Алън Брадли
Преследвана от сенки (14)

Тринайсет

За моя изненада инспекторът се изкиска.

— Поредното ти химично заключение, предполагам? — попита той.

— О, не. Просто забелязах, че има червило по горната част на долната устна. Тъй като горната й челюст е изнесена малко по-напред, щеше да го е облизала за секунди, ако още е била жива.

Доктор Дарби се наведе и разгледа устните на Филис Уивърн.

— Боже, права е! — възкликна той.

Естествено, че съм права. Безкрайните часове, прекарани в поставяне и регулиране на скобите за зъби в стаята за мъчения на доктор Рийки на улица „Фарингтън“ ме бяха превърнали във водещ експерт по видовете захапки. Всъщност понякога имах чувството, че съм жива Лешникотрошачка. Забелязах челюстното разместване на Филис Уивърн лесно като кон пред поилка за птици.

— И кога стигна до това заключение? — попита инспекторът.

Трябваше да му го призная — за по-възрастен човек, имаше забележително пъргав ум.

— Аз открих тялото. След което веднага повиках Догър.

— И защо? — попита той, веднага забелязал липсата на логика в твърдението ми. — Доктор Дарби е бил съвсем наблизо във вестибюла.

— Доктор Дарби пристигна с шейната, дърпана от Дитер — отвърнах аз. — Когато влезе в Бъкшоу, забелязах, че не носи лекарската си чанта. Освен това той беше много уморен. Зърнах го да задрямва по време на представлението.

— И? — повдигна вежди инспекторът.

— И… се уплаших. Знаех, че по това време единственият буден в къщата вероятно е Догър — понякога спи неспокойно, знаете — и исках някой да… съжалявам, не мислех трезво.

Това беше лъжа, но пък прекрасна. Всъщност умът ми бе бистър като планински поток.

Нарочно потреперих с долната си устна.

— Веднага разбрах, че госпожица Уивърн е мъртва — добавих. — Въпросът вече не бе в спасяването на живота й.

— Но си запазила достатъчно самообладание, за да забележиш петънце червило не на място.

— Да. Забелязвам подобни неща. Неволно.

„Моля ви, не ме удряйте“, исках да добавя, но знаех, че вече стъпвам по много тънък лед.

— Разбирам — рече инспекторът. — Много мило от твоя страна да ми обърнеш внимание върху този факт.

Усмихнах му се лъчезарно и излязох елегантно.

 

 

Запътих се направо към салона, нетърпелива да съобщя новината на Фели и Дафи. Заварих ги приведени над куп стари броеве на „Зад кулисите“.

— Няма нужда да ни казваш — рече Дафи и вдигна ръка, щом отворих уста. — Вече знаем. Филис Уивърн е била убита в Синята спалня и полицаите в момента са на местопрестъплението.

— Но как…? — започнах аз.

— Може би, тъй като ти си основната заподозряна, не бива дори да разговаряме с теб — заяви Фели.

— Аз ли? — попитах поразена. — Как може да ти хрумне подобна глупава мисъл?

— Видях те — отвърна Фели. — Онази жена и адският й прожекционен апарат не ни даваха да мигнем. Накрая реших да я скастря и бях на половината път по коридора, когато познай кого забелязах да излиза крадешком от Синята спалня?

Защо изведнъж ме обзе такова чувство на вина?

— Не се измъквах крадешком, а отивах да потърся помощ.

— Вероятно на този свят има шепа хора, които биха ти повярвали, но аз не съм сред тях — заяви Фели.

— Друг път — добави Дафи.

— По една случайност — казах аз надменно, — помагам на полицията в разследването.

— Тинтири-минтири! — отвърна Дафи. — С Фели тъкмо говорихме със сержант Грейвс, който питаше защо те няма.

Само при споменаването на сержант Грейвс Фели се приближи с плавна походка към огледалото, оправи косата си, след което огледа и двата си профила. Макар да не беше на първо място в списъка й с ухажори, сержантът не бе отписан — поне аз се надявах на това.

— Сержант Грейвс е тук? Не съм го видяла.

