Джули Джеймс
През онази нощ (30)

30.

Райлин прекара по-голямата част от следващия ден, заровена в докладите от разследването на Бюрото за алкохол, тютюн и огнестрелни оръжия по един нов случай (единайсет души в едно от предградията, продаващи нелегално оръжия, да, да, много гадно), като тайничко се мъчеше да не гадае къде ли възнамеряваше да я заведе Кайл тази вечер. Беше изключително потаен относно плановете си, което явно беше нещо типично за него; единствената улика бе, когато я попита дали може да си тръгне от офиса в четири и половина.

— О, бас държа, че ще те метне в частния си самолет и ще те откара на някое екзотично и романтично място — предположила бе Рей по-рано този следобед.

Райлин се бе затворила в кабинета си и говореше по телефона, докато обядваше. Естествено, беше казала на Рей за голямата си среща.

В продължение на един кратък миг й бе минало през ума колко сюрреалистично бе това, че възможността за частен самолет бе напълно реална. Вярно, беше виждала пентхауса и костюмите му за по две хиляди долара, но обикновено не мислеше особено за парите на Кайл. Честно казано, тъй като бяха прекарали повечето от времето си като двойка в апартамента й, фактът, че той притежава милиони и един ден щеше да наследи още половин милиард, нямаше кой знае какво значение.

Ала сега като се замислеше…

Леле, това бяха страшно много пари.

— Съмнявам се за частния самолет — каза тя на Рей. — За всички полети са нужни разрешителни и списъци с пътниците, а ние ще излезем инкогнито.

— Да бе, списъци — заяви Рей пренебрежително. — Богаташите непрекъснато заобикалят правилата. Да не мислиш, че пътуват в икономична класа с любовниците си?

— Хей. Аз ли съм любовницата в случая?

— Не, ти си просто щастливата кучка, която тази вечер ще бъде отведена на някое тайно местенце от сексапилното си гадже милиардер. О, чакай малко… да не би да го казах на глас? — Рей се засмя. — Е, какво ще облечеш?

Това си беше истинско предизвикателство, като се имаше предвид, че не бе успяла да изкопчи никакъв намек за това, къде ще ходят. Ето защо бе решила да не усложнява нещата.

— Черна рокля и високи токчета. Ако ме заведе на родео или на рафтинг, лошо ми се пише.

Рей се засмя.

— О, моля те, нека да е родео! Направо си те представям, яхнала коня, както си с токчета, да размахваш въже над главата си, докато говориш по телефона и заплашваш някого, че ще му изпратиш призовка.

— Ако се окаже родео, това ще бъде не само първата, но и последната ми среща с Кайл Роудс.

— Моля ти се. Един поглед към трапчинките му и се обзалагам, че този мъж може да те убеди да направиш всичко, което поиска.

Най-страшното бе, че това май беше самата истина, започваше да подозира Райлин.

 

 

Според „инструкциите“, които беше получила с есемес по-рано, в четири и половина Райлин излезе през въртящата се врата на федералната сграда, преметнала куфарчето си през рамо, и се отправи на север.

Телефонът й звънна точно когато достигна първото кръстовище.

— Окей, Трапчинки. А сега какво?

Гласът на Кайл се разля като ароматно уиски в ухото й.

— Мини две пресечки, докато стигнеш „Монроу“, и завий наляво. Ще ме откриеш на уличката зад „Италиън Вилидж“.

— Каквото и да си намислил, получаваш допълнителни точки, задето го направи като в някой шпионски филм — отвърна Райлин, избягвайки една дупка на пътя, докато пресичаше улицата.

— Никога ли не си се срещала с бивш престъпник в някоя задна уличка, госпожице Пиърс? — закачи я той.

Не беше. След като затвори, Райлин извървя двете пресечки и прекоси улицата. Забеляза ресторанта „Италиън Вилидж“ и се отправи към уличката зад него. Когато сви зад ъгъла, гледката, разкрила се пред очите й, я накара да забави крачка.

Там я очакваше елегантна черна лимузина.

Шофьорът, който стоеше до задната дясна врата, й кимна, когато тя се приближи, и й отвори галантно вратата.

— Добър ден, госпожице.

— Благодаря.

Райлин наведе глава и видя Кайл да седи вътре, облечен с дънки и бяла риза, с небрежно навити ръкави.

— Потъмнени — посочи той прозорците. — За уединение. И не е нужно да се тревожиш за шофьора, от години работи за семейството ми. Тайната ти е в безопасност. — Той й протегна ръка. — Е, ще го направим ли?

