Дийн Кунц
Сграбчи нощта (16)

15

Поехме на югозапад през Мъртвия град и покрай склада, където бях срещнал похитителя. Боби угаси фаровете, когато стигнахме до Санта Розита. Минахме по речното корито, без да спираме или да обръщаме внимание на предупредителните знаци около базата.

Боби бе разширил дупката в оградата и джипът безпрепятствено премина през отвора. Спряхме и двамата слязохме да спуснем веригите над пролуката, която се забелязваше само отблизо.

Не искахме никой да разбере, че сме влизали в Уайвърн. Несъмнено скоро щяхме да дойдем пак по същия маршрут и ни беше необходим лесен достъп.

Следите от гуми ни издаваха, но нямаше начин да ги премахнем бързо и напълно. Трябваше да се надяваме, че бризът ще се превърне във вятър, който да ги заличи.

За няколко часа бяхме видели повече, отколкото можехме да възприемем, да анализираме и да приложим към нашия проблем. Не попаднахме на онова, което търсехме. Предпочитахме да не се връщаме там, но докато не намерехме Джими Уинг и Орсън, дългът повеляваше отново да посетим гнездото на кошмари.

Сега го напускахме, защото временно бяхме стигнали до задънена улица и не знаехме как да продължим търсенето. Пък и ни беше нужна стратегия. Освен това ни бяха необходими повече хора за издирването, дори в познатите лабиринти на Уайвърн.

До зазоряване оставаше малко повече от час.

Шевролетът, който похитителят бе паркирал до оградата, беше изчезнал. Не се изненадах, че го няма. За щастие бях запомнил регистрационния номер.

Боби спря до купчината от клони и тръни до оградата. Взех велосипеда си и го натоварих на джипа.

Преминахме през тъмния тунел под магистрала номер едно, без да включим фаровете. Бръмченето на двигателя отекваше от бетонните стени като изстрели от щурмови пушки.

Спомних си за загадъчната фигура, която бях видял до подпората на насипа в западния край на прохода и напрежението ми нарасна. Очаквах, че в края на тунела нещо ще ни нападне, но когато излязохме на открито, там не ни чакаше никой.

На стотина метра от магистралата Боби спря и изключи двигателя.

Не бяхме разговаряли, откакто се бяхме измъкнали от яйцевидната стая.

— Загадъчният влак — каза той.

— Всички сме пътници в него.

— Това е името на проекта, така ли?

— Да, според пропуска на Лийланд Делакроа.

Извадих го от джоба на якето си и се замислих за мъртвия мъж, заобиколен от снимки на семейството си и за венчалния пръстен в чашата за обредни свещи.

— Тогава проектът „Загадъчният влак“ ни е дал стадото маймуни, ретровируса и всички онези мутации. Дружеството „Денят на страшния съд“, основано от майка ти.

— Може би.

— Не мисля така.

— А как?

— Тя беше генетик теоретик, нали?

— Да. Чирак на Бога.

— Създател на вируси и на разни същества.

— Ценни за медицината малки същества. Добронамерени вируси.

— С изключение на един.

— И твоите родители не са за хвалене — напомних му аз.

— О, те щяха да унищожат света, много преди майка ти да го е направила, ако имаха равен шанс — с нотка на фалшива гордост каза Боби.

Родителите му бяха собственици на местния вестник и религията им беше политиката, а бог — властта. Бяха хора с мисия и с неизчерпаема вяра в правилността на възгледите си. Боби не споделяше странните им утопични представи, затова го бяха отписали преди десет години. Утопията явно изисква от пчелите в кошера абсолютно единомислие и общи цели.

— Въпросът е — продължи той, — че онова шантаво място… Те не са се занимавали с биологични изследвания, братко.

— Ходжсън беше в скафандър, не по шорти за тенис — напомних му. — Това е типично защитно облекло. Да го предпазва от инфекции.

— Да, очевидно. Но ти сам каза, че онази стая не е направена за изолиране на зарази.

