Дийн Кунц
Сграбчи нощта (17)

16

Вървях по тясната пътека в двора, където уханието на жасмин беше благовонно като тамян, и се притеснявах как да вдъхна на Лили мъничко от новооткритата ми надежда, че синът й ще бъде намерен жив и невредим. Нямах какво да й кажа в подкрепа на това оптимистично заключение. Всъщност ако й разкажех съвсем малко от онова, което с Боби бяхме видели в Уайвърн, Лили щеше да загуби всякаква надежда.

През прозорците на кухнята мъждукаше слаба светлина на свещи.

Саша ни чакаше на стъпалата на верандата. Сигурно бе излязла, когато бе чула, че джипът спира зад гаража.

Образът на Саша, който пазя във въображението си, е идеализиран. Въпреки това, когато я видя, ми се струва по-хубава и от най-прекрасния спомен. Зрението ми е приспособено към тъмнината, но осветлението беше толкова оскъдно, че не виждах сивите й, ясни очи, махагоновия оттенък на косите и осеяната с лунички кожа. Но независимо от това тя излъчваше сияние.

Прегърнахме се и Саша прошепна:

— Здравей, Снежко.

— Здравей.

— Какво става с Джими?

— Още не сме го намерили. И Орсън изчезна.

Тя се притисна до мен.

— В Уайвърн ли?

— Да.

Саша ме целуна по бузата.

— Орсън може да се грижи за себе си.

— Ще отидем пак.

— Точно така. И аз ще дойда с вас.

Красотата на Саша не е само физическа. Лицето й изразява мъдрост, състрадание, смелост и гордост. Духовната й красота ме крепи в моменти на страх и отчаяние, както истината поддържа свещеника по време на мъченичество. Не съзирам нищо богохулствено, като сравнявам благосклонността на Саша с Божията милост, защото едното е отражение на другото. Безкористната любов, която даваме на другите до степента да бъдем готови да жертваме живота си за тях — както със Саша бихме сторили — е доказателство, че човешките същества не са само зверове, действащи в името на личен интерес. В себе си носим божествена искра и ако го осъзнаем това, животът ни ще има достойнство, смисъл и надежда. В Саша тази искра е ярка, но вместо да наранява, ме лекува.

Тя прегърна Боби и прошепна:

— По-добре да се махаме оттук. Лили е адски изнервена.

— И аз — измърмори той.

Боби подпря пушката си на верандата. Револверът „Смит и Уесън“ беше затъкнат в колана му, скрит под хавайската риза.

Саша носеше сини джинси, пуловер и джинсово яке. Когато се прегърнахме, усетих дръжката на револвера в кобура под мишницата й.

Аз пък имах деветмилиметров глок.

Ако беше уязвим на огнестрелно оръжие, ретровирусът на майка ми щеше да си намери майстора в наше лице. Краят на света щеше да бъде отменен и щяхме да се веселим на плажа.

— Ченгетата? — попитах аз.

— Бяха тук, но си тръгнаха — отговори Саша.

— Мануел? — попитах аз, имайки предвид Мануел Рамирес, сегашния шеф на полицията, който ми беше приятел, преди хората в Уайвърн да го принудят да им сътрудничи.

— Да. Призля му, като ме видя да влизам.

Саша ни заведе в кухнята, където цареше такава тишина, че тихите ни стъпки отекнаха като танц с дървени обувки в параклис. Мъката на Лили тегнеше като покров над скромната къща, сякаш Джими вече бе намерен мъртъв.

Заради заболяването ми единствената светлина идваше от дигиталния часовник на печката, от синкавия пламък на газта под чайника на един от котлоните и от две дебели жълти свещи на масата в кухнята. Восъкът излъчваше ухание на ванилия — неуместно празничен при тези тъжни обстоятелства.

Масата беше до прозореца. Имаше място за три стола. Лили седеше на стола срещу мен.

Боби остана до вратата да наблюдава задния двор, а Саша се приближи до печката да вземе чайника.

Издърпах стол и се настаних срещу Лили. Свещите бяха между нас и ги отместих.

— Язовецо — подхвърлих аз.

Челото й беше намръщено, очите присвити, а устните стиснати. Наблюдаваше преплетените си пръсти толкова съсредоточено, сякаш се опитваше да разгадае съдбата на детето си по заострените очертания на кокалчетата, в разположението на костите, вените и луничките, все едно гледаше на таро.

— Няма да се откажа от търсенето — уверих я.

От унилото ми изражение тя вече се бе досетила, че не съм открил сина й и не обърна внимание на думите ми.

— Ще съберем сили, ще повикаме още хора, ще отидем пак и ще го намерим — безразсъдно обещах.

Лили най-сетне вдигна глава и ме погледна в очите. Нощта я бе състарила безмилостно. Дори на светлината на свещите изглеждаше съсипана и изтощена, а русите й коси сякаш бяха побелели. Сините очи, някога лъчезарни, весели и игриви, сега бяха помръкнали от тъга, скръб и гняв.

