Дийн Кунц
Сграбчи нощта (13)

12

Хангарът се извисява като храм на зъл чуждоземен бог. От трите страни е заобиколен със служебни сгради, които могат да минат за обители на монаси и послушници. На ширина и дължина е колкото футболно игрище. Висок е колкото седеметажен блок и няма прозорци освен малките отдушници, разположени под сводестия покрив.

Боби спря пред двойните врати в единия край на сградата и изключи двигателя и фаровете.

Всяка врата е широка шест и висока дванайсет метра. Монтирани са на релси и задвижвани с мотор, но електричеството отдавна е прекъснато.

Страховитата постройка и огромните стоманени врати правят хангара заплашителен като крепост, издигаща се на ръба на пропастта между този свят и ада, за да пази демоните, затворени вътре.

Боби взе фенерчето и каза:

— Това ли е яйцевидната стая?

— Под хангара е.

— Видът му не ми харесва.

— Не те карам да живееш тук.

Той слезе от джипа и попита:

— Близо ли сме до летището?

Форт Уайвърн, основан като център за обучение и поддръжка, има писти, на които могат да кацат и да излитат големи реактивни самолети и грамадните транспортни „С-13“, пренасящи камиони, бронирани коли и танкове.

— Летището е на петстотин метра. Хангарът не е обслужвал самолети. Освен може би хеликоптери, но не мисля, че е пригоден за това.

— А за какво?

— Не знам.

— Може да са го използвали за бинго зала.

Въпреки негативната атмосфера на сградата и вероятността да сме примамени тук от неизвестни и враждебно настроени личности, нямах чувството, че ни грози непосредствена опасност. Пък и пушката на Боби би спряла всеки нападател много по-ефикасно от моя глок. Оставих пистолета в кобура, взех фенерчето и тръгнах към малката врата в единия от големите портали.

— Идват големи вълни.

— Предположение ли е, или факт?

— Факт.

Боби си изкарваше прехраната, като анализираше информацията от сателитите за времето, за да предвижда условията за каране на сърф в целия свят. Службата му „Сърф-прогнози“ всеки ден осигурява информация за десетки хиляди сърфисти чрез абонамент за бюлетин, изпращан по факс, по електронна поща или чрез телефонната централа с деветстотин поста, която приема повече от осемстотин хиляди обаждания годишно. Тъй като стилът му на живот е непретенциозен, а офисите — неугледни, никой в Мунлайт Бей не съзнава, че той е мултимилионер и най-богатият човек в града. Дори да знаеха, пак не би имало значение за него. За Боби богатството означава всеки ден да е свободен, за да кара сърф. Всичко, което може да се купи с пари, не представлява интерес за него.

— На хоризонта се задават минимум триметрови монолити — добави той. — Някои са в серии по дванайсет. Пулсират денонощно. Мечтата на всеки сърфист.

— Този вятър, духащ към брега, не ми харесва.

— Говоря за вдругиден. Тогава вятърът ще духа от сушата. Ще има такива вълни, че ще се чувстваш като нищожество.

— Три-четириметрови грамади — промърморих замечтано, докато отварях вратата.

— Идват откъм Маркизките острови.

— Ето, за това си струва да живееш — рекох, прекрачвайки прага на хангара.

— Затова го споменах, братко. Мотивация за сърфиста да се измъкне жив оттук.

Дори двете фенерчета не можеха да осветят подобното на пещера помещение, но видяхме релсите на тавана, по които някога от единия до другия край на сградата се е движил кран. Огромните стоманени подпори под релсите показваха, че кранът е вдигал неимоверно тежки предмети.

Дълбоките и странни кладенци в пода, където сигурно бе имало хидравлични механизми, ни принудиха да минем по заобиколен път до отсрещната страна на хангара.

Боби предпазливо оглеждаше всяка дупка, сякаш очакваше, че вътре се спотайва нещо и се готви да изскочи и да отхапе главите ни.

Докато лъчите на фенерчетата осветяваха релсите на крана и подпорите, по стените и по сводестия таван танцуваха светлосенки, непрекъснато променящи се йероглифи, които неразгадани бързо изчезваха в мрака, който пълзеше по петите ни.

— Зловещо — промълви Боби.