— Нито за обеззаразяващи процедури — съгласих се. — Нямаше обеззаразяващи модули с изключение може би на онова противогазово укритие. И разпределението на помещенията е непригодно за свръхсекретни биологични лаборатории.

— Онази лудница не беше лаборатория.

— Яйцевидната стая.

— Наричай я както искаш. Никога не е била лаборатория. Знаеш какво е била, братко. И двамата знаем.

— Мислех за това.

— Била е транспортно средство.

— Какво?

— Захранвали са я с огромни количества енергия, може би с ядрена, и вероятно Ходжсън е бил изпратен някъде. И още неколцина. Чухме ги да пищят за помощ.

— Къде са били изпратени?

Вместо да отговори на въпроса ми, Боби рече:

— Carpe cerevisi.

— Какво означава това?

— Сграбчи бирата.

Извадих студена бутилка от хладилната чанта и му я подадох. Поколебах се и отворих една и за себе си.

— Не трябва да пиеш алкохол и да шофираш — напомних му.

— Апокалипсисът е настъпил. Вече няма правила.

Отпих голяма глътка и казах:

— Обзалагам се, че Господ обича бира. Разбира се, Той има шофьор.

От двете ни страни се издигаха насипи. Беззвездното небе изглеждаше твърдо като желязо и ни притискаше.

— Но къде са ги изпращали? — попитах.

— Спомни си часовника.

— Може би трябва да го дам на поправка.

— И моят пощуря.

— Между другото, откога носиш часовник?

— Откакто за пръв път през живота си започнах да усещам, че времето изтича — отговори Боби. Говореше не само за собствената си тленност, но и за факта, че времето изтича за всички нас, за целия свят, който познаваме. — Мразя часовниците и всичко, което олицетворяват. Зловещи механизми. Но напоследък започнах да се питам колко е часът, макар никога да не ме е интересувало, и ако не видя часовник, се изнервям. Ето защо сега нося часовник и съм като всички останали на света. Не е ли ужасно?

— Максимално ужасно.

— Като торнадо.

— Времето се обърка в яйцевидната стая.

— Стаята беше машина на времето.

— Не сме сигурни.

— Аз съм.

— Пътуването във времето е невъзможно.

— Това е средновековно разбиране, братко. Някога така са казвали и за самолетите, и за полета до Луната, за атомните бомби и за телевизията.

— В името на спора да допуснем, че е възможно.

— Наистина е възможно.

— Щом е само пътуване във времето, за какво е скафандърът? Не са ли искали да бъдат дискретни? Всеки е можел да ги забележи.

— Защита срещу неизвестни болести. Може би срещу атмосфера с по-малко кислород или пълна със замърсители. Знаеш, че са отивали в бъдещето.

— Не го знам. Нито ти го знаеш.

— В бъдещето — настоя Боби. Бирата му бе внушила абсолютна убеденост в способността за дедукция. — Мислели са, че се нуждаят от защита, защото… бъдещето може да е коренно различно. А това е съвсем ясно.

Макар че нощта беше безлунна, бледа сребриста светлина озаряваше речното корито.

През седемнайсети век Томас Фулър е казал, че винаги е най-тъмно преди зазоряване.

— Колко далеч в бъдещето? — зачудих се и сякаш усетих горещия въздух с мирис на гранясало олио, който бе нахлул в яйцевидната стая.

— Десет години, век, хилядолетие. Кой знае? Колкото и далеч да са отишли, нещо им е попречило.

Спомних си призрачните гласове, звучащи сякаш по радио, паниката, виковете за помощ, писъците. Потреперих. Отново отпих от бирата и казах:

— Онова нещо… или неща в скафандъра на Ходжсън…

— Това е част от нашето бъдеще.

— На света не съществува подобно нещо.

— Още не.

— Но онези неща бяха толкова странни… Трябва да се промени цялата екологична система. Коренно.

— Ако намериш някой динозавър, попитай го дали е възможно.

Вече не ми се пиеше бира. Протегнах ръка и я излях.

