Дийн Кунц
Сграбчи нощта (24)

23

Хаденбек Роуд е усамотен асфалтиран път с две платна, който в продължение на няколко километра върви на изток, покрай южната страна на Форт Уайвърн, после завива на югоизток, обслужвайки десетина ферми в най-слабо населената част на областта. Настилката е напукана, изровена и неравна от летните жеги, зимните дъждове и калифорнийските земетресения. Ивица буйни треви отделят шосето от обграждащите го хълмисти поля.

Изминахме известно разстояние, без да видим насрещни фарове. Внезапно Саша натисна спирачките и прошепна:

— Погледнете.

С Рузвелт и Боби се надигнахме и озадачени се вторачихме в мрака. Саша даде на заден ход и спря, като промърмори:

— Едва не ги прегазих.

Фаровете осветиха гърчещи се змии. Бяха толкова много, че да запълнят клетките за влечуги във всички зоопаркове в страната.

Боби тихо подсвирна и каза:

— Сигурно някъде наблизо има отворена врата към ада.

— Всичките ли са гърмящи? — попита Рузвелт, като махна торбичката с лед от подутото си око, за да вижда по-добре.

— Трудно е да се каже — отговори Саша. — Но така ми се струва.

Мънгоджери се изправи на задните си лапи на коляното ми, сложи предните на таблото и се вторачи в пътя, после издаде характерен за котките звук, съчетаващ съскане, ръмжене и погнуса.

Макар да се намирахме само на пет-шест метра, беше трудно да преброим змиите, които се гърчеха на шосето. Пък и нямах намерение да нагазвам сред тях, за да извърша точно преброяване. Предполагам, че бяха стотина.

От опит знам, че гърмящите змии са самотни „ловци“. Можете да ги видите на куп само ако имате нещастието да стъпите в някое от гнездата им.

Поведението им беше още по-странно, поради факта че се бяха събрали на открито. Увиваха се една в друга и от време на време от хлъзгавата плетеница се надигаха осемдесет глави.

Сякаш Медуза от класическия гръцки мит лежеше на Хаденбек Роуд и дремеше.

— Ще минеш ли през тях? — попитах аз.

— Предпочитам да не го правя — отговори Саша.

— Дай газ до дупка и ни заведи на разходка по шосето на гърмящите змии — подхвърли Боби.

— Майка ми винаги казваше: „Търпението се възнаграждава“ — отбеляза Рузвелт.

— Змиите не са тук заради нас — намесих се. — Ние не ги интересуваме. Не блокират пътя ни. Просто случайно минахме оттук в неподходящ момент. Рано или късно ще се махнат.

Боби ме потупа по рамото:

— Майката на Рузвелт го е казала много по-кратко и ясно от теб.

Всяка змия, която се надигаше, мигновено приковаваше вниманието си в нас. В зависимост от ъгъла, под който ги осветяваха фаровете, очите им проблясваха в червени, сребристи или зелени нюанси, досущ скъпоценни камъни.

Предположих, че ги привличаше светлината. Подобно на повечето змии, и гърмящите са глухи. Зрението им е добро, особено нощем, когато зениците с формата на цепки се разширяват, за да разкрият повече от чувствителната ретина. Обонянието им може би не е изострено като на кучетата, защото не ги викат да проследяват избягали затворници, нито да откриват наркотици в багажа на трафиканти, но освен нос, змията има втори обонятелен орган, който се състои от две торбички, подплатени със сетивна тъкан, разположени на небцето. Ето защо змията непрекъснато стрелка навън език — така улавя миризмите. И тези гърмящи змии трескаво стрелкаха езици, за да установят дали зад фаровете се крие вкусна плячка.

Знам много за пустинните гърмящи змии, които често виждам по време на нощните ми разходки. Въпреки зловещата си външност те притежават странна красота.

