Дийн Кунц
Сграбчи нощта (12)

11

Предната врата на къщата беше отворена, както я бях оставил. Холът още миришеше на прах, мухъл, разложение и мишки, плюс вонята на маймуни.

Фенерчето ми освети няколко белезникавожълти какавиди, дълги седем-осем сантиметра, прилепени в ъгъла, където се срещаха отсрещната стена и таванът. По-светлите правоъгълници на потъмнелите стени бележеха местата, където някога са били окачени картини. Мазилката не беше напукана, както би се очаквало в къща, построена преди шест десетилетия и изоставена преди около две години. На стените имаше само мрежа от фини пукнатини, които им придаваха вид на яйчни черупки, отстъпващи пред излюпващите се пиленца.

На пода се въргаляше червен детски чорап. Едва ли беше на Джими, защото беше прашен и по-скоро приличаше на парцал.

Докато вървяхме към вратата на хола, Боби рече:

— От вчера имам нов сърф.

— Светът свършва, а ти пазаруваш.

— Направиха ми го едни приятели.

— Готин ли е? — попитах, докато влизахме в трапезарията.

— Още не съм го карал.

И тук в единия ъгъл на тавана имаше грозд какавиди, подобни на онези в предишната стая. Бяха по-големи, дълги девет-десет сантиметра и с диаметъра на дебели наденички.

В друга къща не бях виждал такива пашкули. Застанах под тях и ги осветих с фенерчето.

— Гадно — отбеляза Боби.

В две от какавидите имаше тъмни форми, извити като въпросителни, но бяха толкова плътно увити в копринени нишки, че не видях подробности.

— Забелязваш ли нещо да мърда? — попитах.

— Не.

— И аз.

— Може да са мъртви.

— Да — отвърнах, макар да не бях много убеден. — Само няколко големи, мъртви, недоразвити молци.

— Молци ли?

— А какво друго?

— Прекалено са големи.

— Може би са непознати, по-едри видове. От онези, променените.

— Насекоми? Променени?

— Щом хората, кучетата, птиците и маймуните могат да се променят, защо не и насекомите?

Боби се намръщи и се замисли.

— Вероятно няма вече да си купувам вълнени пуловери.

Повдигна ми се, когато осъзнах, че съм бил в тази стая сред абсолютния мрак, без да знам за тлъстите какавиди, висящи над главата ми. Не бях сигурен защо тази мисъл ме притесни толкова много. В края на краищата едва ли имаше опасност някой молец да ме прикове към стената и да ме оплете в пашкул. От друга страна, това беше Форт Уайвърн, затова може би ме бе грозила именно такава опасност.

Чувството за гадене отчасти бе предизвикано от смрадта, разнасяща се в кухнята. Бях забравил колко е противна.

Боби държеше пушката с дясната си ръка, а с лявата бе закрил носа и устата си.

— Кажи ми, когато вонята стане още по-гнусна.

— Няма да стане по-гнусна.

— Но става.

— Така ли мислиш?

— Да действаме бързо.

Точно когато отместих фенерчето от какавидите, ми се стори, че видях как една от тъмните извити форми помръдна в копринената си алвеола.

Отново насочих лъча към грозда.

Нито едно от загадъчните насекоми не се движеше.

— Шубе ли те е? — попита Боби.

— А теб?

— И още как!

Осмелихме се да влезем в кухнята, където линолеумът скърцаше и пукаше под краката и смрадта на разложение беше наситена като облак изпарило се гранясало олио в евтин ресторант.

Преди да започна да търся източника на вонята, насочих лъча нагоре. Между шкафчетата и тавана имаше повече какавиди, отколкото в другите две стаи, взети заедно. Някои бяха с дължина девет-десет сантиметра, други — на половината. Около лампата на тавана имаше още двайсетина.

— Не ми харесва — промълви Боби.

Насочих фенерчето към пода и веднага видях източника на противната миризма. Пред мивката лежеше мъртъв човек.

Отначало помислих, че е бил убит от онова, което бе създало какавидите. Очаквах да видя сноп копринени нишки в отворената му уста, жълтеникавобели алвеоли, стърчащи от ушите, и кичури влакна, подаващи се от носа.

Но не какавидите бяха виновниците. Смъртта явно бе настъпила вследствие на самоубийство.