— Дори да е било машина на времето — възразих, — те са я разглобили. Тогава появата на Ходжсън незнайно откъде, вратата… всичко, което ни се случи… Как е могло да стане?

— Това е остатъчен ефект.

— Остатъчен ефект ли?

— Максимален.

— Извадиш ли двигателя на колата и изхвърлиш ли акумулатора, никакъв остатъчен ефект не може да я закара до Лас Вегас.

Боби се вторачи в смаляващото се, неясно осветено речно корито, сякаш беше ходът на времето, криволичещ към безкрайно странното ни бъдеще, и каза:

— Пробили са дупка в реалността. Може би дупка, която не се затваря.

— Какво означава това?

— Това, което означава.

— Зашеметяващо.

— Кръвоспиращо.

Вероятно искаше да каже, че макар и зашеметяващо, обяснението му е поне представа, която сме в състояние да възприемем, познато схващане, за да ни предпази от загубване на разсъдъка, също както стипцата спира кръвотечението от порязване при бръснене.

Или се шегуваше със склонността ми — придобита от поезията, която баща ми бе насадил в главата ми — да предполагам, че всички говорят метафорично и светът е по-сложен, отколкото изглежда. В такъв случай бе избрал думата само заради римата.

Не му направих удоволствието да го помоля да обясни какво е „кръвоспиращо“.

— Не са знаели за остатъчния ефект, така ли?

— Имаш предвид гениалните магьосници, работещи по проекта?

— Да. Хората, които са построили онова съоръжение и после са го разрушили. Ако е имало остатъчен ефект, те са щели да взривят стените и да излеят няколко тона бетон върху развалините. Нямаше да заминат ей така и да позволят на задници като нас да го намерят.

Боби сви рамене.

— Тогава ефектът се е проявил, след като отдавна са били заминали.

— А може би халюцинирахме — предположих.

— И двамата ли?

— Вероятно.

— Еднакви халюцинации?

Нямах задоволителен отговор, затова казах:

— Кръвоспиращо.

— Наелектризиращо.

Отказах се.

— Ако е било проект за пътуване във времето, тогава „Загадъчният влак“ не е имал нищо общо с майка ми.

— Е, и?

— Щом не е имал нищо общо с нея, защо някой ми подхвърли шапката в яйцевидната стая? Защо оставиха снимката й в противогазовото укритие? Защо някой сложи под чистачката на джипа пропуска на Лийланд Делакроа и ни изпрати там тази вечер?

— Ти си истинска машина за въпроси.

Боби изпи бирата си и аз прибрах празните бутилки в хладилната чанта.

— Вероятно не знаем дори половината истина — каза той.

— Какво имаш предвид?

— Може би нещо се е объркало в лабораториите за генно инженерство в Уайвърн и теориите на майка ти са довели до бъркотията, в която се намираме сега. Точно както мислехме отначало. А може би не.

— Искаш да кажеш, че майка ми не е унищожила света?

— Е, помогнала е. Не казвам, че не е направила нищо…

— Благодаря.

— От друга страна, може да е имала минимално участие в цялата работа.

След смъртта на баща ми преди месец — от рак, който сега подозирах, че не е имал естествена причина — бях намерил писмения му разказ за произхода на Орсън, за експериментите за повишаване на интелигентността и за неуловимия ретровирус на мама.

— Прочете ли какво е написал баща ми?

— Вероятно не е знаел цялата история.

— С мама нямаха тайни един от друг.

— Да, разбира се. Една душа в две тела.

— Точно така — казах, жегнат от иронията му.

Той ме погледна, трепна и пак насочи вниманието си към речното корито.

— Извинявай, Крис. Имаш право. Твоите родители не бяха като моите. Майка ти и баща ти бяха… специални. Когато бяхме хлапета, ми се искаше да бъдем не само добри приятели, но и братя, за да живея при твоите родители.

— Ние сме братя, Боби.

Той кимна.

— В много по-важно отношение от кръвта — добавих аз.

— Не ставай сантиментален.

