Алън Брадли
Преследвана от сенки (12)

Единайсет

Лампите във вестибюла светнаха и чак сега получих възможност да огледам цялата публика.

На последния ред с доволно изражение седеше Дитер. До него бонбон дъвчеше доктор Дарби, а зад него бяха госпожа Малит и съпругът й Алф.

Всички изглеждаха като събудени от транс и се озъртаха с примигващи от почуда очи, сякаш изненадани, че все още обитават същите си стари тела.

Предполагам, че театърът е форма на масова хипноза, а в такъв случай Шекспир, въпреки липсата си на задълбочени познания по химия, бе един от най-великите хипнотизатори на света.

Бях станала свидетел на магия, прекъсната от един шамар и изтъкана отново с лекотата, с която баба плете чорап. Удивително — истинско чудо всъщност — като се замисли човек.

Актьорите отидоха да си свалят грима, а хората от снимачния екип се разотиваха по горните етажи на къщата, за да правят каквото там правеха след представления. Не останаха да си поговорят със зрителите, което може би бе част от магията.

Във вестибюла нахлу студен вятър. Някой беше отворил входната врата, за да глътне свеж въздух, ахна, чуха се викове и всички, включително аз, се спуснахме навън, за да видим какво става.

По време на представлението беше извил силен вятър и бе навял дълбоки до кръста преспи пред входа.

Веднага се виждаше, че и с трактор, и без трактор, и с шейна, и без шейна, тази вечер никой нямаше да се прибира в Бишъпс Лейси.

Въпреки това Дитер беше достатъчно смел да опита. Увит с дебелото си палто, той тръгна да изкачва появилата се внезапно бяла планина и се стопи в тъмнината.

— Да позвъним на Том Макгали да докара снегорина — предложи някой.

— Няма смисъл — отвърна глас от другия край на вестибюла. — Тук съм вече.

Разнесе се нервен смях, когато Том излезе напред и надникна през вратата заедно с нас останалите.

— Бая е натрупало — каза той и някак си потвърди официално опасенията. — Пряспата е непроходима.

Няколко дами вдигнаха ръце към шиите си. Мъжете се спогледаха набързо с безизразни лица.

След десет минути Дитер се върна, покрит със сняг, и поклати глава.

— Тракторът не може да запали — обяви той. — Акумулаторът се е изтощил.

Викарият, както обикновено, пое нещата в свои ръце.

— Позвъни на Бърт Арчър в сервиза — обърна се той към Синтия. — Кажи му да докара аварийната кола. Ако не успееш да се свържеш с Бърт, остави съобщение на Нети Рънсиман в телефонната централа.

Синтия кимна мрачно и забърза с пухтене към телефона.

— Госпожа Малит… беше тук някъде… Госпожо Малит, възможно ли е да приготвите чай и може би какао за децата?

Г-жа Малит се отправи към кухнята, доволна, че са се обърнали първо към нея за помощ. Щом тя изчезна по коридора, се появи Синтия.

— Линията е прекъсната — обяви тя с монотонен глас.

— Ами, добре тогава — рече викарият. — Изглежда, ще поостанем тук известно време, тъй че ще трябва да измислим нещо, нали?

Реши се, с изненадващо малко суетене, че с предимство ще са хората с деца, които ще могат, където е възможно, да се настанят при снимачния екип, чиито членове вече бяха разпределени в стаи на първия етаж.

По едно време татко се появи за малко и с няколко посочвания с пръсти и две-три думи, разменени с викария, той организира операцията прецизно като военно учение. След това отново се скри в кабинета си.

Онези, за които нямаше място на горния етаж, щяха да се настанят във вестибюла. Възглавници и одеяла, неизползвани след смъртта на Хариет, щяха да бъдат извадени от скриновете и раздадени на влезлите неочаквано в ролята на бежанци гости.

— Ще е като едно време — каза им викарият и потри енергично ръце. — Като в бомбоубежищата през войната. Да си представим, че това е едно голямо приключение. Все пак не ни е за пръв път.

В гласа му се долавяше доста забележима следа от тона на Уинстън Чърчил.

