Алън Брадли
Преследвана от сенки (23)

Двайсет и две

— Разбирате ли, инспекторе — казах аз, — искали са да се отърват от нея с възможно най-много заподозрени наоколо, също като убийците от „Любов и кръв“. Снимките в Бъкшоу са им дошли като манна небесна. Вал Лампман лично избрал мястото.

— По-скоро като от книгите на Агата Кристи — отбеляза сухо инспектор Хюит.

— Именно!

Беше четвъртият ден след Коледа — 29-и декември, ако трябва да съм точна.

Прекарах два дни и две нощи в трескаво бълнуване със събуждания само да се изкашлям и да сърбам супа, подавана ми с лъжичка от Фели, която настоя да бди край леглото ми денонощно, докато доктор Дарби неохотно разреши на полицейското управление в Хинли да проведе разпит с мен.

„Още два дни синапени лапи и не повече от няколко минути с хрътките на Негово Величество след това“, бе заявил той, сякаш съм чиния сочно печено говеждо… или уморена до смърт лисица.

— Ще съм ти признателен, ако споделиш защо според теб са сменили костюма на госпожица Уивърн — добави инспекторът. — Питам от чисто любопитство.

— О, за това се досетих най-лесно! — отвърнах аз. — Сменили са костюма на Жулиета със селските дрехи, които е носила в „Облечена да умре“. Дори са ги взели със себе си. Мисля, че в такъв случай убийството се нарича предумишлено. Облекли са я и са й сложили същия грим като във филма. Мариън Трод е настояла. Вероятно вече сте открили гримовете, червилото и лака за нокти на госпожица Уивърн в чантата й. Всъщност целта е била просто отмъщение.

Инспекторът изглеждаше озадачен.

— Вал Лампман първо определил за Мариън главната роля в „Писъкът на гарвана“, но се наложило да я даде на майка си. Бил е принуден. Мариън, разбира се, не е знаела, че госпожица Уивърн е майка на Вал, а и той нямал намерение да й казва. Всичко е документирано в „Енциклопедия на прочутите хора“ и в стари броеве на „Зад кулисите“ и „Любопитно от света на киното“. В килера под стълбите има тонове стари филмови списания.

Чак когато изричах това, се замислих кой ли ги е купувал преди години.

— Заемете се с тях, сержант — каза инспекторът на сержант Улмър, който затвори бележника си и леко поруменял се запъти към вестибюла.

— А сега да уточним, твърдиш, че Мариън Трод е бивша актриса, така ли? — попита инспекторът, след като сержантът излезе.

— Да, под името Норма Дюранс. Сержант Улмър ще открие нейни снимки в „Големият екран“ от хиляда деветстотин трийсет и трета година. Мисля, че беше в септемврийския брой. Опасявам се, че списанието е малко опърлено, но в остатъците от него има нейна чудесна снимка в ролята на Дорита в „Червената кокошчица“.

Химикалката на инспектор Хюит хвърчеше по страницата, но сега спря достатъчно дълго, за да ми хвърли изненадана усмивка.

Макар да изглеждах като дирижабъл с вълнената си пижама и халат по-скоро наподобяващ килим, се изпъчих важно-важно.

— Имали са афера, естествено — добавих небрежно, а очните ябълки на инспектора потрепнаха неволно. Не разбирах съвсем в какво точно се състои подобна връзка, но всъщност не ме интересуваше. Веднъж попитах Догър какво означава този израз, а той ми обясни, че означава двама души, които са станали най-добри приятели; това ми се стори напълно изчерпателно.

— Естествено — отвърна инспекторът с изненадващо хрисим глас за човек, който при първата ни среща ме прати да приготвя чай.

— Много сте мил — казах аз с копнеж този миг да продължи по-дълго.

— Такъв съм си. Намирам гнева за напълно безполезен.

— Аз също — заявих, без да съм напълно сигурна какво имам предвид. Въпреки това ми прозвуча като интелигентен отговор.

— Благодаря ти, Флавия — рече инспекторът и стана. — Разговорът беше много полезен.

— Винаги съм готова да помогна — отвърнах без капчица стеснителност.

— Разбира се… аз вече бях стигнал до същото заключение — добави той.

Изстинах. Бил стигнал и сам до това заключение. Как е успял? Как е посмял?

— Отпечатъците ли? — попитах хладно.

Трябва да са намерили отпечатъците на убийците в Синята спалня.