Револверът лежеше на корема на мъртвеца, където го бяха отхвърлили откатът и предсмъртните гърчове, а подпухналият показалец още бе свит около спусъка. Съдейки по раната в гърлото, човекът бе сложил дулото под брадичката си и бе изстрелял един куршум право в мозъка си.

Когато по-рано тази нощ бях влязъл в тъмната кухня, аз се бях приближил първо до задната врата, където спрях, сложил ръка на дръжката, защото видях подскачаща пред стъклото маймуна. Отстъпвайки назад, сигурно съм бил на сантиметри от трупа.

— Това ли очакваше? — попита Боби. Гласът му беше приглушен от ръката, която притискаше до устата си.

— Не.

Не знаех какво бях очаквал, но бях убеден, че това не е най-лошото, спотайващо се в най-затънтените килийки на въображението ми. Когато видях мъртвото тяло, отначало изпитах облекчение, сякаш подсъзнателно си бях представял по-конкретно и много по-неприятно откритие, пред което сега не ми предстоеше да се изправя.

Мъртвецът лежеше по гръб. Лявата му ръка беше отпусната до тялото с дланта нагоре, сякаш просеше. Изглеждаше дебел, защото дрехите се бяха опънали по тялото, но това бе подуване от образувания бактериален газ.

Лицето му беше подпухнало. Очите бяха изцъклени, а подутият език се подаваше между изкривените в гримаса устни. От устата и от ноздрите се процеждаше течност, предизвикана от разлагането, която неопитните често объркват с кръв. Бледозеленикавата плът беше осеяна с тъмнозелени петна и приличаше на мрамор с жилки от вени и артерии.

— От колко време е тук? Седмица? Две?

— Не толкова дълго. Може би от три-четири дни.

Миналата седмица времето беше меко — нито топло, нито студено, и това бе дало възможност на разложението да се развие с предсказуема бързина. Ако мъжът бе умрял преди повече от четири дни, плътта щеше да бъде не бледозелена, а черно-зелена, на тъмни петна. Бяха се образували мехурчета, кожата се свличаше и косата окапваше, но все пак успях да преценя кога е извършено самоубийството.

— Още ли се разхождаш със „Съдебномедицинска патология“ в главата? — попита Боби.

— Още.

Познанията ми за смъртта датираха от четиринайсетата ми година. Когато навлязат в пубертета, повечето момчета проявяват нездрав интерес към страшни комикси, романи на ужаса и филми за чудовища. Юношите измерват напредъка към зрелостта със способността да издържат на най-ужасните бруталности, онези зрелища и представи, които подлагат на изпитание смелостта, душевното равновесие и рефлекса за повръщане. В онези дни с Боби бяхме почитатели на Х. Ф. Лъвкрафт и на евтините мексикански филми на ужасите, изпълнени с кръвопролития.

Надраснахме този интерес за разлика от други аспекти на пубертета, но навремето се занимавах много повече от Боби със смъртта, като се започне от долнопробните филми и се свърши с четенето на учебници по медицина. Научих историята и методите за мумифициране и балсамиране и зловещите подробности за епидемии като чумата, погубила населението на половин Европа в периода 1348–50 година.

Сега съзнавам, че вглъбявайки се в изучаването на смъртта, се бях надявал да се примиря със собствената си тленност. Дълго преди пубертета знаех, че всеки един от нас е зрънце от пясъка, който неумолимо изтича от горната част на пясъчния часовник в долната и в моя случай тръбичката между двете сфери е по-широка и падането на пясъка — по-бързо. Тази истина беше тежка за плещите на толкова млад човек, но ставайки специалист по смъртта, исках да я лиша от ужаса й.

Отчитайки високата смъртност при хората с пигментна ксеродермия, моите родители ме бяха възпитали повече да играя, отколкото да работя, да се забавлявам и да гледам на бъдещето не с тревога, а с очакване. Научиха ме да вярвам в Бога, да мисля, че в живота ми има смисъл и да му се радвам. Впоследствие бяха обезпокоени от обсебеността ми от смъртта, но тъй като бяха учени и вярваха в освобождаващата сила на познанието, не ми попречиха да се задълбоча в тази област.