— Още не си видял всичко — прошепнах, не защото се страхувах, че ще ме чуят, а защото тук цареше потискащата атмосфера на църква, болница или погребална зала.

— Сам ли си идвал тук?

— Не. Винаги с Орсън.

— Поне от него очаквах повече разум.

Заведох го до празната асансьорна шахта и широките стъпала в югозападната част на хангара.

Както в склада, където бях видял скелетите на плъховете и главореза с тоягата, така и тук достъпът до по-долните нива е бил скрит. Повечето хора от персонала, които вярно и гордо бяха служили на тази страна, сигурно не са знаели за адските територии под краката им.

Фалшивите стени и тайните врати бяха демонтирани по време на закриването на базата. Макар че вратата на стълбището е била изтръгната, стоманената каса беше оставена.

Прекрачихме прага и фенерчетата ни осветиха бетонните стъпала, покрити с купища измрели дървеници.

В прахоляка имаше отпечатъци от подметки и лапи.

— Моите и на Орсън. От предишни посещения.

— Какво има долу?

— Три подземни нива, по-големи от хангара.

— Масивно.

— Адски.

— Какво са правили там долу?

— Лоши неща.

— Не ги описвай.

Всички устройства бяха изнесени от помещенията под хангара. Изтръгнати бяха дори филтрите за пречистване на въздуха, тръбите на канализацията и електрическите табла. Но много райони в Уайвърн са останали непокътнати. Взети са само най-ценните неща, които са били демонтирани с минимални усилия. Коридорите и стаите под хангара обаче бяха изчистени толкова грижливо, сякаш са били сцена на престъпление и извършителят бе положил неимоверни усилия да заличи всяка следа.

Докато слизахме по стълбите, глухото метално ехо на гласа ми отекваше на някои места, докато на други стените го поглъщаха като звукоизолиращия материал, с който е облицована кабината на Саша в Кей Би Ей Уай.

— Заличили са всяка следа от онова, което са правили тук — казах, — с изключение на една. И не мисля, че са се занимавали само с опазването на националната сигурност. Имам чувството, че… са се страхували от опитите… и са се срамували.

— Тук ли са някои от генетичните лаборатории?

— Не. Това изисква абсолютна биологична изолация. Би трябвало навсякъде да има камери за обеззаразяване — между лабораториите, до входовете за асансьорите и на всяка площадка на стълбището. Щяхме да ги разпознаем, макар съоръженията да са изнесени.

— Имаш нюх към детективската работа — отбеляза Боби.

Стигнахме до края на втората редица стъпала и продължихме да слизаме.

— Страхотно дедуктивно мислене — признах.

— Може да бъда твоят доктор Уотсън.

— Нанси Дру не е работила с Уотсън, а Шерлок Холмс.

— Кой е бил дясната ръка на Нанси?

— Действала е сама.

— Страхотна мадама, а?

— И аз съм страхотен. Долу има само едно помещение, което може да е било камера за обеззаразяване… и е много странно. Ще видиш.

Не разговаряхме, докато слизахме в най-дълбоките подземни нива. Единствените звуци бяха лекото поскърцване на гумените подметки на обувките ни по бетона и хрущенето на умрелите дървеници.

Въпреки че носеше пушка, спокойното държание и лекотата, с която крачеше, биха убедили всеки освен мен, че Боби е безгрижен. До известна степен наистина се забавляваше. Винаги се забавлява, освен в най-критични ситуации. Но аз го познавам отдавна и бях сигурен, че в момента никак не беше спокоен.

Допреди месец не знаех, че Боби може да се разтревожи или уплаши от нещо. Неотдавнашните събития обаче бяха показали, че пулсът на този роден непукист може да превиши осемдесет и пет удара в минута.

Не бях изненадан от нервността му, защото стълбището беше достатъчно мрачно и потискащо, за да уплаши всекиго. Бетонни стени, таван и стъпала. Желязна тръба, боядисана в черно и прикрепена към едната стена вместо парапет. Задушният въздух сякаш също се превръщаше в бетон, защото беше студен, сгъстен и сух, с мирис на цимент. Всяка повърхност поглъщаше повече светлина, отколкото отразяваше, и въпреки фенерчетата, вървяхме в мрак като средновековни монаси, тръгнали да се помолят за душите на покойните си братя в катакомбите под манастира.

