Дийн Кунц
Сграбчи нощта (11)

10

Мъртвият град е досущ квартал в ада, където прокълнатите са обречени не само на огън и врящ катран, но и на самота и вечна тишина, сред която да размишляват. Сякаш впуснали се в тайна спасителна мисия, за да измъкнем две погрешно осъдени души, с Боби търсехме следа от Орсън и от сина на Лили.

Приятелят ми бе включил мощен ръчен прожектор в запалката на джипа и аз осветявах пространствата между къщите, наредени като надгробни паметници. Оглеждах напуканите или отчасти счупени стъкла на прозорците, където отразената светлина блестеше като лице на призрак. Плъзгах лъча по пожълтелите плетове от чемшир, в изсъхналите храсти, от които изскачаха ъгловати сенки.

Макар че светлината не беше насочена към мен, отблясъкът беше достатъчно силен. Очите ми бързо се умориха. Бяха напрегнати и сякаш в тях беше попаднал пясък. Трябваше да си сложа тъмните очила, но това щеше да затрудни търсенето.

Шофирайки бавно и вглеждайки се в мрака, Боби попита:

— Какво ти е на лицето?

— Саша не се оплаква.

— Нужно й е спешно преливане на добър вкус. Какво чоплиш?

— Нищо.

— Майка ти не те е ли е учила да не се човъркаш?

С дясната си ръка държах прожектора, а с лявата несъзнателно опипвах болезненото място на лицето ми, което бях открил.

— Виждаш ли рана тук? — попитах, посочвайки чувствителното място.

— Не и на тази светлина.

— Болезнено е.

— Сигурно си се ударил.

— Така започва.

— Кое?

— Ракът.

— Вероятно е пъпка.

— Първо се повява болка, после рана и накрая — тъй като кожата ми е незащитена от пигмент — бързо разрастващи се метастази.

— Много си забавен.

— Само гледам реално на нещата.

— И каква е ползата от реализма?

Боби зави в друга улица. Отново неугледни едноетажни къщи и изсъхнал плет от чемшир.

— И главата ме боли — добавих.

— И мен ме боли. От теб.

— Някой ден ще получа главоболие, което никога няма да мине, дължащо се на неврологичното увреждане от пигментната ксеродермия.

— Имаш повече психосоматични симптоми, отколкото са парите на Скрудж Макдък.

— Благодаря за анализа, доктор Боб. Знаеш ли, не си ме оставял да се отпусна от седемнайсет години насам.

— Не ти е било необходимо.

— Е, понякога се налага.

Той шофира половин пресечка, без да говори, после рече:

— Вече не ми носиш цветя.

— Какво?

— Не ми казваш, че съм хубав.

Ухилих се, въпреки че съвсем не ми беше до смях.

— Тъпанар!

— Виждаш ли колко си жесток?

Боби удари спирачки.

Огледах се и попитах:

— Има ли нещо?

— Ако бях с неопрен, нямаше да спирам.

По време на дълъг престой в студена вода, докато чакат серия лъскави като стъкло, пулсиращи монолитни вълни, сърфистите от време на време се облекчават направо в неопреновия костюм. Думата за това е уринофория — онова прекрасно топло усещане, което продължава, докато постоянният, но постепенен прилив на морска вода го отмие.

Няма по-романтичен и велик спорт от сърфа.

Боби слезе от джипа и стъпи на тротоара с гръб към мен.

— Надявам се, че натискът върху пикочния мехур не означава рак.

— Разбрах намека ти.

— Странният порив да се облекчиш. Човече, това е… адски злокачествено.

— Побързай.

— Стисках се толкова дълго, че сигурно кръвта ми се е отровила с пикочна киселина.

Бях угасил прожектора. Оставих го и взех пушката.

— Бъбреците ми сигурно ще се спукат, косата ми ще опада и носът ми ще окапе — продължи Боби. — Обречен съм.

