Дийн Кунц
Сграбчи нощта (5)

4

Нос. Ъгълче на уста. Малкият ми пръст се плъзна по плътни устни и влажни зъби.

Извиках и се дръпнах. Докато се препъвах, отстъпвайки назад, успях да щракна фенерчето.

Макар че лъчът бе насочен към пода, отразената светлина озари съществото пред мен. Нямаше вампирски зъби, нито очи, от които искри адски огън. Носеше панталон от памучен плат, жълто поло и кафяво сако. Всъщност не идваше от отвъдното, а по-скоро приличаше на манекен от универсален магазин.

Мъжът беше трийсетинагодишен, висок около метър и седемдесет, як като бик. Имаше късо подстригана черна коса, безумни жълти очи като на хиена и дебели червени устни. Беше твърде огромен, за да се е промъкнал безшумно в непрогледния мрак. Чудовищното създание зловещо се усмихна и вдигна тоягата.

За щастие прътът не беше железен и мъжът беше твърде близо до мен, за да замахне с пълна сила. Вместо да се дръпна още по-назад, направих крачка напред, опитвайки да намаля до минимум силата на удара и едновременно с това да насоча глока към него, като си мислех, че при вида на оръжието ще избяга.

Непознатият обаче замахна ниско като състезател по голф. Тоягата ме удари в ребрата. Ударът не беше съкрушителен, но несъмнено бе по-болезнен от японски масаж. Фенерчето изхвърча от ръката ми.

Жълтите очи на мъжа блестяха. Знаех, че е видял пистолета и е неприятно изненадан.

Фенерчето се блъсна в отсрещната стена, отскочи, без да се счупи, и се претърколи на пода, разпръсквайки светли спирали по стените.

Ухиленият нападател се приготви за втори удар. Този път държеше тоягата като бейзболна бухалка.

Макар да треперех от болка, извиках:

— Недей!

Жълтеникавите му очи не изразяваха страх, а безмилостна ярост.

Натиснах спусъка, докато се отмествах от пътя му. Тоягата разсече въздуха и щеше да се стовари върху лявото ми слепоочие, ако не бях успял да се наведа. Куршумът рикошира в едната, после в другата стена на бетонния коридор.

Мъжът отново замахна. Фенерчето на пода забави въртенето, а изкривената сянка на нападателя заподскача като конче върху панаирджийска въртележка. Машинално отстъпи назад към стената.

Хрумна ми, че този тип е като гранитен блок. Очите му бяха безизразни. Лицето му беше изкривено и почервеняло от гняв, а устните му бяха разтегнати в зловеща гримаса. Сякаш беше роден, обучен и подготвен само за едно — да ме удря с тоягата, докато стана на пихтия.

Изпитвах ненавист към животинската му злоба.

И въпреки това не исках да го убивам. Както вече казах, не си падам по убийствата. Карам сърф, чета поезия и пиша. Нрави ми се да се мисля за нещо като ренесансова личност. Ние, ренесансовите хора, общо взето, не прибягваме до кръвопролития като първо и най-лесно решение на проблема. Ние мислим. Разсъждаваме. Преценяваме вероятния резултат и анализираме сложните морални последици от нашите действия, предпочитаме да използваме убеждения и преговори, а не насилие, уверени, че всеки сблъсък ще завърши със стискане на ръцете и взаимно уважение, макар и невинаги с прегръдки и вечери.

Мъжът замахна.

Наведох се и отскочих встрани.

Пръчката се удари толкова силно в стената, усетих вибрациите, разнасящи се по дължината на дървото. Тоягата се изплъзна от ръцете му и той изруга.

Жалко, че не беше желязна тръба. Рикошетът можеше да избие няколко от млечнобелите му малки зъби и да го накара да плаче за майка си.

— Достатъчно! — извиках.

Човекът направи неприличен жест, грабна тоягата и тръгна към мен.

Изглежда, изобщо не се страхуваше от пистолета, вероятно заради колебанието ми да го използвам. Очевидно не беше от умните, а глупавите хора често са опасно сигурни в себе си.

