Дийн Кунц
Сграбчи нощта (9)

8

Приближаващата се светлина беше белезникава и не пулсираше като пламък, затова реших, че е от фенерче. Лъчът не бе фокусиран върху вратата. Маймуната, която стоеше на прага, бе осветена непряко.

Явно, доколкото им позволяваха малките ръце, животните използваха инструменти. Или бяха намерили фенерчето, или го бяха откраднали — вероятно второто, защото маймуните не зачитат закона и правото на собственост повече от добрите обноски.

Онзи на прага стоеше с лице към постепенно осветяващата се трапезария. Имаше странен вид — сякаш очакваше нещо и дори се учудваше.

В отсрещния ъгъл на кухнята, който беше извън полезрението ми, останалите маймуни се бяха умълчали. Подозирах, че и те са захласнати в светлината и дори изпитват страхопочитание.

Тъй като източникът на светлината не беше нещо свръхестествено, а само фенерче, предположих, че благоговението на маймуните е насочено към онзи, който го носи. Бях любопитен да видя кой е, но не исках да умра само за да задоволя любопитството си.

Вече не властваше пълен мрак. Различих очертанията на шкафчетата на отсрещната стена на кухнята.

Погледнах надолу. Още бях в сянка, но виждах ръцете си и пистолета. Нещо по-лошо, виждах дрехите и обувките си, които бяха черни.

Болката в прасеца беше пареща. Опитах се да не мисля за нея, но беше все едно да не мислиш за мечка гризли, която ръфа крака ти.

За да проясня зрението си, замигах — както от неволните сълзи на болка, така и от прилива на студена пот. Освен че имаше опасност мракът да отстъпи място на светлината, маймуните скоро щяха да ме надушат въпреки противната смрад на разложение.

Резусът на прага на трапезарията отстъпи две крачки назад, докато светлината се приближаваше. Погледнеше ли към мен, нямаше начин да не ме види.

Едва ли не се преструвах на невидим, досущ като в детството ми.

После онзи, който носеше фенерчето, спря в трапезарията и се насочи към друг интересен обект. Блясъкът намаля и търсачите в кухнята измърмориха нещо.

В ъглите падна мрак и чух звука, който бе привлякъл вниманието на маймуните. Бръмчене на двигател. Вероятно джип. Шумът се усилваше.

От предната част на къщата се разнесе тревожен вик.

Светлината угасна.

Преследвачите избягаха от кухнята. Линолеумът скърцаше под краката им, но те не издаваха нито звук.

Измъкваха се така безшумно, както бяха влезли.

Бяха толкова тихи, че не бях убеден дали всички са се оттеглили. Подозирах, че си играят с мен и чакат на прага на трапезарията. Изскочех ли от кухнята, щяха да ме заобиколят с радостни възгласи „изненада“, да избодат очите ми, да разкъсат лицето ми и да гадаят бъдещето по плетката на червата ми.

Бръмченето на двигателя продължаваше да се засилва, макар че превозното средство беше сравнително далеч.

В нощите, през които бях изследвал опустялата територия на Форт Уайвърн, не бях чувал бръмчене на двигател или на друг механизъм. Обикновено базата беше толкова тиха, че приличаше на крепост в края на времето, където слънцето не изгрява, звездите стоят като заковани на небето и единственият звук е приглушеното стенание на вятъра, идващ от неизвестна посока.

Докато предпазливо се измъквах от килера, си спомних нещо, което Боби ме бе попитал, когато му казах да мине по реката. „Да пълзя ли или да пристигна с гръм и трясък?“

Бях отговорил, че вече няма значение дали ще се промъква крадешком. Но съвсем не исках да кажа, че трябва да пристигне с думкане на барабани и военна музика. Освен това го предупредих да си пази задника.

И през ум не ми бе минавало, че Боби ще дойде с кола в Уайвърн. Но бях почти сигурен, че приближаващото се превозно средство е неговият джип. Трябваше да се досетя. В края на краищата Боби си е Боби.

Отначало помислих, че маймуните са се уплашили от шума от двигателя и са избягали от страх да не ги видят. Резусите прекарват повечето си време на хълмовете и идват в Мунлайт Бей — неизвестно с каква цел — само след залез-слънце, предпочитайки да ограничават посещенията си през нощта, когато се ползваха от двойното прикритие на мрака и мъглата. Дори тогава се придвижват предимно по канали, сухи дерета, пресъхнали речни корита, пустеещи места и вероятно по дърветата. С редки изключения не се показват и са майстори на потайността. Промъкват се като мравки през стените на къщите и са незабележими като червеите, които копаят тунели в земята.