Атмосферата би се разведрила дори от рисунка с череп и кръстосани кости, изобразени над червени букви, предупреждаващи за смъртоносна радиоактивност. Или поне от причудливо наредени кости на плъхове.

Последното мазе в хангара, където още няма прах и дървеници, е със странно разпределение. Започва с широк елипсовиден коридор, простиращ се по цялата дължина като състезателна писта. От едната му страна има помещения с различна ширина, но еднаква дължина — и през някои от тях можеш да стигнеш до втори елипсовиден коридор, успореден на първия, но не толкова широк или дълъг. И тази по-малка писта опасва едно-единствено централно помещение — яйцевидната стая.

Вторият коридор завършва със свързващ модул, през който се влиза в „светилището“. Това помещение е квадратно, с размери три на три метра, и има кръгла врата с диаметър метър и петдесет. Вътре има втора кръгла врата със същите размери, водеща към яйцевидната стая. Мисля, че някога тези два отвора са имали огромни стоманени врати и всъщност свързващият модул е бил преддверие на противогазово убежище.

Макар че не съм сигурен дали това са били биологичните лаборатории, една от функциите на преддверието може да е била да предотвратява разпространяването на бактерии, спори, прах и други замърсители в яйцевидната стая. Вероятно служителите, които са влизали и излизали от тази бърлога, са били обливани със силни струи дезинфекционен разтвор и облъчвани с унищожаващи микробите ултравиолетови лъчи.

Според мен яйцевидната стая е била херметизирана и преддверието е имало нещо като люк на космически кораб. Или е функционирало като барокамера от типа, който използват дълбоководните гмуркачи, когато има риск от твърде високо налягане.

Във всеки случай транзитното помещение е било проектирано или да предпазва нещо да не влезе в яйцевидната стая, или да не излезе оттам.

Застанахме в преддверието и осветих прага на вътрешния портал, после обходих с лъча целия ръб на отвора, за да покажа на Боби колко е дебела стената на яйцевидната стая — метър и половина железобетон. Всъщност входът е толкова вдаден навътре, че прилича на тунел.

Боби тихо подсвирна.

— Архитектура на бункер.

— Несъмнено предназначението му е да спира нещо.

— Какво?

Свих рамене.

— Понякога тук ми оставят подаръци.

— Подаръци? Имаш предвид шапката? „Загадъчният влак“?

— Да. Беше на пода точно в средата на яйцевидната стая. Мисля, че беше оставена нарочно, за да я намеря. Друг път в противогазовото убежище бяха подхвърлили снимка на майка ми.

— Противогазово убежище?

— Не ти ли прилича на такова?

Той кимна.

— И кой е оставил снимката?

— Не знам. Но Орсън беше с мен и не усети някой да влиза зад нас.

— А на неговото обоняние можеш да се довериш.

Боби предпазливо насочи лъча на фенерчето си към първия кръгъл люк, после към коридора, по който бяхме дошли. Нямаше никого.

Минах през вътрешния портал и се наведох, защото оттам може да се провре само някой висок най-много метър и петдесет.

Приятелят ми ме последва в яйцевидната стая и за пръв път през седемнайсетгодишната ни дружба го видях стъписан от страхопочитание. Завъртя се бавно в кръг, осветявайки стените, и макар че се опита да каже нещо, от устата му не излезе звук.

Овалната зала е дълга четирийсет метра. Има диаметър двайсетина метра в най-широката си част и се стеснява в краищата. Стените, таванът и подът са сводести и образуват една-единствена плоскост, създаваща илюзията, че стоиш в празната черупка на огромно яйце. Повърхността е покрита с млечнобял, златист, прозрачен материал, дебел седем-осем сантиметра.

Лъчите на фенерчетата ни се отразяваха в лъскавото покритие и проникваха в странния материал, осветявайки спирали от блестящ златист прах, наподобяващи миниатюрни галактики. Материалът отразяваше светлината, но не я пречупваше в призми като кристал. По-скоро се виждаха ярки, млечнобели завихряния като пламъчета на свещи, полюшвани от въздушно течение, които образуваха вълни в лъскавия пласт, придавайки му вид на течност, после се отдръпваха в по-далечни и тъмни ъгли на стаята, за да се разсеят като пулсиращи мълнии. Погледнех ли към пода, изпитвах усещането, че стоя върху езеро от бледокехлибарен нефт.