Всъщност благодарение на татко се сдобих с книгата, която придаде завършен вид на проучванията ми за смъртта — „Съдебномедицинска патология“, публикувана в поредица от дебели томове, предназначена за професионалисти от полицията, разследващи криминални случаи. Тази зловеща книга, богато илюстрирана със снимки на жертви, които биха смразили и най-горещото сърце и предизвикали топлота и в най-студеното, не се намира по рафтовете на повечето библиотеки и не се дава на деца. По онова време бях четиринайсетгодишен и лекарите не ми даваха повече от шест години живот, поради което не се смятах за дете, а за мъж на средна възраст.

В „Съдебномедицинска патология“ са описани множество начини, причиняващи смърт — болести, пожар, измръзване, удавяне, електрически ток, отравяне, глад, задушаване, удушаване, огнестрелно оръжие, тъпи и остри инструменти. Когато прочетох тази книга, аз вече бях надраснал интереса си към смъртта… и страха си от нея. Снимките, изобразяващи унижението от разлагането на телата, доказваха, че качествата, заради които обичам хората — остроумие, чувство за хумор, смелост, лоялност, вяра и състрадание — в крайна сметка не са творение на плътта. Надживяват тялото и остават в паметта на семейството и приятелите и вдъхновяват другите да бъдат добри и любящи. Чувството за хумор, вярата, смелостта и състраданието не гният и не изчезват. Те са устойчиви на бактерии, по-силни от времето и гравитацията и се коренят в нещо не толкова крехко, колкото кръвта и костите, а в душата, която издържа на всичко.

Вярвам в живота след смъртта и онези, които обичам, сигурно ще ме чакат в отвъдното, но продължавам да се страхувам, че ще си отидат преди мен и ще ме оставят сам. Понякога се събуждам от кошмар, в който съм единственият жив човек на света. Треперя в леглото и не смея да извикам Саша или да се обадя по телефона, защото никой няма да ми отговори и сънят ще се превърне в реалност.

— Трудно е да се повярва, че е стигнал до това състояние само за три-четири дни — каза Боби.

— Ако е изложен на природните условия, пълното разлагане на плътта може да настъпи за две седмици. Или за единайсет-дванайсет дни при подходящите обстоятелства.

— Тогава, ако сега се случи нещо с мен… след две седмици ще останат само костите.

— Потискаща мисъл, нали?

— Максимално потискаща.

След като гледах мъртвеца повече отколкото исках, насочих лъча на фенерчето към предметите, които мъжът бе наредил на пода около себе си, преди да натисне спусъка. Шофьорска книжка от Калифорния със снимка. Библия с меки корици. Обикновен бял плик без надпис. Четири снимки. Малка рубиненочервена чаша за обредни свещи.

Привиквайки с чувството за гадене, като се опитвах да си припомня уханието на розите, клекнах, за да разгледам снимката на шофьорската книжка. Въпреки разложението лицето на трупа притежаваше достатъчно прилики с нея, за да се убедя, че човекът е един и същ.

— Лийланд. Антъни Делакроа — промърморих.

— Не го познавам.

— Трийсет и пет годишен.

— Вече не.

— Адрес в Монтерей.

— Защо е дошъл тук да умре? — зачуди се Боби.

С надеждата да намеря отговор, насочих лъча към четирите снимки.

На първата беше фотографирана красива блондинка на трийсетина години с бели къси панталони и яркожълта блуза. Стоеше на кей на фона на синьо небе, сини води и яхти. Игривата й усмивка беше привлекателна.

Втората явно бе заснета в друг ден и на различно място. Същата жена, този път с блуза на точки, и Лийланд Делакроа седяха един до друг на маса за пикник от червено дърво. Той я бе прегърнал, а тя му се усмихваше. Делакроа изглеждаше щастлив, а блондинката имаше вид на влюбена.

— Съпругата му — каза Боби.

— Може би.

— Носи венчален пръстен на тази снимка.

Третата фотография беше на две деца — момче на около шест и момиченце на не повече от четири години. Бяха по бански, стояха до надуваем басейн и правеха гримаси на фотографа.

— Искал е да умре, заобиколен от спомени за семейството си — подхвърли Боби.

Четвъртата снимка сякаш подкрепяше предположението му. Блондинката, децата и Делакроа стояха на зелена поляна. Случаят трябва да е бил специален. Още по-лъчезарна, отколкото на предишните снимки, жената беше с лятна рокля и обувки с високи токове. Момиченцето се усмихваше, явно доволно от белите си обувки, бели чорапки и розова рокличка на волани. Момчето беше в син костюм, бяла риза и червена папийонка. Издокаран във военна униформа, Делакроа беше олицетворение на гордостта.

