Дийн Кунц
Сграбчи нощта (14)

13

От прозрачните стени около нас изригна вулкан от огнени светлини. Не беше трудно да си представим, че сме в голям град, обхванат от бунт, където от всички страни се взривяват бомби и избухват пожари, бунтовници се запалват от собствените си факли и тичат ужасени в нощта, по улиците с разтопена като лава настилка се вият циклони от буреносен огън, а от прозорците на високите сгради лумват оранжеви пламъци и тлеещи части от парапети и корнизи се разбиват долу, оставяйки искрящи дири като комети, докато падат.

Ала в същото време, ако леко изместехме перспективата, беше възможно да виждаме и зрелищни катаклизми, но първоначално не като поредица от ярки взривове, а като спектакъл на сенки, защото на всеки проблясък от коктейл „Молотов“, въртяща се маса от горещ напалм и светеща диря на трасиращ куршум съответстваше тъмна движеща се сянка, неразгадаема като забулено в облаци лице или фигура. Развяваха се черни като абанос мантии, въртяха се траурни серпентини, сенки връхлитаха като гневни гарвани, ята от врани се спускаха и извисяваха над главите и под краката ни, маршируваха армии от овъглени скелети, безмилостно размахвайки заострени черни кости, черни котки приклякаха и скачаха, тъмни камшици пронизваха огньовете.

Започнах да губя ориентация в този хаос от светлина и мрак, капсулиран в безредие от въртящи се пламъци и преплитащи се сенки. Макар да стоях неподвижно, но разкрачен, за да запазя равновесие, имах чувството, че се нося във въздуха, без да мога да определя посоката, досущ като бедната Дороти, понесена от вихрушката.

После отново с крайчеца на окото си съзрях вратата. Погледнах право към нея и тя продължи да стои там.

— Боби!

— Виждам я.

— Тук има нещо гнило.

— Не е истинска врата.

— Нали каза, че мястото не е обитавано от духове.

— Мираж.

Вихрушката от светлини и сенки набираше скорост и сякаш ескалираше към зловещо кресчендо.

Уплаших се, че лудешкото движение и все по-обезпокоителните форми в стените предсказват предстоящо събитие, което ще превърне цялата енергия в изблик на насилие. Яйцевидната стая беше толкова странна, че не можех да си представя каква опасност би могла да връхлети върху нас, нито дори от коя посока ще се появи. За пръв път циркът с триста арени във въображението ми изневери.

Пантите на вратата бяха на отсамната страна, следователно щеше да се отвори навътре, но нямаше дръжка, което означаваше, че сме в капан.

Не.

Опитвайки да потисна прилива на клаустрофобия, започнах да си внушавам, че вратата не е истинска. Боби имаше право. Това беше халюцинация, илюзия, мираж.

Привидение.

Ставаше ми все по-трудно да се отърся от усещането, че яйцевидната стая е обитавана от духове. Светлите форми в стените изведнъж заприличаха на измъчени привидения, въртящи се като изтерзани дервиши, обезумели от неистово желание да избегнат проклятие.

Сърцето ми биеше толкова силно, че сякаш всеки миг щеше да се пръсне. Опитах да си внуша, че виждам яйцевидната стая не каквато е в момента, а каквато е била преди трудолюбивите джуджета от Уайвърн да я изпразнят. Масивната врата е била там, но сега я нямаше, макар че я виждах. Била е демонтирана, отнесена някъде и претопена в черпаци за супа и карфици. Сега беше само призрачна и можех да мина през нея толкова лесно, колкото през паяжината на верандата на едноетажната къща в Мъртвия град.

Без да възнамерявам да изляза, а само да проверя хипотезата за миража, се насочих към изхода. Направих две крачки и ми се зави свят. Едва не паднах по лице. Запазих равновесие в последния момент, разкрачих се и стъпих здраво на пода.

Стаята не се въртеше, макар да имах чувството, че съм на кораб, подмятан от високи вълни. Усещането за движение беше въображаемо, признак за нарастващата ми дезориентация.

Вторачих се във вратата в безумен опит да я накарам да изчезне със силата на волята си и забелязах странен детайл. Беше окачена на една-единствена панта, дебела двайсет, двайсет и пет сантиметра и капсулирана в бронирана стомана, за да не бъде счупена, ако вратата е заключена и някой иска да излезе. Яйцевидната стая и противогазовото убежище може и да бяха проектирани да задържат биологични замърсители, но доказателствата подкрепяха извода, че вратата бе конструирана с намерението да затваря някого при определени обстоятелства.

Калейдоскопичният спектакъл в стените не бе придружен от звук. Но изведнъж, макар че въздухът беше абсолютно неподвижен, се чу глухо и скръбно стенание на вятър.

