Дийн Кунц
Сграбчи нощта (19)

18

Боби извади от хладилника втора бутилка „Планинска роса“ и седна на столчето за виолончелото, но не взе лъка.

Освен музикалните инструменти и масата за композиране, в бившата трапезария има и стереоуредба с плейър за компактдискове и стар двукасетъчен касетофон. Включих го.

Понякога, след като съчини някоя мелодия, Саша е убедена, че несъзнателно е плагиатствала от друг композитор. После часове наред слуша откъсите, които според нея е заимствала, докато се увери, че творбата й е плод на нейния талант.

Музиката й е единственото нещо, към което тя проявява повече от здравословната мярка на самосъмнение. Готвенето, мнението й за книгите, любенето и всичко останало, което прави толкова чудесно, е белязано от твърда увереност. Но във взаимоотношенията си с музиката тя е като объркано дете. Когато тази уязвимост я обземе, искам повече от всякога да я прегърна и утеша — макар че точно в такъв момент тя би отблъснала утехата ми и би ме ударила през пръстите с флейтата, с линийката или с друг музикален инструмент, който й е под ръка.

Предполагам, че всяка връзка може да бъде обогатена с малка доза невротично поведение и със сигурност съм допринесъл към рецептата.

Сложих в уредбата касетата, която бях намерил в плика до вонящия труп на Лийланд Делакроа в кухнята в едноетажната къща в Мъртвия град.

Дръпнах стола от масата за композиране и използвайки дистанционното управление, включих касетофона.

В продължение на половин минута се чуваше само съскането на лентата. Разнесе се леко изщракване, отбелязващо началото на записа, който започна с нечие — предполагам на Делакроа — дълбоко, ритмично дишане, сякаш се занимаваше с някаква форма на медитация или ароматерапия.

— Надявах се на откровение, не на размишление — отбеляза Боби.

Звукът беше абсолютно монотонен, без никаква интонация, заплаха или друго чувство. Въпреки това ме побиха тръпки, сякаш дишането беше на човек, застанал до мен.

— Опитва да се овладее — казах аз. — Затова диша дълбоко.

След миг тълкуването ми се оказа вярно. Дишането изведнъж стана накъсано. Делакроа не издържа и се разрида. Опита да се овладее, но се задави от мъка и започна да издава силни, потреперващи ридания, подсилени от безсловесни викове на отчаяние.

Не познавах този човек, но мъката му беше обезпокоителна. За щастие това не продължи дълго, защото той изключи касетофона.

Пак се чу тихо изщракване и макар че самообладанието му беше крехко, Делакроа събра сили да говори. Гласът му беше толкова наситен с чувства, че от време на време речта беше неразбираема и когато имаше опасност да изгуби контрол, той млъкваше, за да поеме няколко пъти дълбоко въздух, или да пийне нещо — по всяка вероятност уиски.

Това е предупреждение. Завещание. Моето завещание. Предупреждение към света. Не знам откъде да започна. Може би с най-лошото. Те са мъртви и аз ги убих. Но това беше единственият начин да ги спася. Единственият. Трябва да разбереш… Убих ги, защото ги обичах. Господ да ми е на помощ. Не можех да ги оставя да страдат и да бъдат използвани. Не. Нямаше какво друго да направя…

Спомних си снимките, наредени до трупа на Делакроа. Момиченцето без предно зъбче. Момчето в син костюм и червена папийонка. Красивата блондинка с привлекателната усмивка. Предполагах, че те са хората, които бе убил, за да спаси от мъките.

Всички развихме симптомите само за един следобед и на другия ден щяхме да ходим на лекар, но не стигнахме дотам. Лека треска. Студени тръпки. И от време на време онова… трептене… странно трептене в гърдите… или в стомаха, врата, гърба… Като конвулсия на нерв или на биенето на сърцето… Но не беше това. Господи, не мога да го обясня… Не силно, а леко трептене… Не толкова обезпокоително… Чувство за гадене… Не можеш да ядеш…

Делакроа отново млъкна. Искаше да нормализира дишането си. Отпи от питието.