Поведението им стана още по-необяснимо, когато една рязко се обърна и ухапа онази зад нея. Потърпевшата отвърна на атаката и двете се увиха една около друга и паднаха на асфалта. Останалите ги затискаха и за миг през сплетеното множество премина тръпка. Влечугите започнаха да се движат лудешки. Огъваха се бързо като камшици и се гърчеха развълнувано, сякаш бяха обзети от непреодолимо желание да се нападат взаимно.

Когато се поуспокоиха, Саша попита:

— Характерно ли е за змиите да се хапят взаимно?

— Вероятно не — отговорих.

— Сигурно не са уязвими към отровата си — намеси се Рузвелт.

— Е, ако някога отново ни прокълнат да учим в гимназията, може да разработим научен проект по този въпрос — подхвърли Боби.

Една от надигналите се змии пак ухапа друга, а трета нападна първата. Триото се оплете, падна в кълбото и през движещата се вълнообразно маса премина още един спазъм.

— Също като птиците — казах. — И койотите.

— И хората в дома на Стануик — добави Рузвелт.

— Психологически взрив — рече Саша.

— Не мисля, че змията притежава разум — каза Боби. — Но това наистина изглежда част от едно и също явление.

— Раздвижиха се — отбеляза Рузвелт.

Гърчещите се легиони запълзяха по асфалта и изчезнаха сред високите треви вдясно от шосето.

Цялата процесия обаче не се състоеше само от змиите, които бяхме наблюдавали. От полето се появиха десетки други, сякаш се изсипваха от машина с вечен двигател, произвеждаща влечуги.

По асфалта пропълзяха триста-четиристотин гърмящи змии — очевидно все по-разгневени. Сетне изчезнаха и няколко минути ние седяхме и мигахме, сякаш се бяхме събудили от сън.

„Обичам те, мамо, и винаги ще те обичам. Но какво, по дяволите, си смятала да направиш?“

Саша превключи на скорост и подкара колата.

Мънгоджери отново издаде звука, изразяващ погнуса. Сложи предните си лапи на вратата и се вторачи в тъмните полета, където бяха изчезнали влечугите.

След километър и половина стигнахме до Кроу Хил, където щеше да ни чака Дуги Сасман. Освен ако влечугите не бяха пресекли пътя му.

Не знам защо Кроу Хил се нарича така. Няма форма на птица и там не живеят врани. Не е наречен на известна местна фамилия, нито дори на колоритен бандит.

На върха на хълма се извисява огромна скала, досущ полузаровен сиво-бял скелет на хипопотам. На този паметник е изсечена врана, която обаче не е дала името на хълма. Грубо изсеченият барелеф по странен начин отразява самоувереността на птицата и в същото време й придава зловещ вид, сякаш е тотем на клан убийци и предупреждение към пътешествениците да заобиколят територията им, инак рискуват ужасни последици. В една юлска нощ преди четирийсет и четири години неизвестен човек бе издялал образа на враната. Докато любопитството не ме накара да разбера какъв е произходът на барелефа, предполагах, че датира от друг век и е създаден, преди европейците да стъпят на този континент. В изображението на враната има обезпокоителен аспект, особеност, загатваща за мистика. Възрастните хора казват, че хълмът се е наричал Кроу Хил още по времето на прадедите им и справките в архивите го потвърждават. Барелефът сякаш въплъщава някакво примитивно познание, неизвестно за цивилизования човек, и все пак името на хълма го предшества и явно анонимният скулптор само е искал да създаде живописен ориентир.

Образът не приличаше на птицата, изобразена в посланието, оставено в дома на Лили Уинг, но и двете излъчваха злоба. Както ги бе описал Чарлс Дей, враните или гарваните, или косовете, оставени на местата на другите похищения, също не бяха като този барелеф. Чарли би забелязал приликата.

Въпреки това съвпадението беше зловещо.

Докато се приближавахме към хребета, издяланата в скалата врана като че ни наблюдаваше. Изпъкналите повърхности на тялото на птицата отразяваха светлината на фаровете, а вдлъбнатините оставаха в сянка. Окото блестеше с отразена светлина, която му придаваше странен вид. Някои мистици твърдят, че това е забраненото познание, но не разбирам как е възможно неодушевен къс камък да притежава познание.