И именно защото хората на тези снимки бяха видимо щастливи, ефектът беше неизразимо тъжен.

— Стоят пред една от тези къщи — отбеляза Боби.

— Не коя да е, а тази.

— Откъде знаеш?

— Инстинкт.

— Тогава някога са живели тук?

— И той се е върнал да умре.

— Защо?

— Може би… това е било последното място, където е бил щастлив.

— И където всичко е започнало да се обърква.

— Не само за тях. За всички нас.

— Къде мислиш, че са съпругата и децата му?

— Мъртви.

— Пак ли инстинкт?

— Да.

— И аз смятам така.

Нещо блестеше в малката червена чаша за обредни свещи. Бутнах я с фенерчето и на линолеума се изтъркаляха два пръстена — годежен и венчален.

Това беше всичко, което бе останало от любимата съпруга на Делакроа. Може би прекалявах със символизма, но според мен той бе сложил пръстените в обредния свещник, за да покаже, че жената и бракът са били свещени за него.

Отново погледнах снимката, която бе правена пред къщата. Широката усмивка на момиченцето и липсващият преден зъб разбиха сърцето ми.

— Исусе — промълвих.

— Да се махаме оттук, братко.

Не исках да докосвам вещите, които покойникът бе наредил около себе си, но съдържанието на плика можеше да е важно. Доколкото виждах, не беше изцапан с кръв или с друга течност. Взех го и от допира разбрах, че вътре няма документи на хартия.

— Аудиокасета — обясних.

— Предсмъртна музика?

— Вероятно завещанието му.

При нормални обстоятелства, преди в лабораториите на Уайвърн постепенно да се развихри последната битка между доброто и злото, щях да се обадя на ченгетата и да съобщя, че съм намерил труп. Нямаше да докосна нищо, макар да беше ясно, че става въпрос за самоубийство.

Но времената не са нормални.

Изправих се и пъхнах плика с касетата във вътрешния джоб на якето си.

Боби изведнъж насочи вниманието си към тавана и стисна с две ръце пушката.

Проследих погледа му.

Какавидите изглеждаха непроменени, затова попитах:

— Какво има?

— Чу ли нещо?

— Какво?

Той се заслуша, после промълви:

— Сигурно така ми се е сторило.

— Какво чу?

— Себе си — загадъчно отговори Боби и без да обяснява повече, тръгна към вратата на хола.

Чувствах се неудобно, че оставям Лийланд Делакроа, особено след като не бях сигурен дали ще се обадя, дори анонимно, на властите за самоубийството му. От друга страна, бе пожелал да бъде точно на това място.

— Бебчето е дълго три метра — каза Боби.

Гроздовете от какавиди над главите ни не помръдваха.

— Какво бебче?

— Новият ми сърф.

Най-дългите сърфове рядко са повече от два метра и половина. Триметровите чудовища обикновено са произведения на изкуството, предназначени за украса в някой крайморски ресторант.

— За украса ли е? — попитах.

— Не. За двама.

Какавидите в хола бяха в същото положение, в което ги бяхме оставили. Боби предпазливо поглеждаше нагоре, докато вървеше към предната врата.

— Широк е шейсет сантиметра — добави той.

Маневрирането с такъв сърф изискваше талант, координация и вяра във великодушната, организирана вселена.

— За двама ли? — попитах аз и изключих фенерчето, докато прекосявахме верандата. — Откога замени покоряването на вълните с таксиметрови услуги?

— Няма такова нещо. Но един малък тандем би бил приятен.

Щом се готвеше да кара сърф за двама, Боби сигурно имаше предвид партньорка. Но единствената жена, която обича, е сърфистка и художничка на име Пиа Клик, която от три години медитира на Уаймеа Бийч в Хаваи и се опитва да открие себе си, след като една нощ станала от леглото на Боби, за да се разходи по плажа. Той не знаеше, че е заминала, докато тя не му се обади от самолета на път за Уаймеа. Пиа е мила, нежна, интелигентна и талантлива художничка. Но въпреки това мисли, че Уаймеа Бей е нейният духовен дом, а не Оскалуса, Канзас, където е родена и израснала, нито Мунлайт Бей, където се влюби в Боби. После започна да твърди, че е превъплъщение на Каха Хуна, богинята на прибоя.

Времената бяха странни дори преди катастрофата в лабораториите на Уайвърн.

