Джули Джеймс
През онази нощ (7)

7.

В четвъртък вечерта Райлин се срещна с Рей за вечеря в ресторант „RL“ на Мичиган Авеню. Последните няколко дни бяха натоварени и за двете (Райлин навличаше в новата си работа, а Рей беше заета по едно дело) и това бе първата им възможност да се видят след срещата на Райлин с Кайл в съдебната зала.

Среща, за която през последните няколко дни тя бе мислила повече, отколкото й се искаше да признае.

— Не мога да повярвам, че все още не си казала нищо — започна Райлин, след като келнерът им донесе напитките. — Не следиш ли новините тази седмица? Все трябва да си чула нещичко за един бивш затворник със самодоволни трапчинки.

На Райлин страшно й се искаше да поговори с някого за появата си в съда и естествено, този някой беше Рей. Приятелката й остави менюто, което четеше.

— О, господи, да… от вторник насам се каня да те питам за това. Просто бях затрупана от работа. Видях, че съдията е намалил присъдата на Кайл Роудс.

Райлин се усмихна на себе си, наслаждавайки се на апетитната клюка, която щеше да сподели.

— Вярно е. Да разбирам ли обаче, че не си видяла нито една от милионите снимки от съдебното заседание?

Имаше една снимка по-специално, която се бе появила по всички медии и която мъничко я тревожеше. Беше от мига, когато двамата с Кайл се бяха срещнали на пътеката в залата. Може би си внушаваше, ала в начина, по който Кайл беше свел поглед към нея, се долавяше нещо… интимно. Сякаш двамата имаха обща тайна.

Което, разбира се, беше точно така.

— Съжалявам. Пропуснала съм — отвърна Рей мъничко смутено. — От понеделник насам съм като в някаква пещера.

— Дотолкова, че не си видяла името на помощник-прокурора, явил се на заседанието — продължи Райлин. Страшно се забавляваше.

Рей сви рамене.

— Предполагам, че е същият, който води делото от самото му начало.

Райлин отпи нехайно от виното си.

— Логично би било да се предположи, да. Само че, о, малък проблем, на него му изскочи нещо друго в последния момент и от офиса трябваше да изпратят някой друг. — Тя се усмихна пакостливо.

Рей се взря в нея за миг, а после очите й се разшириха.

— Я стига. Изпратили са теб?

— Именно.

— Изправила си се срещу Кайл Роудс в съда? — Рей се разсмя. — Е, това определено е интересен начин да се срещнете отново. Какво каза, когато те видя?

— Нарече ме „госпожо адвокат“.

Рей се облегна разочаровано в стола си.

— Само това? А ти какво му отговори?

— Казах „Господин Роудс“ и се ръкувах с него.

— Ама че вълнуващо.

Райлин я изгледа.

— Намирахме се в съда, пред около стотина репортери. Какво се очакваше да направя? Да напиша телефонния си номер върху дланта му и да му кажа да ми се обади?

Рей се усмихна.

— Би било страшно сладко.

— Сладкото не е по моята част. Особено в съда. — Райлин помълча за миг. — Макар че това с „госпожо адвокат“ е нещо като шега между нас двамата.

— Така ли? — Изведнъж тонът на Рей стана лукав. — Е, как изглеждаше той, госпожо адвокат?

Като грях в костюм. Външно обаче Райлин си остана все така хладнокръвна.

— Косата му е малко по-дълга. Не забелязах нищо друго. Бях на друг режим.

— Какъв режим?

— Режим „Прокурор“, естествено.

— Тогава защо се изчерви?

Защото, освен че беше прокълната със светла кожа от своята майка от ирландски произход, Райлин дълбоко се съмняваше, че на света има много жени, у които Кайл Роудс да не предизвика някаква първична, инстинктивна физическа реакция. С онази лукава усмивка и опасната му привлекателност, на всяко момиче би му било трудно да не се поизчерви при мисълта за него.

Въпреки това Райлин се прикри, като махна към чашата.

— Заради антиоксидантите във виното е. Отварят порите.

Рей се усмихна, без нито за миг да се хване.

— Аха. Е, а сега какво?

— Нищо. Той е туитър терористът. Аз съм прокурор от бюрото, което повдигна обвинения срещу него. Смятам, че това слага край на всичко.

Рей се замисли над думите й.

— Доста разочароващ край.

Райлин сви рамене, придавайки си нехайно изражение.

— Той ме изпрати до нас и ние се целунахме. Преди цяла вечност. Почти не си спомням онази нощ.

Рей повдигна многозначително вежди.

— Има неща, които едно момиче никога не забравя, Рай. И едно от тях е целувка от правилния мъж.

 

 

Когато се прибра в апартамента си по-късно тази вечер, Райлин пусна куфарчето си на дивана в хола и се отправи към спалнята, разкопчавайки тренчкота си. Докато пристъпваше в дрешника си, за да го закачи, думите на Рей отекнаха в главата й.

„Има неща, които едно момиче никога не забравя, Рай. И едно от тях е целувка от правилния мъж.“

Беше малко сантиментално за нея.

Тя беше голяма жена — на трийсет и две години, не тринайсетгодишно момиче. На Метамфетаминовата Райлин не й омекваха коленете заради някаква си мижава целувка, независимо колко дразнещо очарователен беше Кайл Роудс в онази нощ.

И все пак… очите й инстинктивно се вдигнаха към най-горния рафт в гардероба.

Натъпкана в задната част стоеше стара кутия от обувки, която Райлин пазеше от години. В деня, когато двамата се бяха нанесли да живеят заедно в Сан Франциско, Джон я беше попитал какво има в нея.

— Просто някои стари писма, които мама ми изпрати, докато бях в колежа — отвърнала бе тя, навярно единственият път през времето им заедно, когато го беше излъгала.

Райлин се протегна, свали кутията и повдигна капака.

Вътре беше бархетната риза, която Кайл й беше дал преди девет години.

Тя прокара пръсти по яката, спомняйки си мига, в който й я беше подал. Начинът, по който стомахът й се беше свил, когато ръката му я бе докоснала по шията й.

Е, добре. Може би все пак си спомняше някоя и друга подробност от онази нощ.

Райлин поклати глава и й се прииска да се изсмее на самата себе си, докато се взираше в мекия плат. Беше толкова… глупаво. Това беше риза. Действително нямаше представа защо беше запазила проклетото нещо през всичкото това време. Беше се преместила от Шампейн в Сан Франциско, а след това и в друг апартамент, когато двамата с Джон бяха решили да заживеят заедно, и всеки път бе обмисляла дали да не я изхвърли на боклука. Ала нещо винаги я спираше.

„Видях те да се смееш с приятелите си и усмивката ти ме заплени.“

Между нея и Кайл бяха прехвърчали истински искри, независимо дали й се искаше да го признае, или не. Бяха прекарали заедно по-малко от половин час, но тя го беше почувствала. Пеперуди в стомаха. Не го беше изпитвала с никой друг мъж, нито дори с Джон.

— Стегни се, Пиърс — прошепна си тя. Това не беше път, по който искаше да поеме.

Защото сега всичко това просто нямаше значение.

Те вече не бяха студенти. Кайл Роудс беше бивш затворник, а тя — помощник-прокурор. Нямаше къде да отидат оттук нататък. Тя нямаше да се свърже с него, а след начина, по който го беше пренебрегнала в съдебната зала, дълбоко се съмняваше, че той ще я потърси. Така че това беше… всичко.

Райлин бавно затвори кутията и я върна на мястото й. Далеч от очите.

И този път — от ума. Завинаги.