Дийн Кунц
Сграбчи нощта (8)

7

Още не вярвах, че са ме видели, чули или подушили, но сигурно ме бяха открили по някакъв начин, защото очевидно не изразяваха отвращението си към безличната архитектура на къщата. Бяха обзети от ярост, която изпитваха само към човеците.

Нещо повече, според дневния им режим вероятно бе дошло време за вечеря. Вместо мишка или вкусен паяк, бях приятно разнообразие в обичайното им меню от плодове, орехи, семена, листа, цветя и птичи яйца.

Обърнах се на сто и осемдесет градуса, протегнах ръце и тръгнах из хола. Движех се бързо, доверявайки се на факта, че познавах разположението на тези къщи. Рамото ми се блъсна в рамката на врата и влязох в трапезарията.

Макар че маймуните не надаваха викове досущ като атакуващи командоси, чух приглушеното тупкане на стъпките им по верандата. Надявах се, че ще се поколебаят, когато стигнат до входа и ще ми позволят да се отдалеча на безопасно разстояние.

Окъсани щори закриваха единия прозорец в малката трапезария и в стаята проникваше твърде слаба светлина.

Продължих да се движа, защото знаех, че вратата на кухнята е точно срещу тази на хола, през който току-що бях влязъл. Този път, минавайки от едно помещение в друго, дори не ударих рамото си в рамката на вратата.

На двата прозореца над мивката в кухнята нямаше щори, нито пердета. Озарени от оскъдна лунна светлина, стъклата блестяха с фосфоресциращите отражения на екран на току-що изключен телевизор.

Изтритият линолеум скърцаше под краката ми. Ако някои от преследвачите бяха влезли в къщата и се промъкваха зад мен, нямаше да ги чуя от шума, който вдигах.

Въздухът беше напоен с противна смрад, от която ми се повдигна. Плъх или някакво диво животно сигурно бе умряло в ъгъла на кухнята или в някое от шкафчетата, където се разлагаше.

Затаих дъх и забързах към задната врата. Горната й половина беше остъклена. Беше заключена.

Когато Форт Уайвърн беше военна база, личната безопасност бе осигурена и никой, живеещ отсам оградата, нямаше причина да се страхува от престъпления. Ето защо ключалките бяха обикновени.

Тъкмо се канех да отворя вратата, покрай стъклото премина сянка на подскачаща маймуна.

Безшумно пуснах студената месингова дръжка и прецених възможностите си. Можех да отворя вратата и стреляйки с пистолета, смело да тръгна през множеството маймуни-убийци, сякаш съм Индиана Джоунс, разчитащ само на самоувереността си да оцелее. Единственият друг вариант беше да остана в кухнята и да чакам.

На перваза на единия прозорец над мивката скочи маймуна. Хвана се за рамката, за да запази равновесие, притисна глава до стъклото и надникна в кухнята.

Силуетът на противния гном бе очертан на фона на лунната светлина и не виждах лицето му. Само светещите като въглени очи. И бледия полумесец на безрадостната му усмивка.

Резусът обърна глава надясно и наляво, завъртя очи, присви ги и пак ги отвори широко. Проследявайки търсещия му поглед, обхождащ кухнята, стигнах до извода, че не ме вижда в мрака.

Възможности за избор: да стоя там, като хванат в капан, или да се втурна в нощта само за да ме повалят и разкъсат.

Всъщност нямах избор, защото всяка възможност ми гарантираше един и същ изход. И най-некадърният сърфист знае, че независимо дали ще бъде пометен от огромна вълна или ще бъде съборен от сърфа и ще се нагълта с водорасли, резултатът е един и същ — изтребление.

На перваза на втория прозорец скочи друга маймуна.

Като повечето от нас в този затъпял и покварен от холивудските филми свят, ако се поддадях на нарцисизма си и се вслушах в разума си, вероятно щях да чуя филмова мелодия, съпровождаща всеки миг на съществуването ми — сантиментална струнна секция, когато съм съкрушен от скръб, сърцераздирателни, вълнуващи оркестрови рапсодии, когато се радвам на победа, и бавни акорди на пиано по време на честите ми периоди на глупост. Саша твърди, че приличам на Джеймс Дийн и макар да не мисля така, със срам и възмущение признавам, че понякога предполагаемата прилика с такава известна личност ми доставя удоволствие. Когато преди малко сянката на маймуната се появи на прозореца, сякаш чух виковете на насилие от сцената в банята от „Психо“. Сега, докато обмислях следващия си ход, в главата ми звучаха тихи, зловещи, пулсиращи звуци на виолончело, прекъсвани от една-единствена по-мека, но пронизителна нота на кларинет.