Забелязах, че всички, включително котаракът, неспокойно гледат каменната врана.

Докато минавахме покрай паметника, сенките би трябвало да се отдръпнат в бързо отслабващата светлина и барелефът да потъне в мрак. Но освен ако зрението не ме заблуждаваше, сенките за миг се удължиха, нарушавайки физическите закони, сякаш се опитваха да последват светлината. И докато враната изчезваше в тъмата зад нас, бих се заклел, че сянката й се отскубна от скалата и полетя като истинска птица.

Поехме по източния склон на Кроу Хил. Въздържах се да спомена за обезпокоителния полет на сянката, но Боби рече:

— Това място не ми харесва.

— И на мен — добави Рузвелт.

— И аз мисля така — съгласих се с тях.

— Човечеството не е трябвало да се отдалечава толкова от брега — отбеляза Боби.

— Да — каза Саша. — Вероятно се приближаваме до края на Земята.

— Точно така — съгласи се Боби.

— Виждали ли сте някоя от онези географски карти от времето, когато хората са мислели, че Земята е плоска? — попитах.

— Аха — рече Боби. — Ти си един от привържениците на идеята, че нашата планета е кръгла.

— Древните картографи са изобразявали края на Земята, където океанът се спуска като водопад в бездна. И понякога са изписвали предупреждение в празното пространство: „Тук сигурно има чудовища“.

След кратко мълчание Боби каза:

— Намери с какво да ни забавляваш, братко.

— Да — съгласи се Саша и намали скоростта, като се оглеждаше за Дуги Сасман. — Не знаеш ли някои забавни анекдоти за Мария Антоанета на гилотината?

— Супер идея! — въодушевено заяви Боби.

Рузвелт помрачи веселието ни:

— Мънгоджери казва, че враната е отлетяла от скалата.

— Моите уважения към него — рече Боби, — но Мънгоджери е само един шибан котарак.

Рузвелт явно слушаше глас, който ние не чувахме.

— Мънгоджери казва, че може да е само шибан котарак, но това го поставя две стъпала по-нагоре в обществената стълбица от сърфистите.

Боби се засмя.

— Не го е казал.

— Тук няма друга котка — възрази Рузвелт.

— Ти го каза — обвини го Боби.

— Не съм. Не употребявам такива думи.

— Котаракът ли го каза? — недоверчиво попита Боби.

— Да.

— Боби отскоро вярва в интелигентността на животните — намесих се.

— Хей, котарако — викна Боби.

Мънгоджери се обърна и го погледна.

— Бива те, приятел.

Мънгоджери вдигна предната си лапа.

След миг Боби разбра какво става. По лицето му се изписа учудване. Сетне протегна ръка и стисна лапата на котарака.

„Браво, мамо — помислих си. — Чудесно изпълнение. Да се надяваме, че след като всичко свърши, ще има повече умни котки, отколкото полудели влечуги.“

— Пристигнахме — каза Саша и зави на север. Караше бавно, защото бе угасила фаровете.

Прекосихме тучна ливада, минахме покрай горичка от дъбове, наближихме оградата, опасваща Форт Уайвърн, и спряхме до най-голямото спортно превозно средство, което бях виждал. Черен джип „Хамър“, вариант на военния „Хъмви“, претърпял съществени видоизменения, след като бе излязъл от автосалона.

Саша изключи двигателя и слязохме от форда.

Мънгоджери се вкопчи в мен, сякаш мислеше, че ще го пусна на земята. Разбирах тревогата му. Тревата беше до колене. Дори на дневна светлина трудно бихте съзрели змия, преди да ви ухапе. Рузвелт протегна ръце и аз му подадох котарака.

Вратата на джипа се отвори и Дуги Сасман слезе, за да ни поздрави. Приличаше на натъпкан със стероиди Дядо Коледа, който слиза от шейна, разработена от Пентагона.