Удивен от неземната красота на зрелището, Боби пристъпи по-навътре в помещението.

Макар че подът изглежда гладък като порцелан, този лъскав материал съвсем не е хлъзгав. Всъщност понякога, но невинаги, подът сякаш те сграбчва за краката, сякаш е лепило, или привлича като магнит дори предмети, които не са метални.

— Удари го — прошепнах.

Думите ми отекнаха в стените, тавана и пода и дочух водопад от шепоти.

Боби примига.

— Хайде. Удари го с дулото на пушката.

— Това е стъкло — възрази той.

Гласната в края на последната дума се върна при нас в прибой от отекващи звуци, ромолящи като пенещи се вълни.

— Дори да е стъкло, не е чупливо.

Боби колебливо почука с дулото на пушката.

От всеки ъгъл на огромното помещение се разнесе тих звън, досущ на камбанки, после утихна. Тишината беше странно наситена с напрежение, сякаш звънчетата бяха известили приближаването на някаква сила или на важна личност.

— По-силно — настоях.

Боби пак удари по пода със стоманеното дуло на пушката и този път звънът беше по-силен и различен — като от цилиндрични звънчета, благозвучен, очарователен, но и странен — досущ музика от свят в другия край на вселената.

Звукът утихна и отново се възцари изпълнена с напрежение тишина. Приятелят ми клекна и прокара пръсти по мястото, което бе ударил с пушката.

— Не се напука.

— Можеш да го блъскаш с чук, да го стържеш с пила и да го цепиш с брадва, но няма дори да го издраскаш.

— Пробвал ли си всичко това?

— Да, дори с ръчна бормашина.

— Пакостник унищожител.

— Фамилна черта.

Боби докосна няколко точки на пода около себе си и каза:

— Топло е.

Дори в най-горещите летни нощи подземните помещения във Форт Уайвърн са студени като пещери и хладината се просмуква дълбоко в костите ти, колкото по-дълго стоиш там. Всички повърхности, с изключение на тази в яйцевидната стая, са студени.

— Този материал е топъл — казах, — но в самото помещение е хладно, сякаш топлината не се предава по въздуха. И не разбирам как може да запази топлината си осемнайсет месеца, след като са изоставили това място.

— Сякаш усещам… някаква енергия в него.

— Тук няма нито електричество, нито газ или пещи, бойлери, генератори и машини. Всичко е изнесено.

Боби се изправи и тръгна из стаята, осветявайки пода, стените и тавана.

Въпреки необикновено високата отражателна способност на този загадъчен материал, в помещението преобладаваха сенките. Върху сводестите повърхности се очертаваха ленти, цветя, гирлянди, въртележки, папрати и светулки, предимно в оттенъци на златисто и жълто, но имаше и червени, и синьо-зелени, избледняващи в далечните тъмни ъгли като фойерверки, погълнати от нощно небе.

— Помещението е голямо колкото концертна зала — учудено установи Боби.

— Не съвсем. Но изглежда по-голямо, защото всяка повърхност е извита и сякаш се отдалечава от теб.

Докато говорех, в акустиката настъпи промяна. Шепнещото ехо на думите ми заглъхна, после самите звуци утихнаха. Въздухът сякаш се сгъсти, разпространявайки шумовете по-трудно отпреди.

— Какво става? — попита Боби. И неговият глас прозвуча приглушено, все едно говореше от другия край на лоша телефонна връзка.

— Не знам.

Повиших тон, но гласът ми пак беше приглушен.

Бих си казал, че си въобразявам повишаването на плътността на въздуха, ако изведнъж не ми стана трудно да дишам. Не се задушавах, но с усилие поемах дъх. Преглъщах инстинктивно с всяко вдишване и имах чувството, че въздухът се е втечнил и трябва да го преглъщам. Белите ми дробове сякаш се изпълваха с течност. Обзе ме трескаво желание да я изхвърля, убеден, че ще удавя.