Макар че съм склонен към самозаблуди като всеки друг човек, отхвърлих най-кинематографичната алтернатива и реших да не се втурвам в нощта. В края на краищата, макар и обаятелен, Джеймс Дийн не е Харисън Форд. В повечето от филмите с него рано или късно го смазват от бой.

Бързо се отдалечих от прозореца и от вратата на трапезарията. Направих няколко крачки и се блъснах в шкафчетата.

Преди някой резус да влезеше в кухнята, трябваше да намеря убежище. Дори да застанех напълно неподвижен в някой ъгъл и да дишах безшумно, сигурно пак щях да се издам. Линолеумът беше толкова набръчкан, че щеше да пука и да пращи, ако неволно преместех тежестта си от крак на крак. Издайническият звук сигурно щеше да се разнесе точно когато маймуните мълчаха и бяха готови да го чуят.

Въпреки зловещия, непрогледен мрак и вонята на разложение, която беше достатъчно силна, за да замаскира миризмата ми, не мислех, че имам голям шанс да избегна вниманието на животните, когато започнеха да претърсват кухнята. Но трябваше да опитам.

Можех да се кача върху шкафчетата. Щях да легна на лявата си страна, с лице към стаята. След като се свиех и допрях колене до брадичката си, за да заемам колкото е възможно по-малко място, така че да не ме видят, едва ли щях да бъда в идеална позиция да се отбранявам, ако някой от онези самоходни бълхарници ме откриеше.

Проправяйки си път пипнешком, стигнах до ъгъла, където във всяка от тези едноетажни къщи има килер. Ако успеех да се вмъкна в това тясно пространство и да затворя вратата, поне нямаше да съм на коварния линолеум и щях да бъда по-трудно достъпен за враговете.

Намерих килера, но врата нямаше. Изненадан, напипах изкривена и счупена панта, после още една и ръката ми се размаха във въздуха, където би трябвало да е вратата, сякаш поредица от магически движения щеше да я върне на мястото й.

Дори ако маймуните, последвали любопитния си събрат, още не стояха на верандата, измисляйки стратегия или обсъждайки цената на кокосовите орехи, нямах никакво време.

За съжаление не ми се предоставяше друга възможност.

Извадих от кобура резервния пълнител и го стиснах в лявата си ръка.

Насочих глока и се вмъкнах в килера. Запитах се дали източникът на вонята, която се разнасяше в кухнята, не се намира в това тясно пространство. Стомахът ми се сви като кълбо съвкупяващи се змиорки, но под подметките ми не изхрущя нищо.

Килерът беше достатъчно широк, за да ме побере. Само трябваше леко да прегърбя рамене. Макар че съм висок почти метър и осемдесет, не се наложи да се наведа.

За да избегна пристъпите на клаустрофобия, реших да не изброявам наум всички прилики между скривалището ми и ковчега.

Но се оказа, че нямам време за подобни мисли. Веднага щом се сврях в килера, маймуните влязоха в кухнята.

Чух ги, че застанаха на прага, като едва доловимо съскаха и мърмореха заговорнически. Поколебаха се, явно преценявайки ситуацията, после се втурнаха вътре. Блестящите им като фенери очи светеха, докато се нареждаха от двете страни на вратата като командоси в телевизионна драма.

Пукането на линолеума ги стресна. Една изпищя от изненада, а останалите се вцепениха.

Доколкото можех да определя, първият отряд се състоеше от трима членове. Виждах само светещите им очи, които блясваха само когато животните се обърнеха към мен.

Дишах едва-едва през устата, не само защото този метод е сравнително безшумен. Ако използвах носа си, щях да усетя по-осезателно противната смрад. И без това вече ми се повдигаше. Сега започнах да вкусвам мръсния въздух, който остави горчив дъх на мухъл на езика ми и предизвика прилив на тръпчива слюнка, заплашващ да ме задави.

След като спря, за да анализира ситуацията, най-смелата от трите маймуни тръгна, но когато линолеумът шумно изскърца, замръзна на място.

Друга направи крачка и също се закова неподвижно.

В левия ми прасец затрептя нерв. Надявах се да не се превърне в болезнено схващане.

След продължително мълчание най-плахият член на отряда изпищя пронизително. От звука ме побиха тръпки.

Може да ме наречете безчувствен, жесток и човек, който мрази маймуни мутанти, но при дадените обстоятелства изпитах удоволствие от тревожния писък.

