Алън Брадли
Преследвана от сенки (5)

Четири

В подножието на стълбището ме осени неочаквана, но великолепна идея.

Дори през лятото къпането в източното крило протичаше като мащабна военна операция. Догър трябваше да пренася кофи с вода от кухнята или от западното крило, за да напълни металното корито в стаята ми, което след това трябваше да бъде изнесено, а мръсната вода — излята или в някоя от тоалетните на първия етаж в западното крило, или в една от мивките в лабораторията ми. И в двата случая процедурата беше адски дразнеща.

Освен това не ми се нравеше мисълта в моя sanctum sanctorum да се внася мръсна вода. Струваше ми се някак си богохулно.

Решението бе просто: щях да се изкъпя в будоара на Хариет.

Защо досега не ми бе хрумвало?

В покоите на Хариет имаше старинна вана със спускащ се над нея ефирен балдахин. Като стар локомотив ваната беше оборудвана с многобройни интересни кранчета, дръжки и клапи, с които се настройваха силата на струята и температурата на водата.

Така къпането изглеждаше почти приятно.

Усмихвах се нетърпеливо, докато вървях по коридора, доволна, че замръзналите ми кости скоро ще се потопят до ушите в гореща сапунена пяна.

Спрях и се ослушах пред вратата — за всеки случай.

Вътре някой пееше!

О, ако имах гълъбови крила!

Надалеч щях да литна и да свия

гнездо в пустошта…

Открехнах вратата и надзърнах вътре.

— Ти ли си, Бън? Донеси ми халата, ако обичаш. Закачен е на вратата. А, и на идване ми налей една напитчица, чудесно ще ми се отрази.

Стоях неподвижно и чаках.

— Бън?

В гласа й имаше съвсем лека, но забележима нотка на страх.

— Аз съм, госпожице Уивърн… Флавия.

— За Бога, момиче, не ме стряскай така. До смърт ли искаш да ме изплашиш? Влез да те видя.

Влязох през открехнатата врата.

Филис Уивърн тънеше до раменете в гореща вода. Косата й беше събрана на темето, напластена като копа сено в дъжда. Не ми убягна, че изобщо не изглежда като жената от киноекрана. Първо, не носеше грим. Второ имаше бръчки.

Ако трябва да съм напълно честна, сякаш се бях натъкнала на вещица по средата на трансформация.

— Затвори капака — посочи тя към тоалетната чиния. — Седни и ми прави компания.

Веднага се подчиних.

Сърце не ми даваше — всъщност не можех да събера смелост — да й кажа, че е забранено да се влиза в будоара на Хариет. Но тя, естествено, нямаше откъде да го знае. Догър бе обяснил основните правила на Патрик Макналти преди Филис Уивърн да пристигне. Макналти в момента пътуваше към болницата в Хинли, а едва ли е имал време да предаде информацията на останалите.

Част от мен наблюдаваше как останалата ми част гледа със страхопочитание най-известната кинозвезда в света… в галактиката… във Вселената!

— Какво гледаш? — попита внезапно Филис Уивърн. — Бръчките ми ли?

За пръв път в живота си не се сетих за дипломатичен отговор.

Кимнах.

— На колко години съм според теб? — попита тя и взе дълго цигаре от ръба на ваната. Димът от цигарата беше незабележим сред парата от водата.

Замислих се внимателно, преди да отговоря. Твърде ниското число би подсказало, че я лаская; твърде високото би предизвикало бедствие. Нямах почти никакъв шанс. Ако не уцелех точните години, нямаше как да спечеля.

— Трийсет и седем — казах аз.

Тя издиша струя дим като дракон.

— Бог да те поживи, Флавия де Лус. Улучи право в десетката! Трийсет и седем годишен пълнеж в петдесет и девет годишна обвивка. Но още се държа.

Тя се засмя гърлено и видях защо целият свят е влюбен в нея.

Филис Уивърн натопи във водата голяма колкото пудинг гъба и я изстиска над главата си. Водата се стече по лицето й и закапа от брадичката.

— Виж! Аз съм Ниагарският водопад! — направи тя смешна гримаса.

Не се сдържах и се разсмях на глас.

И тогава тя стана.

И в този миг, като в сцена от комедиите в две действия, които играеше самодейният театрален състав към „Свети Танкред“, в преддверието някой възкликна силно:

— Какво, за Бога, правиш?

Беше Фели.

Тя връхлетя като ураган — няма друг начин, по който да го опиша — връхлетя в стаята.

— Много добре знаеш, мръсна свиня такава, че е забранено…

Гола, като изключим няколко сапунени мехурчета, Филис Уивърн стоеше и се взираше във Фели през талазите пара.

За миг времето спря.