— Съжалявам.

Това са истини, за които с Боби никога не говорим. Нямаме думи да ги опишем, а да говорим за тях би означавало да намалим силата им. Една от тези истини е дълбочината и свещеният характер на нашето приятелство.

— Може би и майка ти не е знаела цялата истина — продължи той. — Не е знаела за „Загадъчният влак“, който вероятно е много по-виновен от нея.

— Удобна идея. И какво ще правим сега?

— Не съм Айнщайн, братко. Мозъкът ми пресъхна.

Включи двигателя и подкара по речното корито, без да запали фаровете.

— Мисля, че знам каква е била онази маймуна с голямата глава — казах аз.

— Каква?

— Една от второто стадо.

Първото стадо бе избягало от лабораториите в Уайвърн в онази нощ на насилие преди повече от две години. Бяха се оказали неуловими и всеки опит да ги намерят и изтребят бе завършил с неуспех. Изпаднали в отчаяние да открият маймуните, преди броят им драстично да нарасне, учените от проекта бяха пуснали второ стадо да ги търси.

Всеки член на новото стадо носеше хирургически присаден предавател, за да бъде проследен и ликвидиран заедно с резусите от първото стадо, които успее да намери. Макар да не съзнаваха, че са били подложени на такава операция, щом бъдеха пуснати на воля, новите маймуни изтръгваха със зъби една от друга предавателите и се освобождаваха.

— Мислиш, че Главоча е маймуна? — недоверчиво попита Боби.

— Драстично променена маймуна. Може би не изцяло резус, а с кръстоска с павиан.

— Или с крокодил — намусено подхвърли той. — Мислех, че второто стадо е много по-добре устроено от първото. Не толкова склонни към насилие. Но съществото с голямата глава не приличаше на котенце. Онова чудо бе предназначено за бойното поле.

— Но не ни нападна.

— Само защото беше достатъчно умно и знаеше какво може да му причини пушката.

Спомних си за тъжното животно на покрива на къщата и как криеше лицето си, и казах:

— Не мисля, че беше убиец.

— Да, онези зъби бяха за отваряне на консерви.

— И Орсън има големи и остри зъби, но не е убиец.

— Добре, убеди ме. Хайде да поканим на гости Главоча. Ще напълним дълбоки купи с пуканки, ще си поръчаме пица, ще си навиваме на ролки косите и ще говорим за момчета.

— Задник.

— Преди минута бяхме братя.

— Това беше тогава.

Боби стигна до рампата на върха на насипа и най-сетне включи фаровете. После се насочи към къщата на Лили Уинг.

— Мисля, че с Пиа отново ще бъдем заедно — каза той, говорейки за Пиа Клик, художничката и голямата любов в живота му, която мислеше, че е превъплъщение на Каха Хуна, богинята на прибоя.

— Нали ти е казала, че родният й дом е Уаймеа — напомних му аз.

— Намислил съм една страхотна магия.

Скоро щеше да се зазори, но улиците на Мунлайт Бей бяха пусти и тихи, сякаш подобно на Мъртвия град бе населен само с призраци и трупове.

— С магия ли се занимаваш? — попитах.

— Фройдистка магия.

— Пиа е твърде умна, за да се хване.

Макар да се държеше налудничаво през последните три години, откакто замина за Хаваи, за да намери себе си, Пиа съвсем не беше глупачка. Преди да се запознае с Боби, бе завършила с отличие калифорнийския университет. Свръхреалистичните й картини се продаваха за големи суми и статиите, които пишеше за различни изкуствоведски списания, бяха проницателни и гениално съчинени.

— Ще й разкажа за новия ми сърф за двама — рече Боби.

— Аха. И ще загатнеш, че го караш с някоя мадама.

— Трябва да ти прелеят чувство за реалност, братко. Пиа не може да бъде манипулирана по този начин. Ще й кажа, че имам сърф за двама и съм готов — където и да се намира тя.