— Телефонът ми не работи — промълви с безизразен и тих глас.

Хладнокръвното й поведение контрастираше с чувствата, които очите й изразяваха.

— Телефонът ли?

Отначало предположих, че е загубила разсъдъка си от страха.

— Ченгетата си тръгнаха и реших да се обадя на мама. Тя се омъжи повторно, след като татко почина. Три години след смъртта му. Живее в Сан Диего. Не успях да довърша разговора. Намеси се телефонистката и каза, че линията е прекъсната. Временно. Имало повреда. Излъга.

Бях поразен от странния и крайно нехарактерен за нея начин на изразяване — кратки, накъсани изречения и отривист ритъм. Изглежда, беше в състояние да говори само като се съсредоточаваше върху малки групи от думи и сбити откъслеци от информация, сякаш се страхуваше, че ако произнесе по-дълго изречение, гласът ще й измени и насъбралите се чувства ще се отприщят и ще я принудят да избухне в неудържими сълзи и несвързан говор.

— Откъде знаеш, че е излъгала?

— Дори не беше истинска телефонистка. Личеше. Гласът. Тонът. Всички говорят еднакво. Обучени са. Не беше телефонистка.

Движенията на очите й съответстваха на ритъма на речта. Често ме поглеждаше, но всеки път отместваше очи. Обременен от чувството за вина и безсилието да й помогна, предположих, че не желае да ме гледа, защото се бях провалил. Не можеше да се съсредоточи върху нищо за повече от секунда-две, вероятно защото всеки предмет в кухнята предизвикваше спомени за Джими, които биха сломили самообладанието й.

— После опитах да се обадя на майката на Бен, покойния ми съпруг. Тя живее тук. Телефонът не издаваше звук. И сега не работи.

От отсрещния ъгъл на кухнята се разнесе звън на порцелан, после дрънчене на лъжици. Саша наливаше чай.

— И ченгетата не бяха ченгета — добави Лили. — Приличаха на ченгета. Униформи. Значки. Пистолети. Хора, които съм познавала цял живот. Мануел. Прилича на Мануел, но не се държи като него.

— Какво беше различното?

— Зададоха му няколко въпроса. Записаха някои неща. Направиха гипсова отливка на отпечатъците от стъпки. Пред прозореца на Джими. Провериха за отпечатъци от пръсти, но не навсякъде, където трябваше. Не бяха истински. Действаха повърхностно. Дори не намериха враната.

— Врана?

— Не ги интересуваше — продължи тя, сякаш не чу въпроса ми, опитвайки се да проумее безразличието на полицаите. — Лу, свекърът ми, навремето беше ченге. Работеше много съвестно. Държеше да изясни всичко. Но какво общо има той с това? Лу беше добро ченге. Отзивчив. Не като… тях.

Обърнах се към Саша, за да потърся обяснение за враната и за Луис Уинг. Тя кимна, което означаваше, че е разбрала и ще ми разкаже по-късно, ако изпадналата в шок Лили не е в състояние да го стори.

— Полицаите трябва да са независими и безпристрастни, за да вършат добре работата си.

— Не става дума за това. Те ще търсят Джими. Ще разследват. Ще се опитат. Поне така мисля. Но освен всичко те ме… манипулираха.

— Манипулираха?

— Казаха ми да не споменавам нищо. Пред никого. Двайсет и четири часа. Приказките излагали на риск разследването. Отвличанията на деца плашели хората. Предизвиквали паника. Полицейските телефони прегаряли. Прекарвали цялото си време да успокояват хората. Не можели да използват всички ресурси за издирването на Джими. Глупости. Не съм тъпачка. Разстроена съм, но не съм глупава. — Лили едва не загуби самообладание. Пое дълбоко въздух и довърши мисълта си със същия овладян, монотонен глас. — Искат да ми затворят устата. За двайсет и четири часа. Само не знам защо.

Разбирах защо Мануел я кара да мълчи. Трябваше му време да реши дали това е обикновено престъпление или е свързано със случилото се в Уайвърн, защото полагаше усилия да потули второто. Рамирес се надяваше, че похитителят е психопат, педофил, сатанист, или някой, който има зъб на Лили. Но извършителят можеше да е от променящите се, човек, чиято ДНК е толкова объркана от агресивното влияние на ретровируса, че психиката му дегенерира и чувството му за човечност се разтапя в киселина от неприсъщи за него пориви, потребности и непреодолими импулси, по-тъмни и странни дори от най-низшите животински страсти. Или може би имаше друга връзка с Уайвърн, защото напоследък всичко лошо в Мунлайт Бей водеше началото си от онези обитавани от призраци територии отвъд оградата от вериги и бодлива тел.