Движенията му, лукавият му поглед и подигравателната усмивка подсказваха, че ще се опита да ме заблуди. Щеше да ме нападне по някакъв друг начин, докато реагирах на лъжливото му движение. Вероятно щеше да забие тоягата в гърдите ми като копие, да ме повали на земята и да смаже главата ми.

Макар да се лаская от мисълта, че съм ренесансова личност, убежденията щяха да бъдат безрезултатни в тази ситуация; накрая щях да бъда мъртъв ренесансов човек. Когато онзи направи лъжливо движение, не дочаках да разбера какво е намислил. Забравих за поетите, дипломатите и джентълмените и натиснах спусъка.

Надявах се да го улуча в рамото или в ръката, макар че само във филмите можеш точно да прецениш как да раниш някого, без да го убиваш. В реалния живот паниката, физиката и съдбата объркват нещата. В повечето случаи, въпреки най-добрите намерения, куршумът пробива дупка в черепа или улучва сърцето — или убива някоя старица, която пече курабии шест пресечки по-нататък.

Този път, макар че не стрелях предупредително, аз не улучих нито рамото, нито ръката, сърцето, главата или нещо друго, от което би потекла кръв. Паника, физика, съдба. Куршумът се заби в пръчката и по лицето на мъжа се посипаха трески.

Изведнъж, сякаш убеден в тленността си и осъзнавайки несравнимо по-голямата опасност да застане пред неточен стрелец като мен, той грабна тоягата, обърна се и хукна към асансьора.

Скочих, когато видях, че възнамерява да запрати пръчката към мен, но вместо да се наведа, се изпречих на пътя й. Дървото ме удари в гърдите и аз паднах.

Докато отново успея да стъпя на краката си, нападателят бе стигнал края на коридора. Краката ми бяха по-дълги от неговите, но нямаше да го хвана лесно.

Не съм човек, който може да застреля някого в гръб, независимо от обстоятелствата. Мъжът безпрепятствено зави зад ъгъла и влезе в нишата, после запали фенерчето си.

Макар че трябваше да хвана този негодник, много по-важно беше да намеря Джими Уинг. Момчето може би беше ранено и оставено да умре.

Освен това, когато похитителят стигнеше до горния край на стълбата, го очакваше изненада. Орсън нямаше да му позволи да се измъкне от асансьорната шахта.

Грабнах фенерчето си и забързах към третата врата. Беше открехната и я отворих широко.

От трите помещения, които бях разгледал досега, това беше най-малкото. Не беше дори на половината на другите две, затова лъчът на фенерчето освети всички стени. Джими не беше там.

Единственото интересно нещо беше смачканото на топка парче жълт плат, което се намираше на около три метра от прага. Отначало не му обърнах внимание, защото бързах да вляза в следващата стая, но после се осмелих да го взема.

Не беше дрипа, нито парцал, а памучно горнище на пижама. Отпред с червени и черни букви пишеше: РИЦАР ДЖЕДАЙ.

Устата ми пресъхна от внезапно предчувствие.

Когато бях последвал Орсън, излизайки от двора на Лили, вече бях решил — макар и с нежелание, че момченцето й не може да бъде спасено, но после, противно на верния ми усет, си бях позволил да се надявам твърде много. В това несигурно място между раждането и смъртта, особено тук, в Мунлайт Бей, надеждата ни е необходима като храната и водата, любовта и приятелството. Номерът обаче е да не забравяш, че надеждата е опасно нещо и не е мост от стомана и бетон над празното пространство между настоящия момент и едно по-светло бъдеще. Надеждата не е по-трайна от трепкащите мъниста роса, висящи на изящна паяжина, и сама не може да крепи ужасната тежест на изтерзаните мисли и измъченото сърце. Обичах Лили толкова отдавна и исках да я спася от най-голямото нещастие да загуби детето си. Желаех това по-отчаяно, отколкото предполагах, следователно тичах по моста на надеждата — висока дъга, която сега се разсея като ефирна паяжина и насочи вниманието ми към бездната под мен.

Без да изпускам горнището на пижамата, се върнах в коридора.

Чух името на момчето, преди да осъзная, че не друг, а аз тихо го бях произнесъл.

Отново повиках Джими — този път с пълен глас.

Отговор не последва, което изобщо не ме изненада.

