Алън Брадли
Преследвана от сенки (20)

Деветнайсет

Трябваше само да отскоча до тоалетната, след което щях да се заема с плановете си.

Тя се намираше на върха на кухненските стълби през две врати от стаята на Догър. Стигнах до нея, отворих вратата и…

Сърцето ми спря.

Гол до кръста, Вал Лампман седеше на тоалетната чиния и неумело се опитваше да увие мускулестата си предмишница с бинт. И двете му ръце бяха страховито издрани и разранени. Той се изненада колкото мен и когато стреснато вдигна глава, очите му изведнъж ми заприличаха на очите на ранен сокол.

— Извинявайте — казах аз. — Не знаех, че сте тук.

Опитах се да не зяпам еднаквите котви, татуирани на предмишниците му.

Моряк ли е бил някога?

— Какво зяпаш? — попита той дрезгаво.

— Нищо. Мога ли да ви помогна?

— Не — отвърна ми и за миг се смути. — Благодаря. Помагах на момчетата да преместят една плоскост в ремаркето и тя се стовари върху мен. Аз си бях виновен обаче.

Да не очакваше да му повярвам? Кой с всичкия си би местил декори гол до кръста в ремаркето на мразовит камион?

— Съжалявам — отговорих, взех ролката бинт от ръцете му и започнах да я развивам. — Порязали сте се и по гърдите. Наведете се напред, за да ви превържа.

Услужливостта ми ми даде възможност да разгледам добре раните му, които вече бяха леко завехнали и зачервени по краищата. Не бяха съвсем пресни, но не бяха и стари. Прецених, че са получени преди около двайсет и четири часа.

При това от нокти, доколкото виждах.

Макар да бях изгонена от организацията на момичетата скаути за неподчинение, още помнех много от полезните им уроци, сред които съкращението „Н-Д-П“: натиск, дезинфекция, превръзка.

„НДП! НДП! НДП!“, скандирахме, докато се търкаляхме по пода на енорийската зала, поваляхме се безпощадно една друга и омотавахме и жертвите, и себе си като дебели мумии с безброй ролки бинт.

— Промихте ли раните с йод? — попитах аз, макар много добре да виждах, че не е. По кожата му ги нямаше издайническите кафеникавочервени петна от тинктурата.

— Да — излъга той и чак сега забелязах окървавената марля, която беше изхвърлил в кошчето за боклук.

— Много мило от ваша страна да помогнете за преместването на реквизита — казах небрежно. — Не знаех, че режисьорите вършат и това.

— Трудно ни е, тъй като Макналти е извън строя — отвърна Вал Лампман. — Но пък всеки помага с каквото може.

— Мхм — измърморих съчувствено с надеждата той да се разприказва.

Но мислено вече тичах по коридорите на Бъкшоу, изкачих стълбите и се върнах в Синята спалня при трупа на Филис Уивърн и ноктите й…

Които бяха забележително чисти. Под тях нямаше и следа от одрана кожа и кръв (макар да бе възможно аленият лак да е прикрил петната.).

Изведнъж усетих, че Вал Лампман ме е приковал с поглед, хипнотичен като погледа на котка, вперен в сгащена в ъгъла мишка. Ако имаше опашка, тя в момента щеше да се поклаща зловещо.

Четеше ми мислите. Убедена бях.

Опитах се да не мисля за факта, че полицаите вече бяха изстъргали всякакви налични доказателства под ноктите на Филис Уивърн; опитвах се да не мисля, че убиецът й бе отделил време да я преоблече, да й лакира ноктите и така нататък, което означаваше, че е имал време и да заличи евентуални следи под тях, преди да намерим трупа.

Опитвах се да не мисля — много старателно, — но нямаше смисъл.

Очите му ме пронизваха. Със сигурност беше видял нещо.

— Аз най-добре да тръгвам — казах изведнъж. — Обещах на викария да му помогна за…

Макар да усещах как сърцето ми изпомпва кръв към лицето, не успях да се сетя за никаква думичка, с която да довърша лъжата.

— … една работа — добавих немощно.