Истината. Трябва да кажа истината. Нямаше да отидем на лекар в понеделник. Би трябвало да се обадя на контролния съвет на проекта. Да им кажа, че още не е свършило. Минаха повече от две години, но тази история продължава. Сигурен съм. Знам, че не е свършило. Всички ние изпитваме това чувство. Особено, непознато досега усещане. Уплаших се до смърт, но го познах. Бях убеден, че нещо от Уайвърн се връща, за да ме вземе след толкова много време. Морийн бе сложила Лизи да спи… и изведнъж започна… да пищи.

Делакроа пак глътна от напитката, после тресна чашата така, сякаш беше празна.

Бях в кухнята, рогато чух моята Лизи… малкото ми момиченце беше толкова уплашено… Пищеше. Втурнах се горе в спалнята. И тя лежеше там… гърчеше се конвулсивно… Мяташе се насам-натам… Риташе… Размахваше малките си юмручета. Морийн не можеше да я укроти. Помислихме, че… Уплаших се да не прехапе езика си. Хванах я. Докато отварях устата й… Морийн взе един чорап… да го сложи между зъбите й да не прехапе езика си. Но в устата на Лизи имаше нещо… Не езикът, а нещо в гърлото… живо. И тогава… тя затвори очи… сетне пак ги отвори… лявото й око беше яркочервено… кървясало… Вътре също имаше нещо живо и се гърчеше…

Ридаейки, Делакроа изключи касетофона. Един господ знаеше колко време му е било необходимо, за да се овладее. Отново се чу тихо изщракване и той продължи:

Изскочих от спалнята… да взема револвера си… и докато се връщах, минах покрай стаята на Фреди. Видях го… Стоеше до леглото си… Очите му бяха широко отворени… от страх. Казах му да си легне… Морийн се бе облегнала на стената и бе притиснала с пръсти слепоочията си. Лизи… още се мяташе… Лицето й… беше подуто… изкривено… Целият череп… Вече не беше Лизи… Нямаше надежда. Онова проклето място, другата страна, минаваше през нея, сякаш Лизи беше врата. О, господи, ненавиждам се. Мразя се. Участвах във всичко това. Аз отворих вратата между нашия свят и онова място и спомогнах всичко това да се осъществи. И сега Лизи… Трябва да… Застрелях я… Два пъти… Тя е мъртва… Толкова мъничка и неподвижна… Но не знам дали в нея няма нещо живо, макар да е мъртва. Морийн… притисна с ръце главата си… и каза: „Трептенето“. Разбрах, че онова нещо е в главата й, защото и аз почувствах същото трептене в гръбнака си… Трептеше в унисон с онова, което беше в Лизи. Най-учудващото е, че Морийн каза: „Обичам те“, защото тя знае какво става. Разказах й за другата страна и за мисията и тя знае, че по някакъв начин съм се заразил. Всичко бе заспало за повече от две години, но аз съм заразен и те също… Аз станах причина за гибелта на всички ни. Морийн знае какво съм им сторил и какво трябва да направя сега… затова казва: „Обичам те“… Дава ми разрешение. Отвръщам, че и аз я обичам… Много я обичам и съжалявам. Тя се разплака и я застрелях… Веднъж, бързо… Моята мила Морийн. Не я оставих да страда. После излязох в коридора. Отидох в стаята на Фреди. Той лежеше по гръб и се потеше. Косата му беше мокра от потта. Държеше се за корема. Знаех, че усеща трептенето… защото и аз го чувствах в гърдите си, в левия си бицепс, в тестисите и по гърба. Все едно бе пулсираща вена. Казах му, че го обичам и да затвори очи… за да му помогна да се почувства по-добре… Стори ми се, че няма да мога да го направя, но го сторих. Моят син. Смело момче. Застрелях го и трептенето в мен спря. Но аз знам, че не е свършило. Аз не съм сам… в тялото си. Усещам… пътници… нещо… някаква тежест… присъствие. Сега утихна, но няма да е за дълго. Отново заредих револвера.

Делакроа изключи касетофона, за да овладее чувствата си.

Използвайки дистанционното управление, спрях записа. Покойният Лийланд не беше единственият, който изпитваше потребност да се успокои.

Боби безмълвно стана и отиде в кухнята.

След миг го последвах.

Той изливаше в мивката бутилката „Планинска роса“.