— Ще бъдеш, ако не млъкнеш.

— Дори да не умра, кое маце ще иска да се среща с плешив тип без нос и със спукани бъбреци?

Бръмченето на двигателя, фаровете и прожекторът биха привлекли нежелано внимание, ако някой или нещо враждебно дебнеше в квартала. Маймуните се бяха скрили, изплашени от звука на джипа, но вероятно после бяха разузнавали. В такъв случай знаеха, че сме само двама и макар да бяхме въоръжени, не представлявахме опасност за орда заядливи примати. Нещо по-лошо, може би знаеха, че единият от нас е Кристофър Сноу, синът на Глициния Сноу, която вероятно им бе позната като Глициния Франкенщайн.

Боби вдигна ципа на панталона си и се качи в джипа.

— За пръв път някой ме пази с пушка, докато пикая.

— Не си прави труда да ми благодариш.

— По-добре ли се чувстваш, братко?

Познаваше ме достатъчно добре, за да разбере, че очевидният ми пристъп на хипохондрия всъщност е израз на тревога за Орсън.

— Съжалявам, че се държах като тъпанар.

Боби освободи ръчната спирачка, включи на скорост и каза:

— Човешко е да си тъпанар, а да прощаваш, е същината на бобизма.

Потеглихме бавно, оставих пушката и взех прожектора.

— Така няма да ги намерим.

— Имаш ли по-добра идея?

Преди да успея да отговаря, нещо изпищя. Викът беше странен, но не извънземен. Нещо по-лошо, беше обезпокоителен хибрид между познатото и неизвестното. Приличаше на вой на животно, но звучеше твърде човешки — с безнадеждна нотка на обърканост и копнеж.

Боби отново спря.

— Откъде се чу?

Вече бях включил прожектора и го насочих към улицата, откъдето се бе разнесъл писъкът.

Сенките на оградата и подпорите на покривите се протегнаха, за да проследят лъча светлина, създавайки илюзия за движение по верандата на една от къщите. Тъмните силуети на голите клони на дърветата плъзнаха по дъсчената стена.

— Ето го! — извика приятелят ми.

Обърнах прожектора в посоката, която показваше, и съзрях нещо, което тичаше през високите треви и изчезна зад дългия плет от чемшир между моравите пред къщите и улицата.

— Какво беше? — попитах.

— Може би… онова, за което ти разказах.

— Маймуната с огромната глава ли?

— Да.

Чемширът бе изсъхнал по време на дългите безводни месеци и напоителните дъждове през зимата не бяха успели да го съживят. Макар да не се виждаше нито стрък зеленина, тук-там стърчаха кафяви листа.

Боби бавно караше покрай оградата.

Макар и неразлистен, изсъхналият чемшир скриваше съществото, свило се зад него. Мислех, че няма да мога да го видя, но после го забелязах, защото макар да беше кафяв като клоните, по-меките извивки на тялото му се отличаваха от заострените очертания на чемшира. Фокусирах лъча върху съществото, но не различих нищо, освен зеления котешки блясък на очите.

Беше твърде голямо за котка.

Не беше и пума.

Животното разбра, че е разкрито, отново изпищя и хукна покрай чемшира с такава скорост, че не можех да го следвам с лъча на прожектора. Между клонките имаше пролука и то се шмугна през нея. Не видях нищо, освен косматия му задник.

Създанието тичаше полуизправено като маймуна. Раменете му бяха приведени и пръстите на „ръцете“ му почти докосваха земята. Беше много по-голямо от резус. Ако се изправеше в цял ръст, можеше да надникне над високия метър и двайсет плет и да ни се изплези.

Насочих прожектора наляво-надясно, но не успях да зърна съществото.

— Ей го там. Бяга — каза Боби, спря, надигна се от седалката и посочи.

Фокусирах лъча към чемшира и видях уродлива фигура, която тичаше към ъгъла на къщата.