Тъкмо отворих вратата и стъпих в коридора, когато Вал Лампман ме сграбчи за ръката.

— Чакай.

С крайчеца на окото си зърнах Догър да влиза в стаята си.

— Всичко е наред, Догър — провикнах се. — Тъкмо показвах на господин Лампман къде е тоалетната.

Лампман ме пусна и отстъпи назад.

Не сваляше очи от мен, а превръзката около гръдния му кош се повдигаше и спускаше с всяко вдишване.

Догър вече беше изчезнал. Добрият стар Догър. Тактичността не му позволяваше да се намесва, освен в наложителни случаи. А това не беше наложителен случай.

Дали? Щях да говоря с Догър по-късно, след като внимателно обмислех всичко. Засега още беше рано.

Бях ли разкрила убиеца на Филис Уивърн? Може би… а може би не.

Не ми се вярваше толкова спокоен на вид човек като Вал Лампман да удуши собствената си майка, да я преоблече и да я гримира, за да изглежда възможно най-добре, когато открият трупа й.

Но раните по ръцете и гърдите му? Възможно ли беше просто да се е спречкал с Латшоу, начумерения шеф на техниците?

Несъмнено трябваше да говоря с Догър.

Да, точно така — по-късно щяхме да седнем с димящ чайник и две чаши, аз щях му разкажа всичките си наблюдения и заключения, а Догър щеше да се възхити на постиженията ми.

Но първо трябваше да свърша нещо друго.

 

 

С леко сърце помъкнах кофата с птичи клей по тесните стълби. Добре че се сетих да взема четка за дрехи от килера, за да разчистя снега от комините, и малко втвърдила се четка за тапети от стаичката за реставрации в картинната галерия, за да го заравня.

Ако по-рано вратата се отвори с мъка, сега трябваха титанични усилия. Опрях рамо в нея и блъсках ли блъсках, докато най-накрая скърцащият сняг не поддаде неохотно, достатъчно, че да се промуша на покрива.

Вятърът ме блъсна незабавно и аз се свих в студа.

Загазих бавно през снежните преспи, стигащи до коленете ми, към западното крило на къщата. Дядо Коледа щеше да се спусне през комина на салона, както винаги. Нямаше смисъл да губя ценна телесна топлина, за да мажа и другите комини.

Ако пометях изцяло снега от трите димоотвода, бе възможно — макар и с цената на неимоверни усилия — да се надигна и да се издърпам с плъзгане върху всяка от трите тухлени кулички, макар да си признавам, че нямах намерение да се престаравам с по-малките комини, свързани с камините в спалните на горния етаж. Дядо Коледа нямаше да се осмели да слезе през комина на татко, а пък в стаята на Хариет… е там вече нямаше нужда да ходи, нали? Като изключим, че трябваше да си оставя една-две ненамазани с клей пътеки, за да се прибера, без да залепна, нанасянето на сместа беше съвсем лесно.

Щом приключих, постоях за миг премръзнала на покрива, замислена неподвижно под поривите на ледения вятър като ударен от гръм ветропоказател, който винаги сочи в грешната посока.

Но в следващия момент доброто ми настроение се върна. Нали все пак само след няколко часа щях да мога да опиша заключенията си от експеримента?

Докато си проправях с мъка път назад през преспите, си свируках няколко такта от „Джелът и бръшлянът“ като хитра препратка към лепкавата каша, която току-що нанесох по комините на Бъкшоу. Дори запях:

— Слънцето се вдига, еленът препуска…

Сега беше ред да обърна внимание на Паметната ракета.

 

 

— Какво правиш? — попита строго Фели, докато слизах по последните няколко стъпала към лабораторията.

Стискаше юмруци, а очите й, както винаги, когато се ядосаше, бяха няколко нюанса по-светли от обичайното си синьо.

— Кой те пусна да влезеш? — попитах аз. — Нямаш право на достъп до тази стая без писмено разрешение от мен.

— О, я си натикай писменото разрешение в… димоотвода!

Фели можеше да е забележително вулгарна, когато решеше.