— О, не. Възелът. Удушена е с права кинолента, която е завързана на допълнителна фльонга след смъртта. Две различни панделки, които смятаме, че са завързани от двама души — единият левак, другият — не. Първият възел — онзи, който всъщност я е убил — е необичаен, моряшки възел, който рядко се използва другаде. Сержант Грейвс установи, след като забелязал татуировките му, че Вал Лампман е служил във флота, информация, която успяхме да потвърдим.

И аз, естествено, забелязах татуировките, но не ми се удаде възможност да ги проуча.

— Разбира се! — възкликнах. — Вторият възел е бил чисто декоративен! Мариън Трод го е добавила като завършващ детайл, след като са я преоблекли.

Инспекторът затвори бележника си.

— Цветарите връзват един вид панделка, наречена „дюранс“ на букети — обясни инспекторът. — Както каза, тя има чисто декоративна цел. И освен това е нейният подпис. Не бях забелязал връзката до този момент, когато ти оздравя достатъчно, за да откриеш липсващото парченце.

Маестро, може ли да чуя няколко триумфални тромпета? Нещо на Хендел, ако обичате! „Музика за кралските фойерверки“, например? Да, напълно подходяща е.

— Облечена да умре — казах драматично.

— Облечена да умре — усмихна се инспектор Хюит.

— Мислите ли, че е възможно, преди да стане актрисата Норма Дюранс, госпожица Трод да е работила в цветарница?

— Не бих се изненадал. Изглежда и двамата сме стигнали до едно и също място по два съвсем различни пътя.

И това ли бе двузначен комплимент? Не можах да преценя, ето защо отговорих с глуповата усмивка.

„Флавия Сфинксът“, ще си помисли той. — „Непроницаемата Флавия де Лус“. Или нещо от този сорт.

— А сега, най-добре си почини — каза изведнъж инспектор Хюит и се запъти към вратата. — Не искам доктор Дарби да ме държи отговорен за възпрепятстване на оздравяването ти.

Какъв мил човек беше инспекторът! „Възпрепятстване на оздравяването“, типично в негов стил. Нищо чудно, че жена му Антигона сияеше като прожектор, когато той е до нея. Което ме подсети…

— Инспектор Хюит, преди да си тръгнете, искам да…

Но той ме прекъсна.

— Няма нужда — махна с ръка. — Изобщо не се притеснявай.

Проклятие! Нима ме лишаваха от възможността да се извиня? Но преди да успея да изрека и дума, инспекторът продължи:

— Между другото, Антигона ме помоли да те поздравя за забележителните фойерверки. Макар очевидно да си нарушила почти всички точки от Закона за експлозивите от хиляда осемстотин седемдесет и пета до хиляда деветстотин двайсет и трета година, чието разглеждане ще отложим, докато успокоим главния комисар достатъчно, тя ми каза, че импровизираната ти заря се е видяла и чула чак в Хинли. Въпреки снега.

 

 

— Въпреки снега — казваше татко, както ми се стори, с щипка гордост в гласа. — Приятелка на госпожа Малит съобщила, че е видяла ярко червеникаво сияние в небето южно от Източен Финчинг, а някой рекъл на Макс Брок, че експлозиите се чули чак в Молдън Фенуик. По същото време снегът спирал, разбира се, но въпреки това, като се замисли човек е… забележително постижение. Все пак не е напълно изключено при снежна буря да има светкавици. Позвъних на стария си приятел Тафи Кодлинг, който по една случайност е синоптик във военновъздушната база в Лийткоут. Та Тафи ми каза, че макар изключително рядък, този феномен е бил документиран в малките часове на коледната нощ по време на… ъ-ъ… злополуката на Флавия.

Не бях чувала толкова думи от устата на татко откакто ми разказа за ученическите си години малко след убийството на Хорас Боунпени. И самият факт, че е използвал телефона, за да разбере за светкавиците! Нима идваше краят на света?

Бяха ме почистили и разположили на дивана в салона, сякаш съм една от онези героини, които все умират от туберкулоза във викторианските романи на Дафи.

Всички се бяха събрали в кръг около мен като в играта на „Щастливи семейства“, която изнамерихме в шкафа онзи път, когато валя без прекъсване три седмици и играехме до припадък с комично мрачни изражения на масата в трапезарията.

— Мислят, че върху фойерверките ти е паднал гръм — обясни Дафи. — Тъй че няма как да те държат отговорна, нали? В покрива обаче е останала огромна дупка. Догър ще трябва да организира цялото село с кофи. Страшен спектакъл! Жалко, че не го видя!

— Дафни — прекъсна я татко и й хвърли един от онези погледи, които пазеше за случаи на строго мъмрене.