Натиск.

Въпреки нарастващата ми паника, запазих достатъчно самообладание, за да разбера, че въздухът не се втечнява, а налягането драстично се повишава и ни притиска със смазваща сила. Тъпанчетата на ушите ми завибрираха. Синусите ми пулсираха. Усетих пръсти на фантом, които натискаха очите ми. Поемех ли въздух, ноздрите ми се затваряха.

Коленете ми се разтрепериха и после се огънаха. Раменете ми се прегърбиха под невидим товар. Ръцете ми се отпуснаха до тялото. Изпуснах фенерчето, което падна и безшумно отскочи по стъклената повърхност. Вече не чувах никакъв звук, дори ударите на сърцето си.

Изведнъж всичко отново се нормализира.

Натискът изчезна.

Бях се задъхал. Боби също.

И той бе изтървал фенерчето, но стискаше пушката.

— Мамка му! — възкликна.

— Да.

— Мамка му.

— Да.

— Какво беше това?

— Не знам.

— Случвало ли се е преди?

— Не.

— Мамка му.

— Да — повторих, наслаждавайки се на лекотата, с която поемах хладния въздух.

Макар че фенерчетата лежаха на пода, по стените се появяваха все повече въртележки, серпентини, фойерверки и спирали от светлина.

— Тази база не е затворена — промълви Боби.

— Затворена е. Нали видя.

— В Уайвърн нищо не е каквото изглежда.

— Стаите и коридорите, откъдето минахме, бяха празни, нямаше апаратура.

— А на долните два етажа?

— Само празни помещения.

— И няма нищо?

— Не.

— Не може да бъде.

— Поне аз не съм открил каквото и да било.

Взехме фенерчетата си и докато лъчите обхождаха пода и стените, ярките изригвания на светлина в дълбоката стъклена повърхност се увеличиха три-четири пъти — ослепително изобилие от огнени цветя. Все едно гледахме фойерверките по случай Четвърти юли и около нас избухваха ракети, само че цареше пълна тишина.

— Още става нещо — рече Боби.

— Да изчезваме ли?

— Чакай малко.

Той се вторачи в непрестанно променящите се и все по-пъстри фигури от светлина, сякаш съдържаха смисъл, ясен като напечатан на хартия текст.

Макар да се съмнявах, че удивително ярките отражения излъчват повече ултравиолетови лъчи от фенерчетата, които ги пораждаха, не бях свикнал с такава силна светлина. По лицето и ръцете ми се спускаха сияещи водовъртежи, ручейчета и дъждове — буря от искрящи татуировки — и дори този порой от светлина да ме приближаваше малко повече до смъртта, зрелището беше неотразимо и вълнуващо. Сърцето ми биеше като обезумяло отчасти от страх, но предимно от удивление.

Тогава видях вратата.

Обръщах се, омаян от светлинния карнавал, в този миг погледът ми се плъзна покрай вратата. Бях твърде разсеян от зрелището, за да разбера какво съм видял. Вратата беше масивна, метър и петдесет в диаметър, изработена от матова стомана, подобно на вратите на банковите трезори, и несъмнено осигуряваше херметизация.

Сепнато се обърнах към нея, но вратата изчезна. В хаоса от бързи като газели светлини и преследващи ги сенки, видях, че кръглият отвор в стената е същият, през който бяхме влезли.

Направих няколко крачки към отвора, после осъзнах, че Боби ми говори. Докато се обръщах, отново съзрях вратата, този път с крайчеца на окото си. Но когато погледнах право към нея, проклетото нещо го нямаше.

— Какво става? — нервно попитах.

Боби бе изключил фенерчето си. Посочи моето и нареди да сторя същото.

Подчиних се.

Фойерверките в стъклената повърхност на стаята би трябвало веднага да изчезнат в непрогледния мрак. Но от този вълшебен материал продължаваха да изскачат разноцветни морски звезди, хризантеми и блестящи въртележки. Хвърляха хаос от светлини и сенки и когато избледнееха, изригваха нови.

— Сам се управлява — рече Боби.

— Управлява се?

— Процесът.

— Какъв процес?

— Стаята, машините. Някакъв процес.

— Невъзможно е — настоях, отричайки онова, което се случваше наоколо.