Погледнах Боби. Дори през татуировките от светлина и сенки, пробягващи по лицето му, видях, че е разтревожен.

— Чу ли?

— Страховито, нали?

— Абсолютно — съгласих се.

Звукът никак не ми харесваше.

Неосезаемият вятър се усили, превърна се в многогласен вой, примесен със свистене — досущ северозападен вятър, духащ в горичка и предвещаващ дъжд — ожесточен и изпълнен с предупреждения. Стенещ, бръщолевещ, виещ, съскащ. Самотна дисхармонична свирня на бушуваща зимна виелица във водосточни тръби и канали.

Когато дочух първите думи на хора, помислих, че си въобразявам, но те ставаха все по-силни и ясни. Мъжки гласове. Пет-шест. А може би и повече. Бяха някак глухи, сякаш звучаха от другия край на дълга стоманена тръба. Думите достигаха до мен на талази, разпокъсвани от взривове от атмосферни смущения, сякаш произнасяни по предавател или радио.

— Тук някъде, точно тук…

— Побързайте, за бога!

— Дай… Недей…

— Осигури ми прикритие, Джаксън…

Засилващата се какофония от ветрове беше дезориентираща почти колкото кръжащите светлини и сенки, които прелитаха като легиони прилепи, обезумели от глад. Не можех да определя от каква посока идват гласовете.

— Групирай се… Отбранявай се…

— В позиция за трансформиране…

— Групирай се, по дяволите… Размърдайте си задниците!

— Започни трансформиране…

— Отворете, отворете…

Призраци. Чувах гласовете на призраци. Хората бяха умрели, преди базата да бъде изоставена и това бяха последните думи, които бяха произнесли непосредствено преди смъртта си.

Не знаех какво точно се бе случило с онези обречени хора, но докато слушах, се уверих, че ги е сполетяло нещо ужасно, което сега се разиграваше повторно в някакво друго измерение.

Гласовете станаха по-настоятелни и започнаха да говорят един през друг.

— Отворете!

— Чувате ли ги? Те идват!

— По-живо… Какво е това, по дяволите?

— Господи! Какво стана?

Гласовете закрещяха — някои дрезгаво, други пронизително, но всички бяха обладани от паника.

— Отворете! Отворете!

— Пуснете ни да излезем!

— О, боже! О, господи! Господи! Мили боже!

— Пуснете ни да излезем!

Разнесоха се писъци, каквито не бях чувал през живота си и се надявах никога да не чуя. Викове на умиращи хора, но не бавно, нито милостиво, а в продължителна агония, която изразяваше и смразяващо силно отчаяние, сякаш страданията им бяха не само физически, но и душевни. Съдейки по писъците, хората не само бяха убивани, но и разкъсвани от нещо, което знаеше къде е убежището на душата в тялото. Стори ми се, че чувам как загадъчен хищник изкопчва с нокти душата и лакомо я поглъща, преди да излапа тленните останки.

Сърцето ми биеше толкова силно, че зрението ми пулсираше, когато отново погледнах към вратата. Начинът, по който бе изработена пантата, подсказваше кошмарна истина, но поради разсейващия ме хаос от звуци и светлини още не бях в състояние да я проумея.

Във всяка повърхност на стаята сражението между светлината и мрака бушуваше още по-ожесточено. Батальони сенки се сблъскваха с армии от светлина в още по-яростни атаки на фона на сърцераздирателното, пронизително свистене на неосезаемите ветрове и неспирните, ужасяващи писъци.

Дори пантата да можеше да бъде разбита, вратата пак нямаше да помръдне от мястото си, защото болтовете, които я придържаха, бяха вградени в дупки, пробити на равни разстояния по цялата окръжност на стоманената рамка…

Писъците сякаш имаха плътност и като течност се вливаха в мен през ушите ми, докато добих усещането, че преливам и не можех да издържам повече. Отворих уста да изпусна тъмната енергия на виковете.

Полагайки усилия да се съсредоточа и присвивайки очи да видя по-ясно вратата, осъзнах, че дори екип професионални касоразбивачи вероятно няма да успее да преодолее без експлозиви тази бариера. Но за да държи затворени само хора, вратата беше абсурдно подсилена.

Най-сетне проумях ужасната истина. Целта на свръхобезопасената блиндирана врата беше да държи вътре нещо друго освен хора или атмосфера. Нещо по-голямо, по-силно и по-коварно от вирус. Нещо, което развинтеното ми въображение отказваше да приеме.

Изключих фенерчето, обърнах се и повиках Боби.

Хипнотизиран от фойерверките и танца на сенките, потресен от свистенето на вятъра и писъците, той не ме чу, макар да беше само на десет крачки разстояние.