Райлин се усмихна и пое предложената й длан. Качи се в колата, плъзна се върху седалката и остави куфарчето в краката си.

— Е, хайде. Сега вече ще ми кажеш ли къде отиваме?

Лимузината потегли и тя си сложи предпазния колан.

Кайл протегна дългите си крака напред.

— Не знам. Харесва ми да те гледам как се мъчиш да отгатнеш.

— Поне се надявам, че съм облечена подходящо.

Очите му се плъзнаха бавно по нея, попивайки деколтето на роклята и голите й кръстосани крака.

— Повече от подходящо, госпожо адвокат.

Горещина се разля по тялото й под неговия поглед.

— Значи, няма да е родео.

Крайчетата на устните му потръпнаха.

— Ти? Бих платил половин милиард долара, за да го видя. — Той сложи ръка върху коляното й, милвайки нежно кожата й. — Та за тази вечер… чудех се дали не е една от онези идеи, които звучат по-добре в главата ми, отколкото, когато ги приложа на практика. Надявам се, че няма да се разочароваш.

— В такъв случай ти обещавам да се преструвам на възхитена толкова сполучливо, че никога да не разбереш.

— Оценявам го. Е, добре, вероятно не си даваш сметка, но точно на тази дата, шестнайсети май, преди девет години, забелязах в един бар тъмнокоса, дръзка студентка по право. И тъй като днес имаме нещо като годишнина, реших, че би трябвало да се върнем на местопрестъплението, така да се каже.

На Райлин й отне няколко секунди, докато разбере.

— Отиваме в Шампейн?

— Аха. Наех втория етаж на „Клайбърн“. — Кайл се пресегна и прибра кичур коса зад ухото й. — Когато си тръгнах от вас онази вечер, аз ти обещах среща, Райлин. — Очите му задържаха нейните изразително. — Може и да закъснях с близо цяло десетилетие, ала ето че сме тук. Най-сетне.

Очите на трогнатата Райлин плувнаха в сълзи.

А той се беше притеснявал да не остане разочарована.

Усмихна се нежно, а после се приведе и докосна устните му със своите.

— Съвършено е.

 

 

Два часа и половина по-късно лимузината спря в уличката зад „Клайбърн“. Кайл извади телефона си и набра някакъв номер.

— Пристигнахме — съобщи той, когато от другата страна му вдигнаха.

След това затвори и видя, че Райлин го наблюдава развеселено.

— Отново ли се озовахме в шпионски филм?

— Искаше да останем незабелязани. — Кайл махна към бара. — Ето как ще го направим. Някога Декс беше мениджър тук и познава мъжа, който ръководи мястото сега. Той ще ни качи по служебното стълбище, след което целият втори етаж ще е на наше разположение.

— Последната седмица на сесията е, барът на горния етаж обикновено е пълен до пръсване. Искам ли изобщо да знам какво е трябвало да направиш, за да го уредиш?

— Да кажем просто, че двамата с управителя стигнахме до споразумение.

Всъщност беше казал на управителя, че ще му даде половината от очакваните приходи за нощта, плюс двайсет процента, плюс още пет хилядарки, за да подготви мястото според неговите най-точни инструкции. Ала не беше нужно Райлин да знае всичко това.

Задната врата на бара се отвори и един мъж на двайсет и няколко години им помаха. Кайл погледна към Райлин.

— Готова ли си да се върнеш назад във времето?

Райлин преплете пръсти в неговите.

— В случай че по-късно забравя да ти го кажа, това беше най-хубавата среща, която някога съм имала.

— Някой казвал ли ти е някога, че можеш да бъдеш много сладка, когато поискаш?

— Старая се да не го научат твърде много хора. Уронва репутацията ми на строг прокурор.

Кайл подръпна ръката й, притегляйки я към себе си.

— Вече видях клоунската прическа, госпожо адвокат. Между нас няма повече тайни.

И след една бърза целувка той отвори вратата на лимузината и излезе навън. След като провери, че уличката е празна, помогна на Райлин да слезе и я поведе към задната врата на заведението.

Управителят ги въведе с широка усмивка, а когато се озоваха вътре, протегна ръка на Кайл.

— Джо Колър. Цяла седмица съм във възторг от това. Честно казано, онова с туитър беше адски смешно. — Той се здрависа с Райлин. — И тайнствената дама. — Той посочи към Кайл. — Която и да си, гледай да се държиш с него по-добре от предишното момиче. — Той посочи стълбището зад тях. — Последвайте ме.

Кайл сви рамене при вида на обърканото изражение на Райлин.

— Един от феновете ми.