— Защото той не иска да го виждаш — рече Дафи. — Ще му се нагледаш, когато ти закопчае белезниците.

„Да ме закопчае ли?“ Дафи очевидно обръщаше повече внимание на Филип Одел, отколкото си признаваше.

— А сержант Улмър също ли е тук? — попитах аз.

— Разбира се — отвърна Фели. — Дитер им помага да прокопаят път през преспите.

— Дитер се е върнал?

— Възнамерява да кандидатства за полицейски инспектор — обясни Дафи. — Рекли му, че без неговата помощ нямало да успеят да стигнат до Бъкшоу.

— А къде е Нед? — попитах, споходена от внезапно прозрение. — И Карл?

Фели имаше повече обожатели и от ухажорите на Пенелопа, жената на Одисей — предпочитам „обожатели“ пред „ухажори“, защото предполага сляпо поклонничество — и всички до един по някаква странна приумица на съдбата се бяха събрали в Бъкшоу едновременно.

Нед… Дитер… Карл… сержант Грейвс. Всички те, Бог знае защо, бяха оглупели от любов по тъпата ми сестра.

Колко време щеше да мине, преди между тях да започнат да прехвърчат искри?

— Нед и Карл изявиха желание да помогнат с разчистването на снега пред входа. Викарият организира група и им раздаде лопати.

— Но защо? — попитах аз.

Нямаше никаква логика. Щом всички пътища бяха непроходими, какъв смисъл имаше да се прокопава пътека до входа?

— Защото — обади се леля Фелисити зад гърба ми, — всеизвестен факт е, че повече от двама мъже, затворени на едно място за повече от час, представляват опасност за обществото. За да се избегнат неприятности, те трябва да бъдат изведени навън и впрегнати в работа, за да обуздаят животинските си инстинкти.

Усмихнах се при мисълта как Бъни Спърлинг и викарият грабват лопати, за да обуздаят животинските си инстинкти, но си замълчах. Зачудих се и дали леля Фелисити е научила за Филис Уивърн.

— Освен това — добави тя, — ще трябва да дойде катафалка, за да откара тялото. Не могат да я изнесат с шейна, теглена от кучета, я!

Което отговори на въпроса ми, но и повдигна нов.

 

 

Стълбището от лабораторията към покрива беше тясно и стръмно. „Никой, освен мен, не се е качвал тук от години“, помислих си.

На върха на стълбите имаше врата, през която се излизаше на покрива — или поне така трябваше да бъде. Натисках резето, докато то не се отвори рязко и не ми прещипа пръстите. Но сега пък самата врата заяде, вероятно защото от другата страна беше затрупана със сняг. Опрях рамо о нея и натиснах силно.

Със странния скърцащ звук, който издава снегът, когато отказва да помръдне, вратата се отвори неохотно с около три сантиметра.

Знаех, че срещу мен се съпротивляват милиони миниатюрни кристалчета, чиито химични връзки обаче бяха неимоверно силни. Ако всички ние можехме да сме като снега, помислих си аз, колко щастливи щяхме да бъдем.

Блъснах пак — вратата се открехна с още два-три сантиметра. Повторих.

След дълга борба успях да се промуша между вратата и касата и да изляза на покрива.

Озовах се в сняг до колене.

Разтреперана, вдигнах жилетката до брадичката си и тръгнах бавно през преспите към парапета на покрива, а в едно кътче на съзнанието ми отекваха всички страховити предупреждения на госпожа Малит за пневмонията и как човек не бива да допуска гърдите му да изстинат.

„Излязла навън само за минутка“, беше ми разказала тя с разширени очи за госпожа Милн, жената на месаря. — „Само колкото да простре пелените на бебето — но толкова и й трябвало. В четири часа вече кашляла, в седем била гореща като арабска пустиня, а по изгрев-слънце я натоварили вкочанена в ковчега. Пневмония. Нищо не те гътва така бързо като пневмонията. Давиш се в собствените си течности.“

Тук от покрива на изток се разкриваше гледка към хълмистите околности, които представляваха една безкрайна, ослепително бяла пелена. Веднага щях да забележа следи от стъпки, но такива не се виждаха.