Пак не можах добре да осветя бързодвижещия се звяр. Преплетените клони на лавровите дървета и високите треви му помогнаха да се скрие от погледа ми.

Боби се отпусна на седалката, зави към чемшира, превключи на четвърта скорост, настъпи газта и извика:

— Преследване на урода!

Тъй като живее за мига и очаква в крайна сметка да бъде погубен от нещо по-прозаично от меланома, Боби поддържа тъмен бронзов загар на кожата си. Зъбите и очите му блестят в бяло като просмукани с плутоний кости на чернобилско животно, затова обикновено изглежда елегантен, екзотичен и романтичен. Но сега приличаше само на ухилен умопобъркан.

— Глупаво е — запротестирах.

— Преследване на урода — настоя той и притисна гърди до волана.

Джипът прескочи бордюра, стрелна се под ниските клони на две лаврови дървета и с трясък мина през оградата. Бирените бутилки издрънчаха в пълната с кубчета лед хладилна чанта. Зад нас се разхвърчаха прекършени вейки.

Съществото се скри зад ъгъла на къщата.

Боби подкара след него.

— То няма нищо общо с Орсън и Джими — извиках аз.

— Откъде знаеш?

Имаше право. Нямаше начин да знам. Може би имаше връзка. Пък и нямахме други следи.

Боби прекара джипа между две къщи и рече:

— Carpe noctem. Нали не си забравил?

Наскоро му бях казал новия си девиз. И вече съжалявах, че съм го сторил. Имах чувството, че ще ми бъде цитиран в най-неподходящи моменти.

До едноетажната къща оставаха четири-пет метра. Нямаше растителност. Фаровете биха осветили звяра, но той бе изчезнал.

Това не разколеба приятеля ми, който настъпи още по-здраво газта.

Нахлухме в задния двор точно когато животното прескачаше оградата от колчета на съседния имот. Отново видяхме само косматите му хълбоци.

Боби не се стресна от редицата криви колчета.

Макар да е привидно отпуснат и да обича спокойствието, той се превръща в огромна вълна цунами, след като реши да действа. Часове наред седи на плажа, изучава условията и чака достатъчно големи и мощни вълни, за да го изтласкат до прага на къщата му, без да обръща внимание дори на минаващите красавици с впити в дупетата бикини. Толкова е съсредоточен и търпелив, че пред него каменните статуи на Великденските острови изглеждат нервни, но когато види онова, което му трябва, се превръща в истинска вилнееща стихия. Носи се върху белите гребени и покорява и най-огромните вълни толкова целенасочено, че ако някоя акула го помисли за вкусна мръвка, Боби ще я обърне по гръб и ще я яхне като сърф.

Минахме през оградата и върху предния капак на джипа се посипаха олющени бели колчета, които изтракаха по стъклото. Бях убеден, че някое ще рикошира, ще извади очите ми и ще набучи на шиш мозъка ми, но това не се случи. Озовахме се в задния двор, който гледаше към съседната улица.

Теренът беше осеян с дупки и се наложи да придържам шапката си с ръка, за да не изхвърчи от главата ми.

Въпреки сериозната опасност да прехапя езика си, попитах:

— Виждаш ли го?

— По дирите му съм — увери ме Боби, макар светлината от фаровете да подскачаше толкова лудешки, че едва ли виждаше нещо друго, освен къщата, покрай която бяхме минали.

Изключих прожектора, защото осветявах само коленете си и различните галактически мъглявини и ако повърнех в скута си, не исках да видя кашата на яркия му лъч.

Теренът между къщите беше неравен като в задния двор.

Спряхме, преди да излезем на улицата. Там нямаше чемшир, а стволовете на лавровите дървета не бяха достатъчно дебели, за да скрият страдаща от булимия манекенка, камо ли звяр с голяма глава.

Включих прожектора и осветих улицата вляво и вдясно. Нямаше жива душа.