Откакто медитациите я бяха довели до прозрението, че е превъплъщение на Каха Хуна, Пиа бе решила, че е богохулствено да има плътска връзка със смъртен мъж. Смяташе да прекара в безбрачие остатъка от живота си. Това бе обезсърчило Боби.

Появи се лек проблясък на надежда, когато по-късно Пиа установи, че Боби е превъплъщение на Кахуна, хавайския бог на прибоя. Творение на съвременни сърфисти, легендата за Кахуна се основаваше на живота на древен знахар без божествен произход. Въпреки това Пиа твърди, че тъй като е Кахуна, Боби е единственият мъж на света, с когото може да се люби. Но за да се съберат отново, той трябва да признае истинската си безсмъртна същност и да приеме съдбата си.

Възникна нов проблем, когато или от гордост, че е простосмъртен, или от чисто твърдоглавие Боби отказа да се съгласи, че е единственият и неповторим бог на прибоя.

Сравнени с трудностите на съвременните влюбени, проблемите на Ромео и Жулиета бяха незначителни.

— Тогава най-сетне ще признаеш, че си Кахуна — казах, докато се движехме по улиците с борове от двете страни на по-високите хълмове в града.

— Не. Ще се правя на загадъчен. Няма да казвам, че не съм Кахуна. Ще го дам тежко. Ще се забулвам в мистериозност всеки път, когато Пиа повдигне въпроса, и ще я оставя да го тълкува както иска.

— Това не е достатъчно.

— Има и още. Ще й разкажа съня си, в който я видях в страхотно красиви златистосини копринени бикини да се рее над прекрасни, лъскави, триметрови вълни и да ми казва: „Сърф“.

Намирахме се в жилищния квартал на две преки от Оушън авеню, главната улица на Мунлайт Бей, когато една кола зави на кръстовището и тръгна към нас. Беше последен модел шевролет лимузина, бежова или бяла, с калифорнийска регистрация.

Затворих очи, за да ги предпазя от насрещните фарове. Искаше ми се да се наведа или да се смъкна надолу, за да скрия лицето си от светлината, но щях да привлека внимание.

Докато шевролетът минаваше покрай нас, аз отворих очи и видях двама мъже на предната и един на задната седалка. Бяха едри, облечени в черни дрехи и с безизразни лица. Загледаха се в нас. Изцъклените им очи бяха непроницаеми и обезпокоително прями.

Неизвестно защо се замислих за сенчестия силует, който бях видял върху насипа.

— Представители на закона.

— Професионална напаст — съгласих се.

— Все едно го бяха написали на челата си.

— Но, изглежда, не преследват нас. Кого ли търсят?

— Може би Елвис Пресли.

Шевролетът не обърна и не ни последва.

— Значи ще й кажеш, че в съня ти тя се рее над вълните и казва: „Сърф“.

— Точно така. В съня ми казва да купя сърф за двама, за да караме заедно. Помислил съм, че това е пророчество, затова съм взел сърфа и съм готов.

— Мошеник.

— Вярно е. Наистина го сънувах.

— И още как.

— Всъщност го сънувах три нощи подред и дори малко се уплаших. Ще й разкажа всичко, пък нека да го тълкува както иска.

— И ще се правиш на загадъчен и няма да признаваш, че си Кахуна, но ще излъчваш божествено обаяние.

Боби изглеждаше притеснен. Спря на знак „стоп“, след като бе подминал всички останали.

— Точно така. Да не мислиш, че не мога да го направя?

Стигне ли се до обаяние, Боби няма равен на себе си.

— Братко, притежаваш толкова много обаяние, че ако искаше да създадеш секта за самоубийства, хората щяха да се редят на опашка, за да скачат от скалите.

Той явно остана доволен.

— Нали не ме будалкаш?

— Съвсем не — уверих го.

— Благодаря.

— Няма защо. Но имам един въпрос.

Боби потегли и рече:

— Питай.

— Защо не кажеш на Пиа, че си Кахуна?

— Не мога да я лъжа. Обичам я.

— Ще бъде благородна лъжа.

