Джули Джеймс
През онази нощ (4)

4.

Райлин почти беше привършила с разопаковането на куфарите, когато си даде сметка, че окачва дрехите си само в едната половина на гардероба.

Подсъзнанието й май трябваше да се вземе в ръце.

Новият й апартамент в Чикаго имаше точно по едно от всичко: една спалня, един кабинет, един вграден гардероб, едно място за паркиране, един комплект съдове, една четка за зъби и най-важното — един собственик. Нямаше друга половинка.

Тя грабна няколко костюма от най-горния рафт и ги метна в празната част на дрешника. След това реши, че изглеждат нещастни и самотни и сложи няколко пуловера на рафта над тях. След това и панталоните за йога и спортните си дрехи.

Все още не беше достатъчно.

Върна се в спалнята, където върху двойното легло почиваше отворен куфар, и извади две черни коктейлни рокли — стандартното й облекло за всички вечерни събития, свързани с работата й. Докато живееше в Сан Франциско, беше много активна в калифорнийската адвокатска колегия (дори участваше в комисията по етика), поради което често й се налагаше да посещава коктейли и официални вечери с най-изтъкнатите представители на юридическата общност. Като федерален помощник-прокурор (юристи, които се занимаваха с федерални престъпления и бяха смятани за едни от най-елитните участници в наказателната съдебна система), това бе среда, в която тя се вписваше без никакъв проблем.

Тези дни обаче се движеше в нови кръгове. Нали именно затова се беше преместила в Чикаго.

Райлин окачи коктейлните рокли до костюмите си и отстъпи назад, за да огледа резултата. С еклектичната смесица от пуловери, костюми, спортни дрехи и рокли не можеше да се нарече най-подреденият гардероб, който беше виждала някога, но щеше да свърши работа.

Двайсет минути по-рано за миг-два се бе получила засечка. Станало бе, когато в разопаковането се бе натъкнала на Роклята. Алената рокля с V-образно деколте, която носеше в Нощта-на-предложението-което-не-се-състоя; рокля, която вероятно би трябвало да изгори заради лошата й карма, само че в нея гърдите й изглеждаха с един размер по-големи. Лоша карма или не, роклята си беше направо магическа.

Освен това Райлин се съмняваше, че Джон, бившето й гадже, щеше да се просълзи в апартамента си в Рим при вида на дрехите, с които беше облечен при последната им нощ като двойка, така че защо тя да го прави? Всъщност като се имаше предвид пълната липса на контакт между тях през последните пет месеца, Райлин подозираше, че той дори не си спомня какво е носел.

Райлин поспря за миг, давайки си изведнъж сметка, че тя също не помни с какво бе облечен Джон.

Да. Напредък.

Имаше шестмесечен план за това, как да преодолее раздялата с бившето си гадже, и с радост установяваше, че се движи по график. Всъщност дори го беше изпреварила — беше предвидила два дена за временно връщане към предишните симптоми, ала засега като че ли се справяше отлично.

Тъмносив костюм, светлосиня риза, вратовръзката на райе, която тя му беше подарила „просто така“ в деня, след като бяха заживели заедно.

По дяволите. Ето че все пак си спомняше с какво бе облечен.

Според шестмесечния й план досега би трябвало да е започнала да забравя такива подробности. Като начина, по който един и същи кичур коса на тила му стърчеше всяка сутрин. Златистите пръски в лешниковите му очи. Как се бе размърдал неспокойно в стола си, когато й каза, че не е сигурен дали иска да се ожени.

Всъщност Райлин вероятно още дълго щеше да си спомня тази последна подробност.

Двамата вечеряха в „Жардиниер“, романтичен ресторант в центъра на Сан Франциско. Джон беше планирал вечерята да е изненада и не бе издал никакви подробности предварително. Ала когато се бяха настанили и той поръча бутилка шампанско „Кристал“, Райлин се бе досетила. Вярно, и двамата обичаха и вино и често си купуваха хубави марки, ала „Кристал“ далеч надхвърляше онова, с което се глезеха понякога. Което можеше да означава само едно.