— Мислех, че си по петите му.

— Бях — отговори Боби.

— А сега?

— Вече не.

— Е, и?

— Нов план.

— Чакам.

— Ти си по плановете.

Разнесе се още един странен писък — нокти, драскащи по черна дъска, мяукане на умираща котка и ридание на ужасено дете, смесени в едно и възпроизведени на повреден синтезатор от музикант, надрусал се с амфетамин.

И двамата подскочихме на седалките, не само защото писъкът беше достатъчно зловещ, за да смрази кръвта във вените ни, но и защото се чу зад нас. Вопълът кулминира в кресчендо и изведнъж заглъхна.

Боби грабна мозберга, изскочи от джипа и се обърна към посоката, от която бяхме дошли.

— Дай светлина — извика.

Прожекторът още беше в ръката ми. Включих го.

Съществото не се спотайваше в мрака зад джипа.

Високите треви леко се полюшваха от вятъра. Ако някой хищник се промъкваше към нас, лесно щяхме да го забележим.

Пред къщата нямаше веранда, а само две стъпала. Вратата беше затворена. Трите прозореца бяха непокътнати и зад прашните стъкла не надничаше таласъм.

— Чу се оттам — каза Боби.

— Сякаш изпод задника ми — промърморих.

— Тук има нещо гнило.

— Да — съгласих се.

На лицето му се изписа крайна подозрителност и той бавно започна да се отдалечава с гръб от джипа.

Не знаех дали бе съзрял нещо под превозното средство или действаше инстинктивно.

Мъртвият град беше по-тих, отколкото загатваше името му. Лекият бриз бе осезаем, но безшумен.

Без да ставам от седалката, аз се наведох и погледнах лениво поклащащите се стръкове трева. Ако отдолу изскочеше злонамерен вампир, щеше да ме стисне за врата, преди да успея да намеря разпятие или огърлица от чесън.

С едната си ръка хванах прожектора, а с другата извадих глока.

Боби отстъпи на три-четири крачки от джипа и клекна.

Насочих лъча към шасито от моята страна с надеждата да осветя онова, което би могло да се крие отдолу.

Застанал в класическата поза на опитен ловец на чудовища, приятелят ми наклони глава и надникна под джипа.

— Нищо — каза той.

— Наистина ли?

— Да.

— Тъкмо се разгорещих.

— Пълен бях с енергия.

— Бях готов да трепя.

И двамата лъжехме.

Боби се изправи и в същия миг нов писък раздра нощта. Същият вопъл, който само преди няколко минути ни бе накарал да подскочим като поразени от мълния котараци.

Този път горе-долу успях да определя източника на звука и насочих вниманието си към покрива на къщата, където лъчът на прожектора освети съществото. Главата му несъмнено беше голяма.

Бе се свил на ръба на покрива и се намираше на около пет метра над нас. Беше закрил лице с ръцете си, сякаш видът ни го плашеше и отвращаваше, и ни гледаше през пръстите си със светещите си зелени очи.

Макар маймуната да криеше лицето си, забелязах, че главата й е прекалено голяма за размерите на тялото. Освен това подозирах, че е уродлива — не само по човешките, но и по маймунските стандарти за красота.

Не можех да определя дали създанието е родено от резус или от друг примат. Звярът беше обрасъл със сплъстена козина като резус и имаше дълги ръце и прегърбени рамене, които определено бяха като на човекоподобна маймуна, макар да изглеждаше по-силен от обикновените си събратя и грамаден като горила. Не се изискваше богато въображение, за да се запитам дали по отношение на някои части на тялото съществото не представлява толкова широк спектър от видове, че генетичната мостра бе излязла от обхвата на топлокръвните класове безгръбначни и бе включила белези на влечуго, дори на нещо по-ужасно.

— Изключителен изрод — каза Боби, връщайки се към джипа.

— Тотален изрод — съгласих се аз.

