Дийн Кунц
Сграбчи нощта (15)

14

Боби почука по вратата с дулото на пушката. Звукът беше като от удар върху стомана.

— Мираж, а? — подхвърлих и пъхнах едното фенерче в колана, а другото — в джоба на якето.

— Тук има някаква измама.

В отговор ударих с длан вратата.

— Измама е — настоя той. — Погледни часовника си.

В момента часът не ме интересуваше колкото онова, което можеше да изпълзи от скафандъра на Ходжсън.

Потрепервайки, осъзнах, че се почесвам по ръцете, врата и лицето, опитвайки да се отърва от пълзящи гадини, каквито всъщност нямаше.

Мотивиран от живия спомен за гърчещите се пълчища, вкопчих пръсти в ръба на вратата и дръпнах. Изсумтях, изругах и дръпнах по-силно, сякаш наистина можех да отместя няколко тона стомана.

— Погледни часовника си — повтори Боби.

Бе навил ръкава на памучния си пуловер и гледаше своя часовник. Това ме изненада. Никога не го бяха виждал с часовник, а сега имаше същия като моя.

Светещите дигитални цифри показваха шестнайсет и осем минути. А всъщност беше малко преди четири сутринта.

— И моят показва същото — рече Боби.

— И двата ли са неточни?

— Не. Толкова е часът тук.

— Това е магия.

— Абсолютно.

После видях датата. Днес беше дванайсети април, но часовникът ми твърдеше, че е деветнайсети февруари понеделник. Часовникът на Боби показваше същото.

Запитах се коя ли година би показал, ако екранчето беше по-голямо. Вероятно някоя в миналото. Някой паметен катастрофален следобед за учените от екипа „Загадъчният влак“, когато нещата са се объркали.

Скоростта и яркостта на спираловидно виещите се светлини в стените бавно, но видимо намаляваха.

Погледнах към защитното облекло, което не бе осигурило защита срещу враждебните организми и видях, че онова, което го обитаваше, се движи неспокойно. Ръцете бяха отпуснати на пода. Единият крак потръпна, сетне цялото тяло потрепери, сякаш през него премина силен електрически ток.

— Не предвещава нищо добро — промълвих.

— Ще избледнее.

— Мислиш ли?

— Писъците, гласовете и вятърът утихнаха.

Потропах с кокалчетата на пръстите си по вратата.

— Ще престане — настоя Боби.

Макар че светлинното шоу избледняваше, Ходжсън — или по-скоро скафандърът му — ставаше все по-активен. Петите барабаняха по пода, а ръцете се огъваха.

— Опитва се да стане — извиках аз.

— Няма да ни направи нищо.

— Сериозно ли говориш? Щом вратата е реална и ни държи затворени тук, тогава и онова нещо е достатъчно живо, за да ни причини огромни неприятности.

— Ще престане да се движи.

Скафандърът се тресеше, гърчеше и тръшкаше на пода, докато успя да махне кислородния резервоар и се претърколи на една страна. Отново гледах тъмното прозорче и усещах, че нещо се е вторачило в мен. Не само кълбо от червеи или бръмбари, а някакъв страшен организъм със зло съзнание, толкова любопитен към мен, колкото аз бях ужасен от него.

Не беше плод на развинтеното ми въображение, а усещане — недвусмислено и реално като студените тръпки, които биха ме полазили, ако пуснех кубче лед във врата си.

— Ще престане — прошепна Боби и едва доловимата нотка на страх в гласа му показа, че и той усеща нечии очи върху себе си.

Фактът, че тялото на Ходжсън беше на десетина метра от нас, не ме успокояваше. Нямаше да се чувствам в безопасност, дори ако разстоянието беше десет километра и гледах през телескоп гърчещото се конвулсивно привидение.

Фойерверките започваха да избледняват.

Докоснах вратата и усетих студената й, гладка повърхност.

Светлинното шоу приближаваше към финала си и видимостта намаляваше, но дори в бавно сгъстяващия се мрак видях как Ходжсън се претърколи по лице на пода, после се опита да се изправи на ръце и колене.