Ако беше от променящите се, похитителят на Джими никога нямаше да бъде съден. Хванеха ли го, щяха да го заведат в дълбоко скритите генетични лаборатории във Форт Уайвърн или да го закарат в подобно и също така секретно съоръжение някъде другаде, за да го изследват и подлагат на експерименти, отчаяно търсейки лек. В такъв случай върху Лили щеше да бъде упражнен натиск да приеме официално съчинена история за случилото се със сина й. Ако не успееха да я убедят и сплашат, щяха да я убият или да я затворят в психиатричното отделение на болница „Милосърдие“ в името на националната сигурност и общественото благополучие, макар че всъщност щеше да бъде пожертвана без друга причина, освен да предпази политическите величия, които ни бяха довели до това положение.

Саша се приближи до масата и сложи пред Лили чаша чай. В чинийката имаше резенче лимон. После остави захарница и каничка със сметана от същия порцеланов сервиз, както и сребърна лъжичка.

Вместо да ни върнат в реалността, тези детайли придадоха призрачна атмосфера на обстановката.

Лили явно бе поискала чай, но сега едва ли съзнаваше, че чашата е пред нея. Силата на потисканите й чувства нарастваше толкова видимо, че нямаше задълго да запази хладнокръвие, но когато отново заговори, тонът й беше непроменен:

— Телефонът не работи. Добре. Ами ако отида с колата до свекърва ми? Да й кажа за Джими. Дали ще ме спрат по пътя? Да ме посъветват да мълча. За Джими. И ако не ги послушам? Ако не мълча?

— Какво ти каза Саша? — попитах.

Лили се вторачи в очите ми, сетне отмести поглед.

— Каза само, че в Уайвърн се е случило нещо. Странно. Лошо. Засяга всички нас. Целият Мунлайт Бей. Опитват се да го потулят. И това може да обясни изчезването на Джими.

— Това ли е всичко? — обърнах се аз към Саша, която се бе оттеглила в отсрещния ъгъл на кухнята.

— Няма ли да е в по-голяма опасност, ако знае повече? — попита Саша.

— Определено — отговори Боби.

Имайки предвид силното безпокойство на Лили, аз се съгласих, че не е разумно да й казваме всички подробности. Ако разбереше за апокалиптичната заплаха, тегнеща над нас и над цялото човечество, можеше да изгуби и последната си отчаяна надежда отново да види момченцето си живо. Не исках да бъда онзи, който ще й отнеме остатъците от упованието.

Освен това видях, че отвъд прозорците в кухнята просветлява. Зракът, предшестващ зората, беше толкова блед, че човек, който не притежаваше моя изострен усет към сенките на мрака, нямаше да го забележи. Нямахме време. Скоро трябваше да се скрия от слънцето и предпочитах да го направя в дома си.

— Трябва да знам — заяви Лили. — Всичко.

— Да — съгласих се.

— Всичко.

— Но сега няма достатъчно време.

— Страх ме е — прошепна тя.

Отместих чашата й и протегнах ръце.

— Не си сама.

Тя погледна ръцете ми, но не ги докосна, защото вероятно се боеше, че при допира ще загуби контрол върху чувствата си.

— После ще ти разкажа всичко. Сега няма да ти помогне. Но… ако онзи, който е отвлякъл Джими, няма нищо общо с… бъркотията в Уайвърн, Мануел ще се опита да доведе сина ти. Сигурен съм. Но свързано ли е с Уайвърн, не може да имаш доверие никому. Тогава всичко зависи от нас. И трябва да предположим, че е така.

— Толкова е зловещо.

— Да.

— И безумно.

— Да.

— Толкова зловещо — повтори Лили. Гласът й ставаше все по-неестествен. Усилието да запази спокойствие изкриви лицето й.

Не можех да я гледам как страда, но не отместих поглед от нея. Исках да види в очите ми всеотдайност и да намери малко утеха.

— Трябва да останеш тук — казах, — за да знаем къде си, ако… когато намерим Джими.

— На какво се надявате? — с разтреперан глас попита тя. — Вие срещу… кого? Полицията? Армията? Правителството? Вие срещу всички тях?

— Положението не е безнадеждно. Няма нищо безнадеждно на този свят — освен ако не искаме да е така. Но, Лили… трябва да стоиш тук. Ако отвличането не е свързано с Уайвърн, полицията ще се нуждае от помощта ти. Или да ти донесе добра вест. Дори полицията.

— Но не трябва да си сама — каза Саша.

— Ще доведа Джена — рече Боби. Джена беше свекървата на Лили. — Искаш ли?

Тя кимна.

Явно нямаше да стисне ръцете ми, затова ги скръстих на масата.