Въпреки ледената вода, която се събираше в обувките ми, се насилих да изгазя през снега до северната фасада, където спрях и разтреперана надникнах надолу към предния двор.

Затрупаният със сняг трактор на Дитер приличаше на магарето Йори — сив силует, сгушен под бяло одеяло. До него стоеше синият Воксъл на инспектор Хюит.

Пред входа дружината на викария, екипирана с палта, ръкавици и галоши, прокопаваше смело преспите, а дъхът излизаше от устите им като облачета пара. Бяха успели да разчистят пространство за паркиране малко по-малко от тенискорт, но дори и там неуморният вятър отново бе започнал да навява пресен сняг.

По средата на алеята имаше тясна пътека, обрамчена от двете страни от високи преспи. Тук-таме все още ясно се различаваха отпечатъците от веригите, а по средата на пътеката се виждаха следи от автомобилни гуми, водещи право до паркирания Воксъл. Бързо се досетих, че полицаите са карали след снегорин, който е прокопал път от селото.

Освен призрачната синя лента на лъкатушещия на север разчистен път, всичко останало около Бъкшоу беше покрито от огромна бяла пелена.

На парапета над южната фасада вятърът духаше откъм гърба ми и бе малко по-топло. Долу, до зеленчуковата градина, покритите със сняг микробуси и камиони на „Илиум Филмс“ стояха сгушени като малък цирк през зимата. Между тях се извиваха тесни отъпкани пътеки и проследих с поглед как мъж с ливрея излезе от кухнята и тръгна внимателно към един от най-малките микробуси. Беше Антъни — шофьорът на Филис Уивърн. Съвсем бях забравила за него.

Наведох се над парапета, колкото можеше по-напред, и надзърнах отстрани на къщата. Да, видях късче от радиатора на черния Даймлер. Изглежда го бяха паркирали до затрупана цветна леха. Наведох се още два-три сантиметра напред, за да видя дали в колата седи някой и бутнах купчина сняг, която се стовари шумно върху покрива на Даймлера.

— Да му се не види! — възкликнах тихичко.

Антъни внезапно спря, обърна се, вдигна очи и ме видя. Последва един от онези странни моменти, в които погледите на непознати се засичат, но двамата са твърде далеч, за да говорят и твърде близо, за да се престорят, че не са видели. Тъкмо се чудех какво би било уместно да му кажа — да му поднеса съболезнования или да му пожелая „Весела Коледа“, — когато той се обърна и продължи към микробуса.

„Тези кожени ботуши за езда сигурно много се пързалят в снега“, помислих си аз.

Докато се връщах към вратата, погледнах нагоре — извисяващите се комини и гръмоотводи на Бъкшоу се издигаха от масивните си основи редица след редица като тръби на орган от тухли, желязо и глина. Комините на кухнята, северното и западното крило дори бълваха пушек към оловносивото небе.

Помислих си и потръпнах развълнувано — наполовина от удоволствие, наполовина от страх, — че преди да изтече нощта, ще се прокрадвам измежду същите тези островърхи кули за среща със Санта Клаус — експеримент, който щеше да определи насоката на живота ми за в бъдеще.

Щеше ли химията да сложи край на Коледа? Или пък утре сутрин щях да намеря залепнал сред комините дебел старец, ругаещ гръмовно?

Признавам си, част от мен се надяваше легендата да е истина.

Понякога имах чувството, че стоя стъпила на двата бряга на студен океан — с единия крак в Новия свят, а с другия — в Стария. Докато двата свята се отдалечаваха неумолимо един от друг, ме грозеше опасност да бъда разкъсана по средата.

 

 

Ордите във вестибюла започваха да проявяват признаци на умора. Стояха тук от почти двайсет и четири часа и очевидно търпението им се изчерпваше.

Накъдето и да погледнех, виждах тъмни кръгове под очите, а въздухът в пренаселеното фоайе започваше да застоява.

Забелязала съм, че когато много хора се събират накуп, дори в просторни помещения, те се преобразяват. Може би, помислих си аз, когато започнем да дишаме въздуха, издишан от другите, и въртящите се лудешки атоми от телата им се смесят с нашите, попиваме някои от чертите на характера им като кристалите в снежинките. Може би това ни променя за добро или лошо.