Обзе ме налудничавото усещане, че изведнъж съм се озовала в картината „Раждането на Венера“ на Ботичели, но то бързо се изпари: макар Фели да бе зяпнала с издути като на бога на ветровете Зефир бузи, Филис Уивърн изобщо не изглеждаше като Венера — нищо общо.

Лицето на сестра ми доби цвета на вода, в която е вряло червено цвекло.

— Аз… аз… извинявам се — каза тя и едва не изръкоплясках! Дори в суматохата на този странен момент, не можех да не отбележа, че Фели изричаше тези думи за пръв път в живота си.

Като придворна дама, напускаща залата в присъствието на кралски особи, тя излезе бавно заднишком.

— Подай ми кърпата — заповяда голата кралица и излезе от ваната.

— А, ето къде сте — каза зад гърба ми Бън Кийтс. — Вратата беше отворена и…

Тя ме видя и млъкна внезапно.

— Я виж ти — отвърна Филис Уивърн. — Бън най-накрая ни удостои с присъствието си.

— Съжалявам, госпожице Уивърн. Разопаковах багажа.

— „Съжалявам, госпожице Уивърн. Разопаковах багажа.“ Бог да ни е на помощ.

Изимитира гласа на асистентката си със същата жестокост и злоба, с която Дафи имитираше мен, но в този случай имитацията беше великолепна. Професионална.

Веднага разбрах, че една актриса е най-велика, когато играе роля в собствения си живот.

От очите на Бън Кийтс рукнаха сълзи, но тя се наведе и започна да събира мокрите кърпи.

— Мисля, че тези стаи не са включени в споразумението, госпожице Уивърн — каза тя. — Вече ви бях приготвила вана в северното крило.

— Попий тази вода — продължи Филис Уивърн, без да обръща внимание на казаното. — Използвай кърпите. Няма нищо по-опасно от мокър под. Някой може да се подхлъзне и да си счупи врата.

Възползвах се от възможността да се оттегля.

Навън времето се бе влошило. Гледах през прозореца на салона как навяваният от безпощадния северен вятър сняг заличава очертанията на камионите и микробусите. Към края на следобеда вятърът малко отслабна и сега снегът се сипеше право надолу в сгъстяващия се мрак.

Обърнах се от прозореца към Дафи, която седеше във фотьойла с крака, провесени през страничната облегалка. Пак четеше „Студеният дом“.

„Обожавам книги, в които непрекъснато вали“, ми каза веднъж. — „Също като в истинския живот.“ Не разбрах дали това е някоя от остроумните й обиди и не й отговорих.

— Навън здраво вали — казах аз.

— Винаги вали навън и никога вътре — отвърна тя, без да вдига очи от книгата. — И не казвай „здраво“. Простолюдието се изразява така.

— Татко дали ще успее да се върне от Лондон?

Дафи сви рамене.

— Ако успее — успее, ако не успее може да пренощува у леля Фелисити. Тя обикновено му взема не повече от два кинта за нощувка и закуска.

Дафи се обърна на другата страна, с което ясно показа, че разговорът е приключил.

— Днес се запознах с Филис Уивърн.

Дафи не отвърна, но видях как очите й спряха да се плъзгат по страницата. Поне успях да привлека вниманието й.

— Поговорихме си, докато тя си вземаше вана — доверих й.

Не споменах обаче, че това се бе случило в будоара на Хариет. Ако не друго, поне не бях портаджийка.

Отговор не последва.

— Не те ли интересува, Дафи?

— По-късно ще има достатъчно време да се запозная с тези кинаджии. Винаги се срещат с теб, преди да започнат снимките. Все едно проявяват благоволение. Казват му „да омаем селяндурите“. Някой ще ни разведе, ще ни покаже цялата техника и ще ни увери колко невероятна и модерна е. След това ще ни представи актьорите, като започне с момчето, изпълняващо ролята на героя като дете, когато пропада в леда, и ще завърши със самата Филис Уивърн.

— Явно знаеш доста за тези неща.

Дафи се наду малко.

— Старая се да съм добре информирана — заяви тя. — Освен това са снимали няколко външни изгледа миналото лято у Фостър и Флоси ни разказа всички пикантни клюки.

— Едва ли е имало кой знае какви пикантни клюки, след като са снимали само външни изгледи — възразих аз.

— Ще се изненадаш — отвърна мрачно Дафи и продължи да чете.

 

 

В четири и трийсет звънецът на входната врата иззвъня. Седях на стълбите и наблюдавах електротехниците, които прокарваха километри черни кабели от вестибюла към по-далечните краища на къщата.

Татко ни бе наредил да си стоим в покоите и да не пречим на работата, а аз се стараех с всички сили да спазвам това. Източното стълбище все пак водеше към спалнята и лабораторията ми и, поне технически, бе част от покоите ми, а и нямах никакво намерение да преча на снимачния екип.