Щеше да й направи предложение.

Точно навреме, беше първата мисъл на Райлин. Беше септември, което означаваше, че ще разполага с девет месеца, за да планира сватба през юни. Не че особено държеше на юни, но имаше няколко служебни въпроса, които трябваше да вземе предвид: две от колежките й току-що бяха съобщили, че са бременни и възнамеряват да излязат в отпуск по майчинство до май. Ако двамата с Джон се оженеха през юни, след като останалите от Прокуратурата се върнеха на работа, тя би могла да си вземе цели две седмици отпуск за медения месец, без да се чувства виновна, че ще стовари цял куп допълнителна работа върху някой друг.

След като келнерът им наля шампанското, Джон чукна чашата си в нейната.

— За ново начало — каза той със закачлив поглед.

Райлин се усмихна.

— За ново начало.

Двамата отпиха по глътка, а после Джон се пресегна през масата и улови ръката й. Както винаги, изглеждаше толкова красив в костюма си, тъмната му коса бе съвършено оформена. На китката си носеше часовника, който тя му беше подарила за последния му рожден ден. Беше похарчила повече, отколкото бе възнамерявала, ала той изглеждаше странно потиснат от това, че навършва трийсет и пет, и Райлин бе решила да не жали никакви средства в опита си да го поразведри.

— И така, има нещо, което искам да те попитам. — Джон милваше пръстите й с палец. — Както знаеш, последният ми рожден ден никак не ми се отрази добре. Оттогава сериозно се замислих върху това, накъде върви животът ми. И макар да знам какво искам, мисля, че малко се поуплаших, защото то е такава голяма стъпка. — Той спря за миг и си пое дълбоко дъх.

Райлин стисна ръката му окуражително.

— Нервен си.

Джон се засмя.

— Мъничко може би.

— Просто го кажи — подразни го тя. — Нали шампанското вече е тук.

При тези думи Джон я погледна в очите.

— Искам да се преместя в Италия.

Райлин примига.

— Италия?

Джон кимна; думите му вече излизаха по-лесно.

— В офиса ни в Рим се отвори място и аз се кандидатирах. — Той разпери ръце и се засмя като дете, на което току-що са казали, че отива в „Дисниленд“. — Италия! Не е ли страхотно?

— Ами… — Райлин мислено бе тръснала глава, опитвайки се да проумее какво се случва. Джон беше партньор в „Макензи Консултинг“ и си беше скъсал задника от работа, за да се издигне дотам. Напоследък като че ли беше станал малко апатичен по отношение на работата си, но нито веднъж не бе споменавал прехвърляне в Италия. — Защо така изведнъж? — Райлин имаше чувството, че говори със случаен познат, а не с мъжа, с когото излизаше през последните три години.

Джон отпи голяма глътка шампанско.

— От известно време го обмислям. Не знам… На трийсет и пет години съм, а никога не съм направил нещо значимо. Ходих на училище; хванах се на работа. Това е целият ми живот. — Той махна нехайно към нея. — Също като твоя.

Думите му накараха Райлин да заеме отбранителна позиция.

— След като завърших университета, се преместих в Сан Франциско, без да познавам никого тук. Според мен това е доста смело.

— Смело? — повтори Джон пренебрежително. — Премести се тук, защото си намери работа като сътрудник във Федералния апелативен съд. Освен това, то беше преди седем години. Може би е време за ново приключение. — Той отново улови ръката й. — Помисли си за това. Можем да си наемем апартамент край „Пиаца Навона“. Спомняш ли си онази тратория^[1], която открихме там, онази с жълтия сенник? Ти се влюби в онова място.

— Да, така е. Влюбих се в него като място, където да отидем на почивка.

— Ето че дойде ред и на сарказма — каза Джон, облягайки се в стола си.