Ако бях изтълкувал правилно отвратителната гледка, която зърнах през прозорчето на скафандъра, вътре гъмжеше от хиляди същества, хранещи се с плът пълчища. Една колония от бръмбари можеше да действа при усъвършенствана структура на разделението на труда, да поддържа висока степен на социален ред и да работи заедно, за да оцелее и просъществува, но дори скелетът на Ходжсън да осигуряваше опора, не вярвах, че организмите могат да се прегрупират в човешка форма и да функционират с такава съвършена координация, единна форма и сила, че да се разхождат в скафандър, да изкачват стълби и да оперират с тежки механизми.

Ходжсън стана.

— Отвратително — измърмори Боби.

Усетих, че по вратата премина краткотрайна вибрация. Нещо по-странно от вибрация. По-отривисто. По-скоро лек, вълнообразен… трус. Вратата се разтресе за секунда-две, сякаш не беше стоманена, а от желатин, после отново стана плътна и непревземаема.

Нещото в скафандъра се олюля като току-що проходило дете, което трудно запазва равновесие. Плъзна крак напред, поколеба се, сетне провлачи и другия. Звукът от подметките по стъкления под наподобяваше шепот.

Леви, десни.

Идваше към нас.

Вероятно нещо повече от Ходжсън бе оцеляло освен скелета. Може би съществата не бяха погълнали изцяло човека и дори не го бяха убили, а само се бяха врязали в него, загнездили се бяха в плътта и в костите, в сърцето, в черния дроб и в мозъка, създавайки ужасна симбиоза с тялото, докато поемаха контрол над нервната система.

Фойерверките в стените потъмняха до кехлибарени, червеникавокафяви и кървавочервени оттенъци, докато Ходжсън колебливо пристъпваше към нас.

Вратата отново се разтресе и омекна.

Задъхах се, когато болезнен хлад, по-остър от игли, прониза дясната ми ръка, все едно я бях потопил в нещо много по-студено от ледена вода. Китката и пръстите ми сякаш се сляха с вратата. Макар че светлината в яйцевидната стая бързо помръкваше, видях, че стоманата е станала полупрозрачна и като в ленив поток вътре се завихриха течения. Върху сивата й повърхност се очертаваха пръстите ми.

Уплашено дръпнах ръката си и стоманата мигновено възвърна плътността си.

Спомних си как отначало съзирах люка само с периферното си зрение, не като гледах право към него. Вратата бе придобила плътност на етапи и сега беше възможно да се дематериализира не за миг, а постепенно.

Боби сигурно видя какво се случва, защото направи крачка назад, сякаш стоманата можеше изведнъж да се превърне във водовъртеж и да го погълне.

Ако не бях отдръпнал ръката си навреме, дали вратата щеше да я откъсне? Не знаех отговора. И не исках да го знам.

Усещането за хлад премина веднага, щом отместих ръката си, но още се задъхвах. Чух се да повтарям една и съща псувня, сякаш страдах от неизлечим случай на синдрома на Туре и до края на живота си щях да повтарям мръсни думи.

Пристъпвайки в слабата кървавочервена светлина и сред легионите подскачащи сенки, подобно на астронавт, завърнал се от мисия на планета Ад, Ходжсън преполови разстоянието между нас. Сега се намираше на десет крачки и продължаваше да се тътри напред, без да се притеснява от псувните ми, тласкан от силно желание, осезаемо почти като смрадта на врящ катран и гниещи растения, която вятърът бе донесъл незнайно откъде.

Боби отчаяно удари вратата с дулото на пушката. Стоманата издрънча като камбана.

Той дори не си направи труда да насочи оръжието към Ходжсън. Явно бе стигнал до извода, че рикоширащите в стените куршуми може да заредят с енергия стаята и да ни задържат там още по-дълго.

Светлинното шоу прекъсна и се възцари непрогледен мрак.

Ако можех да успокоя обезумялото си сърце и да затая дъх, може би щях да чуя плъзгането на гумените ботуши на Ходжсън по стъкления под.

Когато блясъците в стените угаснаха, сигурно и фантасмагоричният двигател бе престанал да работи и се бяхме върнали в реалността, Ходжсън бе престанал да съществува и…

Боби пак удари по вратата с пушката. Този път стоманата не издрънча. Звукът беше глух и не отекна като преди, а прозвуча така, сякаш вратата беше дървена.