Въпреки това думата „димоотвод“ описваше заплашително добре онова, което направих току-що на покрива. „Трябва да внимавам“, помислих си аз. Може би и Фели като Вал Лампман е открила начин да надникне в мислите ми.

— Татко ме изпрати да те повикам — заяви тя. — Иска всички да се съберем незабавно във вестибюла. Има да ни каже нещо, както и Вал Лампман.

Тя се врътна и се отправи към вратата.

— Фели…

Тя спря и без да ме погледне, се поизвърна наполовина.

— Какво?

— С Дафи сключихме коледно примирие. Мислех си, че може би…

— Примирията траят по пет минути и в слънце, и в пек, както много добре знаеш. Няма коледни примирия. Не се опитвай да ме оплетеш в подлите си интриги.

Усещах как очите ми се разширяват и заплашват да се пръснат всеки момент.

— Защо ме мразиш? — попитах внезапно. — Защото приличам на Хариет повече от теб ли?

Ако стаята до този миг бе студена, то сега се превърна в ледена пещера.

— Да те мразя ли, Флавия? — отвърна Фели с разтреперан глас. — Наистина ли мислиш, че те мразя? О, как ми се искаше да можех! Така щеше да е далеч по-лесно.

И след тези думи тя излезе.

 

 

— Съжалявам, че при така стеклите се обстоятелства сме затворени тук — казваше татко, — макар и заедно.

Какво, в името на Дикенс, искаше да каже той? Нима се извиняваше заради времето?

— Въпреки… ъ… полярната си експедиция викарият и госпожа Ричардсън се справиха чудесно със задачата си да забавляват децата.

Мили боже! Нима татко току-що се пошегува? Нечувано!

Дали зимният стрес и пристигането на снимачния екип най-накрая не бяха размътили мозъка му? Нима беше забравил, че Филис Уивърн лежи — по-точно седи — мъртва на горния етаж?

Думите му бяха посрещнати с любезен смях от жителите на Бишъпс Лейси, които седяха пораздърпани, но наострили слух по столовете. Скупчени в един ъгъл, хората от снимачния екип си шушукаха неспокойно с лица, безизразни като маски.

— Увериха ме — продължи татко и хвърли поглед към госпожа Малит, която сияеше на входа за кухненския коридор, — че разполагаме с достатъчно конфитюр и прясно изпечен хляб, за да изкараме, докато ни освободят от… плена.

При думата „плен“ се сетих за Догър. Къде ли беше?

Огледах се и веднага го забелязах. Стоеше встрани, а тъмният му костюм го правеше почти невидим на фона на тъмната ламперия. Очите му приличаха на черни дупки.

Повъртях се на стола си, след което разкърших рамене, сякаш да се отърва от схващане, станах и се протегнах широко. С небрежна походка отидох до стената и се облегнах на нея.

— Догър — прошепнах въодушевено, — била е облечена да умре.

Той обърна бавно глава към мен, очите му огледаха цялото помещение и когато срещнаха моите, светеха като морски фар в нощта.

— Мисля, че сте права, госпожице Флавия.

На Догър нямаше нужда да му се обяснява надълго и нашироко. Погледът, който си разменихме, бе напълно красноречив. Мислехме на една и съща честота и — като изключим злощастната смърт на Филис Уивърн — всичко на света беше наред.

Догър очевидно бе забелязал също като мен, че…

Но нямах време за размишления. Пропуснах заключителните реплики на татко. Сега на негово място стоеше Вал Лампман — трагична фигура, стиснала стойката на един прожектор толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели, сякаш иначе щеше да се стовари на земята.

— … тази ужасна случка — казваше той с потреперващ глас. — Би било немислимо да продължим без госпожица Уивърн и поради това, с голяма неохота, ви съобщавам, че реших да спрем продукцията и да се върнем веднага в Лондон.

От ъгъла на снимачния екип се чу дружна въздишка и видях как Мариън Трод се привежда напред и прошепва нещо в ухото на Бън Кийтс.