Райлин преглътна следващата ехидна забележка, напираща на езика й. Тук беше прав — точно сега сарказмът с нищо нямаше да помогне.

— Просто се опитвам да го осмисля. Това с Италия ми дойде съвсем изневиделица.

— Е, не може да не си се досетила, че става нещо, с шампанското и всичко останало — каза Джон.

Райлин го зяпна. Леле. Той наистина и идея си нямаше.

— Мислех, че ще ми направиш предложение.

Последвалата тишина със сигурност бе един от най-неловките и смущаващи моменти в живота й. И изведнъж тя разбра, че Италия бе най-малкият им проблем.

— Не мислех, че искаш да се омъжваш — каза Джон най-сетне.

Райлин се дръпна слисано.

— Какво искаш да кажеш? И друг път е ставало дума за брак. Дори говорихме за деца.

— Говорихме и за това, да си вземем куче и да си купим нов диван за хола. Говорим за много неща.

— Това ли е отговорът ти? — попита Райлин. — Говорим за много неща?

Саркастичният тон определено се беше завърнал.

— Мислех, че си се съсредоточила върху кариерата си — каза Джон.

Райлин наклони глава на една страна. Човече, определено научаваше цял куп интересни неща тази вечер.

— Не знаех, че семейство и кариера се изключват взаимно.

Джон се раздвижи неловко в стола си.

— Просто си мислех, че бракът и децата са нещо, до което ще стигнем по-късно. Може би.

Последната му думичка не убягна от вниманието на Райлин. Вярно, през последните седем години тя се беше посветила на кариерата си и не съжаляваше за това. Нито пък възнамеряваше да се промени в това отношение. И колкото и да обичаше плановете по принцип, никога не бе изпитвала нужда да пришпори нещата с Джон. Не си беше поставила точно определени срокове, просто предполагаше, че ще се оженят и ще си създадат семейство, когато станат на трийсет и няколко години.

Ала сега, виждайки смутения начин, по който той си играеше с чашата за шампанско, тя си даде сметка, че тук става въпрос за „ако“, а не „кога“. А тя нямаше намерение да се задоволи с това.

— Може би? — повтори на глас.

Джон махна с ръка към пълния ресторант.

— Наистина ли е нужно да водим този разговор точно сега?

— Да, смятам, че е нужно.

— Много добре. Какво искаш да ти кажа, Рай? Имам някои колебания. Бракът изисква сериозни усилия. Децата — също. И така вече се убивам от работа. Изкарвам добри пари, но никога нямам достатъчно време, за да им се насладя. Няма да напусна или да си взема отпуск в сегашното състояние на икономиката, така че това прехвърляне ми се стори съвършената възможност да направя нещо за себе си. — Той се приведе напред с решително изражение. — Недей да усложняваш всичко повече, отколкото трябва. Аз те обичам, а в края на краищата не е ли това, което има значение? Ела с мен в Италия.

Ала докато седеше там, взирайки се в тъмните му лешникови очи, Райлин знаеше, че не е толкова лесно.

— Джон… знаеш, че не мога да дойда с теб.

— Защо не?

— Като за начало, аз съм помощник-прокурор на Съединените щати. Съмнявам се, че в Рим се търсят много такива.

Той сви рамене.

— Аз изкарвам достатъчно. Не е нужно да работиш.

Погледът на Райлин стана пронизващ.

— При положение че съм се съсредоточила върху кариерата си, подобен аргумент едва ли ще ме убеди да приема, не мислиш ли?

Джон се облегна в стола си и не отговори веднага.

— Значи, така? — Той махна ядосано с ръка. — Преместване в Италия не пасва в десетгодишния ти план, така че ще избереш работата си пред мен?

Всъщност планът беше дванайсетгодишен и да захвърли всичко, за да се премести в Рим без работа и без никакви перспективи, определено не беше част от него, но Джон много удобно беше заобиколил този въпрос.

— Да отидеш в Рим, може и да е твоята мечта, но не и моята — заяви тя.