При първа възможност щях да запиша интересното заключение в тетрадката си.

Хората, които бяха прекарали нощта върху плочките, още разтриваха кости и гледаха лошо късметлиите, които си бяха заградили ъгли, за да подпрат гръб на стената. Максимилиан Брок бе оградил със стена от книги късчето си под и нямаше как да не се зачудя откъде ги е взел. Сигурно през нощта бе нахлул в библиотеката.

Нима добрите хора от Бишъпс Лейси, затворени тук в Бъкшоу, се бяха превърнали толкова бързо в бранещи територията си хищници от джунглата? Ако останеха тук още дълго, скоро щяха да започнат да си заграждат парцели и да садят зеленчуци.

Може би в крайна сметка в думите на леля Фелисити имаше истина. На всички до един, и мъже, и жени, щеше добре да им се отрази да се поразходят енергично на чист въздух и изведнъж останах много доволна, задето излязох на покрива, макар и само за няколко минути.

Но с това си действие бях ли нарушила официална заповед?

Макар да не го бях чула с ушите си, инспектор Хюит сигурно беше наредил никой да не напуска къщата. Това е стандартна процедура при подозрения за извършено убийство, а смъртта на Филис Уивърн не бе нито по естествени причини, нито самоубийство — животът й беше отнет насилствено.

А какво да кажем за шофьора Антъни? Нима той не се шляеше необезпокоявано навън? Видях го от покрива. Ами мъжете, които разчистваха предния двор? Викарият не нарушаваше ли нарежданията на властите, като събра група за почистване? Като че ли не. Сигурно е поискал разрешение. Може би дори лично инспекторът е наредил да се разчисти пред входа.

Тъкмо докато си мислех за тях, входната врата се отвори и мъжете с лопатите влязоха и започнаха да тупат крака и да трият ръце. Минаха няколко минути, преди да осъзная, че някой липсва.

— Дитер, къде е викарият?

— Тръгна — отвърна той смръщено. — С фрау Ричардсън потеглиха пеша към селото.

Фрау Ричардсън ли? Синтия? Селото?

Не можех да повярвам на ушите си. Огледах се бързо и видях, че Синтия Ричардсън наистина я няма.

— Настояваха да се приберат — обясни Дитер. — Църковната служба за Бъдни вечер започва само след няколко часа.

— Но половината паство е тук! — възразих аз. — Няма никаква логика.

— Но останалите енориаши са в Бишъпс Лейси — вдигна безпомощно ръце Дитер. — А и човек не може да влива разум на свещеник от англиканската църква.

— Инспекторът ще побеснее — заявих аз.

— Нима? — обади се глас зад мен.

Едва ли е нужно да казвам, че беше инспектор Хюит. До него стоеше сержант Грейвс.

— И какво, както се изрази, ще ме вбеси?

Умът ми прегледа светкавично възможностите и осъзнах, че няма как да се измъкна.

— Викарият и жена му са тръгнали към „Свети Танкред“. Нали е Бъдни вечер.

Това беше самата истина и тъй като едва ли бе държавна тайна, нямаше как да ме обвинят, че съм портаджийка.

— Кога?

— Преди малко. Сигурно няма и пет минути. Дитер може да ви каже.

— Незабавно трябва да се върнат — рече инспекторът. — Сержант Грейвс?

— Сър?

— Опитай се да ги настигнеш. Имат известна преднина, но ти си по-млад и енергичен, нали?

— Да, сър — отвърна сержантът, а появилите се на бузите му трапчинки, го накараха да заприлича на свенлив ученик.

— Кажи им, че ще направим всичко по силите си да приключим по-бързо, но заповедите ми трябва да се спазват.

Колко умно, помислих си аз: проява на разбиране, но с жило накрая.

— А сега, госпожице Де Лус — обърна се към мен инспекторът, — мисля да започнем с вас.

— Първо най-младите свидетели, така ли? — попитах аз любезно.

— Не непременно — отвърна инспектор Хюит.