Дуги Сасман е висок метър и осемдесет — десет сантиметра по-нисък от Рузвелт, но е единственият човек, когото познавам, пред когото Фрост е истински дребосък. Дуги изглежда два пъти по-едър от Рузвелт, истински великан, който може да обсъжда с Годзила методите за унищожение на градове.

Макар и огромен, Сасман се движи с неестествена грациозност и съвсем не изглежда дебел. Човек остава с убеждението, че е направен от бетон и е неподвластен на атеросклерозата, куршумите и времето. В него има нещо загадъчно, също като в каменната врана на Кроу Хил.

Може би косата и брадата му допринасят за представата, че е превъплъщение на Тор, бога на гръмотевиците и бурите, почитан в древна Скандинавия. Непокорните му руси коси са гъсти и стигат до кръста му. Брадата му е толкова буйна и къдрава, че сигурно може да се избръсне само с косачка. Великолепните коси могат коренно да променят излъчването на човека. Доказателството са онези, които са били избрани за президенти, без да притежават другите необходими за длъжността качества. Убеден съм, че до голяма степен косата и брадата на Дуги допринасят за свръхестествения му вид, макар че загадъчността му не може да бъде обяснена с косата, ръста, пищните татуировки по тялото, нито със сините като газов пламък очи.

Носеше черен анцуг и черни ботуши и приличаше на човек, когото Сатаната би повикал в ада, за да отпуши комина на пещта, където горяха душите на десетина серийни убийци.

— Здрасти, Сас — рече Боби.

— Здрасти, Бобстър.

— Страхотен джип — с възхищение отбелязах аз.

— Да, жесток е.

— Мислех, че си падаш само по мотоциклети „Харли Дейвидсън“ — каза Рузвелт.

— Дуги си пада по всякакви превозни средства — намеси се Саша.

— Е, вярно, маниак съм по мотоциклетите. Какво е станало с окото ти, Роузи?

— Бих се с един свещеник.

Окото му вече не беше затворено. Ледът бе подействал.

— Трябва да тръгваме — каза Саша. — Тази нощ тук е много странно, Дуги.

— Да. Чух необикновен вой на койоти.

С Боби и Саша се спогледахме. Спомних си предсказанието й, че пак ще видим глутницата койоти, които бяха излезли от каньона зад къщата на Лили Уинг.

Полята и хълмовете се бяха смълчали под облачното небе и ветрецът от запад беше едва доловим, досущ дихание на умиращ човек. Листата на дъбовете нашепваха като спомени, а високите треви се поклащаха съвсем леко.

Дуги ни поведе към джипа си и отвори задната врата.

Вътре имаше две ловджийски пушки-помпи „Ремингтън“, още по-добри от класическия мозберг, който Мануел Рамирес бе конфискувал от джипа на Боби.

— Не мисля, че някой от вас, сърфистите, може да уцели сребърен долар с пистолет, затова тези пушки ще ви вършат по-добра работа. Знам, че познавате ловджийските пушки. Не си правете труда да се прицелвате. С тях ще улучите почти всичко — каза Дуги и даде едната на Боби, а другата на мен, като добави и кутия патрони. — Заредете оръжията и разпределете останалите патрони в джобовете си. Не оставяйте нищо в кутията. Именно последният куршум може да спаси задника ви.

Сетне погледна Саша, усмихна и рече:

— Като в Колумбия.

— Колумбия? — попитах аз.

— Бяхме там по работа — обясни Саша.

Дуги живееше в Мунлайт Бей от шест години, а Саша — от две. Зачудих се дали работата им в Колумбия е била наскоро или преди да се заселят в „бижуто“ на Централното крайбрежие. Мислех, че са се запознали в Кей Би Ей Уай.

— Не ми казвайте, че е било свързано с наркотици — рече Боби.

Дуги поклати глава:

— Спасителна операция.

Усмивката на Саша беше загадъчна.

— Все пак се интересуваш от миналото ми, а, Снежко?

— В момента ме интересува само бъдещето.

— Не знаех, че ще идваш, затова не взех оръжие за теб — обърна се Дуги към Рузвелт.