Хванати за ръце, те последваха Джо по тясното стълбище към втория етаж.

— Една от сервитьорките ми помогна да подредя мястото според инструкциите ти — обясни Джо. — Реших, че една жена ще ни е от полза за нещо такова.

— Инструкции? — Райлин повдигна вежди. Вече бяха изкачили стълбите и Джо ги поведе по един тесен коридор, отвеждащ в основното помещение на заведението.

— Надявам се да ви хареса.

Кайл сви зад ъгъла заедно с Райлин и остана доволен, когато видя, че са се справили отлично. Над сто бели свещи покриваха всички масички и барплота, обгръщайки мястото в топла романтична светлина. В далечния ъгъл на бара имаше маса, покрита с бяла ленена покривка, две кристални чаши и кофичка с лед, в която се охлаждаше „Перие-Жуе Фльор дьо Шампан Розе“ — препоръчано от сестра му, експерт по виното.

Райлин попиваше всичко наоколо със слисано изражение.

— Това е… невероятно. — Отиде до масата с шампанското, а после погледна към Кайл над рамото си. — Точно на тази маса седях онази нощ.

Кайл кимна и се приближи.

— Доста време те гледах, преди да предприема нещо. Срещу теб седеше някакъв червенокос тип и аз се опитвах да преценя дали ти е гадже.

Райлин се усмихна.

— Това беше Шейн. Господи, от години не съм се чувала с него.

Очите й се плъзнаха наоколо, трептящите пламъчета на свещите бяха превърнали обикновено полудолнопробния колежански бар в невероятно романтично място. Тя пристъпи по-близо до Кайл и като зарови пръсти в ризата му, прошепна:

— Благодаря ти.

Кайл отметна кичура коса, паднал над окото й.

— На твое разположение, госпожо адвокат.

 

 

— Май сгреших с избора. — Райлин гледаше в чинията на Кайл. — Трябваше да си поръчам къдрави картофки, а не обикновени.

— Напълно си права. — Кайл вдигна едно от къдравите си картофчета и щедро го сложи в чинията й.

Райлин изглеждаше обидена.

— Едно-едничко картофче? Само това ли ще получа?

— Трябва да понасяш последствията от решенията си. Как иначе ще се научиш? — Той се усмихна и пъхна още едно картофче в устата си.

Шампанското бе започнало да действа и бузите на Райлин бяха порозовели очарователно. Макар че рядко пиеше шампанско, дори Кайл трябваше да признае, че това си го биваше. Вярно, обикновено надали го съчетаваха с чийзбургери и пържени картофки, но в „Клайбърн“ изисканата кухня се изчерпваше с това.

Телефонът на Кайл избръмча и той погледна полученото съобщение, за да се увери, че не е Шон, професионалистът с опит от Силициевата долина, когото бе наел за свой заместник в „Роудс Нетуърк Консултинг“.

— Извинявай. Служебната ми линия непрекъснато звъни, откакто направихме изявлението за „Туитър“ — обясни той на Райлин. — Шон преглежда съобщенията. Казах му да ми се обади, ако има нещо, което не може да изчака до утре.

Райлин се приведе заинтригувано към него, посягайки към чашата си с шампанско.

— Е, каква ще бъде следващата ти стъпка?

— Да си уредя срещи с потенциални клиенти и да им предложа услугите си. Двамата студенти от Университета на Илинойс, които наех, започват работа в понеделник и тогава вече ще сме готови да се развихрим. След това остава само да стискам палци и да се надявам да има желаещи да делят едно легло с туитър терориста. — По лицето му пробяга дяволита усмивка. — Образно казано.

Райлин наклони любопитно глава.

— Знаеш, ли, чудех се нещо. Какво те накара да си промениш мнението за корпоративния свят? Спомням си, че когато се запознахме, ти спомена, че искаш да преподаваш.

Съвсем безобиден въпрос. И Кайл знаеше, че би могъл да й даде някакъв неопределен отговор, така както беше правил безброй пъти преди. Ала докато седеше срещу Райлин, само ден преди деветата годишнина от смъртта на майка си, той си помисли, че може би е време да сподели този момент от живота си. Непрекъснато си повтаряше, че иска Райлин да бъде изцяло негова… в такъв случай може би трябваше да събори и някои от стените, които беше издигнал около себе си.

Така че се прокашля, опитвайки се да реши откъде да започне.

— Започнах да виждам нещата по по-различен начин, след като майка ми умря. Беше тежък период за семейството ми — започна той.

 

 

Кайл, станала е катастрофа.