— Какво? Вярно е! — продължи тя. — Трябваше да видиш как всички стояхме навън, затънали до кръста в сняг, и зяпахме с отворени усти, та чак сливиците ни се виждаха!

— Дафни…

Викарият стисна устни в опит да потисне ангелски глупава усмивка. Но преди сестра ми да получи възможност да изрече още нещо неприлично, на вратата се почука тихо и през нея надзърна колеблив нос.

— Може ли да вляза?

— Ния! — възкликнах аз.

— Дойдохме само да си вземем довиждане — прошепна тя театрално и влезе в стаята с вързоп пелени на ръце. — Снимачният екип си тръгна, ние с Дезмънд сме последните. Той щеше да ме закара до дома с колата си, но автомобилът изглежда е замръзнал. Доктор Дарби обаче ще пътува до Лондон за среща с приятели и предложи да ни закара с бебето чак до входната врата.

— Но не е ли твърде рано да пътуваш? — обади се Фели за пръв път. — Защо не поостанеш? В цялата суматоха почти не успях да видя бебето.

Тя сбърчи нос в посока към мен, за да илюстрира думите си.

— Много мило от ваша страна — отвърна Ния и погледна към всеки в стаята поотделно. — Много се радвам, че пак видях всички ви, както и Дитер, но Бън ме свърза с режисьор, работещ върху нова екранизация на „Коледна песен“. О, моля те, не прави такива физиономии, Дафни — това е възможност за работа и ще ни храни, докато изникне нещо по-добро.

Татко пристъпи от крак на крак и погледна предпазливо изпод вежди.

— Казах на госпожица Гилфойл, че е добре дошла да остане, колкото пожелае, но…

— … но тя трябва да тръгва — довърши ведро Ния, усмихна се на бебето в ръцете си и почисти невидима прашинка от брадичката му.

— Прилича малко на Рекс Харисън^[1] — казах аз. — Особено в челото.

Ния се изчерви чаровно и погледна за миг към викария, сякаш търсеше помощ.

— Надявам се да е умен като баща си — каза тя, — а не колкото мен.

Последва една от онези дълги неловки тишини, по време на които се молиш никой да не издаде груб звук.

— А, ето къде сте, полковник Де Лус — рече световноизвестният глас и Дезмънд Дънкан влезе с професионален и приковаващ вниманието маниер, все едно заставаше пред камера или излизаше на сцена в Уест Енд. — Догър ми каза, че ще ви намеря тук. Чаках удобен момент да ви съобщя една много добра новина.

В ръка държеше екземпляра от „Ромео и Жулиета“, който бе взел от библиотеката.

— „Красиви са краката, що носят добра вест“, или поне така е рекъл апостол Павел, уж цитиращ пророк Исая в писмото си до римляните, но предполагам, е имал предвид собствените си крака — обясни викарият, без да се обръща конкретно към някого.

Всички погледнаха вкупом към лъскавите обувки на Дезмънд Дънкан, но когато осъзнаха грешката си, вдигнаха съсредоточено очи към тавана.

— Това невзрачно на вид томче, което се оказа част от библиотеката ви, ако не греша, е ранна версия на пиесата. Несъмнено стойността му е много висока и би било престъпно от моя страна да не ви го съобщя.

Той плъзна очи по корицата, свали очилата си, погледна към татко, пак си сложи очилата и отвори на титулната страница.

— Джон Дантър — прошепна почтително и показа томчето на татко.

— Не ви разбирам, господине?

Дезмънд Дънкан си пое дълбоко въздух.

— Освен ако не се заблуждавам жестоко, полковник Де Лус, вие сте притежател на ранна версия на „Ромео и Жулиета“, отпечатана през хиляда петстотин деветдесет и седма година от Джон Дантър. Жалко за съвременния надпис, но можете да го дадете за професионално отстраняване.

— Колко? — попита рязко леля Фелисити. — Сигурно струва доста.

— Колко ли? — усмихна се Дезмънд Дънкан. — Вероятно колкото кралски откуп. Гарантирам ви, че ако го обявите на търг в момента… може би около един милион. Подобни издания се наричат още „дефектни“ — продължи той, едва сдържащ въодушевлението си. — На места текстът се различава много от пиесата, която днес се поставя на сцена. Смята се, че тези версии са създадени по спомените на актьори, изпълнявали пиесите на Шекспир, на което се дължат и неточностите.

Сякаш в транс, Дафи се прокрадваше бавно напред с ръка, протегната към книгата.

— Нима искате да кажете, че самият Шекспир е държал същата тази книга в ръцете си? — попита тя.