Във вестибюла бяха подредени няколко реда столове, сякаш щеше да се състои събрание, и аз си проправих внимателно път измежду тях, за да отворя вратата.

При целия шум, който работниците вдигаха, Догър явно не бе чул звънеца.

Отворих вратата и за моя изненада видях сред снежната вихрушка да стои викарият, Денуин Ричардсън.

— А, Флавия — каза той, докато изтупваше снежинките от тежкото си черно палто и тупаше галошите си като товарен кон копитата си. — Радвам се да те видя. Може ли да вляза?

— Разбира се — отвърнах аз, но докато отстъпвах от вратата, ме споходи лошо предчувствие. — Не носите лоши новини за татко, нали?

Макар да беше един от най-старите и скъпи приятели на баща ми, викарият рядко идваше в Бъкшоу, а и знаех, че неочакваната поява на свещеник на прага често е знак свише. Може в Лондон да е станала катастрофа. Може влакът да е дерайлирал в някое заснежено поле. Ако беше така, май не исках да съм първата, която научава новината.

— Мили боже, не! — отвърна викарият. — Баща ти днес е в Лондон, нали? Срещи за марките или нещо подобно?

Другото характерно за викариите бе да знаят как вървят делата на всички.

— Ще влезете ли? — попитах аз, тъй като нямах представа какво друго да кажа.

Викарият явно забеляза, че гледам слисано зад него към уморения му стар автомобил „Морис Оксфорд“, паркиран пред къщата и забележително спретнат за възрастта си. Снегът върху покрива и предния капак му придаваше вид на сватбена торта с прекалено много глазура.

— Сложих вериги върху зимните гуми — обясни той уверено. — Това е тайната на всеки наистина успял свещеник. Епископът ми го подшушна, но не казвай на никого. Видял го от американските войници.

Ухилих се и затръшнах вратата.

— Мили боже! — възкликна той, когато забеляза плетениците от кабели и гората от лампи. — Не очаквах чак такова нещо.

— Знаели сте за снимките?

— А, разбира се. Баща ти ми спомена преди доста време… помоли ме да не казвам на никого обаче и аз, разбира се, изпълних молбата му. Но сега, след като цялата върволица камиони мина през Бишъпс Лейси и се настани в Бъкшоу, вече не е тайна, нали? Трябва да ти призная, Флавия, откакто разбрах, че в Бъкшоу ще дойде Филис Уивърн, от кръв и плът, така да се каже, и аз си правя планове. Рядко имаме щастието толкова величествен… прочут… гост и, ами, човек трябва да сграбчва всяка сламка, която му подадат — не че Филис Уивърн може да бъде наречена сламка в който и да било смисъл на думата, мили боже, не, но…

— Запознах се с нея тази сутрин — казах плахо аз.

— Нима! Синтия страшно ще ти завиди, когато научи. Е, съвсем благородно, разбира се.

— Госпожа Ричардсън почитателка ли е на Филис Уивърн?

— Не, доколкото знам. Синтия обаче е братовчедка на Стела Ферарс, която, естествено, е авторката на романа „Писъкът на гарвана“, по който се снима филма. Трета братовчедка, вярно, но все пак братовчедка.

„Синтия ли?“ Не можех да повярвам на ушите си.

— Да, не е за вярване, нали? И аз едва вярвам. Стела винаги е била черната овца на фамилията, докато не се омъжи за крупен земевладелец и не започна да бълва булевардни романи, най-новият от които е „Писъкът на гарвана“. Синтия се надяваше да намине и да даде няколко съвета как да се изиграе ролята на героинята.

За малко да изсумтя, но се сдържах.

— За това ли сте тук? Да видите госпожица Уивърн?

— Ами, да, но не точно по този въпрос. Както несъмнено си ме чувала често да казвам, Коледа е една от най-добрите възможности не само да получаваме, но и да дадем и се надявах госпожица Уивърн да намери време, за да изиграе за нас няколко сцени от най-великите си роли — за благородна кауза, разбира се. За Фонда за ремонт на покрива, например… мили боже…

— Искате ли да ви запозная с нея? — попитах аз.

Имах чувството, че добрият човек щеше да се разплаче. Той прехапа устни и извади носна кърпа, за да изтрие очилата си. Когато осъзна, че е забравил да ги вземе, вместо това си издуха носа.

— Ако обичаш. Надявам се обаче да не се натрапваме — добави той, докато се качвахме по стълбите. — Не ми се иска да умолявам, но понякога нямам друг избор.

Имаше предвид Синтия.

— Последното ни театрално представление не завърши добре, нали? Тъй че сега ще трябва да се реваншираме подобаващо.

Този път, разбира се, имаше предвид Рупърт Порсън, покойния кукловод, чието представление в енорийската зала преди няколко месеца бе грубо прекъснато от една трагедия и една отхвърлена жена.