Викарият организира игри за децата: пускам, пускам кърпичка, сляпа баба и криеница, а наградите щеше да осигури доктор Дарби — ментови бонбони, разбира се.

Възрастните разменяха клюки и се смееха тихичко покрай стените.

След известно време по-бурните игри постепенно бяха изоставени и се премина към игри с отгатване.

С напредването на вечерта престорената веселба утихна. Тук-таме се виждаха прозевки, първоначално прикрити, но накрая съвсем явни, добрите маниери бяха напълно изоставени.

Децата започнаха да задрямват, а родителите им бързо ги последваха. Не след дълго хванатите в снежния капан жители на Бишъпс Лейси потънаха в прегръдката на съня.

 

 

По-късно, сгушена под юргана, сама в студеното като огромна плевня източно крило, известно време чувах приглушени разговори като жужене на кошер в далечината.

После и те утихнаха и ушите ми започнаха да долавят само по някоя кашлица.

Денят беше страшно уморителен, но въпреки това не можех да заспя. Пред очите ми бяха увитите тела, пръснати из вестибюла: спящи под одеяла купчинки като туфите трева в църковния дом.

Въртях се като че ли часове наред, но безполезно. Със сигурност всички вече бяха заспали и нямаше да преча на никого, ако просто се промъкнех до върха на стълбището и надзърнех. При напълно реалната заплаха татко да загуби битката с данъчните, вече съзнателно запомнях късчета от Бъкшоу за времената, когато щях да съм старица и да тършувам из спомените си за имението, както хората разлистват страници на албум със снимки.

„Ах, да!“, щях да кажа с треперещ старчески глас. — „Още помня онзи път, когато ни затрупа снегът точно преди Бъдни вечер. Онази зимна нощ, в която цял Бишъпс Лейси дойде в Бъкшоу.“

Станах от леглото и навлякох смразяващите си дрехи.

Тръгнах крадешком по коридора, като от време на време спирах и се ослушвах.

Не се чуваше нито звук.

Застанах на върха на стълбището и погледнах надолу към импровизирания приют.

Вероятно защото Коледа бе толкова скоро, имаше нещо странно трогателно в тези сгушени силуети. Имах чувството, че съм летец или ангел, или дори Бог, който гледа отвисоко тези безпомощни, спящи човешки същества.

Някъде далеч, от западното крило долетяха музика и нереални гласове на запис.

Тишината беше толкова дълбока, че дори успях да различа думите:

„Никога няма да забравя замъка «Хоукхоувър»“.

Филис Уивърн пак гледаше филмите си.

Музиката се извиси и замлъкна.

Долу някой се обърна и захърка. От мястото си виждах Дитер, увит в одеяло до парапета на площадката. Колко умно от негова страна, помислих си аз, да избере да легне на по-високо място, където е малко по-топло и подът не е толкова студен като плочките във вестибюла.

Долу във фоайето госпожа Малит дишаше тежко, прегърнала небрежно с ръка Алф като бебе в гората.

Слязох внимателно по стълбите, като особено внимавах, докато минавах на пръсти покрай Дитер.

До отсрещната стена Синтия Ричардсън спеше спокойно като архангел на коледна картичка; приличаше на Флора от картината на Ботичели. Прииска ми се да имах фотоапарат, за да запазя за вечни времена това нейно неочаквано лице.

До нея викарият бе сбърчил силно чело в съня си.

— Хана, моля те! Недей! — промълви той и за момент си помислих, че се е събудил.

Коя беше Хана и защо го тормозеше на сън?

На горния етаж тихо се затвори врата.

„Филис Уивърн“, помислих си. — „Приключила е с филмите за тази нощ.“

Хрумна ми великолепна идея.

Защо да не проверя дали не иска да си поговори с някого. Може и тя като мен да има трудности със заспиването.

Ами ако се чувстваше самотна? Щяхме да си побъбрим приятно за страховити убийци. При цялата тази слава сигурно всичките й приятели дружаха с нея заради парите… или известността: за да могат да кажат, че са гъсти с Филис Уивърн.