Гневно натъпках мекия плат в джоба на якето си.

Сега, когато илюзията на надеждата се бе стопила, виждах истината по-ясно. Момчето не беше тук — нито в някоя от стаите по коридора, нито на което и да е от трите нива. Мислех, че похитителят ще слезе трудно по стълбата, носейки Джими, но детето не беше с него. Жълтоокото копеле бе осъзнало, че го преследва човек. И куче. Беше оставил Джими някъде другаде, преди да подхвърли горнището на пижамата — просмукано с миризмата на момчето — в катакомбите с костите на плъховете, с надеждата да ни заблуди.

Спомних си колко несигурен беше Орсън, след като уверено ме бе довел до входа на склада. Беше се щурал нервно насам-натам по пътеките между сградите, душейки въздуха, сякаш бе озадачен от противоречива следа.

След като влязох в склада, Орсън предано вървя до мен, докато бяхме привлечени от звуците, разнасящи се откъм по-долните нива. Когато намерих играчката, вече бях забравил за колебанието на кучето и бях убеден, че скоро ще открия Джими.

Хукнах към нишата на асансьора, питайки се защо не бях чул лай или ръмжене. Очаквах, че похитителят ще се изненада, когато види кучето на главното ниво. Но щом знаеше, че го следят и си бе направил труда да подхвърли пижамата, за да ни заблуди, вероятно бе готов да се справи с Орсън.

Нишата беше празна.

Насочих лъча на моето фенерче към склада, после надолу, към дъното на шахтата. И в двете посоки нямаше следа от похитителя.

Сигурно бе на следващото ниво. Може би познаваше по-добре от мен тази част на лабиринта в Уайвърн. Ако знаеше, че между най-долното ниво на склада и някоя друга сграда има тунел, може би се бе измъкнал точно оттам.

Аз обаче смятах да се кача горе и да намеря Орсън, чието продължително мълчание ме безпокоеше.

Ако рискувах да се изкатеря, използвайки само едната си ръка, все пак не можех да държа и фенерчето, и пистолета, и същевременно да пазя равновесие. Глокът нямаше да ми помогне, дори да забележех похитителя, затова го пъхнах в кобура и стиснах фенерчето.

Докато се катерех към първото ниво, започнах да осъзнавам, че онзи не е избягал от склада, а е някъде между двете нива и ме дебне. Устроил ми е засада. Ще се подаде, ухилен до уши, и ще ме удари по главата. Може би този път е намерил по-ефикасно оръжие. Желязна тръба. Брадва. Харпун за акули. Тактическо ядрено оръжие.

Спрях, преди да стигна до правоъгълната черна дупка в стената на шахтата. Осветих нишата, но под ъгъл, който ми позволи да видя само тавана.

Застанах неподвижно и се заслушах.

Надвих страха си, като си напомних, че всяко забавяне може да се окаже фатално. В края на краищата към мен пълзеше хуманоиден тарантула-мутант. От долните му челюсти капеше отрова; беше разгневен, задето не бе успял да ме убие, докато слизах.

Нищо не вдъхва повече смелост от желанието да не изглеждаш като глупак.

Събрах кураж и бързо се изкачих покрай първото мазе, после се изкатерих на главното ниво, където бях оставил Орсън. Никой не ме удари с тъп инструмент, нито ме разкъса с гигантски паешки челюсти.

Ала кучето го нямаше.

Отново извадих пистолета и забързах към огромното главно помещение на склада.

Покрай мен прелетяха ята от сенки, закръжиха и се събраха зад гърба ми.

— Орсън!

При определени обстоятелства моето куче е първокласен и надежден боец. Не би позволило на похитителя да мине, без да го захапе. Но никъде не видях кръв.

— Орсън!

Ехото отекна по надиплените стоманени стени. Повторението на тези две приглушени срички напомняше на църковна камбана, биеща в далечината. Това ме наведе на мисълта за погребения и във въображението ми се появи образът на добрия Орсън, който лежи пребит с мъртвешки изцъклени очи.

Езикът ми надебеля, а гърлото ми беше толкова стегнато от страх, че едва преглътнах.

Вратата, през която бяхме влезли, бе широко отворена, както я бяхме оставили.