Тук обаче, на по-позната територия, реакцията им към бръмченето на двигателя можеше да бъде по-смела и агресивна, отколкото в града. Можеше да не избягат, а звукът да привлече вниманието им. Ако незабележимо се приближаха до джипа и изчакаха шофьорът да слезе…

Бръмченето се усили. Превозното средство беше само на няколко пресечки от къщата.

Забравих за предпазливостта и опитвайки да се отърся от болката в крака, сякаш беше куче, което исках да изритам, излязох от кухнята и слепешком прекосих трапезарията. За щастие там не се мотаеха бълхарници.

Застанах до прозореца, долепих чело до стъклото и видях на улицата осем-десет членове на отряда. Един по един резусите се спускаха през отвора на канализацията, в която другарите им явно вече бяха изчезнали.

За щастие Боби не рискуваше да изгребат черепа му и да го превърнат в саксия за украса на някоя маймунска бърлога. Поне не го грозеше непосредствена опасност.

Бързи като течаща вода, маймуните наскачаха в отвора и изчезнаха. Улицата, изпълнена с преплетени сенки, стана призрачна като сън. Не бе трудно да си въобразя, че отрядът маймуни е бил въображаем като кошмар.

Тръгнах към външната врата и пуснах резервния пълнител в кобура. Но не прибрах глока.

Стигнах до верандата и чух, че капакът със стържене се приближава към мястото си. Наистина ли маймуните бяха толкова силни, че да преместят тежкия предмет до дупката на канала? Това беше трудно постижимо дори за як човек.

Бръмченето на двигателя отекна сред едноетажните къщи и дърветата. Превозното средство беше наблизо, но още не виждах фарове.

Стигнах до улицата и капакът издрънча на мястото си. Пристигнах навреме, за да видя изкривена стоманена кука, която се скри в процепа на металния диск. Градските екипи по поддръжката на канализацията носят такива инструменти, за да хващат и вдигат тези капаци. Маймуните сигурно бяха намерили или откраднали куката.

Фактът, че резусите използват инструменти, имаше зловещ подтекст, за които не смеех да помисля.

Фаровете осветиха пространството между къщите. Джип. Минаваше по улицата, успоредна на тази, на която се намирах.

Макар да не виждах превозното средство, бях сигурен, че Боби е дошъл. Звукът беше като на неговия джип и се носеше по посока на търговската част на Мъртвия град, където трябваше да се срещнем.

Тръгнах натам. Ревът на двигателя бързо затихна. Прасецът вече не ме болеше, но нервът продължаваше да трепти и чувствах левия си крак някак по-слаб. Не смеех да тичам.

Над главата ми се разнесе плясък на криле, разсичащи въздуха като ятагани. Погледнах нагоре, като инстинктивно се наведох. Ниско над мен прелетя ято птици и изчезна в нощта.

Скоростта им и мракът ми попречиха да определя вида им. Сигурно бяха онези, които бяха кацнали на лавровото дърво, докато се обаждах на Боби.

Стигнах до края на пресечката. Птиците кръжаха над мен, сякаш чакаха мига, в който щях да се срещна с тях. Бяха поне десет-дванайсет повече от онези, които ме бяха наблюдавали от дървото.

Поведението им беше странно, но нямах чувството, че възнамеряват да ме нападнат.

Дори да грешах и да представляваха опасност за мен, нямаше начин да ги избегна. Сменях ли посоката, лесно можеха да ме последват.

Докато минаваха пред залязващата луна, летейки по-бавно отпреди, ги видях достатъчно ясно, за да разбера, че са козодои. Познавам ги, защото са нощни птици като мен.

Козодоите се хранят с насекоми — молци, летящи мравки, комари и бръмбари — и ги ядат, докато летят. Грабват ги във въздуха и се извиват насам-натам, извършвайки специфични движения, по които се отличават от другите птици.

Пълнолунието им предоставя идеална възможност за „банкет“, защото летящите насекоми се виждат по-добре на светлината. Обикновено козодоите са изключително активни в такива обстоятелства и дрезгавите им крясъци разсичат въздуха, докато пируват.

В момента луната не бе засенчена от облаци и това им гарантираше добър улов, но неизвестно защо птиците не желаеха да се възползват от идеалните условия. Действайки противно на инстинкта си, пренебрегваха лунната светлина и кръжаха над мен, без да ловят насекоми или да издават звук.

Пресякох кръстовището и продължих да вървя.