— Попита какво могат да ти направят, ако решиш да не мълчиш и да не играеш по свирката им. Всичко. Ето това могат да направят. — Поколебах се, сетне добавих: — Не знам къде е отивала майка ми в деня, когато почина. Шофирала е извън града. Може би, за да съобщи на медиите за конспирацията. Защото е знаела какво се е случило в Уайвърн. Майка ми така и не стигна до мястото, където е отивала. Същото ще се случи и с теб.

Очите й се разшириха.

— Катастрофата.

— Не е било катастрофа.

За пръв път, откакто бях седнал срещу нея, Лили ме погледна в очите.

— Майка ти. Генетика. Нейната професия. Ето как си научил всичко.

Не се възползвах от възможността да й разкажа повече. Страхувах се, защото щеше да стигне до правилния извод, че майка ми е била сред хората, виновни за случилото се в Уайвърн. И ако отвличането на Джими беше свързано с потулването на тази история, Лили можеше да стигне до следващото логично заключение, че синът й е в опасност като пряко последствие от работата на майка ми. И докато това сигурно беше вярно, тя можеше да прескочи във владенията на нелогичното и да предположи, че съм един от конспираторите, от враговете и да се отдръпне от мен. Каквото и да бе направила майка ми, бях приятел на Лили и най-голямата й надежда да намери детето си.

— Най-добрият ти шанс е да се довериш на мен, Боби и Саша. Довери ни се.

— Нищо не мога да направя. Нищо — огорчено промълви тя.

Изкривеното й лице се промени, макар да не се отпусна от облекчение, че може да сподели бремето си с приятели. Вместо това чертите й се стегнаха във възел от гняв, когато я завладя отчайващо и същевременно вбесяващо чувство за безсилие.

Когато преди три години съпругът й Бен почина, Лили напусна работата си като учителка, защото не можеше да издържа Джими с този доход. Рискува, използва застраховката живот и отвори магазин за сувенири в района на пристанището, посещаван от туристи. За да превъзмогне самотата и скръбта, запълваше свободното си време с Джими и се самообразоваше. Научи се да реди плочки и направи пътеки около къщата си, издигна ограда от колчета, пребоядиса шкафчетата в кухнята и стана първокласна градинарка. Градината й беше най-хубавата в квартала. Лили свикна да се грижи за себе си. Дори в нещастието си остана оптимистка и се бореше с живота, без да се смята за жертва.

Но сега вероятно за пръв път през живота си се чувстваше напълно безпомощна, изправена пред сили, на които не можеше да се противопостави и дори не разбираше. Този път самоупованието не беше достатъчно. Нещо повече, не можеше да предприеме нищо. Не й беше присъщо да се прави на жертва, затова не можеше да намери утеха и в самосъжалението. Можеше само да чака да намерят Джими жив. Или мъртъв. Или вероятно най-лошото — да чака цял живот, без да знае какво се е случило с него. И именно поради тази непоносима безпомощност Лили се измъчваше от гняв, ужас и скръб.

Най-сетне отпусна пръсти.

Очите й се замъглиха от сълзи, които се мъчеше да не пролее.

Протегнах ръце към нея, но тя закри лице и ридаейки, каза:

— О, Крис, колко ме е срам.

Не знаех дали се срамува от безпомощността си, или защото е загубила контрол.

Заобиколих масата и понечих да я прегърна.

Тя се възпротиви за миг, после стана и се отпусна в обятията ми. Притисна лице до рамото ми и с дрезгав от терзания глас рече:

— Бях толкова… О, боже… Бях толкова жестока с теб.

— Не, Язовецо — прошепнах изумен и объркан. — Не е така.

— Не ми достигна… смелост.

Трепереше, сякаш бе обзета от треска. Заекваше и зъбите й тракаха. Беше се вкопчила в мен с отчаянието на изгубило се и уплашено дете.

Притиснах я до себе си. Останах безмълвен, защото болката й ме пронизваше. Останах озадачен от думите й, макар че като се замислих, започнах да разбирам.

— Всичките ми големи приказки. — Думите й ставаха все по-неясни и неразбираеми от риданията и угризенията. — Само приказки. Но не… не можах… не можах. Казвах ти, че разликата няма значение за мен, но всъщност не беше така.

— Престани — прошепнах аз. — Всичко е наред.

— Ти си различен. И това имаше значение. Обърнах ти гръб. Но сега ти си тук, когато си ми нужен.

Боби излезе на верандата. Не разследваше подозрителен шум, нито се отдалечаваше, за да ни остави насаме. Безразличието му беше черупка, в която се криеше сантименталният Боби Халоуей.

Саша понечи да го последва. Погледна ме и поклатих глава, за да я насърча да остане.

Видимо изпитвайки неудобство, тя отново се залови да приготвя чай, за да замени недокоснатата чаша на Лили.

— Не си ми обръщала гръб. Никога — обърнах се към Лили.

Прегърнах я и пригладих косите й. Искаше ми се животът да не ни бе поднасял този момент, в който тя се чувстваше задължена да говори за болезнения проблем.