Страхът им беше толкова осезаем, че ако кажех „бау“, резусите щяха да подскочат до тавана и да увиснат там като маймунски сталактити.

Разбира се, вбесени от трика ми, след миг щяха да тупнат на пода и заедно с останалите членове на отряда да ме разкъсат на парчета. А това щеше да развали шегата.

Ако бяха уплашени колкото предполагах, може би щяха да извършат само повърхностно претърсване и да напуснат къщата.

Повишената интелигентност на тези резуси е едновременно проклятие и благословия за тях. С по-високата интелигентност идва и осъзнаването на сложността на света, а оттам възниква любопитството. Суеверието е обратната страна на любопитството. Съществата с елементарен животински интелект се страхуват само от реални неща, каквито например са естествените им врагове в природата. Но онези от нас, които имат по-високи познавателни способности, измъчват съзнанието си с множество въображаеми заплахи — призраци, таласъми, вампири и кръвожадни извънземни. Нещо по-лошо, за нас е трудно да не размишляваме върху най-ужасяващите думи във всеки език — какво ще се случи, ако…

Надявах се, че в момента маймуните си задават точно този въпрос и са парализирани от дългия списък с отговори.

Един от резусите изпръхтя, сякаш се опитваше да прогони вонята от ноздрите си, после отвратен се изплю.

Плахият отново изскимтя.

Отговори му друг негов събрат, но не със скимтене, а с ожесточено ръмжене, което разсея измамната ми представа, че маймуните са твърде уплашени, за да се бавят в къщата. Ръмженето не изразяваше страх, дори прозвуча достатъчно властно, за да въдвори дисциплина.

Трите маймуни влязоха по-навътре в кухнята, минаха покрай килера и се скриха от погледа ми. Изглеждаха разтревожени, но пращящият линолеум вече не ги възпираше. Последва ги втори отряд, също съставен от трима членове. Разкрих ги само по светещите очи. Резусите спряха и погледнаха към килера, без да покажат, че са ме видели.

От друго място в къщата се разнесе протяжно скърцане на линолеум. Чух дращене и тупкане — шумове, несъмнено издадени от някоя от първите три маймуни, която се бе качила на кухненския плот.

Копчето на шапката ми беше притиснато между темето на главата ми и лавицата над мен. Сякаш Божият пръст бе забит в черепа ми, съобщавайки ми недвусмислено, че времето ми е изтекло, квитанцията ми е отрязана и лицензът ми за живот анулиран. Ако можех да се наведа два-три сантиметра, натискът щеше да отслабне, но се страхувах, че маймуните ще ме чуят въпреки шума, който вдигаха. Освен това кракът ми се бе схванал, както се опасявах, и най-лекото движение щеше да ми причини непоносима болка.

Член на втория отряд бавно тръгна към мен. Светещите му очи нервно се стрелкаха насам-натам, докато си проправяше път в абсолютния мрак. Чувах как потупва стената, за да се ориентира.

В друг ъгъл на стаята изскърцаха ръждясали панти. Затвори се врата — явно маймуните отваряха шкафчетата и в мрака опипваха вътре.

Бях се надявал, че няма да са достатъчно интелигентни, за да извършат пълен обиск, или обратното, че са твърде интелигентни, за да се изложат на опасност, бъркайки слепешком в места, където въоръжен човек може да чака и да ги изпрати в маймунския ад. Вярно, бяха достатъчно умни, за да действат методично, но и твърде безразсъдни, за да бъдат предпазливи, както изискваше положението. От предишните ни срещи бях разбрал това, но след като се натиках в тесния като ковчег килер и веднага съжалих за решението си, се усъмних в правотата на изводите си.

Маймуната, която опипваше стената, беше на не повече от метър от мен. Очите й продължаваха да блестят в мрака.

Пак изскърцаха панти. Отвори се врата на шкафче, а друга се затвори с трясък.

Болката в схванатия ми крак рязко се усили и стана пареща. Стиснах зъби, за да не изохкам. Заболя ме и главата. Сякаш някой натискаше копчето на шапката чак в мозъка ми и дори до дясното ми око. И вратът ме заболя. Изпитвах и неприятно усещане в тила, във венеца около горния десен мъдрец и така нататък.

Маймуната, която опипваше стената, спря, когато стигна до ъгъла. Сега беше точно срещу мен.

Бях почти метър и двайсет по-висок от този резус и шейсет килограма по-тежък. Макар че маймуната беше смущаващо интелигентна, бях много по-умен от нея. Въпреки това я гледах с ужас и отвращение, страхувайки се за живота си не по-малко, отколкото ако пред мен стоеше демон, дошъл от ада.