Спряхме на стъпалата на верандата и бавно и дълбоко поехме въздух, за да прогоним вонята на смъртта, която се бе просмукала в нас, сякаш беше марината, в която се бяхме напоили. Освен това се възползвахме от възможността да се вгледаме в мрака, преди отново да се осмелим да тръгнем да търсим създанието с голямата глава, резусите или някоя неизвестна заплаха, която дори аз, със свръхактивното си въображение, не можех да си представя.

Половината небе беше забулено в облаци, носещи се от Тихия океан.

— Може да си вземем яхта — рече Боби.

— Каква яхта?

— Каквато можем да си позволим.

— Е, и?

— Ще стоим в океана.

— Това е крайно решение, братко.

— Денем ще плаваме, а нощем ще се веселим. Ще пускаме котва на безлюдни плажове и ще караме сърф по тропическите вълни.

— Ти, аз, Саша и Орсън?

— Ще вземем и Пиа от Уаймеа Бей.

— Каха Хуна.

— Не е зле да имаме морска богиня на борда.

— А гориво?

— Ще плаваме с платна.

— Храна?

— Ще ловим риба.

— И рибите може да са заразени с ретровируса.

— Тогава ще си намерим далечен остров.

— Колко далечен?

— Някъде на майната си.

— И после?

— Сами ще отглеждаме растения за ядене.

— Боб фермера.

— Възможно е.

— Както и да убиеш мечка гризли с копие.

— Не и ако отида на курсове по убиване на мечки.

— Тогава преди да отплаваш, ще прекараш четири години в хубав колеж по селско стопанство.

Боби пое дълбоко въздух и каза:

— Единственото, което знам, е, че не искам да свърша като Делакроа.

— Всеки, роден на този свят, ще свърши като Делакроа. Но това не е краят, а само преход към онова, което следва.

Той се умълча за миг, после рече:

— Не съм сигурен, че вярвам в това като теб, Крис.

— Вярваш, че можеш да отплаваш на края на света, да отглеждаш картофи и броколи на някой необозначен на картата остров на изток от Бора Бора, където има и плодородна почва, и огромни вълни за сърф, а ти е трудно да повярваш, че има живот след смъртта?

Боби сви рамене:

— По-лесно е да вярваш в броколите, отколкото в Бога.

— Не и за мен. Мразя броколи.

Той се обърна към къщата и се намръщи, сякаш още усещаше смрадта на разлагащия се труп.

— Това място е зловещо, братко.

По кожата ми полазиха въображаеми червеи, като си спомних за какавидите, затова трябваше да се съглася с него.

— Черна магия.

— Изглеждат запалими.

— Каквито и да са, съмнявам се, че само тук има какавиди.

Къщите в Мъртвия град изведнъж ми заприличаха на мравуняци или на кошери.

— Да изгорим тази като начало — настоя Боби.

Вятърът съскаше във високите треви, потракваше в сухите вейки на храстите и шумолеше в листата на лавровите дървета, имитирайки звуците на множество насекоми, сякаш ни се подиграваше и предсказваше неизбежността на едно бъдеще, населено с многокраки същества.

— Добре — съгласих се. — Да я изгорим.

— Жалко, че нямаме ядрена бомба.

— Но не сега — добавих. — Пожарът ще привлече ченгетата и пожарникарите от града, а ние не искаме да ни пречат. Пък и до края на нощта не остава много. Трябва да тръгваме.

Запътихме се към улицата и Боби попита:

— Накъде?

Нямах представа как да намерим Джими Уинг и Орсън в огромния Форт Уайвърн, затова не отговорих на въпроса му.

Отговорът беше пъхнат под чистачката на предното стъкло на джипа. Видях го, докато се приближавахме към превозното средство. Приличаше на талон за неправилно паркиране.

Измъкнах предмета и го осветих с фенерчето. Качихме се в джипа и Боби се наведе към мен да види откритието ми.

— Кой го е сложил там?

— Не е Делакроа — отговорих, вглеждайки се в мрака. За пореден път имах чувството, че ме наблюдават.