В продължение на четири години, откакто бяхме на шестнайсет, ние се надявахме да живеем заедно, но пораснахме. Преди всичко осъзнахме, че децата ни щяха да бъдат изложени на твърде висок риск от пигментна ксеродермия. Бях се примирил с ограничените си възможности, но не можех да си позволя да създам дете, обременено от заболяването ми. Пък и дори да се родеше здраво, то от малко щеше да остане без баща, защото нямаше голяма вероятност да оцелея след двайсетата си година. Щях да бъда доволен да живея с нея, без да имаме деца, но Лили искаше да има семейство — нещо, което беше естествено и правилно. И тя се бореше с неизбежността да остане млада вдовица и с ужасната перспектива за увеличаващите се физически и неврологични увреждания, които щяха да ме измъчват през последните години на живота ми — нечленоразделен говор, загуба на слуха, неконтролируемо треперене на главата и ръцете и дори шизофрения.

— И двамата знаехме, че трябва да скъсаме — добавих.

Беше вярно, защото макар и късно, бях осъзнал ужасното задължение, което щеше да тегне над плещите й в името на любовта.

Откровено казано, можех да я изкуша да се омъжи за мен и да я оставя да страда, докато постепенно се превръщам в инвалид, защото утехата и компанията й щяха да направят състоянието ми не толкова страшно и по-поносимо. Можеше да затворя очи пред факта, че щях да съсипя живота й, за да улесня своя. Не съм светец. Не съм безкористен. Лили предпазливо бе изразила първите си съмнения. Слушах я няколко седмици и с нежелание стигнах до прозрението, че въпреки готовността й да се жертва за мен, след смъртта ми любовта й неизбежно щеше да се превърне в омраза и справедливо огорчение. Тъй като няма да живея дълго, изпитвам силна и егоистична потребност онези, които са ме обичали, да запазят хубав спомен за мен. И съм достатъчно суетен, за да искам тези спомени да бъдат съхранени и изпълнени с обич и радост. Накрая разбрах, че заради самите нас трябва да се откажем от мечтата си да живеем заедно, инак рискувахме блянът да се превърне в кошмар.

И сега, докато я притисках в обятията си, осъзнах, че след като първа бе изразила съмнения за нашата връзка, тя се чувстваше виновна за раздялата ни. Когато престанахме да се срещаме и решихме да останем само приятели, копнежът ми по нея и меланхолията заради края на нашата мечта сигурно са били очевидни, защото не бях достатъчно добър да й ги спестя. Без да се замислям, бях изострил трънчето на вина в сърцето й и осем години по-късно трябваше да излекувам раната, която й бях причинил.

Исках да споделя всичко с нея, но тя не пожела да ме изслуша. По навик обвини себе си. С течение на годините се бе научила да намира мазохистична утеха във въображаемата си вина и сега не желаеше да се раздели с нея. Погрешно бях предполагал, че не иска да ме погледне в очите, защото не съм успял да намеря Джими. И аз като нея бях побързал да се измъчвам със самообвинения. Независимо дали го осъзнаваме или не, усещаме петното в душата си и използваме всички възможности, за да се опитаме да го изтрием с чувство за вина.

Държах в прегръдките си тази жена, увещавах я да не се самообвинява, опитвах се да я накарам да разбере, че съм суетен егоист и глупак и преди осем години едва не я бях убедил да пожертва бъдещето си заради мен. Едва ли не я увещавах да ме намрази. Това беше едно от най-трудните неща, които съм правил… защото докато я притисках до себе си и я утешавах, осъзнах колко много държа на нея и колко отчаяно искам да мисли само хубави неща за мен, макар че никога вече нямаше да бъдем влюбени.

— Постъпихме правилно. И двамата. Ако преди осем години не бяхме взели това решение, нямаше да срещнеш Бен, нито аз — Саша. Тези запознанства са ценни мигове в живота ни. Свещени.

— Обичам те, Крис.

— И аз те обичам.

— Не както някога те обичах.

— Знам.

— По друг начин.

— Знам.

— По-чисто.

— Не е необходимо да го казваш.

— Не защото се чувствам бунтарка или благородна, че те обичам с всичките ти проблеми. Не защото си различен. Обичам те заради онова, което си.

— Язовецо?

— Да?

Усмихнах се.

— Замълчи.

Тя издаде звук, наподобяващ по-скоро смях, отколкото ридание. Целуна ме по страната и седна. Бе изнемощяла от облекчение, но и от страх за изчезналия си син.

Саша донесе друга чаша чай. Лили хвана ръката й и я стисна.

— Чела ли си „Шумът на върбите“?

— Не познавах героите, докато не срещнах Крис — отговори Саша и дори на слабата и потрепваща светлина на свещите видях следите от сълзи по лицето й.

