Алън Брадли
Преследвана от сенки (24)

Заключение

Всички мълчаливо последваха татко. Излязоха от салона ненатрапчиво като статисти във филм след голям групов танц и най-накрая ме оставиха да се протегна широко на дивана, да затворя очи за малко и да чертая планове за бъдещето, което изглежда засега щеше да ми донесе само горещи синапени лапи, кофи с рибено масло и принудително хранене с гнусния пудинг на госпожа Малит.

Само при мисълта за него мъжецът в гърлото ми се скри зад сливиците. Мъжецът е онзи сталактит от плът, който виси в гърлото, чието име, каза ми Догър, произлизало от латинската дума за „грозде“.

Зачудих се откъде ли знае всички тези неща. Макар в многобройни случаи познанията му за човешкото тяло да се оказваха изключително полезни, досега си мислех, че се дължат на възрастта му. Със сигурност човек, живял на този свят толкова дълго като Догър и оцелял в лагер за военнопленници, нямаше как да не се сдобие с определено количество практически познания.

И въпреки това имаше още нещо. Усетих го инстинктивно и осъзнах с внезапно потреперване, че част от мен е знаела през цялото време.

„Правил си това и преди, нали?“, попитах го над трупа на Филис Уивърн.

„Да“, отвърна Догър.

Мозъкът ми прегряваше. Имаше толкова много неща, за които трябваше да мисля едновременно.

Леля Фелисити например. Разказът за службата й по време на войната, макар и слабо, ми напомни за кореспонденцията на чичо Тар с Уинстън Чърчил, голяма част от която стоеше непрочетена в едно чекмедже в лабораторията. Всички писма, разбира се, бяха твърде ранни, за да имат някаква връзка с леля. Чичо Тар бе умрял отдавна, но не бях забравила, че леля Фелисити и Хариет са прекарвали много щастливи лета тук в Бъкшоу с него.

Със сигурност си заслужаваше да проуча въпроса по-сериозно.

После идваше ред и на Дядо Коледа. Дали е успял въпреки суматохата да влезе тайно в къщата? Донесъл ли ми е стъклените колби и епруветки, които си пожелах — всички прекрасни стъкленици, шишенца и пипети, обвити със слама и сгушени една в друга с почти докосващи се кристални бузи? Дали не бяха вече в лабораторията ми, блещукащи на зимното слънце в очакване моята ръка да ги събуди за кипящ живот?

Или старият светец в крайна сметка щеше наистина да се окаже само жесток мит, какъвто го изкарваха Дафи и Фели?

Силно се надявах да не е така.

В този момент ми хрумна едно конкретно доказателство, започващо с буквата К, но не беше калий.

Мислите ми прекъсна смях в съседната стая и в следващия миг Фели и Дафи влязоха, натоварени с подаръци в пъстри опаковки.

— Татко каза, че вече можеш да си получиш подаръците — рече Дафи. — Нали проспа Коледа, а и двете си умираме да видим какво ти е подарила леля Фелисити.

Тя пусна върху краката ми пакет, увит в хартия с подозрително великденски мотиви.

— Хайде, отвори го.

Омекналите ми от любопитство пръсти задърпаха панделката и скъсаха хартията в ъгъла.

— Дай на мен — каза Фели. — Много си вързана в ръцете.

През хартията вече бях усетила, че в пакета има нещо меко и съвсем го отписах. Всеизвестно е, че наистина великолепните подаръци са твърди на допир, а още преди да съм го отворила, виждах, че подаръкът от леля Фелисити е скапан.

Подадох й го безмълвно.

— Я виж ти! — възкликна Фели с престорен ентусиазъм и хвърли хартията настрани. — Горнище на пижама!

Тя вдигна коприненото чудовище до гърдите си, сякаш го рекламираше. С множеството си ромбовидни шевове ватираната дреха приличаше на изхвърлена на китайско сметище спасителна жилетка.

— Нефритеният цвят ще подхожда прекрасно на кожата ти — обяви Дафи. — Искаш ли да го пробваш?

Извърнах лице към облегалката на дивана.

— Следващият е от татко — рече Фели. — Да го отворя ли аз?

Протегнах се и взех малкото пакетче от ръцете й. На картичката пишеше:

За: Флавия

От: татко

Весела Коледа.

Имаше картинка на малка червеношийка в снега.

Опаковката падна лесно. Вътре имаше малка книга.

— Каква е? — попита нетърпеливо Дафи.

— „Употребата на анилинови бои в британските пощенски марки: химична история“ — прочетох на глас.

Скъпият стар татко. Идеше ми едновременно да се смея и да плача.

Вдигнах книгата, за да я види Дафи и си припомних колко се развълнувах, когато прочетох, че великият Фридрих Август Кекуле, един от бащите на органичната химия, си представил за пръв път четиривалентния въглероден атом, докато се прибирал у дома от Клапам с теглен от коне дилижанс. Когато кондукторът извикал „Клапам Роуд!“, прекъснал нишката на мисълта му и той забравил прозрението си, за което се сетил чак четири години по-късно.