— Боби! — извиках.

Когато той се обърна към мен, вятърът рязко се усили, нахлу в яйцевидната стая и развя косите ни, моето яке и хавайската риза на Боби. Беше топъл, влажен и миришеше на врящ катран и гниещи растения.

Не можех да определя откъде идва, защото в помещението нямаше вентилационни шахти, нито други отвори, с изключение на кръглия люк. Ако стоманената врата беше само мираж, вероятно вятърът идваше през тунела, свързващ яйцевидната стая с противогазовата камера, но вихрушките духаха от всички посоки.

— Фенерчето! — извиках. — Изключи го!

Преди Боби да го стори, вонящият вятър ни поднесе още една изненада. През сводестата стена премина фигура, сякаш дебелият метър и петдесет железобетон беше мъгла.

Боби стисна пушката с две ръце, изпускайки фенерчето.

Привидението беше ужасяващо близо, на по-малко от двайсет крачки от нас. Поради въртящите се светлини и сенки, които служеха като непрестанно променящ се камуфлаж, отначало не можах да го видя ясно. Приличаше ту на човек, ту на робот, а накрая на поклащаща се парцалена кукла.

Боби се въздържаше да стреля, защото още вярваше, че онова, което виждаме, е илюзорно — призрак, халюцинация или някаква странна комбинация от двете. Предполагам, че и аз отчаяно бях се вкопчил в същата мисъл, защото не отстъпих назад, когато, олюлявайки се, привидението тръгна към нас.

Направи три несигурни крачки и го видях достатъчно ясно, за да установя, че е човек, облечен в бял херметически скафандър. По всяка вероятност защитното облекло беше адаптиран вариант на стандартната екипировка, която НАСА бе разработила за астронавти, предназначена първоначално да предпазва не от ледения вакуум на космическото пространство, а по-скоро от смъртоносните инфекции в биологично заразена среда.

На грамадния шлем имаше прозорче, но не виждах лицето зад него, защото отраженията на въртящите се светлини струяха по плексигласа. Над прозорчето пишеше: ХОДЖСЪН.

Вероятно заради фойерверките или защото беше заслепен от ужас, Ходжсън не реагираше, като ни видя. Пищеше, а гласът му беше по-силен от онези, които вятърът носеше. Залитайки, отстъпи от стената, обърна се към нея и вдигна ръце, сякаш да се предпази от атаката на нещо, невидимо за мен.

Тялото му се разтресе, все едно пронизано от куршуми с голям калибър.

Макар че не чух изстрели, инстинктивно се наведох.

Ходжсън се строполи по гръб на пода и отпусна ръце до тялото си.

Не беше необходимо да го преглеждам, за да разбера, че е мъртъв. Нямах представа какво го уби и не изпитвах достатъчно любопитство, за да рискувам да разследвам причината.

Ако вече беше призрак, как е възможно да умре отново?

Някои въпроси е по-добре да останат без отговор. Любопитството е един от двигателите на човешкия прогрес, но не е особено ефективен метод за оцеляване, ако те мотивира да надникнеш в устата на лъва.

Клекнах, взех фенерчето на Боби и го изключих.

Мигновеното отслабване на вятъра подкрепи теорията, че дори минималната енергия от лъчите на фенерчетата ни е предизвикала странното явление. Вонята на врящ катран също намаля.

Изправих се и погледнах към вратата. Още беше там. Огромна и лъскава. Твърде реална.

Исках да изляза, но не тръгнах към изхода. Страхувах се, че щом стигна дотам, сънят ще се превърне в кошмар.

Фойерверките обаче не намаляха. По-рано, когато бяхме изключили фенерчетата, изключителният спектакъл бе продължил известно време и този път вероятно енергията щеше да го поддържа по-дълго.

Огледах подозрително стените, пода и тавана. Очаквах, че от яркия, непрестанно променящ се калейдоскоп, ще се появи друга фигура, нещо по-страшно от човека в защитно облекло.

Боби се приближаваше до Ходжсън. Дезориентиращият ефект на светлинното шоу явно не влияеше на равновесието му.

— Внимавай, братко — предупредих го.

— Спокойно.

— Недей.

Той имаше пушка и смяташе, че е защитен.

Аз, от друга страна, мислех, че оръжието е потенциално опасно като фенерчетата. Оловните куршуми, които не поразяха целта, щяха да рикошират със смъртоносна скорост в стените, тавана и пода и всеки път, когато се удареха в овалната повърхност на стаята, стъкловидният материал щеше да поглъща кинетичната енергия, подхранвайки странното явление.

Вятърът поутихна.

Огледалните стени още отразяваха светлините и сенките.

Вратата изглеждаше застрашително солидна.