Бън Кийтс седеше на стол на върха на стълбището, скрила лице в ръцете си.

— О, боже — каза тя, щом я запознах с викария. — Ужасно съжалявам, имам силен пристъп на мигрена.

Лицето й беше бяло като натрупалия сняг навън.

— Колко неприятно — постави ръка на рамото й викарият. — Дълбоко ви съчувствам. Съпругата ми също страда от това заболяване.

„Синтия ли?“, помислих си. — „Мигрена?“ Това със сигурност обясняваше доста неща.

— Понякога й помагат топлите компреси — продължи викарият. — Сигурен съм, че добрата госпожа Малит с радост ще ви приготви такъв.

— Ще се оправя… — започна Бън Кийтс, но викарият вече бе изминал половината път надолу по стълбите.

— О! — извика тя тихичко. — Трябваше да го спра. Не искам да затруднявам никого, но когато ме боли глава, не мисля съвсем трезво.

— Викарият няма нищо против — обясних аз. — Той е много добър човек. Винаги мисли за другите. Всъщност е тук, за да се опита да убеди госпожица Уивърн да изнесе представление за набиране на средства за църквата.

Лицето на Бън пребледня още повече, ако изобщо това бе възможно.

— О, не! — възкликна тя. — Не бива да я моли. Тя не иска и да чуе за благотворителни каузи, изцяло е против тях. Мисля, че е заради някаква случка от детството й. Най-добре го предупреди, преди да е повдигнал въпроса. Иначе със сигурност ще се разиграе отвратителна сцена!

Викарият вече се връщаше и изненадващо вземаше стъпалата през едно.

— Облегнете се назад, скъпа, и затворете очи — каза той с успокояващ тон, който досега не бях чувала.

— Госпожица Кийтс каза, че госпожица Уивърн е неразположена — обърнах се аз към него, докато той поставяше компреса на челото й. — Затова може би е по-добре да не споменаваме за…

— Разбира се, разбира се — прекъсна ме викарият.

По-късно щях да измисля някое безобидно оправдание.

Един глас зад мен попита:

— Бън? Какво, за Бога…?

Обърнах се рязко.

Филис Уивърн, облечена с халат в цвят на орхидея и с вид, здрав като на всички флейтисти в Лондонската филхармония, се носеше по коридора към нас.

— Има пристъп на мигрена, госпожице Уивърн — обясни викарият. — Тъкмо донесох компрес…

— Бън? О, горкичката ми Бън!

Бън изстена тихичко.

Филис Уивърн грабна компреса от ръцете на викария и лично го положи върху слепоочията на Бън.

— О, миличката ми Бън. Кажи на Фили къде те боли.

Бън обърна очи с досада.

— Мариън! — извика и щракна с пръсти Филис Уивърн, и висока, хубава жена с очила с рогови рамки, някогашна ослепителна красавица, се появи сякаш от нищото.

— Заведи Бън в стаята й и помоли Догър веднага да повика лекар.

Докато отвеждаха Бън Кийтс, Филис Уивърн протегна ръка към викария.

— Аз съм Филис Уивърн — стисна тя дланта му с две ръце и я погали лекичко. — Благодаря за навременната ви реакция. Денят ни беше много уморителен: първо горкият Патрик Макналти, а сега и скъпата ми Бън. Много се разстроих, ние сме едно голямо, щастливо семейство.

Изведнъж ме обзе усещане за дежавю: бях виждала това и преди.

Разбира се! Сигурно беше сцена от филмите на Филис Уивърн.

— Задължена съм ви, отче — продължи тя. — Ако не бяхте вие, Бън можеше да падне по стълбите и да се нарани.

Драматизираше: ситуацията изобщо не беше толкова сериозна.

— Ако мога да направя нещо, за да изразя благодарността си, не се притеснявайте да ме помолите.

И тогава викарият избълва всичко — поне по-голямата част. За щастие не спомена за съветите на Синтия относно актьорската игра.

— Разбирате ли, госпожице Уивърн — завърши той, — покривът се нуждае от ремонт още откакто Джордж Четвърти беше крал и времето вече ни притиска. Клисарят каза, че отпред се събира вода, която не сме поставяли там с богослужебни цели, и…

Филис Уивърн го докосна по лакътя.

— Нито думичка повече, отче. С радост ще запретна ръкави и ще помогна. О, хрумна ми чудесна идея. Колегата ми Дезмънд Дънкан пристига тази вечер. Сигурно помните, че двамата с него постигнахме известни успехи и на театралната сцена, и в киното с „Ромео и Жулиета“. Ако Дезмънд е съгласен, а съм сигурна, че ще приеме…

Изрече последното с палаво намигване и искрица в очите.

— … тогава несъмнено ще успеем да скалъпим нещо и да спасим покрива на „Свети Танкред“ от рухване.