— Той ме наричаше Язовецо, защото винаги го защитавах. Но сега Крис е моят Язовец. И твоят.

— Ще намерим Джими — каза Саша, освобождавайки ме от ужасното бреме да повтарям това неосъществимо обещание.

— А враната? — попита Лили.

Саша извади от джоба си лист хартия от блокче за рисуване и го разгъна.

— След като те си тръгнаха, претърсих стаята на Джими. Бяха действали повърхностно. Помислих, че може да намерим нещо, което са пропуснали. Това беше под една от възглавниците.

Поднесох листа към светлината на свещите и видях рисунка с мастило на птица в полет. Отдолу имаше четливо написано съобщение: „Луис Уинг ще бъде мой слуга в ада“.

— Какво общо има това със свекъра ти? — попитах аз.

Лицето й помръкна.

— Не знам.

Боби влезе в кухнята.

— Трябва да тръгваме, братко.

Настъпването на зората вече беше видимо за всички. Слънцето още не се бе появило над хълмовете на изток, но нощта избледняваше от черно в пепелявосиво. Задният двор не представляваше пейзаж от черни сенки, а приличаше на графика с молив.

Показах на Боби рисунката на враната.

— Може би изчезването на Джими не е свързано с Уайвърн, а някой има зъб на Луис.

Боби разгледа птицата и съобщението, но явно не остана убеден, че похищението е само акт на отмъщение.

— Всичко е свързано с Уайвърн. По един или друг начин.

— Той се пенсионира преди четири години. Година преди Бен да почине.

— И преди нещо в Уайвърн да се обърка — отбеляза Саша. — Затова може би няма връзка.

— Има — настоя Боби и посочи враната. — Това е твърде странно, за да не е свързано с Уайвърн.

— Трябва да говорим със свекъра ти — казах аз.

Лили поклати глава.

— Невъзможно е. Той е в „Шорхейвън“.

— Старческият дом?

— През последните четири месеца получи три удара. След третия остана в кома. Не може да говори. Лекарите мислят, че не му остава много.

Отново погледнах рисунката и разбрах, че думите „твърде странно“ не се отнасят само за написаното на ръка изречение, а и за самата врана. Птицата имаше зловещо излъчване. Перата на крилете бяха настръхнали, човката беше отворена, сякаш птицата надаваше писък, ноктите бяха разперени и извити, а окото — макар само бяло кръгче — изглеждаше зловещо и гневно.

— Може ли да я взема? — обърнах се към Лили.

Тя кимна:

— Не искам да докосвам тази мръсотия.

Оставихме я с чашата чай и с надеждата, която, ако можеше да бъде измерена, щеше да бъде колкото капките от резенчето лимон в чинийката.

Докато слизахме по стъпалата на верандата, Саша каза:

— Боби, по-добре доведи Джена Уинг колкото е възможно по-скоро.

Подадох му рисунката на враната.

— Покажи й я. Попитай дали си спомня Луис да е работил върху… нещо, което би могло да обясни това.

Докато прекосявахме задния двор, Саша ме хвана за ръката.

— Кой пуска музиката, когато не си в радиото? — попитах я.

— Дуги Сасман.

— Господин Харли Дейвидсън, човекът-планина — рече Боби. — Каква музика харесва? Главозамайващ хеви метал ли?

— Валс — отвърна Саша. — Фокстрот, танго, румба, ча-ча. Предупредих го да се придържа към списъка с песните, който му дадох. Инак ще пуска само танцова музика. Знаеш ли, пада си по балните танци.

Боби отвори портата, спря, обърна се и недоверчиво се вторачи в Саша, после се обърна към мен:

— Знаеше ли тази подробност?

— Не.

— Бални танци ли?

— Печелил е награди — добави тя.

— Дуги ли? Та той прилича на фолксваген „костенурка“.

— На стария или на новия модел? — попитах.

— На новия — отвърна Боби.

— Едър е, но грациозен — каза Саша.

— Гъвкав е — допълних аз.

Онова, което с лекота ставаше с нас и ни сближаваше, отново се случваше. За пореден път изпаднахме в рутинното настроение или ритъм. Можеш да се справиш с всичко, дори с края на света, ако си сред приятели, които мислят като теб.

— Мислех, че Дуги виси в баровете за мотоциклетисти, не в балните зали.

— Два пъти седмично ходи в такъв бар, но само за разнообразие — поясни Саша.

— За разнообразие ли? — попита Боби.

— Обича да чупи глави.

— Че кой не обича — рече той.

— Дуги е адски способен тоноператор, кара „Харли“, сякаш се е родил на него, среща се със страхотни мадами, пред които мис Вселена бледнее, бие се с пияни мотористи за разнообразие и печели награди за бални танци. Струва ми се, че трябва да го вземем в Уайвърн, братко.

— Да. Най-голямата ми грижа е какво ще правим, ако там има състезание по танго.