Тялото в скафандъра също изглеждаше реално.

С изненада установих, че съм възвърнал равновесието си. Може би краткотрайната му загуба не беше реакция на въртящите се светлини и сенки, а само друг страничен ефект, подобен на повишеното налягане, което бе заглушило гласовете ни и затруднило дишането ни.

Горещият ветрец и смрадта, която носеше, изчезнаха. Въздухът отново стана хладен и неподвижен. Свистенето също започна да утихва.

Вероятно и човекът на пода щеше да се разтопи в ледена мъгла, която щеше да се издигне и да изчезне като дух, връщайки го в безтленния свят, където му беше мястото.

Убеден, че Боби няма да иска да излезем, аз тръгнах след него към трупа. Приятелят ми беше съсредоточен и целеустремен, както когато яхаше шестметровите вълни — максимална всеотдайност — камикадзе, тотална както и характерната за него отпуснатост и безразличие.

Светлините в стъклената повърхност на яйцевидната стая избледняха и Ходжсън не се виждаше добре.

— Включи фенерчето — каза Боби.

— Глупаво е.

— И аз съм глупав.

Приближихме се предпазливо до трупа. Осветих го с фенерчето. Отначало ръката ми трепереше, но бързо се успокои.

Плексигласът на прозорчето на шлема беше матов. Лъчът не беше достатъчно силен, за да видим лицето на Ходжсън.

Той (а може би тя) беше неподвижен като надгробен камък, но безспорно беше мъртъв.

На гърдите на скафандъра имаше лепенка с американското знаме, а отдолу — още една, изобразяваща движещ се локомотив, който явно беше емблемата на научноизследователския проект. Макар изображението да беше дръзко и динамично и без елемент на мистериозност, бях готов да се обзаложа, че Ходжсън е бил член на екипа „Загадъчният влак“.

На предната част на скафандъра имаше няколко дупки в областта на стомаха и гърдите. Спомних си как Ходжсън се бе обърнал с лице към стената, през която бе влязъл, как бе вдигнал ръце, сякаш да се предпази, и как тялото му се разтресе, досущ поразено от изстрели от автоматично оръжие, и отначало предположих, че дупките са от куршуми.

Вглеждайки се по-отблизо обаче, осъзнах, че дупките са твърде съвършени, за да бъдат от куршуми. Куршумите биха разкъсали материята, оставяйки назъбени или звездообразни отвори, а не идеално кръгли дупки, които приличаха на изрязани и дори пробити с лазер. Освен че не чухме стрелба, дупките бяха твърде големи и всеки куршум с такъв калибър би минал през Ходжсън и би убил Боби, мен, или и двамата.

Не виждах кръв.

— Включи и другото фенерче — каза Боби.

Тишината се наруши от шепнещите гласове на вятъра.

В стените продължаваха да преминават проблясъци на ярка, неразгадаема калиграфия, може би не толкова ослепителни, както преди малко. От опит предполагахме, че и тази светлина скоро ще избледнее.

— Само за малко. Да го видим по-ясно — настоя Боби.

Пренебрегвайки гласа на разума, изпълних желанието му и клекнах до човека в скафандъра, за да го разгледам по-добре.

Тъмният плексиглас закриваше онова, което се намираше зад него, но веднага разбрах защо не сме видели нищо на светлината на единственото фенерче. Горкият Ходжсън вече нямаше лице. В шлема клокочеше някаква влажна маса, която явно лакомо се хранеше с остатъците от мъртвеца. Противна белезникава плетеница от гърчещи се и извиващи се същества, които приличаха на червеи и в същото време имаха хитинови обвивки като бръмбари, но не бяха нито едното, нито другото. В скафандъра бе проникнала белезникава колония от нещо неописуемо, което го бе унищожило с такава скорост, че Ходжсън бе умрял толкова бързо, колкото ако бе прострелян в сърцето. Гърчещите се неща реагираха на светлината, като се надигнаха като приливна вълна към вътрешната повърхност на плексигласа.

Скочих и политнах назад, но ми се стори, че съзрях движение в някои от дупките в областта на стомаха и гърдите на скафандъра, сякаш съществата, които го бяха убили, напираха да изпълзят от отворите.

Боби хукна, без да стреля с пушката, и слава богу, че не натисна спусъка. Няколко изстрела нямаше да унищожат дори половината от адските гадини в скафандъра на Ходжсън, но вероятно щяха да им дадат енергия да убиват още по-ожесточено.

Докато тичах, изключих фенерчето, защото фойерверките в стените започнаха да набират скорост и сила.

Вратата беше солидна като обикновена врата на банков сейф.

Онова, което бях видял от разстояние, се потвърди — нямаше нито колело, нито друг отключващ механизъм.