— Напълно възможно е — отвърна Дезмънд Дънкан. — Трябва да я изследва експерт. Вижте тук: навсякъде има надписи с нечетлив почерк, а по вида им съдя, че са изключително стари. Някой със сигурност си е водил бележки.

Пръстите на Дафи вече бяха на не повече от сантиметър от книгата, но тя внезапно ги дръпна като опарена.

— Не мога! Просто не мога!

Татко, който досега стоеше неподвижно, посегна механично към тома с лице, сковано като църковен ръжен.

Но Дезмънд Дънкан не беше приключил.

— Тъй като имам заслуга за това откритие, или поне за разпознаването на съкровището, се надявам да имам предимство, когато и ако решите да…

В стаята настана тишина, когато татко взе книгата от ръцете на актьора и бавно разтвори страниците. Прелистваше, както повечето хора, отзад напред. Накрая стигна до титулната страница, която остана отворена в дланта му.

— Както вече отбелязах, тази съвременна цапаница може да бъде премахната от експерт — продължаваше Дезмънд Дънкан. — Доколкото знам, в Британската библиотека работят специалисти по реставрация, които ще изличат безследно злощастните драсканици. Убеден съм, че в крайна сметка ще останете доволни от резултата.

Макар изражението на татко да не го издаваше, той се взираше в монограма — неговите инициали, преплетени с инициалите на Хариет.

Показалецът му бавно се плъзна по страницата, спря върху черните и червените букви и внимателно започна да повтаря с пръст очертанията: първо тези на Хариет, а после и своите, под формата на кръст.

Четях мислите, които препускаха в главата му, ясно, както ако ги беше съобщил по радиото. Спомняше си деня — самия миг, — в който тези инициали са били изписани — с червено мастило от Хариет и с черно мастило от него.

Дали са ги написали, седнали един до друг до слънчев прозорец през лятото? Или, след като са изтичали задъхани в гаража, докато внезапният летен порой се е стичал на незабелязани струйки по външната страна на стъклата и е хвърлял бледи воднисти сенки върху младите им, блеснали от удивление лица?

Двайсет години прелетяха по лицето на татко като сенки от облаци, но ги забелязах само аз.

А сега мислеше за Бъкшоу. Продадена на търг, книгата на Шекспир щеше да донесе достатъчно пари, за да изплати дълговете си и да направи няколко разумни инвестиции, които да ни носят скромен, но добър доход и ако е рекъл Бог, дори по някоя и друга лира, с която от време на време да си купува марки „Черно пени“, отпечатани с плака 1B.

Четях всичко това по лицето му.

Той затвори книгата и ни огледа един по един… Дафи… Фели… викария… Догър, който току-що бе влязъл в стаята… леля Фелисити… Ния… и мен, сякаш на някое от лицата ни щеше да намери изписани инструкции как да постъпи.

И в този миг татко тихичко заговори:

— Говорят, че умиращите често

изпитвали необяснима радост.

Болногледачите наричат туй

„предсмъртна мълния“. Но не, това е

не мълния, а радостна заря!

О, моя обич! О, любима моя!

Смъртта, на твоя дъх меда изпила,

все пак се е оказала без сила

пред хубостта ти и не е могла

да те превземе!

Дафи ахна шумно. Фели беше бяла като платно и разтворила стъписано устни, се взираше в лицето на татко. Веднага разпознах думите на Ромео в гробницата на Жулиета.

— Стягът на живота — продължаваше татко все по-приглушено, стиснал здраво книгата в ръце — пламти по твойте устни и страни!

По тях врагът не е развял все още

студеното си пепеляво знаме!

Той говореше на Хариет!

Вече едва доловими, думите му излизаха почти шепнешком от устата му.

— Нима да вярвам,

че оня костелив старик с косата

държи те жива тук, за да му бъдеш

любовница?

Сякаш тя беше в стаята…

— От страх, че е така,

аз ще остана в мрачния му замък

завинаги със теб и твойта свита

от червеи!

И тогава се обърна и излезе бавно, сякаш си тръгваше от гроб.

Баща ми е от хората, които не си падат по прегръдки, но на мен ми се прииска да го прегърна. Исках да изтичам след него и да го прегърна толкова силно, че да го задуша.

Но, разбира се, не го направих. Ние от фамилия Де Лус не се лигавим.

И въпреки това, може би когато дойде време да се напише окончателната история на тази островна нация, в нея щеше да има и глава за всички онези славни сцени, които се разиграваха само в умовете на британците, без да се осъществяват наяве, и ако това стане, и двамата с татко ще сме сред тях, ако не ръка за ръка, то поне маршируващи един до друг.