— Точно така. Мислиш ли, че ще се съгласи? — обърна се Боби към Саша.

Тя кимна.

— Смятам, че Дуги винаги е готов за всичко.

Очаквах, че зад гаража ще видя полицейски патрул или кола без опознавателни знаци и навъсени представители на властта. Ала уличката беше пуста.

Бледосивата светлина на небето очертаваше хълмовете на изток. Ветрецът предизвика шепота на евкалиптовите дървета, сякаш ме предупреждаваше да бързам за вкъщи, преди утрото да ме е заварило навън.

— Дуги има татуировки — отбелязах.

— Да — рече Боби. — Има повече татуировки от пиян моряк с четири майки и десет съпруги.

— Ако имаш неприятности с огромен тип, изрисуван с татуировки, ще искаш Дуги да е на твоя страна — обърнах се към Саша.

— Основно правило за оцеляване — съгласи се Боби.

— Пише го във всички учебници по биология — добавих.

— И в Библията — рече той, сетне стреснат от някакво движение, насочи пушката, а аз извадих глока. Саша също измъкна револвера и тримата се обърнахме към предполагаемата заплаха. Приличахме на вманиачени параноици.

На двайсет крачки от нас, без да издават звук, за да се състезават с воя на вятъра, между стволовете на евкалиптовите дървета се появиха койоти. Идваха от каньона и вървяха през високите треви и между храстите.

Тези прерийни вълци, по-малки от обикновените, са красиви като всички останали от семейство кучета. Но дори в най-добронамерените си мигове, след като са ловували и яли до насита, когато играят или се припичат на слънце, пак изглеждат опасни и хищни. Ето защо едва ли биха вдъхновили производителите на плюшени играчки, а ако новият обитател на Белия дом избере койот за любимо животно, можем да бъдем сигурни, че Антихристът е сложил пръст на спусъка на ядреното оръжие.

Измъквайки се от каньона и движейки се между дърветата в уличката на пепелявата светлина на облачното утро, койотите изглеждаха постапокалиптични, досущ ловци от ада, останали от свят, отдавна преживял деня на Страшния съд. Жълтеникавите им очи светеха в мрака, ушите им бяха наострени, а челюстите им бяха застинали в безрадостна, озъбена усмивка. Приближиха се, скупчиха се и се обърнаха към нас, без да издават нито звук.

Обикновено койотите се движат в индийска нишка, но тези дойдоха разпръснати и щом излязоха на уличката, се наредиха един до друг. Не направих опит да ги преброя, но бяха повече от трийсет.

Можехме да се качим във форда на Саша и да затворим вратите, но усетихме, че всяко рязко движение или признак на страх ще предизвика ожесточена атака. Осмелихме се бавно да отстъпим крачка-две назад, докато гърбовете ни бяха отчасти защитени от спрелите превозни средства.

Нападенията на койоти срещу възрастни хора са редки. Дори на ловуващи двойки или в глутница койотите дебнат и следят човека само ако са гладни, защото поради засушаването броят на мишките, зайците и другите дребни гризачи е намалял. По-често отвличат малки деца, оставени без надзор в парка или в заден двор, граничещ с дивата пустош, но тези инциденти също са редки, особено като се имат предвид огромните територии, които човешките същества и койотите са населявали заедно в миналото.

Тревожеше ме мисълта не какво можеха да направят, а усещането, че не са обикновени койоти. Не очаквах да се държат като нормалните си събратя. Опасността се криеше в различието им.

Макар че главите им бяха обърнати към нас, нямах чувството, че вниманието им е насочено към нас. Унесено гледаха към нещо в далечината, макар че уличката беше тиха и безлюдна.

Изведнъж глутницата се раздвижи.

Въпреки че живеят на „семейства“, койотите са тласкани от лични потребности, прозрения и настроения. Независимостта им е очевидна, дори когато ловуват заедно. Но тази глутница се движеше с неестествена координираност, с инстинктивния синхрон на кръстосващи моретата пирани, все едно имаха една мисъл и една цел.

С прилепнали до черепите уши, с широко отворени челюсти, сякаш готови да захапят, с наведени глави, с настръхнала козина и с опашки, подвити между краката, койотите се втурнаха към нас, но се придържаха към източната страна на уличката. Повечето тичаха по асфалта, но някои бягаха в прахоляка досами каньона. Гледаха някъде покрай нас и право напред, съсредоточени върху плячка, невидима за човешкото око.

Нито Боби, нито аз понечихме да стреляме по глутницата, защото си спомнихме за държанието на ятото козодои в Уайвърн. Отначало птиците сякаш се бяха събрали със зловещо намерение, после все едно да празнуват и накрая единственият им импулс към насилие беше самоунищожението. Койотите не излъчваха мрачна атмосфера на тъга и отчаяние, каквато бях усетил при козодоите. Нямах чувството, че търсят крайно решение за треската, която ги бе обзела. По-скоро се намираха в опасност от някого или от нещо, но не и от нас.