— Дали е енергия от лъчите?

— Какво?

— От фенерчетата.

— Можеш ли да бъдеш още по-неясен?

— Много повече, братко, но ми се струва, че сякаш заредихме с енергия стените.

Поклатих глава:

— Няма логика. В лъчите на фенерчетата няма почти никаква енергия.

— Това чудо поглъща светлината — настоя той, плъзгайки крак по пода. — Използва онова, което е погълнало, за да произведе още енергия.

— Как?

— Някак.

— Не е научно обяснение.

— В „Стар Трек“ съм виждал и по-странни неща.

— Това е магия.

— Каквото и да е, съществува в действителност.

Дори твърдението ми да съдържаше известна доза истина, явлението не продължи до безкрайност. Броят на ярките взривове започна да намалява, както и наситеността на светлината.

Устата ми беше толкова пресъхнала, че трябваше да събера слюнка, преди да попитам:

— Защо по-рано не ставаше така?

— Бил ли си тук с две фенерчета?

— Само с едно.

— Може би има критична маса на натрупване, критично количество енергия, необходимо да стартира явлението.

— И критичното количество са две скапани фенерчета?

— Може би.

— Боби Айнщайн… Видя ли вратата?

— Каква врата?

— Масивна като брониран люк в площадка за ядрени ракети.

— Привижда ти се какво ли не от бирата, която изпи.

— Беше там и в същото време не беше.

— Вратата ли?

— Да.

— Това не е къща, обитавана от духове, братко.

— Може да е лаборатория, обитавана от духове.

Изненадах се, че думите „обитавана от духове“ прозвучаха съвсем на място и правдиво, отеквайки в камертона на инстинкта. Подземието не беше полуразрушена къща с множество кули, скърцащи подове и необясними студени течения, но въпреки това усещах нечие невидимо присъствие, зли духове, напиращи да влязат през мембраната между моя и техния свят, атмосфера на очакване, предшестваща предстояща материализация на противно и кръвожадно същество.

— Вратата беше там и в същото време не беше — повторих.

— Накъде води врата, която е там и в същото време не е?

— Мисля, че в момента нямаме време за размисъл.

Бях обзет от чувството, че времето ни изтича и някакъв космически часовник отброява секундите до края на живота ни. Предчувствието беше толкова силно, че едва не хукнах към изхода.

Единственото, което ме задържаше в яйцевидната стая, беше убедеността, че Боби няма да ме последва. Той не се интересуваше от политика, нито от големите културни и социални събития на нашето време и нищо не можеше да го отклони от приятния живот на сърфист, освен приятел, нуждаещ се от помощ. Нямаше доверие на хората с планове, както ги наричаше, онези, които постоянно поучаваха другите какво да правят и как да мислят. Но зовът на приятел мигновено го изстрелваше на „барикадите“ и щом се посветеше на делото — в случая намирането на Джими Уинг и Орсън — не се предаваше и не отстъпваше.

Аз също не изоставях приятел в беда. Нашите убеждения и приятелите са всичко, което имаме по време на неприятности. Приятелите са единственото нещо на този покварен свят, което можем да се надяваме да видим в следващия. Приятелите и хората, които обичаме, са светлината, озаряваща отвъдното.

— Идиот — промърморих аз.

— Задник — отвърна Боби.

— Не говорех на теб.

— Друг освен мен няма.

— Себе си нарекох идиот. Защото не излизам оттук.

— Аха. Тогава си взимам назад забележката за задника.

Боби включи фенерчето си и в яйцевидната стая мигновено заблестяха безшумни фойерверки. Не се появиха бавно, а светнаха със същата яркост, която преди това бяха достигнали постепенно.

— Включи фенерчето си — каза Боби.

— Наистина ли сме толкова тъпи, че да го правим?

— Много повече.

— Това място няма нищо общо с Джими и Орсън.

— Откъде знаеш?

— Не са тук.

— Но нещо тук може да ни помогне да ги намерим.

— Няма да им помогнем, ако умрат.

— Бъди идиот и включи фенерчето си.

— Това е безумие.

— Не бой се от нищо, братко. Carpe noctem.

— По дяволите — рекох и се подчиних.