Двигателят рязко замлъкна. Ако беше джипът, Боби бе пристигнал на мястото на срещата.

Бях изминал половината от разстоянието до киното, когато ятото отново прелетя над мен — малко по-високо отпреди, но въпреки това пак наведох глава.

На следващото кръстовище козодоите отново образуваха окръжност и закръжиха на десетина метра над мен. Макар че всеки опит да ги преброя би ми причинил по-силен световъртеж от бутилка текила, бях убеден, че броят им се е увеличил.

Докато вървях, ятото нарасна и вече не беше необходимо да броя, за да се уверя в това. Когато стигнах до края на улицата, над главата ми безшумно кръжаха най-малко сто козодоя. Повечето се бяха групирали по двойки и летящият кръг се състоеше от два пласта.

Спрях и слисан вдигнах глава.

Благодарение на цирка с триста арени в съзнанието ми, мога да долавям и най-малкото тревожно обстоятелство. И все пак, макар да ме смущаваха, не вярвах, че птиците са заплаха за мен.

Неестественото им поведение беше зловещо, но не и агресивно. Въздушният балет — еднообразен и въпреки това неописуемо грациозен — беше като изпълнение на танцьори и бе въздействащ като всяка музика, предназначена да трогне сърцето. Настроението беше тъжно — толкова мъчително, че ме накара да затая дъх и да почувствам как във вените ми тече нещо по-тръпчиво от кръв.

За поетите, но и за онези, чиито стомаси се свиват при споменаването на думата „поезия“, летящите птици обикновено пораждат мисли за свобода, надежда, вяра и радост. Ритъмът на кръженето и плясъкът на крилата на тези птици обаче беше смразяващ като пронизителния вой на арктически вятър. Звук на безнадеждност, който вледени сърцето ми.

С изкусно избран подходящ момент и хореография, които говорят за духовна връзка между членовете на ятото, двойният кръг от птици плавно се подреди в единична спускаща се надолу спирала. После се вдигнаха като серпентина от дим и започнаха се извиват в нощта, постепенно чезнейки от погледа ми, докато накрая се разсеяха като дим, излизащ от покрива на света.

Настъпи тишина. Абсолютна. Мъртвешка.

Поведението на козодоите беше неестествено, но не и безсъдържателна прищявка, нито чисто любопитство. Във въздушното им представление имаше преднамереност и замисъл.

Загадката нямаше лесно решение.

Всъщност не бях сигурен дали искам да подредя парчетата от мозайката. Картината, която щях да видя, едва ли щеше да ме успокои. Самите птици не представляваха заплаха, но причудливото им изпълнение не вещаеше добро.

Това беше знак. Предзнаменование.

Не от онези поличби, които ви карат да си купите лотариен билет или да прескочите до Лас Вегас, нито да продадете повечето си акции. Не, предзнаменованието на козодоите можеше да ви вдъхнови да се преместите в провинциално Ню Мексико или високо в планината Сангре де Кристо, колкото е възможно по-далеч от цивилизацията, и да вземете със себе си тонове храна, двайсет хиляди пачки с патрони и Библията.

Прибрах пистолета в кобура.

Изведнъж се почувствах уморен и немощен.

Поех няколко пъти дълбоко въздух, но пак се задушавах.

Очаквах, че ще съм изпотен, но когато прокарах ръка по лицето си, кожата ми беше суха и гореща.

Усетих болка под лявата скула. Разтърках мястото и се опитах да си спомня в какво съм се ударил по време на нощните си приключения.

Всяка болка без явна причина е вероятен ранен сигнал за раково образувание, каквито досега за щастие ми се бяха разминали. Ако на лицето или на ръцете ми се появят подозрителни петна, шансовете за злокачествено заболяване са още по-големи.

Напомних си, че трябва да живея за мига. Поради пигментната ксеродермия, съм роден без бъдеще, но въпреки ограничените си възможности, водя пълноценен живот — а вероятно и по-добър — съсредоточавайки се колкото е възможно по-малко върху онова, което може да ми донесе утрешният ден. Настоящето е по-живо, по-ценно и по-удовлетворяващо, ако разбирате, че това е всичко, което имате.

Carpe diem е казал поетът Хораций преди повече от две хиляди години. Наслаждавай се на деня. Сграбчи деня. И не вярвай в утрото.

Carpe noctem е по-подходящо за мен. Радвай се на нощта. Сграбчвам нощта, изтръгвайки от нея всичко, което може да ми предложи, и отказвам да разсъждавам върху факта, че в края на краищата най-черният мрак ще стори същото с мен.