— Нали котаракът е с мен.

Мънгоджери изсъска.

Звукът ми напомни за змиите. Огледах се нервно и се запитах дали влечугите, които бяхме видели, ще ни предупредят преди пак да се появят.

Дуги затвори задните врати и рече:

— Да действаме.

В джипа имаше две туби по двайсет и пет литра, два кашона, натъпкана догоре раница и места за осмина.

Сасман подкара джипа. Рузвелт държеше на коленете си дългоопашатия следотърсач. С Боби и Саша се бяхме настанили на седалката зад тях.

— Защо не отиваме в Уайвърн по реката? — попита Боби.

— Единственият начин да се доберем до Санта Розита е да се спуснем по някой от насипите. Но тази нощ Мунлайт Бей гъмжи от съмнителни елементи.

— Ще ни забележат и ще ни спрат — добави Саша.

Джипът мина през огромна дупка в оградата. Разкъсаната верига приличаше на прежда, раздърпана от игриво котенце.

— Как успя да я прережеш? — попитах.

— С пластичен експлозив — отговори Дуги.

— Не привлече ли внимание?

— Оформиш ли го в тънка ивица само там, където искаш да прекъснеш веригата, шумът е като удар по барабан.

— Дори да има някой наблизо — обясни Саша, — всичко свършва толкова бързо, че няма да успее да определи посоката.

— Радиоинженерството изисква много по-големи умения, отколкото предполагаш — отбеляза Боби.

Дуги попита накъде да поеме и аз описах складовете в югозападната част на базата, където за последен път бях видял Орсън. Сасман, изглежда, беше запознат с разположението на постройките във Форт Уайвърн, защото не му бяха необходими подробни указания.

Спряхме пред голямата врата. Малката беше отворена, както я бях оставил предишната нощ.

Изскочих от джипа. Рузвелт и Мънгоджери ме последваха, а другите останаха на местата си, за да не разсейват котарака в усилията му да намери следата.

Служебният път бе обрасъл с бурени, поникнали в пукнатините в асфалта, осеян с празни туби и хартии и беше ограден от стоманените фасади на огромните складове. Никога не е бил приятно място, но сега атмосферата беше направо зловеща.

Предишната нощ ниският, набит похитител с късо подстриганата черна коса бе усетил, че с Орсън го следваме отблизо по коритото на Санта Розита и вероятно бе използвал клетъчен телефон, за да повика подкрепления — може би високият, русокос, атлетичен мъж с набръчкания белег на лявата буза, който бе отмъкнал близнаците Стюарт. После бе предал Джими на някого и беше подмамил двама ни с Орсън в склада с намерението да ме убие.

Извадих от джоба си пижамата на Джими Уинг, с която похитителят бе заблудил Орсън. В името на справедливостта искам да отбележа, че тогава Орсън остана озадачен само за миг, но не и напълно подведен, докато влязох в склада, привлечен от странни шумове и приглушени гласове.

— Не знам дали ще помогне — рекох. — В края на краищата котките не са хрътки.

— Ще видим — промърмори Рузвелт.

Мънгоджери подуши пижамата. После обиколи пространството наоколо, помириса асфалта и жълтите цветове на бурените и кихна. Отново завря муцуна в пижамата и заобикаля, като от време на време вдигаше глава да подуши въздуха. Изглеждаше много забавен. Отиде до склада, вдигна крак и се облекчи, върна се пак да помирише пижамата, половин минута изследва някакъв ръждясал гаечен ключ, захвърлен на асфалта, спря да се почеше по дясното ухо, приближи се до бурена с жълтите цветове, кихна, после изведнъж се скова, обърна зелените си очи към Рузвелт и изсъска.

— Откри следа — заяви Фрост.

Мънгоджери забърза по служебния път и ние го последвахме. Боби се присъедини към нас, а Дуги и Саша продължиха с джипа.