Лесно е да се шегуваш с маймуните, когато си на безопасно разстояние от тях. Но срещата отблизо те кара да изпитваш първичен страх, изпълва те със смразяващо усещане за извънземно присъствие и насища будното ти съзнание с онази болезнено реална и същевременно сюрреалистична атмосфера на най-ужасните ти кошмари.

Съчувствието, което изпитвах към тях, още не ме беше напуснало, но бе значително намаляло и вече не ги съжалявах. Добре.

Съдейки по посоката, в която бяха съсредоточили светещите й очи, и по шумовете на лапите, маймуната явно изследваше рамката, където би трябвало да е закачена вратата.

Глокът тежеше по-малко от килограм и половина, но имах чувството, че е като гранитна надгробна плоча. Сложих пръст на спусъка.

Осемнайсет патрона.

Всъщност седемнайсет.

Трябваше да ги броя, докато стрелям, и да запазя последния за себе си.

Маймуната дръпна една от висящите счупени панти, на които някога се е държала вратата на килера.

Стоях само на няколко сантиметра от любопитния примат. Ако посегнеше в килера, нямаше начин да не ме открие. Само ужасната смрад в кухнята му пречеше да ме надуши.

Болката в левия ми прасец стана непоносима. Уплаших се, че кракът ми ще потръпне.

На друго място в къщата се тресна вратичка на шкафче.

После друга се отвори с изскърцване на пантите.

Линолеумът пукаше под малките, бързи крака.

Една от маймуните се изплю, опитвайки да се отърве от неприятния вкус, който вонята оставяше в устата й.

Имах странното чувство, че ще се събудя в леглото си до Саша.

Сърцето ми биеше лудо и дори ускори ритъма, когато си представих лицето на Саша. Вероятността, че няма да чуя гласа й, да я прегърна и да погледна в добрите й очи, беше страшна колкото и вероятността да бъда разкъсан от животните. А още по-ужасяваща беше мисълта, че няма да съм до Саша, за да й помагам да се оправя в странния и изпълнен с насилие нов свят.

Маймуната пред мен беше невидима, с изключение на светещите очи, които сякаш станаха по-ярки, докато тя подозрително се взираше в тъмния килер. Погледът й се насочи към краката ми, сетне се плъзна нагоре към лицето ми.

Нощното й зрение може и да беше по-добро от моето, но бях убеден, че сме еднакво слепи сред този абсолютен мрак.

Въпреки това погледите ни се срещнаха.

Все едно участвахме в състезание по вторачване и съвсем не мисля, че въображението ми се бе развихрило. Съществото гледаше право в очите ми.

И не извръщаше поглед.

Макар че не блестяха, очите ми бяха като огледала, които отразяваха светещите очи на резуса. Вероятно маймуната съзираше и най-слабите искрици от отраженията и не беше сигурна дали изобщо вижда нещо, но очевидно бе слисана от загадката.

Хрумна ми да затворя очи, но се уплаших, че ще пропусна мига, в който ще ме открие и няма да успея да я застрелям, преди да се хвърли върху мен и да ме захапе.

Гледайки я в очите от толкова близко разстояние, бях изненадан, че страхът и отвращението ми могат да съжителстват със смесица от други силни чувства — гняв към онзи, който бе дал живот на тези нови видове, тъга заради предстоящата разруха на хубавия свят, подарен ни от Бога, и учудване от нечовешката, но неоспорима интелигентност в тези странни очи. И мрачно отчаяние. И при все това… необяснима безумна надежда.

Застанало на огневата ми линия и без да съзнава, че е уязвимо, съществото тихо избърбори нещо — прозвуча по-скоро като гукане на гълъб, отколкото като бръщолевене на маймуна.

Един от резусите изкряска. Едва не стрелях машинално. Два други гласа сгълчаха първия.

Маймуната пред мен се отдалечи от килера и привлечена от суматохата, отиде навътре в кухнята.

Врявата показваше, че всичките шест сега се бяха събрали в отсрещния ъгъл на стаята. Не виждах светещи очи, обърнати към мен.

Бяха намерили нещо интересно. Само можех да си въобразявам, че това е източникът на смрадта.

Отместих пръст от спусъка и осъзнах, че в гърлото ми се е надигнала лепкава буца. Трябваше да я преглътна с усилие, за да мога отново да дишам.