Луната още бе забулена от облаци. Светеха само звездите.

Хладният чист въздух беше неподвижен и сякаш изпълнен със зловещи предчувствия — досущ надвиснал нож на гилотина.

Лъчът на фенерчето освети някакъв гаечен ключ, захвърлен толкова отдавна, че бе покрит с ръжда. От пукнатина в асфалта стърчеше бурен.

Пътеката беше пуста. Нито човек, нито куче.

Каквото и да ме очакваше, щях да се справя по-лесно, ако възвърнех нощното си зрение. Изключих фенерчето и го пъхнах в колана си.

— Орсън!

Не рискувах, ако виках с пълен глас. Човекът, когото бях срещнал под склада, вече знаеше къде се намирам.

— Орсън!

Може би кучето се бе отдалечило веднага, след като го оставих, вероятно бе надушило нова следа от Джими и преценявайки риска да пренебрегне указанията ми и откликвайки на необходимостта да намери изчезналото дете колкото е възможно по-бързо, е излязло от склада и е намерило скривалището. Може би вече е при момчето и ще се нахвърли върху похитителя, когато онзи се върне за пленника си.

Макар да бях философ, който проповядва, че не бива да се инвестира твърде много емоционален капитал само в надежда, усилено се опитвах да изградя поредния ефирен мост към самозаблудата.

Поех дълбоко въздух, но преди да успея да извикам отново, Орсън излая два пъти.

Поне предположих, че е Орсън. Можеше да е и баскервилското куче. Не можах да определя посоката, от която дойде звукът.

Пак го повиках.

Не чух отговор.

— Търпение — промърморих.

Зачаках. Понякога няма друг изход, освен да чакаме. Харесва ни да мислим, че сами градим бъдещето си, но всъщност то зависи от съдбата.

Някъде в далечината кучето отново излая, този път ожесточено.

Хукнах по посока на звука между изоставените складове, извисяващи се застрашително като черни и студени гробници на кръвожадни богове на забравена религия; след броени минути излязох на широко асфалтирано пространство, което приличаше на паркинг или на площадка за товарни камиони. Втурнах се сред високата до коленете трева, избуяла след последните дъждове, в този момент луната се показа. На светлината, процеждаща се през разкъсаните облаци, видях редица ниски постройки, отдалечени на около петстотин метра. Бяха малките едноетажни къщи, някога обитавани от военния персонал.

Кучето престана да лае. Продължих да вървя, убеден, че Орсън — а може би и Джими — са някъде пред мен. Тревата свърши досами бордюра на напукания тротоар. Прескочих канавката, пълна със сухи листа, хартии и други боклуци, и тръгнах по улица, от двете страни на която се издигаха лаврови дървета. Някои имаха широки корони и тротоарът под тях беше изпъстрен със сенки, но повечето бяха изсъхнали и протягаха към небето съсухрените си черни клони.

Отново се чу лай — този път по-наблизо, но не чак толкова, че да определя точната посока. Последва джафкане, скимтене и квичене от болка. Сърцето ми затуптя лудо. Задъхах се.

Улицата, по която вървях, минаваше покрай мрачни редици от полуразрушени едноетажни къщи. От нея се отклоняваха множество други пресечки.

Пак се чу лай и отново настъпи тишина.

Спрях по средата на улицата, заобръщах глава и се опитах да нормализирам дишането си.

Затаих дъх и нощта сякаш стана още по-тиха.

В сегашното си състояние базата е по-разбираема за мен, ако мисля за нея като за изопачен Дисниленд, създаден от зъл близнак на Уолт Дисни. Ала тук не ще откриете вълшебства и чудеса, а страхотии и заплахи.

Така както Дисниленд е разделен на територии — Главна улица в Съединените щати, Страна на бъдещето, Страна на приключенията, и Страна на фантазиите — и Уайвърн е съставен от множество атракции. Трите хиляди къщички и другите сгради, сред които стоях, представляват страна, която съм кръстил „Мъртвия град“. Ако във Форт Уайвърн бродят призраци, това ще е мястото, което биха избрали да обитават.

Цареше мъртвешка тишина. Облаците отново обгърнаха луната с белезникав саван.