Може би се променяше в процеса на дематериализиране, но още блокираше изхода. Нямаше да рискуваме да излезем, докато не се уверяхме, че вратата не е в състояние на постоянни промени и заплашва да отнеме молекули от телата ни, преди завинаги да изчезне.

Запитах се какво ще стане, ако Ходжсън се вкопчи в мен, когато материята му започне да се трансформира. Може би както за миг ръката ми се бе сляла със стоманата на вратата, така и част от мен щеше да се слее със скафандъра и с гърчещите се пълчища вътре. Допирът можеше да помрачи разсъдъка ми, ако по чудо оцелеех от физическо нараняване.

Мракът притисна като течност отворените ми очи, сякаш бях дълбоко под вода. Макар да се напрягах да видя приближаваща се фигура, не съзирах нищо.

Спомних си похитителя с малките бели зъби, чието лице бях докоснал в мрака.

И отново усетих как нечие присъствие застрашително се извиси пред мен.

След всичко, случило се на тази крайна гара на Загадъчния влак, вече не смятах страховете си за плод на свръхактивно въображение. Този път не протегнах ръце, за да се уверя, че най-мрачните ми опасения са безпочвени. Знаех, че пръстите ми ще се плъзнат по гладката извивка на плексигласовото прозорче.

— Крис!

Подскочих от изненада, после осъзнах, че гласът е на Боби.

— Часовникът ти — добави той.

Светлият екран се виждаше и в най-черния мрак. Зелените цифри бързо се сменяха, превъртайки се напред. Буквите на дните и месеците преминаваха в неясно петно от различни съкращения.

Миналото отстъпваше място на настоящето.

По дяволите. Не знаех какво точно става тук. Може би изобщо не разбирах ситуацията и изкривяването на времето нямаше нищо общо с онова, на което бяхме станали очевидци. Вероятно халюцинирахме, защото някой бе сложил ЛСД в бирата ни. Може би си бях вкъщи, спях в леглото си и сънувах. Само имах чувството, че случващото се в момента е правилно и много по-приятно от внезапна прегръдка със скафандъра на Ходжсън.

Ако наистина се бяхме върнали две години назад и сега препускахме към априлската нощ, в която бе започнало това странно приключение, би трябвало да усетя и промяна в себе си — пукане в костите, треска от лудешки минаващите часове, чувство за връщане към истинската ми възраст. Нещо. Но спускането с бавен асансьор би имало по-силен физически ефект от това пътуване с експрес по релсите на времето.

Показанията за месеците на часовника ми изведнъж спряха на април. След секунда застинаха и денят, и датата, накрая ясно се появи и часът — три петдесет и осем.

Отново се бяхме върнали в настоящето.

— Страхотно — рече Боби.

— Жестоко — съгласих се.

Големият въпрос беше дали имахме спътник в скафандър и с лице от червеи.

Според законите на логиката Ходжсън бе останал в миналото.

Но може би беше заблуда да смятаме, че логиката е в сила при тази особена ситуация.

Извадих фенерчето.

Не исках да го включвам.

Но го сторих.

Ходжсън не беше срещу мен, както се бях опасявал. Краткотрайният проблясък на светлина показа, че с Боби сме сами.

Вратата беше изчезнала. Не я виждах нито когато погледнех право към тунела на изхода, нито с периферното си зрение.

Яйцевидната стая явно бе станала толкова чувствителна към светлината, че в пода, стените и тавана отново запулсираха бледи водовъртежи.

Веднага изключих фенерчето и го пъхнах в колана си, като настоях:

— Да вървим.

— Тръгваме.

Отново падна мрак и чух как Боби прекрачи прага, проправяйки си пипнешком път в късия тунел.

— Чисто е — каза той.

Наведох се и тръгнах след него.

Включих фенерчето едва когато излязохме в коридора, където лъчът не можеше да стигне до стъкления материал, с който бе облицована яйцевидната стая.

— Казах ти, че ще престане — рече Боби.

— Защо ли оспорвам твърденията ти?

Не разговаряхме повече през целия път нагоре през трите подземни нива и докато минавахме през хангара. Джипът стоеше под небето, на което сгъстяващите се облаци бяха закрили всички звезди.