— Тъй като няма как да се свържем със студиото — продължи Вал Лампман и разтри слепоочието си с два пръста, сякаш получаваше сигнали от Марс, — разбирате, че еднолично взех това решение. Ще се погрижа утре сутринта да получите конкретни инструкции. Междувременно, дами и господа, предлагам да прекараме колкото е останало от тази тъжна Бъдни вечер в спомени за госпожица Уивърн и колко много значеше тя за всеки един от нас.

Аз обаче се замислих не за Филис Уивърн, а за Фели. Сега, след като снимките бяха прекратени, шансовете й за слава се изпаряваха.

След векове — някъде в далечното бъдеще — историците, изследващи студиото на „Илиум Филмс“ щяха да се натъкнат на лента, на която една ръка многократно поставя и взема писмо от маса. Какво ли щяха да си помислят?

Приятно беше, по един малко сложен начин, да си мисля, че тези разфокусирани ръце с дългите си съвършени пръсти ще са ръцете на сестра ми. Фели щеше да е единствената останала следа от „Писъкът на гарвана“ — филма, който умря още преди да се роди.

Върнах се сепнато към действителността.

Татко повика Догър само с едно повдигане на вежда и аз се възползвах от възможността да избягам на горния етаж.

Имах ужасно много работа, а оставаше твърде малко време.

И въпреки това се оказа, че не съм закъсняла. Погледнах часовника в стаята си и видях, че още няма единайсет часът.

Госпожа Малит непрекъснато ми повтаряше, че Дядо Коледа идва чак след полунощ или когато всички в къщата вече са заспали — забравих точната формулировка. Във всеки случай още бе рано да проверявам капаните: тъй като половината население на Бишъпс Лейси се мотаеше из къщата, добрият старец едва ли би рискувал да се спусне през комина на салона.

И тогава се сетих нещо. Как може Дядо Коледа да слиза и излиза през милиони комини, без да си изцапа костюма? Защо никога в коледната сутрин не съм виждала следа от сажди по килима?

От собствените си експерименти знаех много добре, че вторичните продукти от горене на въглерод цапат достатъчно, за да оставят черни следи и в малки количества, в каквито се срещаха из лабораторията ми, а мисълта за възрастен мъж, който слиза по комин, полепвал сажди десетилетия наред, при това с огромен костюм, подобен на четка, направо не бе за вярване. Как не съм се сетила досега? Защо не ми е хрумнало това несъмнено научно доказателство?

Освен ако след него не ходеше невидимо джудже с метла и лопата — или свръхестествена прахосмукачка, — изгледите не бяха много добри.

Навън вятърът отново се беше усилил и брулеше къщата, при което прозорците дрънчаха в древните си рамки. Вътре бе станало студено почти колкото краката на пингвин и аз неволно потреперих.

Щях да се сгуша в леглото с тетрадка и молив в ръка. Докато станеше време да изляза на покрива, щях да се посветя на убийството.

Отворих на нова страница, написах „Кой уби Филис Уивърн?“ и подчертах заглавието.

Заподозрени (подредени по азбучен ред):

 

Антъни, шофьорът (не знам фамилията му) — Потаен човек с изражение на подлец, който като че ли непрекъснато ме наблюдава. Ф. У. се държеше хладно с него, но пък може би всички кинозвезди се отнасят така с шофьорите си. Той дали негодува срещу това? Когато го видях за пръв път на прага, ми се стори смътно познат. Дали е от Източна Европа? Или ми се струва така заради униформата? Не. Леля Ф. каза, че Ф. У. е изпитвала необясним страх от източноевропейци и настоявала да работи винаги с един и същ британски снимачен екип. Дали тогава Антъни не е участвал в някой от филмите й? Или пък съм го зърнала на някоя снимка в списанията? Проучи въпроса — може дори да го питаш направо.

 

Дънкан, Дезмънд — няма очевиден мотив, освен този, че Ф. У. го засенчваше. Дълги години е играл с нея в театъра и киното. Съперничество? Завист? Нещо по-дълбоко? Трябва да направя допълнителни проучвания.

