъркваха от отчаяние, докато чакат изгрева. Още в дванайсет и четирийсет и пет вече поглеждах часовника си, устните ми бяха изпохапани от притеснение и отчасти бях изгубил разсъдъка си.

Малко преди един вече бях на път напълно да се побъркам. В този момент на вратата се позвъни.

Взех глока и слязох долу. През витража видях, че на прага стои Боби. Беше се обърнал към улицата, сякаш търсеше патрулна кола.

Той влезе и затворих вратата след него.

— Страхотна риза.

Боби бе облякъл друга от хавайските си ризи — с вулканичен пейзаж в червено и сиво и сини папрати, която му стоеше много добре в съчетание с черния пуловер.

— Произведена от Йолани — добавих. — С копчета от кокосов орех. 1955 година.

Вместо да подхвърли нещо за ерудицията ми, той тръгна към кухнята и каза:

— Пак видях Чарли Дей.

Кухнята бе осветена само от пепелявото лице на деня, притискащо се до стъклата с щори, от дигиталния часовник на готварската печка и от две дебели свещи, сложени на масата.

— Още едно дете е изчезнало — рече Боби.

Ръцете ми отново се разтрепериха, оставих глока на масата.

— Кое?

Боби извади бутилка „Планинска роса“ от хладилника, където стандартното осветление бе заменено с нисковолтова крушка с розов оттенък, и отговори:

— Уенди Дулсинея.

— О — възкликнах аз. Исках да кажа още нещо, но не бях в състояние да говоря.

Мери, майката на Уенди, е шест години по-голяма от мен. Когато бях на тринайсет, родителите ми й плащаха, за да ми преподава уроци по пиано и бях влюбен в нея. По онова време се заблуждавах, че един ден ще мога да свиря рокендрол като Джери Лий Луис. Лека-полека родителите ми и Мери осъзнаха истината и ме убедиха, че вероятността да стана добър пианист е неизмеримо по-малка от вероятността да се издигна в небето и да полетя като птица.

— Уенди е на седем години — продължи Боби. — Мери я повела на училище. Изкарала колата на заден ход от алеята пред къщата, после се сетила, че е забравила нещо и отишла да го вземе. Върнала се след две минути, но колата била изчезнала заедно с Уенди.

— И никой не е видял нищо?

Боби надигна шишето „Планинска роса“. В напитката имаше достатъчно захар, за да му навлече диабетична кома, и достатъчно кофеин, за да държи буден шофьор на камион в разстояние от хиляда километра. Приятелят ми явно се зареждаше с енергия за предстоящото изпитание.

— Никой не е видял, нито е чул нищо — потвърди той. — Квартал на слепите и глухите. Понякога си мисля, че наоколо броди нещо по-заразно от ретровируса на майка ти. Тук има епидемия от грип, от който ослепяват, оглушават, онемяват и изгубват обонянието си. Както и да е. Ченгетата намерили колата на Мери, изоставена на уличката зад Найн Палмс Плаза.

Найн Палмс беше търговски център, който загуби всичките си клиенти, когато Форт Уайвърн затвори и отнесе със себе си милиардите долари, вливащи се в икономиката на страната. Сега прозорците на Найн Палмс са заковани с дъски, бурени растат в пукнатините на асфалтирания паркинг и шест от палмите, дали името му, са изсъхнали, пожълтели и толкова безжизнени, че са изоставени дори от дървесните плъхове.

Хората от търговската камара обичат да наричат Мунлайт Бей „бижуто на централното крайбрежие“. Градът си остава очарователен — изящна архитектура и красиви улици с дървета от двете страни — но икономическите последствия от затварянето на Уайвърн се виждат навсякъде. Бижуто не блести ярко както преди.

— Претърсили са всички празни магазини в Найн Палмс — продължи Боби. — Страхували се, че ще намерят трупа на Уенди, но не открили нищо.

— Уенди е жива.

Боби ме погледна състрадателно.

— Всички деца са живи — настоях. — Трябва да са живи.

Вече не разсъждавах логично, а се уповавах на вярата си в чудеса.

— И още една врана — добави Боби. — Мери я нарече кос. Била оставена на седалката на колата. На рисунката птицата връхлита върху жертва.

— Има ли послание?

— „Джордж Дулсинея ще бъде мой слуга в ада.“

Съпругът на Мери се казваше Франк Дулсинея.

— Кой е Джордж, по дяволите?

— Дядото на Франк. Починал е. Навремето е бил съдия в областния съд.

— Кога е починал?

— Преди петнайсет години.

Бях озадачен и отчаян.

— Ако похитителят отвлича деца, за да отмъщава, какъв е смисълът да отмъкне Уенди, за да си разчисти сметките с човек, починал преди петнайсет години? Прадядото на Уенди е умрял много преди тя да бъде родена. Джордж дори не я е виждал. Как може да изпитваш удоволствие, отмъщавайки на мъртвец?

— Може би има смисъл, ако си напълно откачен.

— Вероятно.

— А може би цялата история с враната е само прикритие, за да накара всички да мислят, че децата са отвлечени от перверзен тип, а всъщност да са затворени в някоя лаборатория.

— Може би, може би. Не си сигурен, нали?

Той сви рамене.

— Не търси мъдрост от мен. Аз съм само сърфист. Онзи убиец, за когото спомена, човекът от новините. Той оставя ли рисунки на врани?

— Не съм чел за такова нещо.

— Серийните убийци понякога не оставят ли разни неща на местопрестъплението?

— Да. Наричат ги „подписи“.

Погледнах часовника си. Слънцето щеше да залезе след пет часа. Дотогава щяхме да сме готови да отидем в Уайвърн. Дори да не бяхме готови, пак щяхме да отидем.