Поехме по различен маршрут от онзи, който бях избрал предишната нощ. Прекосихме игрището и плаца и навлязохме в жилищен квартал на Мъртвия град, който не бях изследвал. След повече от половин час бърз ход стигнахме до последното място, където исках да отида — огромния, висок колкото седеметажна сграда хангар, извисяващ се като храм над яйцевидната стая.

Когато стана ясно накъде сме се отправили, реших, че няма да е разумно джипът да се приближава до входа и направих знак на Дуги да спре между по-малките складове на десетина метра от крайната ни цел.

Събрахме се около превозното средство, за да огледаме от разстояние огромния хангар. От океана задуха хладен ветрец.

Спомних си думите на Мънгоджери, предадени от Рузвелт, когато минавахме покрай къщата на семейство Стануик. Тук живее смъртта. Изпитвах същото усещане и към хангара. Домът на Стануик беше само лятната резиденция на Смъртта, а хангарът — постоянният й адрес.

— Мънгоджери греши — промълвих аз.

— Те са там — настоя Рузвелт.

— Но ние бяхме тук снощи — възрази Боби. — Тогава те не бяха в това проклето място.

Рузвелт взе котарака, погали го по главата, почеса го под брадичката, прошепна му нещо и рече:

— Казва, че снощи са били тук и сега пак са тук.

Боби се намръщи:

— Тази работа не ми харесва.

Реших да не задавам очевидния въпрос и вместо това рекох:

— Ако децата са отвлечени, само за да бъдат изследвани, и защото кръвните им проби са показали, че имат имунна защита срещу ретровируса, тогава са заведени в генетичната лаборатория. Не знам къде се намира, но във всеки случай не е тук — намесих се аз.

— Според Мънгоджери лабораторията, в която е „създаден“, е далеч на изток — каза Рузвелт. — Там, където по-рано е имало артилерийски полигон. Намира се дълбоко под земята. Но Джими е тук. И Орсън.

Поколебах се, сетне попитах:

— Живи ли са?

— Мънгоджери не знае — отговори Рузвелт.

— Котките знаят разни неща — напомни му Саша.

— Не и това.

Докато гледахме хангара, навярно всеки от нас си спомняше описанието на Делакроа на „Загадъчният влак“. Червено небе. Черни дървета. Трептене отвътре…

Дуги извади раницата от джипа, преметна я на гърба си, затвори задната врата и заяви:

— Да вървим.

Оръжието, което носеше, беше зловещо на вид.

Сасман долови интереса ми и обясни:

— Картечен пистолет „Узи“.

— Законен ли е?

— Щеше да бъде, ако не бе приспособен за автоматична стрелба.

Тръгна към хангара. Вятърът развяваше буйната му руса коса и къдравата му брада и му придаваше вид на викинг, напускащ завладяно село и отправящ се към кораба си. Липсваше му само шлемът с рогата.

Във въображението ми се появи образът на Дуги, който, издокаран в смокинг и шлем, танцува танго с прочута манекенка.

Монетата на развинтеното ми въображение има две страни.

Малката врата на хангара беше затворена. Не си спомнях дали с Боби я бяхме затворили предишната нощ. Вероятно не. Не бяхме в състояние да мислим за това, докато панически напускахме сградата.

Дуги извади две фенерчета и ги даде на Саша и Рузвелт. Ние с Боби взехме пушките.

Сасман бутна вратата, която се отвори.

Оказа се, че освен добра радиоводеща Саша е и отличен командос. Придвижи се вляво, включи фенерчето и обходи с лъча подобния на пещера хангар, който беше твърде голям, за да бъде осветен от фенерче. Не стреля по никого и никой не стреля по нея, ето защо имаше вероятност още да не са забелязали присъствието ни.

Боби насочи пушката и я последва. Рузвелт, който носеше Мънгоджери, влезе след него. Тръгнах след тях, а Дуги остана последен.

Погледнах Рузвелт.

Той погали котарака и каза:

— Трябва да слезем на другото ниво.

Знаех пътя, затова поведох групата.

Прекосихме огромното помещение, минавайки под релсите, по които се бе движил кран, и покрай грамадните стоманени подпори, като заобикаляхме дълбоките кладенци в пода, където по-рано е имало хидравлични механизми.