Съществото вдигна лице към небето, сякаш изучаваше звездите, без да отмества ръцете си.

Изведнъж осъзнах, че се идентифицирам с него. Позата и държанието му говореха, че крие лицето си от смущение или срам и не иска да видим как изглежда, защото знае, че е отвратително. Вероятно бях в състояние да изтълкувам държанието му и интуитивно да усетя чувствата му, защото двайсет и осем години бях живял като прокуден от обществото. Никога не съм изпитвал необходимост да крия лицето си, но като дете познавах болката да бъда отлъчен, когато жестоки деца ме наричаха нощно влечуго, Дракула, дявол и по-лоши неща.

В съзнанието ми отекнаха думите, които бях изрекъл преди малко — тотален изрод — и потреперих. Преследването на това същество ми напомни за начина, по който ме гонеха хулиганите, когато бях малък. Дори когато се научих да се отбранявам и да отвръщам на ударите, те понякога не се разубеждаваха и предпочитаха да рискуват, отколкото да пропуснат шанса да ме тормозят и измъчват. Разбира се, сега, когато Орсън и Джими бяха в опасност, с Боби имахме основателна причина да следваме всяка улика. Не бяхме мотивирани от злоба, но ме измъчваше странната и безумна наслада, с която извършвахме преследването.

Звездоброецът отмести поглед от небето и отново се вторачи в нас, още криейки лицето си.

Насочих лъча на прожектора към плочите на покрива, за да не осветявам пряко съществото.

Дискретността ми не го окуражи да махне ръце от лицето си. Но издаде звук — не като предишните писъци, а противно на зловещата му външност, нещо между гукане на гълъб и по-гърленото мъркане на котка.

Боби се обърна да огледа съседната къща и дворовете.

И аз бях поразен от смразяващото чувство, че маймуната може би се опитваше да отвлече вниманието ни от по-непосредствена заплаха.

— Свръхспокойно — докладва Боби.

— Засега.

Гукането и мъркането на съществото се усили, после се превърна в последователност от странни звуци — ритмични и отмерени, но не като на обикновено животно. Маймуната издаваше модулирани групи от срички, произнасяни с настоятелност и чувство, и не беше пресилено да се възприемат като думи. Макар речта да не беше достатъчно сложна, за да бъде определена като език — каквито са английският, френският или испанският — това беше примитивен опит за начин на общуване, за формиращ се език.

— Какво иска? — попита приятелят ми.

Съзнателно или не въпросът му бе предизвикан от възприятието, че съществото не само бърбори, но ни говори.

— Не знам — отговорих.

Гласът на маймуната не беше нито плътен, нито заплашителен. Макар и странен като гайда, използвана от група, изпълняваща реге, тонът беше като на девет-десетгодишно дете, не съвсем човешки, но подобен, странно напевен, без да е мелодичен, и с умоляваща нотка, която предизвикваше съчувствие, независимо от външността на съществото.

— Горкото — рекох, когато резусът млъкна.

— Сериозно ли говориш?

— Проклетото същество е тъжно.

— Може би.

— Определено е тъжно.

— Искаш ли да се качиш на покрива и да го прегърнеш, за да го утешиш?

— После.

— Ще пусна радиото в джипа. Можеш да го поканиш на танц.

— Ще го съжалявам отдалеч.

— Типично по мъжки. Говориш за съчувствие, но не искаш да го покажеш.

— Боя се, че ще ми откаже.

— Боиш се да не се увлечеш.

Резусът се извърна и свали ръце от лицето си. Сетне хукна на четири крака по покрива.

— Освети го! — извика Боби.

Опитах, но съществото се движеше по-бързо от атакуваща змия. Очаквах, че ще скочи на земята пред нас или ще изчезне надолу по отсрещния склон, но то пробяга цялата дължина на покрива и без колебание прескочи петте метра разстояние до съседната къща. Сви се като котка и се приземи на покрива, където се изправи на задните си крака, погледна ни със зелените си очи, после приклекна и скочи на следващия покрив, прекоси го и изчезна.