Държах пластмасов пропуск на охраната, който се закачваше на риза или на ревер на сако. Снимката в дясната половина беше на Делакроа, макар да бе различна от онази в шофьорската книжка до трупа. На тази фотография той беше с широко отворени и стреснати очи, сякаш бе предугадил самоубийството си в светкавицата на фотоапарата. Под снимката пишеше: „Лийланд Антъни Делакроа“. В дясната страна на пропуска бяха изброени възрастта, ръстът, теглото, цветът на очите, на косата и специалният му номер от охраната. Отгоре бяха напечатани думите: „използвай при влизане“. Върху цялата лицева страна на пропуска имаше триизмерна холограма, която не закриваше снимката, нито информацията под нея, съдържаща три прозрачни, бледосини, главни букви: МНО.

— Министерство на отбраната — обясних. Майка ми имаше достъп до секретна информация, но не бях виждал такъв пропуск с нейното име.

— „Използвай при влизане“ — замислено каза Боби. — Обзалагам се, че е с вграден микрочип.

За разлика от мен той разбира от компютри. Не изпитвам необходимост от компютър и с моя биологичен часовник, който тиктака по-бързо от вашия, нямам време за това занимание. Ако дълго седите пред екрана, ставате обект на слаба ултравиолетова радиация, която не е по-опасна за вас от пролетен дъжд. Но поради податливостта ми към кумулативни увреждания, това облъчване може да ме превърне в гигантски уродлив меланом с такива измерения, че да не мога да си намеря удобни и същевременно стилни дрехи.

— Когато Делакроа е влизал в съоръжението, са заличавали информацията на микрочипа.

— Така ли?

— Изтриват паметта. Всеки път, когато той мине през някой вход, може би чипът реагира на микровълнови предаватели в прага и записва къде е ходил и колко е стоял на всяко място. И когато излезе, информацията се записва във файла му.

— Плашиш ме, когато говориш за компютри.

— Все съм си същият глупак, братко.

— Усещам зловредни вибрации.

— Не бой се, приятелю.

Погледнах към къщата, където бяхме намерили Делакроа. Едва ли не очаквах да видя тайнствени светлини зад прозорците, сенки на трескаво размахващи криле насекоми и труп, тътрещ крака по верандата.

— Да следят всяка негова стъпка, след като го пуснат вътре — това е максимално параноична система за сигурност.

— Пропускът трябва да е бил на пода до трупа, наред с другите вещи. Някой е влязъл в къщата преди нас, взел го е и го е сложил тук. Защо?

Отговорът сигурно се криеше в думите, напечатани в долната част на пропуска. Секретност на проекта: ЗВ.

— Мислиш ли, че този пропуск му е осигурявал достъп до лабораториите, където са извършвали генетични експерименти, там, където е станала белята?

— Може би. ЗВ. Загадъчният влак?

Боби погледна думите, избродирани на шапката ми, после отново се вторачи в пропуска.

— Нанси Дру би се гордяла с теб.

Изключих фенерчето.

— Мисля, че знам къде иска да отидем.

— Кой?

— Онзи, който е сложил пропуска под чистачката.

— И кой е той?

— Не знам всички отговори, братко.

— И въпреки това си убеден, че има живот след смъртта — отбеляза той и включи двигателя.

— Знам отговорите на важните въпроси, но някои от незначителните ми убягват.

— Добре, къде отиваме сега?

— В яйцевидната стая.

— Къде се намира?

— Не е в Мъртвия град, а под един хангар в северната част на базата.

— Каква е тази стая?

— Ще видиш.

— Той не ни е приятел.

— Кой?

— Онзи, който е оставил пропуска. Тук нямаме приятели.

— Не съм толкова сигурен.

Боби освободи ръчната спирачка, включи на скорост и рече:

— Може да е капан.

— Вероятно не е. Можеше да повреди джипа и да ни причака да излезем от къщата, ако единствената му цел е била да ни убие.

— И все пак може да е капан.

— Добре. Може би.

— Това не те притеснява толкова силно, колкото мен, защото вярваш в Бога, в живота след смъртта и в златните дворци на небето, а аз разчитам само на броколите.

— Помисли по въпроса.

Погледнах часовника. До зазоряване оставаха не повече от два часа.

Далеч на изток се стелеха гъсти облаци. Останала бе съвсем тясна ивица чисто небе, а ярките звезди изглеждаха студени и още по-далечни.

Повече от две години манипулиращият гените ретровирус на Глициния Джейн Сноу бе изпуснат от лабораторията. През това време унищожаването на естествения ред бе прогресирало мудно като големи пухкави снежинки, сипещи се от зимно небе, но подозирах, че бурята скоро ще се развихри.