— Не спирай водата — казах му.

Докато Боби изхвърляше празното шише в кошчето за отпадъци и отваряше хладилника, аз се приближих до мивката и наплисках лицето си със студена вода.

Избърсах се и Боби ми подаде кутия бира. Беше отворил една и за себе си.

Исках разсъдъкът ми да е бистър, когато се върнехме в Уайвърн. Но след като чух записа и предполагайки какво още ще чуя, вероятно можех да изпия шест бири, без алкохолът да ми окаже въздействие.

— „Проклето място, другата страна“ — цитира Боби думите на Лийланд Делакроа.

— Там е ходил и Ходжсън.

— И се връщаше, когато го видяхме.

— Дали Делакроа не се е побъркал и не е избил безпричинно семейството си?

— Не.

— Мислиш, че онова, което е видял в гърлото на дъщеря си, е било реално?

— Абсолютно.

— И аз. Нещата, които видяхме в скафандъра на Ходжсън… Дали това е трептенето?

— Може би. Или нещо по-лошо.

— По-лошо — казах, опитвайки да не си го представям.

— Имам чувството, че другата страна — където и да се намира — е истински зоопарк.

Върнахме се в трапезарията. Боби седна на високото столче, а аз — зад масичката за композиране. След миг колебание пуснах записа.

Поведението на Лийланд се бе променило. Вече не беше така емоционален. Понякога гласът му заглъхваше и той се нуждаеше от почивка, за да се овладее, но през повечето време храбро се стремеше да разкаже онова, което трябваше да съобщи.

В гаража имам градинарски инструменти и препарати, сред които пет литра „Спектрацид“ за унищожаване на бръмбари. Взех го и залях трите трупа. Не знам дали ще има полза. В телата… нищо не се движеше. Пък и онези неща не са насекоми. Дори не знаем какво са. Никой не знае. Съществуват различни теории. Може би са нещо… метафизично. Кой знае? Източих малко бензин от колата. Ще го използвам да запаля къщата… преди… да свърша със себе си. Няма да оставя нашите четири трупа на учените от контролния съвет на проекта. Те ще направят нещо глупаво. Аутопсии. И ще разпространят онези проклети гадини. Ще им се обадя, след като ти изпратя тази касета, после ще запаля къщата и… ще се самоубия. В момента нищо в тялото ми не се движи. Затишие. Засега. Но докога? Иска ми се да вярвам, че…

Делакроа млъкна по средата на изречението и затаи дъх, сякаш се ослушваше, сетне изключи касетофона.

Спрях записа.

— Не е изпратил касетата на никого.

— Променил е решението си. Какво искаше да каже — нещо метафизично? — попита Боби.

— Точно това щеше да е следващият ми въпрос. Когато отново пуснах записа, гласът на Делакроа беше по-тъжен, муден и вял, сякаш бе превъзмогнал страха и мъката и говореше от бездънната яма на отчаянието.

Стори ми се, че чух нещо в една от спалните. Сигурно беше плод на въображението ми. Телата са… там, където ги оставих. Неподвижни. Само плод на въображението ми. Сега осъзнавам, че дори не знаеш за какво изобщо става дума. Не започнах както трябва. Имам да ти разказвам толкова много неща, искам да ги разгласиш, но времето е малко. Е, добре. Накратко казано, трябва да знаеш, че във Форт Уайвърн се работеше върху таен проект. Кодовото название беше „Загадъчният влак“. Защото мислеха, че извършват вълшебно пътешествие. Тъпанари. Мегаломаниаци. И аз бях един от тях. По-добре беше да нарекат проекта „Кошмарният влак“. Или още по-добре „Адският влак“. И аз бях щастливецът, който се качи на този влак заедно с останалите. Но не заслужавам похвали, братко. Не и аз. И така… ето какви бяха главните действащи лица. Не участваха всички. Само онези, които познавах. Неколцина са мъртви. Мнозина още са живи. Може би някой от оцелелите ще проговори, един от високопоставените негодници, който ще знае много повече от мен. Сигурно всички са уплашени до смърт, а някои имат виновна съвест. Теб те бива да откриваш информатори.