По време на краткотрайния му полет, осветено няколко пъти от лъча на прожектора, но само за миг, лицето на създанието се показа отчасти. Добих по-скоро смътна представа, отколкото видях образа му. Задната част на черепа сякаш беше удължена и челото беше издадено над големите, хлътнали очи. Уродливото лице може би беше изкривено от израстъци в костите. Също като главата, и устата изглеждаше твърде голяма. Тракайки с челюсти, съществото разкри изобилие от остри, криви зъби, които бяха по-зловещи и от инструментите на Джак Изкормвача.

Боби ми даде възможност да преосмисля преценката си за съществото.

— Тъжно било, а?

— Още мисля така.

— Ти си едно любвеобилно сърце, дръвнико.

— Дрън-дрън.

— Всичко, което се движи толкова бързо и има такива големи зъби, не се храни само с плодове, зеленчуци и зърна.

Изключих прожектора. Макар че насочвах лъча встрани, главата ми се замая от прекалено силната светлина. Бях видял много, но въпреки това недостатъчно.

Никой от двама ни не предложи да хукнем след маймуната. Сърфистите не са любители на акулите. Щом видим достатъчно гръбни перки, ние излизаме от водата. Съдейки по бързината и подвижността на съществото, нямаше да го хванем, а дори да го сторехме, не бяхме готови да го заловим или да го убием.

— Предполагам, че няма да висим тук, да се наливаме с бира и да се опитваме да забравим, че сме видели нещо — каза Боби, докато сядаше зад волана.

— Прав си.

— Е, какво беше онова нещо?

Настаних се на предната седалка до него и казах:

— Може да е потомък на първото стадо, избягало от лабораторията. В новото поколение вероятно има и по-големи и странни мутации.

— И преди сме виждали потомък. Пък и по-рано тази нощ ти си срещнал цяло стадо, нали?

— Да.

— Приличат на обикновени маймуни.

— Да.

— Тази беше напълно ненормална.

Знаех каква е и откъде е дошла, но още не бях готов да му кажа.

— На тази улица е къщата, в която се криех от стадото.

— Различаваш ли къщите една от друга?

— Повечето.

— Тогава прекарваш доста време тук, братко.

— По телевизията не дават нищо интересно.

— Колекционирай марки.

— Няма да издържа на вълнението.

Той изкара джипа от моравата и слезе на платното. Сложих глока в кобура и казах на моя приятел да завие надясно. След две пресечки добавих:

— Спри. Тук въртяха капака.

— Ако превземат света, сигурно ще направят това олимпийска дисциплина.

— Поне е по-вълнуващо от синхронното плуване.

Докато слизах, Боби попита:

— Къде отиваш?

— Дай напред и спри с едното колело върху капака. Мисля, че вече не са тук. Придвижили са се. Но го направи за всеки случай. Не искам да ни излязат в гръб, докато сме вътре.

— Вътре в какво?

Застанах пред джипа и давах указания на Боби, докато спря с дясната предна гума върху капака.

Той изключи двигателя, взе пушката и слезе.

Слабият бриз откъм морето се засили и облаците на запад, които бяха погълнали луната, постепенно се разпростряха на изток, засенчвайки и звездите.

— Къде ще влизаме? — отново попита приятелят ми.

Посочих едноетажната къща, в която се бях скрил от отряда.

— Искам да видя какво гние в кухнята.

— Искаш ли?

— Трябва — отговорих и тръгнах към къщата.

— Извратен тип — рече той и ме последва.

— Стадото бе изпаднало в транс.

— Искаш да се принизим до нивото на маймуните, така ли?

— Може да е важно.

— Стомахът ми е пълен с киби и бира.

— Е, и?

— Само приятелско предупреждение, братко. И без това ми се повдига.