Сигурно си няма никого, с когото да разговаря по наистина важни въпроси.

Освен това се случваше веднъж в живота да останеш насаме със световноизвестна филмова звезда дори за няколко минути.

Но я чакай! Ами ако е уморена? Ако още не се е възстановила от гневния си изблик, при който зашлеви Гил Крофърд? Дали и мен щеше да удари? Почти усетих жилещата й длан върху бузата си.

Но пък ако кажех на Фели, че съм си бъбрила цял час с Филис Уивърн, тя щеше да се пръсне от яд.

С това дилемата ми приключи.

От подножието на стълбището тръгнах на пръсти през вестибюла, като внимателно криволичех измежду спящите.

На половината път към западното стълбище, докато все още бях в средата на лагера, някой пусна водата в тоалетната.

Замръзнах на място.

Един неприятен факт за Бъкшоу бе, че разнебитеният лабиринт от тръби, който минаваше за водопровод, беше виждал далеч, далеч по-добри дни. Всъщност канализацията бе излязла от върхова форма още по времето на кралица Ан, ако си позволя да бъда честна.

Пусната вода в тоалетна тук или отворено кранче там, изпращаше вой и стенания и до най-отдалечените кътчета на къщата като чудата хидравлична система за сигнализация от отминала епоха.

Казано накратко — в Бъкшоу никой нямаше тайни, поне що се отнася до тоалетната.

Затаих дъх, докато свистенето на тръбите утихна до далечно тракане. Нед, облегнат на стената с разкрачени като на захвърлена кукла крака, изстена, а Мери, положила глава на коленете му, се обърна на сън.

За всеки случай преброих до сто и отново тръгнах на зигзаг измежду телата на спящите.

Изкачвах се бавно по западното стълбище и броях стъпалата: десет до площадката, още десет до върха.

Знаех, че тринайсетото отдолу нагоре скърца страховито и го прескочих мълчаливо с огромна крачка, като се издърпах за парапета.

Горе, коридорът тънеше в тъмнина и се наложи да тръгна опипом по него. Облицованата със сукно врата към северната фасада се отвори беззвучно.

В тази част от къщата бе разквартируван снимачният екип — прашните чаршафи, покриващи мебелите, бяха свалени и многобройните спални — приготвени за ползване.

Нямах представа в коя стая в крайна сметка бяха настанили Филис Уивърн, но здравият разум ми подсказа, че трябва да е най-голямата: Синята спалня, в която обикновено спеше леля Фелисити при тържествените си гостувания.

По ивицата светлина под вратата разбрах, че съм права.

Вътре нещо механично се въртеше: завъртане, едва доловимо изсвистяване.

Пляс! Пляс! Пляс! Пляс! Пляс!

Какво, за бога, беше?

Почуках лекичко на вратата с нокът.

Не последва отговор.

Онова нещо вътре продължаваше да се върти.

Пляс! Пляс! Пляс! Пляс! Пляс!

Сигурно не ме бе чула.

Почуках отново, този път с кокалчетата на пръстите си.

— Госпожице Уивърн — прошепнах през вратата. Будна ли сте? Аз съм, Флавия.

Пак никакъв отговор.

Коленичих и се опитах да надзърна през ключалката, но нещо препречваше гледката. Почти сигурно беше ключ.

Докато ставах, залитнах и се стоварих върху вратата, която се отвори навътре в страшната тишина.

В дъното на стаята се издигаше голямото легло с балдахин, приготвено за лягане, но празно.

Отляво върху метална стойка в сенките киномашина работеше с бръмчене, а белият й лъч осветяваше екран върху триножник в отсрещния край на стаята.

Макар филмът да бе свършил, краят на лентата още плющеше като черен камшик при всяко завъртане: Пляс! Пляс! Пляс! Пляс! Пляс!

Филис Уивърн седеше отпуснато на един фотьойл, а изцъклените й очи се взираха съсредоточено в сиянието на празния екран.

Около шията й, като огърлица на смъртта, бе увита кинолента, завързана стегнато, но безупречно, на сложна черна панделка.

Беше мъртва, естествено.