 

Кийтс, Бън — Ф. У. се държи с нея като с кучешки отпадъци на подметката на балетна пантофка. Би трябвало Бън да я ненавижда, но като че ли не е така. Има ли хора, които обичат да бъдат тормозени? Или под повърхността тя е готова да избухне? Трябва да разпитам Догър по този въпрос.

 

Крофърд, Гил — Ф. У. го унижи пред цялото село, като му удари шамар. Макар сега да е кротък като агънце, не бива да забравям, че като командос Гил е бил обучен да убива безшумно — като например да удушава със струна от пиано!

 

Лампман, Вал (Валдемар) — син на Ф. У. (Не ми се вярва, но така твърди леля Ф.) Ф. У. заплаши да каже на Д. Д. за „интересното приключение“ на Вал „в Бъкингамшир“. Очевидно напрежение между двамата (например благотворителното представление на „Ромео и Жулиета“). Той ли ще наследи майка си? Тя дали е богата? Как мога да разбера това? А какво да кажа за раздраните му ръце? Раните не изглеждаха съвсем пресни. Още нещо, за което трябва да попитам Догър утре сутрин.

 

Латшоу, Бен — изглежда като човек, който създава неприятности. Но какво ще спечели, като прекрати снимките? Току-що го бяха повишили заради контузията на Патрик Макналти. Възможно ли беше някой от „Илиум Филмс“ да го е наел, за да се отърве от Ф. У. далеч от студиото? (Това са само теории.)

 

Трод, Мариън — Загадката с роговите очила. Разнася се безмълвно като вонята от запушена шахта. Много прилича на актрисата Норма Дюранс. Но онези снимки бяха стари. Трябваше да разпитам леля Фелисити за нея. Забележка: направи го.

Почесвах се с молив по главата и си преглеждах бележките. Набиваше се на очи, че са крайно незадоволителни.

При повечето криминални разследвания — и в пиесите по радиото, и в личния ми опит — винаги има повече заподозрени, отколкото предполагаш, но в този случай полето се разширяваше неимоверно. Макар да не липсваха хора, разгневени от Филис Уивърн по една или друга причина, никой не бе проявил към нея директна омраза: нищо, което да обясни жестокото удушаване и панделката от филмова лента, завързана почти кокетно на шията й.

Още ми беше пред очите: черна целулоидна лента на гърлото, а във всеки неин кадър беше застиналото изображение на самата актриса със селска блуза и непокорно лице, сияещо на слънцето на фона на драматично затъмнено небе.

Как да забравя тази гледка, като често ме спохождаше в сънищата ми? Това бе шокиращата финална сцена в „Анна от степите“, филм, разпространяван и под заглавието „Облечена да умре“, в който Филис Уивърн в ролята на обречената Анна Шеристикова ляга пред приближаващите се трактори.

Сякаш в унеса си чувах звука от ръмжащите им двигатели, но това беше само вятърът, който виеше и брулеше къщата.

Вятър… трактори… Дитер… Фели…

Когато отворих очи, беше 12:08 след полунощ.

Отнякъде долиташе пеене:

О, скъпи Витлеем,

как притихнало спиш…

Представих си смирено вдигнатите нагоре лица на селяните.

Веднага осъзнах, че викарият е решил да проведе коледната служба. Помолил е мъжете да преместят стария роял от салона във вестибюла и сега пред него седеше Фели. Познах, че е тя, а не Макс Брок заради колебливото проплакване, което успя да изтръгне от инструмента, докато мелодията се извиси… и затихна.

Тъй като тленните останки на Филис Уивърн още бяха в къщата, викарият позволил да се изпълнят само най-смирените коледни песни.

Скочих от леглото и навлякох чифт дълги памучни чорапи с цвят на кал, които татко настояваше да нося, когато излизам през зимата. Макар да ги ненавиждах, знаех колко студено ще е на покрива.

След това грабнах мощно фенерче, задигнато от килера и отидох възможно най-тихо в лабораторията си, където пъхнах кремъчна запалка в джоба на жилетката си.

Взех внимателно дебелата Паметна ракета, гушнах я в обятията си за минута-две и й се любувах с усмивка като в картина на Мадоната с Младенеца.

После тръгнах по тясното стълбище.