Докато вървяхме, от стоманените релси изскочиха мечове от сенки и светлина, които безшумно се кръстосаха по стените и по сводестия таван. Повечето прозорци бяха счупени, но по останалите стъкла блеснаха искри като от сблъскващи се остриета.

Изведнъж спрях. Усетих, че нещо не е наред, но не можех да опиша чувството — едва доловима промяна във въздуха, леко гъделичкане по лицето и трептене в ушите, сякаш вибрираха от звук извън обхвата на слуха ми.

Саша и Рузвелт сигурно също го усетиха, защото се обърнаха кръгом и обходиха помещението с лъчовете на фенерчетата си.

Дуги стисна с две ръце картечния пистолет.

Боби стоеше близо до един от цилиндричните стоманени стълбове, които крепяха релсите на крана. Протегна ръце, докосна го и прошепна:

— Братко.

Приближих се до него и чух тих звън, който ту заглъхваше, ту се усилваше. Допрях пръсти до стълба и усетих вибрации, преминаващи през стоманата.

Температурата на въздуха рязко се промени. В хангара беше неприятно хладно, дори студено, но с всяка изминала минута температурата се повишаваше с четири-пет градуса. Беше невъзможно, дори ако работеше централното отопление, което, разбира се, бе демонтирано преди две години.

Саша, Дуги и Рузвелт дойдоха при нас. Инстинктивно оформихме кръг, за да се пазим от заплахи, идващи от всички посоки.

Вибрациите в стълба се засилиха.

Погледнах на изток. Вратата, през която бяхме влезли, беше на двайсет метра. Лъчовете на фенерчетата стигаха дотам, макар да не успяваха да прогонят всички сенки. Нищо не се беше променило.

Светлината обаче не проникваше до противоположния край на помещението, който се намираше на стотина метра от нас. Доколкото виждах, и там нямаше нищо необикновено.

Притесняваше ме непрогледният мрак в дъното на хангара.

Имах чувството, че сред сенките се крие нещо голямо. Нещо черно и сиво, толкова добре замаскирано в тъмата, че не можех да различа очертанията му.

— Саша, освети… натам — прошепна Боби.

Тя насочи лъча към мястото на пода, което й бе посочил.

Светлината се отрази в дебелата два сантиметра и половина стоманена пластина, върху която някога е била монтирана тежка машина.

Не разбирах защо Боби бе привлякъл вниманието ни към този с нищо незабележителен предмет, защото подът на помещението бе осеян с подобни пластини.

— Чиста е — промълви той.

Тогава разбрах. Предишната нощ — както и винаги, когато бях минавал покрай тях — стоманените пластини и болтовете, с които бяха прикрепени към пода, бяха изцапани с втвърдила се смазка и прах. Тази беше чиста и блестеше, сякаш наскоро някой я бе излъскал.

Рузвелт освети пода, стоманения стълб и релсите над нас.

— Всичко е по-чисто — измърмори Дуги. И нямаше предвид само предишната нощ, а минутите, откакто бяхме влезли в хангара.

Макар да махнах ръка от подпората, знаех, че вибрациите в стоманата се засилват, защото чувах тихия звън, разнасящ се от всички колони около нас и от релсите.

Погледнах към далечната, тъмна половина на хангара. Бих се заклел, че в мрака се движи нещо огромно.

— Братко! — прошепна Боби.

Обърнах се към него.

Той се бе вторачил в часовника си.

Наведох глава и видях, че дигиталният брояч на моя часовник препускаше назад.

Хангарът се озари от странна, мъглява, червена светлина, която се разпространяваше равномерно из помещението, без да има определен източник, сякаш самите молекули на въздуха бяха засияли. Вероятно беше опасна за човек, страдащ от пигментна ксеродермия, но в момента това беше последната ми грижа. Червеникавият въздух блещукаше и сякаш видимостта се увеличи. Тази странна светлина разкриваше и същевременно забулваше и имах чувството, че съм под вода… обагрена с кръв.