Кекуле се е занимавал и с печатарски мастила, нали? Неговият приятел Хуго Мюлер не е ли работил при Де Ла Ру, печатарите на британските пощенски марки?

Оставих книгата настрани. Щях да се заема с обърканите си чувства по-късно — след като останех сама.

— Този е от мен — каза Фели. — Отвори го сега. И внимавай да не го счупиш.

Внимателно разгънах опаковката на плосък, квадратен пакет и щом го докоснах, разбрах, че е грамофонна плоча.

И наистина: беше токата от Пиетро Доменико Парадизи от сонатата му в ла минор, в превъзходното изпълнение на Айлийн Джойс.

За мен това беше най-великото музикално произведение, композирано откакто бяха изгонили Адам и Ева от Рая — мелодия, която клокочеше, танцуваше и се плъзгаше като щастливи атоми натрий или магнезий, когато ги пуснеш в колба със солна киселина.

Фели от време на време свиреше токатата на Парадизи по моя молба, но само когато не беше ядосана, тъй че не я чувах много често.

— Б-благодаря — отвърнах стъписана и видях, че Фели е доволна.

— Сега е ред на моя подарък — рече Дафи. — Скромен е, но пък и ти не заслужаваш повече.

Отново тънък плосък пакет, завързан с канап и с картичка: „За Ф. от Д.“

Беше гравюра, залепена върху картон, на алхимик, потънал в работа сред стъкленици и колби.

— Изрязах я от една книга у Фостър — обясни Дафи. — Няма да забележат липсата й. Единствените книги, които отварят, са спортни наръчници. Лов със соколи, риболов, лов на дивеч и така нататък.

— Прекрасна е — казах аз. — Възхитителна. Ще помоля Догър да ми помогне да я поставя в рамка.

— Ако разберат обаче, че е изчезнала — продължи Дафи, — ще кажа, че ти си я откъснала. Все пак за какво ми е на мен рисунка на някакъв дърт алхимик?

Изплезих й се.

Следващият подарък беше от госпожа Малит.

Плетени ръкавици.

— Каза, че ще са ти нужни за измръзналите пръсти.

— Пръстите ми наистина ли са измръзнали? — попитах аз, разтворих длан и я отдръпнах на ръка разстояние, за да я разгледам. — Малко са изтръпнали, но не ми изглеждат по-различни отпреди.

— О, само почакай — рече Фели. — Още двайсет и четири часа и ще започнат да почерняват, след което ще окапят. Ще се наложи да закачат на тяхно място куки, нали Дафи? Пет малки кукички на всяка ръка. Доктор Дарби каза, че си извадила късмет. През последните години невероятно били усъвършенствали куките и дори може да…

— Престани! — изписках аз. Пред очите ми ръцете ми трепереха.

Сестрите ми се спогледаха по онзи начин, чието значение някога знаех, но, убийте ме, не можех да си спомня.

— Да я оставим — предложи Дафи. — В това състояние не става за компания.

На вратата двете се обърнаха, прегърнати през кръста.

— Весела Коледа! — казаха в един глас и изчезнаха.

 

 

Дълго време лежах и безмълвно се взирах в тавана.

Целият ми живот ли щеше да е такъв? Винаги ли щеше да преминава от слънчев лъч в един миг към сянка в следващия? От глъчка в самота? От яростен гняв в още по-яростна обич?

Нещо липсваше. Сигурна бях. Нещо липсваше, но за нищо на света не можех да се сетя какво.

След известно време свалих тежко крака на пода и седнах. След толкова дни в легнало положение, зад очите ми избухна малка заря. Станах несигурно и стиснах облегалката на дивана за равновесие.

Постоях така за миг, докато замайването премине, после се загърнах плътно в халата и като се опитвах отчаяно да не вдигам шум, тръгнах бавно към вратата. Ако ме хванеха да се промъквам из къщата, със сигурност щяха да ми четат дълго конско.

Но коридорите бяха пусти. Жителите на селото и снимачният екип си бяха заминали.

Вестибюлът кънтеше с обичайната си тишина на тъмно дърво. Животът в Бъкшоу се беше върнал към нормалния си ход.

Някъде отгоре самотен слънчев лъч огряваше черно-белите шахматно подредени плочки и падаше точно върху черната линия, начертана преди дълги години от Антъни и Уилям де Лус, които разделили Бъкшоу на два враждуващи лагера.

Колко тъжно. Омразата им ги бе надживяла.

Бавно заизкачвах източното стълбище. На върха спрях, за да си почина и седнах на последното стъпало като птица на клон.

Само тук на върха на къщата се чувствах в известен смисъл далеч от смазващото бреме да си Де Лус. Тук горе, високо над всичко, някак си се чувствах себе си.

Просто Флавия.

Флавия Сабина де Лус. Точка.

 

 

След известно време се надигнах и се запътих, олюлявайки се, към лабораторията. От цяла вечност не бях влизала в своя sanctum sanctorum.

Поех си дълбоко въздух… отворих вратата… пристъпих вътре… и усмивката, която се разля по лицето ми, доведе до сълзи в невярващите ми очи.

— Юхууу! — извиках, без да ми дреме кой ще ме чуе. — Юхууууу!