Делакроа изброи над трийсетина човека — цивилни учени и военни. Доктор Рандолф Джоузефсън, доктор Сарабая Санатра, доктор Майлс Бенел, генерал Дик Кетълман…

Майка ми не беше сред тях.

Бях чувал само две от имената. Уилям Ходжсън, несъмнено горкият човек, когото бяхме срещнали по време на странното си преживяване в яйцевидната стая. Вторият беше доктор Роджър Стануик, който живееше със съпругата си Мари на моята улица. Доктор Стануик беше биохимик, един от многото колеги на майка ми, свързани с генетичните експерименти в Уайвърн. Щом „Загадъчният влак“ не беше проект, възникнал от работата на майка ми, тогава доктор Стануик бе взимал заплата не само от едно място и бе сторил много повече за унищожаването на света.

Гласът на Делакроа ставаше все по-тих, а речта — по-бавна. Последното име сякаш заседна на гърлото му и остана непроизнесено. Не бях сигурен дали бе стигнал до края на списъка си, или беше спрял, преди да го довърши.

Той мълча в продължение на половин минута. После, с глас зареден с енергия, Делакроа бързо произнесе нещо на чужд език и изключи касетофона.

Спрях записа и погледнах Боби.

— Какво беше това?

— Май не беше на латински.

Превъртях лентата и отново се заслушахме.

Беше непознат език, макар че Делакроа може би бръщолевеше несвързано. Но бях убеден, че има смисъл. Произнесеното имаше ритъма на реч и въпреки че не разбрах нито дума, ми се стори странно познато.

След вялия, бавен и потиснат тон, с който Делакроа изброи имената на хората, участвали в проекта „Загадъчният влак“, тези изречения бяха наситени с чувство, може би дори със страст — още едно доказателство, че ги каза умишлено и имаха смисъл. От друга страна, изпадналите в пристъп на религиозен екстаз, също изразяват силни емоции, но езиците, на които говорят, нямат смисъл.

Когато Лийланд Делакроа отново заговори, гласът му разкри вцепеняваща и опасна депресия. Тонът му беше абсолютно монотонен, лишен от всякаква интонация и едва доловим, почти шепот, самото олицетворение на безнадеждността.

Няма смисъл да записвам тази касета. Ти не можеш да направиш нищо, което да промени случилото се. Няма връщане назад. Сега всичко е объркано. Булото е разкъсано. Реалностите се пресичат.

Делакроа млъкна. Чуваше се само съскането на празната лента.

Булото е разкъсано. Реалностите се пресичат.

Погледнах Боби. Той сви рамене в знак, че не разбира нищо.

„Дислоциране във времето. Така го наричат“ — продължи Делакроа.

Отново погледнах Боби и той с мрачно задоволство каза:

— Машина на времето.

Изпратихме изпитателни модули. Някои се върнаха. Други не. Интересна, но загадъчна информация. Толкова странна, че възникна спор дали не е далечна гара в бъдещето, много по-далечна, отколкото някой предполагаше. Никой не можеше да каже, нито искаше да отгатне колко напред във времето бяхме изпратили онези модули. По-късно включихме и камери, но когато се върнаха, броячите бяха на нула. Може би бяха записали нещо, но докато са се връщали, лентата се е превъртяла назад и се е изтрила. Все пак най-сетне получихме визуална картина. Модулът пакет трябваше да бъде мобилен. Като всъдеходите на Марс. Онзи трябва да се е закачил на нещо. Не се е движил, но камерата бе заснела един и същ къс небе и дървета. Записът беше осем часа. Нямаше нито един облак. Небето беше червено. Не на ивици, както е при залез-слънце, а еднакъв оттенък на червено, без светлината да се усили или да избледнее.

Тихият, бавен глас заглъхна, но Делакроа не изключи касетофона.

След дълга пауза се чу скърцане на стол по плочки на пода, последвано от тежки стъпки. Делакроа излизаше от стаята. Тътреше крака, физически изтощен от дълбоката депресия.

— Червено небе — замислено каза Боби.

„Неподвижно и ужасно червено“ — неспокойно си помислих, припомняйки си строфа от „Старият мореплавател“ от Колридж, любимата ми поема, когато бях девет-десетгодишен и обичах ужасите и идеята за безмилостната съдба. Сега вече тези неща не ми харесват кой знае колко — поради същите причини, заради които навремето ме привличаха.