— Надявах се, че би могло да бъде нашата мечта.

Нима? Райлин облегна ръце върху масата. Не беше сигурна кога, ала всичко това бе започнало да й прилича на кръстосан разпит.

— Спомена, че си помолил да те прехвърлят. Каза ли им, че трябва да го обсъдиш с мен, преди да потвърдиш, че ще отидеш?

Джон срещна очите на Райлин с гузен поглед, който тя познаваше много добре, тъй като го бе виждала безброй пъти върху лицата на престъпниците, които обвиняваше.

— Не — тихичко отвърна той.

Нямаше какво повече да се каже.

 

 

Близо шест месеца след онази нощ, Райлин седеше на пода в хола си и разопаковаше кашона, в който беше прибрала половината от сервиза за гости „Вилрой и Бох“, който двамата с Джон бяха купили заедно. Джон бе настоял тя да вземе и десетте чинии, ала в израз на едно последно „майната ти и на теб, и на съжалението ти“, Райлин бе взела само онова, което й се полагаше. Сега обаче започваше да се чуди какво ще прави с непълен сервиз.

Ама и тя с нейната гордост.

Мобилният й телефон иззвъня и я накара да зареже сервизната главоблъсканица. Опипа пода и най-сетне успя да намери апарата, затрупан под купчина опаковъчна хартия. Погледна екрана и видя, че е Рей.

— Здрасти.

— Как е новият апартамент? — попита приятелката й.

Райлин подпря телефона на рамото си, освобождавайки ръцете си, за да продължи с разопаковането, докато говори.

— Общо взето, пълен хаос в момента, защото започнах доста късно с подреждането. Цял следобед се разхождах из квартала. — При което едва не беше замръзнала в тънкия си тренчкот. Очевидно никой не беше съобщил на Чикаго, че вече е пролет. — Ако правилно си спомням, някой май се беше кандидатирал да дойде и да ми помогне с разопаковането — подкачи тя приятелката си.

В гласа на Рей се промъкнаха виновни нотки.

— Знам. Аз съм най-ужасната приятелка на света. Все още съм на работа. Имам насрочено изслушване за следващата седмица и черновата, която ми изпрати един от сътрудниците, е пълен боклук. Цял следобед пренаписвам становища. Мисля обаче, че мога да се появя докъм час. Добрата новина е, че ще донеса кексчета.

Райлин извади чиния за десерти от кутията.

— О, страхотно, можем да ги изядем от разкошния ми и непълен порцеланов сервиз. — Тя се огледа наоколо. — Сериозно, какво ще правя с комплект от пет чинии?

— Би могла да организираш изискана вечеря за моето въображаемо гадже, твоето въображаемо гадже и техния въображаем приятел, който все се влачи подире им, защото няма какво друго да прави?

— Ау.

— Не се смей. След като с Джон скъсахме и той отиде в Рим, аз бях „петото колело“ — каза Райлин. Най-близките им приятели в Сан Франциско бяха все двойки и след скъсването тя просто не пасваше. Това беше една от многото причини да потърси ново начало в Чикаго. — В този град поне аз съм първото колело. Единственото.

Рей се засмя.

— Никак не е лесно да караш велосипед само с едно колело. Особено когато минеш трийсетте.

— Не е, като да не съм излизала с никого преди Джон. Колко различно може да е?

— О, каква наивност. — Рей въздъхна драматично. — Спомням си времето, когато и аз бях така пълна с надежда и ентусиазъм. — А после тонът й стана малко по-сериозен. — Мислиш ли, че си готова за това?

Докато Райлин обхождаше с поглед потъналия в хаос апартамент — нейния нов апартамент — в главата й отекнаха думите на Джон.

„Може би е време за ново приключение.“

— Смятам, че се налага.

Защото имаше една последна част от шестмесечния план, която тя бе твърдо решена да изпълни.

Никакви съжаления и никакво поглеждане назад.