Фенерчетата вече бяха безполезни. Светлината им не можеше да проникне през червения въздух.

Тук-там започнаха да се оформят тъмни силуети. Машини. Изглеждаха реални и в същото време нереални, досущ миражи.

Вибрациите продължаваха да се усилват и тонът им се промени — стана по-плътен и зловещ и заприлича на тътен.

В западния край на помещението, където цареше обезпокоителен мрак, се появи кран. На стрелата висеше нещо. Огромно. Вероятно двигател.

Виждах очертанията на крана и предмета, но виждах и през тях, сякаш бяха от стъкло.

В тътена, който се надигна от стоманата, разпознах звука на колела на влак, стържещи по релси.

— Дръпнете се — извика Боби.

Погледнах към него и видях, че той се движи сякаш на забавен каданс. Отскочи настрана от релсите и допря гръб до стената.

Рузвелт, който бе отворил широко очи като Мънгоджери, също побягна.

Кранът вече не беше прозрачен и с всяка изминала секунда придобиваше плътност. Грамадният двигател, който висеше на стрелата, щеше да ни помете, когато минеше над нас.

Приближаваше се с необикновена бързина за такова огромно съоръжение, защото всъщност не идваше към нас, а времето течеше назад към мига, когато с крана щяхме да бъдем на едно и също място в един и същ момент. Но всъщност едва ли имаше значение кой се движи — кранът или времето, защото и в двата случая резултатът щеше да е еднакъв: две тела не могат да заемат едно и също пространство по едно и също време. Опитаха ли се да го сторят, щеше да последва мощно освобождаване на ядрена енергия и силен взрив, или едно от телата щеше да престане да съществува.

Сграбчих Саша и опитах да я дръпна заедно със себе си, макар че нямаше надежда да се спасим.

Докато се движехме във времето към мига в миналото, когато хангарът е бил пълен с функциониращи машини, и точно когато задаващият се срещу нас кран бе на път да се превърне в реалност… температурата рязко се понижи. Мътната червена светлина избледня. Тътенът на стоманени колела се превърна в пронизителен звън.

Очаквах, че кранът ще се върне към западния край на хангара и ще загуби плътността си. Но когато погледнах нагоре, кранът и товарът му минаваха над главите ни. Предметите бяха прозрачни като стъкло и удариха Саша и мен.

Удариха не е най-подходящата дума. Не знам точно какво ми направиха. Призрачният кран и двигателят ме обвиха, минаха през мен и изчезнаха. За миг ме разтърси силен вятър. Но не разроши косата ми. Усетих го само в тялото си. Леден полъх изсвистя през клетките ми. Имах чувството, че молекулите, от които съм съставен, ще се разпаднат и ще се разпръсна като мъгла.

Последните остатъци червена светлина се разсеяха и лъчовете на фенерчетата се видяха ясно.

Още бях жив.

— Жестоко! — задъхана каза Саша.

— Трепач — съгласих се.

Разтреперана, тя се облегна на един от стълбовете.

Дуги стоеше на шест крачки от нас и видя как призрачният кран мина през мен и изчезна.

— Да се прибираме ли вкъщи? — шеговито подхвърли той.

— Искаш ли чаша топло мляко?

— И шест таблетки успокоително.

— Добре дошли в обитаваната от духове лаборатория — промърморих.

— Онова, което снощи ставаше в яйцевидната стая, сега засяга цялата сграда — обясни Боби.

— Ние ли сме причината? — попитах.

— Ние не сме създали това чудо, братко.

— Но снощи задействахме нещо, зареждайки го с енергия.

— Не мисля, че само защото използвахме две фенерчета, сме главните отрицателни герои.

— Трябва да действаме бързо — намеси се Рузвелт. — Това място се… разпада.

— Така ли смята Мънгоджери? — попита Саша.

— Не смята, а го знае. Всичко ще се… разпадне. Скоро.

— Тогава да слезем долу и да намерим децата и Орсън.

Рузвелт кимна.