За миг се заслушахме в съскащата лента. После отново чухме гласа на Делакроа. Идваше отдалеч, явно от друга стая.

Увеличих звука, но пак не разбрахме какво казва.

— На кого говори? — зачуди се Боби.

— Може би на себе си.

— Или на семейството си.

Мъртвото му семейство.

Делакроа сигурно обикаляше из къщата, защото гласът му ту затихваше, ту се усилваше.

В един момент явно се приближи до касетофона, защото го чухме достатъчно ясно, за да разберем, че отново бръщолеви на онзи странен език. Говореше разпалено, не с монотонния, безжизнен глас, с който мънкаше пред микрофона.

Сетне пак млъкна и накрая се върна при касетофона. Изключи го и според мен превъртя назад лентата, за да провери къде е спрял. Когато отново заговори, гласът му беше тих, муден и отново покрусен от отчаяние.

Компютърният анализ показа, че небето наистина е червено. Не беше грешка във видеосистемата. А дърветата бяха… сиви и черни. Не бяха в сянка. Това бе истинският им цвят. На кората. На листата. Предимно черно, осеяно със сиво. Нарекохме ги дървета, не защото приличаха на дърветата, които познаваме, а защото не можахме да ги сравним с нищо друго. Те бяха мазни… сочни… Не приличаха на растения, а по-скоро на плът. Може би някакъв вид гъбички. Не знам. Никой не знаеше. Осем часа непроменящо се червено небе и едни и същи черни дървета. А после забелязахме нещо в небето. Летеше. Ниско. И бързо. Има само няколко кадъра с него и картината е неясна заради скоростта, с която тялото се движи. Разбира се, увеличихме образа. И пак не беше достатъчно ясно. Възникнаха много мнения. Много тълкувания. Спорове. Дебати. Аз знаех какво беше. Мисля, че повечето от нас разбраха още в мига, в който го увеличихме. Но не можехме да го приемем. Психически блокаж. Спорихме, заобикаляйки истината, докато накрая я загърбихме и вече не беше необходимо да се сблъскваме с нея. И аз се заблуждавах, подобно на всички останали, но вече не се заблуждавам.

Делакроа отново млъкна. Чу се клокочене и плисък, което показваше, че налива нещо от бутилка в чаша. После отпи.

Боби и аз също отпихме от бирите.

Запитах се дали в онзи свят с червено небе и черни дървета като плът човек може да намери бира. Макар че от време на време обичам да пия бира, мога да живея без нея. Но сега бутилката „Корона“ беше като превъплъщение на всички неизброими удоволствия на всекидневния живот, с които можехме да се простим заради човешката наглост и аз я стиснах здраво, сякаш беше по-ценна от диамант.

Делакроа отново заговори на онзи неразбираем език. Този път повтаряше едно и също, все едно пееше, но шепнешком. Както и преди, макар да не разбирах нито дума, в сричките и в ритъма на речта имаше нещо познато, от което ме полазиха ледени тръпки.

— Той е пиян или се побърква — рече Боби. — Или и двете.

Точно когато започнах да се притеснявам, че това ще бъде всичко, Делакроа продължи с откровенията си:

Не трябваше да изпращаме там експедиция с хора. Нито след години. Никога. Но в Уайвърн имаше друг проект, един от множеството, в който нещо се обърка. Не знам какво. Нещо голямо. Мисля, че повечето проекти са… машини за изгаряне на пари. Но онзи проект сериозно се обърка. Шефовете обезумяха от страх. Упражниха ни голям натиск да побързаме със „Загадъчният влак“. Искаха да видят ясно бъдещето. Да проверят дали изобщо има бъдеще. Не го казаха точно така, но всички участващи мислеха, че това е мотивацията им. Да видят дали белята в другия проект ще има големи последици. Затова въпреки трезвата преценка на почти всички, осъществихме първата експедиция.

Отново мълчание.

Сетне пак ритмично, шептящо, монотонно пеене.

— Ето я и майка ти, братко. „Другият проект“, онзи, който е уплашил шефовете.

— Тогава не е участвала в „Загадъчният влак“.