— Ти лъжеш ли Саша?

— Не.

— А тя лъже ли те?

— Саша не лъже никого.

— Между влюбените няма дребна или безобидна лъжа.

— Непрекъснато ме изненадваш.

— С мъдростта си ли?

— С мекушавостта си. С детинското си сърце. Ти си същинско плюшено мече.

— Стисни ме и ще изпея „Чувства“.

— Вярвам ти.

Вече бяхме само на няколко преки от къщата на Лили.

— Мини отзад, по алеята за коли — казах аз.

Нямаше да се изненадам, ако там ни чакаше патрулна кола или друг шевролет без опознавателни знаци, пълен с мъже с очи като от гранит, но алеята беше пуста. Фордът на Саша беше пред гаража и Боби спря зад него.

Каньонът отвъд заслона от гигантски евкалипти тънеше в непрогледен мрак. Нямаше луна и там можеше да се крие всичко. Каньонът не беше обикновен, а бездънна пропаст, огромно черно море, краят на света, зейнала безкрайност.

Слязох от джипа и си спомних как добрият Орсън изследваше бурените по ръба на каньона, настоятелно търсейки Джими. Развълнуваното му джафкане, когато надуши миризмата. Бързината и безкористната всеотдайност на издирването.

Случило се беше само преди няколко часа, а ми се струваше, че е изминала цяла вечност.

Дори тук, далеч от яйцевидната стая, времето, изглежда, се бе побъркало.

Докато мислех за Орсън, сърцето ми се сви. За миг престанах да дишам.

Спомних си как преди две години стоях с баща ми в моргата на болница „Милосърдие“. Седяхме на светлината на свещите до тялото на майка ми и чакахме катафалката, която щеше да я закара в погребалния дом на Кърк. Тогава имах чувството, че собственото ми тяло се е прекършило. Страхувах се да помръдна или дори да говоря, сякаш можех да се разпадна като куха керамична фигура, ударена с чук. И болничната стая на татко само преди месец. Ужасната нощ, в която той почина. Държеше ръката ми, когато се наведе към мен, за да чуя последните му думи: „Не бой се от нищо, Крис. Не бой се от нищо“. После пръстите му се отпуснаха. Целунах челото и брадясалата му страна. Самият аз съм самоходно чудо, тъй като на двайсет и осем години още съм жив и здрав, макар да страдам от пигментна ксеродермия, затова вярвам в чудеса, в тяхната реалност и в потребността ни от тях. И тогава зачаках чудото да стане. Очаквах татко да възкръсне като Лазар, защото болката от загубата му беше непоносима и светът — немислимо труден и студен без него. Нямаше да го понеса. Трябваше да получа милост. Макар да бях благословен с множество чудеса през живота си, бях алчен за още едно. Молих се на Бога, увещавах Го, сключвах сделки с Него, но в естествения ред на нещата има нещо по-важно от нашите желания и най-сетне се примирих с горчивата орис и волю-неволю пуснах безжизнената ръка на татко.

И сега, затаил дъх, стоях на алеята. Отново ме прониза страх, че може да надживея Орсън, моя брат, който беше още по-голям самотник от мен. Ако се наложеше да умре сам, без да го утешава ръката на приятел и без успокояващ глас, който да му казва, че го обичат, щях да бъда съкрушен от мисълта за самотното му страдание и отчаяние.

— Братко — каза Боби, сложи ръка на рамото ми и леко го стисна. — Всичко ще бъде наред.

Не бях проронил нито дума, но той явно знаеше какви страхове ме измъчват, докато се взирах в зловещия мрак на каньона отвъд евкалиптовите дървета.

Поех дълбоко дъх. И изведнъж ме обзе яростна надежда — един от онези силни пристъпи на надежда, които могат да те сломят, ако не се осъществят, безумна и необоснована убеденост, макар да нямах повод за такова упование. Щяхме да намерим Джими Уинг и Орсън живи и здрави, а онези, които искаха да им сторят зло, щяха да горят в ада.