Саша стискаше револвера с две ръце, докато глутницата минаваше покрай нас. Но когато животните започнаха да се изнизват, без да ни поглеждат с жълтите си очи и без да вият или да ръмжат, тя бавно отпусна оръжието.

Дъхът излизаше на облачета от устите им, а на светлината на първия зрак на зората хищниците изглеждаха като сътворени от ектоплазма. Ако не беше тупкането на лапи по асфалта и миризмата на мускус, щяха да приличат на призраци, тръгнали на последен лов в последните минути на тази изпълнена с духове нощ, преди отново да се върнат в дивите полета или долини, където ги чакаха техните разпадащи се кости.

Последните членове на глутницата минаха покрай нас и ние се обърнахме да гледаме забързалата се процесия. Смалиха се в далечината, преследвани от сивата светлина на изток, сякаш гонеха нощта по пътя й към хоризонта.

— Удивена съм — промълви Саша, цитирайки Пол Макартни. Освен че е дисководеща, тя пише и текстове за песни.

— Имам да ти разказвам много — рекох аз. — Тази нощ видяхме адски странни неща.

— Куп странни неща — увери я Боби.

Койотите се скриха от погледа ни и сякаш престанаха да съществуват, но подозирах, че са се спуснали в каньона, връщайки се във владенията, откъдето бяха дошли.

— Ще ги видим пак — предсказа Саша.

— Може би — промърморих.

— Със сигурност — убедено настоя тя. — И следващия път, когато се появят, ще бъдат в по-лошо настроение.

Боби извади патрона от пушката си.

— Слънцето изгрява.

Не биваше да тълкуваме думите му буквално, защото денят беше облачен. Безмилостното утро бавно смъкваше черната качулка на нощта и обръщаше към нас мъртвешки сивото си лице.

Гъстите облаци не ме предпазват кой знае колко от пагубното въздействие на слънцето. Ултравиолетовата светлина прониква дори през черните буреносни облаци и макар изгарянето да протича по-бавно отколкото в жарък ясен ден, необратимото увреждане на кожата и очите ми се натрупва. Предпазващите от слънцето лосиони осигуряват добра защита срещу не толкова сериозните форми рак на кожата, но не могат да предотвратят меланома. Ето защо трябва да търся убежище дори от дневното облачно небе — сиво-черно като въглените и пепелта в изстиналата лула на Сатаната.

— Трябва ни помощ — обърнах се към Боби. — Поспи и ела вкъщи по обяд. Ще измислим план и ще намерим още хора.

— Не можеш да се върнеш в Уайвърн преди залез-слънце, но може би някои от нас трябва да отидат там по-рано.

— Добре. Няма смисъл да претърсваме всеки сантиметър в базата. Това би отнело цяла вечност. Няма да ги намерим навреме — казах, без да споменавам, че може би вече е късно. — Не можем да отидем там без следотърсача.

— Следотърсач? — попита Саша, докато прибираше револвера в кобура.

— Мънгоджери — отговорих.

— Котаракът ли? — учуди се Боби.

— Не е обикновен котарак — напомних му.

— Да, но…

— И е единствената ни надежда.

— Котките могат ли да проследяват?

— Сигурен съм, че Мънгоджери може.

Боби поклати глава:

— Никога няма да се чувствам добре в този нов свят на умни и смели животни, братко. Все едно живея във филм на Уолт Дисни, в който някой изкормва героите, докато се смее.

— Мънгоджери се мотае из пристанището за яхти — казах аз. — Да посети Рузвелт Фрост. Той би трябвало да знае къде ще намерим нашия следотърсач.

От сенките в каньона се разнесе неестествен вой на койоти — звук, несравним с никой друг на света, досущ измъчените и отчаяни вопли на оплаквачи.

Саша пъхна дясната си ръка под якето, сякаш отново се готвеше да извади револвера.

Обезумелият хор на койоти е обичаен звук нощем и обикновено означава, че ловът е стигнал до кървавия си край и глутницата е повалила плячката или пълнолунието упражнява особеното си влияние. Но на зазоряване рядко се чува такъв смразяващ кръвта вой. Подобно на всичко, което бяхме преживели, зловещата серенада, която ескалира по сила и емоционалност, ме изпълни с лоши предчувствия.

— Зловещо — рече Боби.

— Опасно — добавих.

Качих се във форда и Саша включи двигателя. Боби мина покрай нас с джипа и се отправи към къщата на Джена Уинг.

Не очаквах да го видя, преди да са минали най-малко седем часа, но сега, в утрото на дванайсети април, ние не съзнавахме, че настъпва денят на епичните лоши новини. Неприятните изненади се носеха към нас като огромни вълни, предизвикани от тайфун в Тихия океан.