— „Загадъчният влак“ е бил само… разузнаване. Или поне така е трябвало да бъде. Но и там нещо се е объркало. Всъщност нещата с влака са били много по-зле.

— Какво мислиш, че е било онова нещо на видеокасетата? Летящото?

— Надявам се, че човекът ще ни каже.

Шепотът продължи минута-две и Делакроа изключи касетофона.

Когато отново започна да записва, се намираше другаде. Качеството на звука не беше толкова добро и имаше странични шумове.

— Двигател на кола — рече Боби.

Бръмчене на мотор, леко шумолене на вятър и свистене на гуми по асфалт. Делакроа беше в движение.

На шофьорската му книжка имаше адрес в Монтерей, който се намираше на няколко часа път на север по крайбрежието. Сигурно бе оставил там труповете на близките.

Разнесе се шепот. Делакроа говореше на себе си толкова тихо, че не можеха да се различат думи. Постепенно мърморенето заглъхна.

Когато Делакроа заговори по-силно и на английски, гласът му не беше толкова ясен, колкото бихме желали. Микрофонът беше далеч от устата му, а касетофонът — или на седалката до него, или на таблото.

Отчаянието му бе отстъпило място на страха. Говореше по-бързо и гласът му често заглъхваше от безпокойство.

На магистралата съм. Карам на юг. Спомням си, че се качих в колата, но… не и че съм стигнал чак дотук. Залях ги с бензин и ги запалих. Смътно си го спомням. Не знам защо не… се самоубих. Взех пръстените й. И няколко снимки от албума. И касетофона. Мисля, че знам къде отивам. Да, знам много добре.

Разплака се.

— Губи контрол — отбеляза Боби.

— Но не както мислиш.

— Моля?

— Не се побърква. Губи контрол върху… нещо друго.

— Имаш предвид онова, което трепти?

— Да.

Всички умряха. Всички от първата експедиция. Бяха трима мъже и една жена. Блейк, Джаксън, Чанг и Ходжсън. Върна се само Ходжсън. Но в скафандъра не беше той.

Изплака от болка, сякаш го прободоха с нож.

Изтерзаният вик бе последван от поразителна серия цветисти ругатни — всяка мръсотия, която ми беше известна, плюс други, вероятно измислени от Делакроа. Отвратителен порой от вулгарности и богохулства. Цинизмите бяха произнесени със злоба и с такъв изпепеляващ гняв, че се почувствах като опарен.

Избликът на Делакроа явно бе придружен от лудешко шофиране, защото се чуха клаксони на коли и камиони.

Ругатните спряха. Заглъхна и последният клаксон. Известно време най-силният звук беше накъсаното дишане на Делакроа.

Кевин, може би си спомняш как веднъж ми каза, че науката сама не може да придаде смисъл на живота ни. Всъщност дори може да го превърне в непоносим, ако някога ни обясни всичко и лиши Вселената от загадъчността й. Ти твърдеше, че ние отчаяно се нуждаем от загадъчност. В загадката е надеждата. Е, онова, което видях от другата страна… Беше по-загадъчно, отколкото учените могат да обяснят за милион години. Вселената е по-странна, отколкото мислим… и в същото време — зловеща като най-примитивните ни представи за нея.

Шофира мълчаливо минута-две, после отново замърмори на онзи тайнствен език.

— Кой е Кевин? — попита Боби.

— Вероятно брат му. Той го нарече „братко“. Според мен Кевин е репортер.

Вкарахме цианид в капсулата за транслация. Това не уби Ходжсън или по-скоро онова, което се бе върнало вместо него.

— Капсула за транслация — промърмори приятелят ми.

— Яйцевидната стая — предположих.

Изпомпахме всичкия кислород. Остана само вакуум. Ходжсън още беше жив. Защото това не е животът… който познаваме, а антиживот. Приведохме в действие капсулата, заредихме я за нов цикъл и Ходжсън — или онова, което беше в скафандъра — бе върнат там, откъдето дойде.

Делакроа изключи касетофона и когато след минута отново заговори, гласът му издаваше смущение и страх. Усетих, че това са последните съзнателни мигове от живота му.