Докато се гледахме в очите с маймуната, бях изпаднал в странна апатия, сякаш бях престанал да изпитвам болка в схванатия прасец. Сега агонията се върна, още по-ужасяваща отпреди.

Тъй като вниманието на всички участници в издирването беше насочено другаде и стадото вдигаше шум, се опитах да раздвижа схванатия си крак, като отпусках тежестта си ту на петата, ту на пръстите. Това упражнение намали болката, макар и не достатъчно, за да бъда сигурен, че ще се движа свободно, ако някоя от маймуните ме поканеше на валс.

Съвещаващите се членове на отряда забърбориха на по-висок глас. Бяха възбудени. Макар да не вярвам, че имат език дори малко доближаващ се до човешкия, тяхното блеене, съскане, ръмжене и чуруликане подсказваше, че спорят. Сякаш бяха забравили за врага си. Лесно се разсейваха, бързо нарушаваха дисциплината и бяха склонни да загърбят общия интерес, за да се карат помежду си — за пръв път тези създания ми заприличаха досущ на човешки същества.

Докато слушах, изпитах странна увереност, че ще изляза жив от къщата.

Още свивах и отпусках мускула на прасеца си, когато една от маймуните се отдели от останалите, прекоси кухнята и застана пред вратата на трапезарията. Веднага щом видях светещите очи, престанах да се движа.

Маймуната спря на прага и изпищя. Изглежда, викаше събратята си, които чакаха на верандата или претърсваха спалните.

Отговориха й веднага. Гласовете се приближаваха.

Перспективата да споделя малката кухня с още маймуни — вероятно с целия отряд — намали надеждата ми за оцеляване. Докато отчаяната ми увереност бързо отстъпваше място на уверено отчаяние, отново прецених шансовете си и не открих нови.

Депресията ми беше толкова бездънна, че се запитах какво би направил в подобна ситуация безсмъртният Джаки Чан. Отговорът беше лесен — Джаки щеше да изскочи от килера, да се приземи сред враговете, да ритне между краката един, да прекърши с хватка от карате вратовете на двама, да направи салто, да счупи ръцете и краката на няколко противника, извършвайки изумителен пирует, да се хвърли през прозореца над мивката и да избяга.

През това време прасецът ме заболя толкова силно, че очите ми се насълзиха.

В кухнята влязоха още маймуни. Бъбреха оживено, сякаш бяха намерили разлагащото се същество и това беше идеален повод да повикат всички роднини, да отворят каца бира и да пируват.

Не видях колко се присъединиха към първите търсачи. Може би две. Или четири. Не повече от пет-шест.

Твърде много.

Никоя от новодошлите не прояви интерес към килера. Отидоха при другите и разгорещеният спор продължи.

Късметът скоро щеше да ми изневери. Имаше опасност резусите да решат да възобновят търсенето. Онзи, който едва не ме бе открил, щеше да си спомни, че е надушил нещо странно в килера.

Хрумна ми да се прокрадна до вратата и да се скрия в някой ъгъл на трапезарията, защото първият отряд вече я бе претърсил. Сигурно се бяха уверили, че никой не се крие там и едва ли отново щяха да проверят територията.

Нямаше да се движа бързо заради схванатия крак, но можех да разчитам на старата си приятелка — нощта. Пък и ако останех още малко в това тясно пространство, нервите ми щяха да се обтегнат до скъсване.

Точно когато се убеждавах, че трябва да действам, една от маймуните хукна към вратата на трапезарията и изпищя пронизително, вероятно за да извика още членове на отряда.

Въпреки бъбренето и мърморенето на тълпата, скупчена около мъртвото същество, чух отговора, който се разнесе от друга част на къщата.

Кухнята беше шумна като маймунарник в зоопарк. Може би лампите щяха да светнат и да се озова в зоната на здрача. Може би Кристофър Сноу не беше настоящата ми самоличност, а само името, с което бях живял в някой предишен живот и сега бях един от тях, преродил се в резус. Може би не бяхме в къща в Мъртвия град, а в гигантска клетка, заобиколени от хора, които ни сочеха и се смееха, докато ние се люлеехме на въжета и се чешехме по голите задници.

Сякаш предизвиках съдбата само като си помислих за запалени лампи, защото в предната част на къщата нещо блесна.

Този развой на събитията не разтревожи, нито дори изненада животното на прага, затова предположих, че някой от резусите е включил фенерче.

Не изпитах такъв оптимизъм от променилите се обстоятелства, какъвто демонстрира маймуната. Булото на мрака, сред който се криех, щеше да бъде свалено.