На втората експедиция заминахме осмина. И аз бях сред тях. Не се заразихме. Лекарите заявиха, че ни няма нищо. Но сега… Дали сме заразени или обсебени? Вирус? Паразит? Или нещо по-сложно? Дали съм само преносител… или врата? Има ли в мен нещо… или преминава през мен? Или съм… отключен, отворен… като врата? Не отидохме напред… а встрани. Дори не подозирахме, че има встрани. Защото отдавна… престанахме да мислим… Не вярвахме, че има „встрани“… Ще трябва да оставя колата… и да вървя пеша… Но не там, където иска да ме заведе онова нещо. Не в капсулата за транслация. Ако, разбира се, съумея да му се противопоставя. Ще отида в къщата. Казах ли ти, че всички загинаха? Първата експедиция. Когато натисна спусъка… дали ще затворя вратата… или ще я отворя за тях? Казах ли ти какво видях? Кого видях? Разказах ли ти за страданията им? Знаеш ли какво лети и пълзи? Под онова червено небе? Казах ли ти… как стигнах дотук? Тук?

Каза още нещо, но не беше на английски.

Вдигнах бутилката към устата си и установих, че е празна.

— Онова място с червеното небе и черните дървета… — обади се Боби. — Това ли е бъдещето на майка ти, братко?

— Делакроа каза „встрани“.

— Но какво означават думите му?

— Не знам.

— А те знаят ли?

— Струва ми се, че не — отговорих и натиснах бутона за превъртане на лентата.

— Хрумна ми нещо безумно страшно.

— Какавидите — досетих се.

— От какво са се развили? Дали са излезли от Делакроа?

— Или са минали през него, както той каза. Сякаш е бил врата.

— Каквото и да означава това. Но има ли значение? От него или през него — все едно е за нас.

— Мисля, че ако тялото му не беше там, и какавидите нямаше да ги има.

— Ще събера тълпа разгневени селяни и ще отидем да запалим с факли замъка.

Тонът му беше по-сериозен от думите, с които се изрази.

Лентата се върна в началното си положение и бутонът изщрака.

— Да поемем ли отговорността да разследваме и това? Не знаем достатъчно. Може би трябва да кажем на някого за какавидите.

— Имаш предвид на властите?

— Да.

— Знаеш ли какво ще направят?

— Нищо.

— Няма да изгорят всичко. Ще искат мостри за изследване.

— Убеден съм, че ще вземат предпазни мерки.

Боби се изсмя.

И аз се засмях — по-скоро горчиво, отколкото радостно.

— Добре. Запиши и мен за похода към двореца. Но първата ни грижа са децата и Орсън. Защото запалим ли веднъж огъня, няма да можем да се движим свободно из Уайвърн.

Сложих празна касета във втория дек.

— Ще я презапишеш ли? — попита Боби.

— Няма да навреди. — Включих касетофона на запис и се обърнах към Боби. — Ти каза нещо.

— Да не мислиш, че помня всички глупости, които съм изрекъл?

— Когато бяхме в кухнята, до тялото на Делакроа.

— Още усещам вонята му.

— Чу нещо и погледна към какавидите.

— Нали ти казах. Стори ми се, че чух звук.

— Да, но когато те попитах какво си чул, ти отговори: „Себе си“. Какво искаше да кажеш?

В бутилката на Боби имаше още бира. Той я изпи.

— Тъкмо пъхаше касетата в джоба си. Бяхме готови да тръгваме. Стори ми се, че някой каза: „Остани“.

— Кой?

— Няколко гласа. Всички говореха едновременно. „Остани, остани, остани.“ Но… после осъзнах, че е бил моят глас.

— Твоят глас ли?

— Трудно е да го обясня, братко.

— Явно.

— Чух ги за осем-десет секунди. Но сетне… почувствах, че продължават да говорят, но вече по-тихо.

— Подсъзнателно?

— Може би. Беше страшно.

— Гласове в главата ти.

— Е, не ми казваха да принеса девственица в жертва на Сатаната или да убия папата.

— Само: „Остани, остани, остани“. Като поток на съзнанието.

— Не. Гласовете бяха реални. Като по радио. Отначало помислих, че идват… отнякъде в къщата.

— Насочи фенерчето си към тавана — напомних му. — Към какавидите.

Слабата светлина на аудиоуредбата се отразяваше в очите му. Той не отмести поглед от мен, но и не каза нищо. Поех дълбоко въздух.

— Защото се чудех… След като ти се обадих от Мъртвия град, започнах да се чувствам уязвим на открито. Затова, преди да се обадя на Саша, реших да вляза в някоя къща.

— Но защо избра точно онази? С трупа на Делакроа? И с какавидите?

— Именно за това се чудех.

— И ти ли чу гласове? Казваха ти: „Влез, Крис, влез. Седни и се настани удобно. Скоро ще се излюпим. Ела, присъедини се към веселбата“.

— Не чух гласове. Но неслучайно избрах онази къща. Може би нещо ме привлече да вляза там.

— Психическа черна магия?

— Като песните, с които морските нимфи привличат лековерните моряци към гибел.

— Не бяха морски нимфи, а микроорганизми в какавиди.

— Не знаем дали са микроорганизми — възразих.

— Убеден съм, че не са кученца.

— Мисля, че излязохме навреме от онази къща.

След миг мълчание Боби каза:

— Такива гадости лишават края на света от развлечението.

— Да. Имам чувството, че съм къс шунка сред хищни акули.

Касетата се презаписа. Занесох копието на масата за композиране, взех флумастер и попитах:

— Какво би подхождало за заглавие на песен на Бъфет?

— Бъфет?

— Напоследък Саша пише такива песни. Като на Джими Бъфет. Тропически ритми, папагали, развлечения под лъчите на слънцето, но с по-мрачен нюанс, с привкус на реалност.

— „Бъбреци, пълни с текила“ — предложи той.

— Добре.

Написах това заглавие на касетата с презаписа и я сложих на лавицата, където Саша държеше композициите си. Касетата по нищо не се отличаваше от десетките други като нея.

— Братко — рече Боби, — ако се стигне дотам, нали ще ми пръснеш черепа?

— Готов съм да го направя винаги, когато поискаш.

— Ще чакаш да те помоля.

— Разбира се. А ти ще ме застреляш ли?

— Само кажи, и си мъртъв.

— Единственото трептене, което усещам, е в стомаха ми. От глад.

— Предполагам, че по това време на деня е нормално.

Чух трясък и поредица от изщраквания, последвани от изскърцването на задната врата.

— Саша? — попита Боби.

Отидох в кухнята, видях Мануел Рамирес в униформа и разбрах, че звуците са били от зареждането на полицейско оръжие. Той стоеше в кухнята и гледаше деветмилиметровия ми глок. Бях го оставил на масата, когато Боби ме стресна с новината за изчезването на Уенди Дулсинея.

— Вратата беше заключена — казах аз.

Боби дойде при нас.

— Да — рече Мануел и посочи глока. — Законно ли си го купил?

— На баща ми е. Купил го е законно.

— Баща ти преподаваше поезия.

— Това е опасна професия.

— Откъде го е купил?

— От оръжейния магазин на Тор.

— Имаш ли квитанция?

— Ще я донеса.

— Остави.

Вратата между кухнята и коридора се отвори. На прага колебливо застана Франк Фийни, един от заместниците на Мануел. За миг ми се стори, че в очите му видях жълта светлина, но блясъкът изчезна, преди да се уверя, че е бил реален.

— В джипа на Халоуей намерих ловджийска пушка и револвер „Смит и Уесън“ — каза Фийни.

— Да не сте членове на някаква десноцентристка милиция, момчета? — попита Мануел.

— Ще се записваме в курса по поезия — отговори Боби. — Имате ли заповед за обиск?

— Откъсни малко тоалетна хартия и ще ти я напиша — рече шефът на полицията.

Зад Фийни, в дъното на коридора, осветен в гръб от светлината, проникваща през витража на вратата, стоеше още един полицай. Не го виждах добре и не знаех кой е.

— Как влязохте тук? — попитах.

Мануел се вторачи в мен достатъчно дълго, за да ми покаже, че вече не ми е приятел.

— Какво става? — настоях.

— Грубо нарушаване на гражданските ти права — отговори той и усмивката му беше студена като кама, стърчаща от корема на труп.