До края на живота си нямаше да забрави тези думи.

По гласа на баща си незабавно беше разбрал, че е сериозно. Ръката му бе стиснала телефонната слушалка.

— Какво се е случило?

— Майка ти. Някакъв камион блъснал колата й, докато се прибирала от репетиция на драматичния клуб. Предполагат, че шофьорът е заспал на волана… не знам, не ми казаха кой знае колко. Откараха я в Спешното преди трийсет минути и в момента я оперират.

Стомахът на Кайл се сви. Оперират я.

— Но… мама ще се оправи, нали?

Тишината, последвала думите му, се проточи цяла вечност.

— Изпратих самолета да те вземе от „Уилард“ — каза баща му, говорейки за летището на университета. — На „О’Хеър“ ще те чака хеликоптер, който ще те откара направо в болницата. Казаха, че можем да използваме площадката им за кацане.

Гласът на Кайл се бе превърнал в шепот.

— Татко.

— Положението е тежко, синко. Имам чувството, че би трябвало да сторя нещо, но те… те казаха, че няма какво…

Кайл усети как го връхлита шок в мига, в който осъзна, че баща му плаче.

Шофирането до летището, четиресетминутният полет до Чикаго и пътуването с хеликоптер до покрива на болницата се сляха в едно. Някакъв болничен служител (Кайл не би могъл да го разпознае дори две минути по-късно) побърза да го заведе в самостоятелна чакалня към травматологичната хирургия. Той се втурна вътре и видя баща си да стои там с мъртвешки бледо лице.

Той поклати глава.

— Толкова съжалявам, синко.

Кайл отстъпи назад.

— Не.

Иззад вратата долетя тънко, изнемощяло гласче.

— Аз също не успях да дойда навреме.

Кайл се обърна и видя Джордан да стои в ъгъла на стаята с обляно в сълзи лице.

— Джордо. — Кайл я притисна в прегръдките си. — Чух се с нея едва вчера — прошепна той над главата на сестра си. — Обадих й се след изпита.

Тя толкова се беше гордяла с него. Сърцето му се сви мъчително, очите му запариха.

— Кажи ми, че това не се случва — помоли Джордан, заровила лице в гърдите му.

На вратата се почука и в стаята влезе лекар, облечен в сини хирургически дрехи.

— Съжалявам, че ви прекъсвам — каза той съчувствено. — Исках да попитам дали бихте желали да я видите.

Джордан си избърса очите и се обърна към лекаря. И двамата с Кайл погледнаха очаквателно баща си.

Той не каза нищо.

— Някои хора намират утеха в това, да се сбогуват — внимателно обясни лекарят.

Пред очите на Кайл баща му — магнатът, издигнал се благодарение единствено на собствените си усилия; бизнесменът, от чиято проницателност и решителност всички се възхищаваха и чието лице се бе появявало върху кориците на списания като „Тайм“, „Нюзуик“ и „Форбс“; мъж, когото Кайл никога не бе виждал да се двоуми в решенията — се поколеба.

— Аз… не… — Гласът на баща му заглъхна. Той прокара ръка по лицето си и си пое дълбоко дъх.

Кайл стисна рамото на баща си, а после се обърна към лекаря и отговори от името на всички:

— Бихме искали да се сбогуваме. Благодаря ви.

Още в тези първи мигове в болницата Кайл бързо си даде сметка, че на баща му ще му е трудно да се справи с многобройните решения, които трябваше да се вземат във връзка с бдението и погребението на майка му. За да облекчи част от този товар, Кайл се нанесе в къщата на баща си и се нагърби с по-голямата част от приготовленията. Това беше мрачно, емоционално изцеждащо време и със сигурност не бе нещо, което си бе представял, че ще е принуден да прави едва двайсет и четири годишен — да избира молитвите за погребението на майка си, дрехите, с които щяха да я положат в ковчега — ала двамата заедно с Джордан успяха да уредят всичко, което трябваше да се свърши.

След погребението беше възнамерявал да остане при баща си още една-две седмици и да му помогне да се оправи с всички телефонни обаждания, съболезнователни картички, цветя и имейли, които валяха всеки ден. Заради империята, която Грей Роудс беше съградил, невероятно много хора искаха да им поднесат съболезнованията си и Кайл и Джордан сториха всичко по силите си, за да се справят с това.

Ала първата седмица отмина, а положението изобщо не се подобряваше. Баща им все така нямаше никакво желание да приема посетители, нито да разговаря с приятели и роднини по телефона — вместо това предпочиташе да прекарва дните сам в кабинета си или в дълги разходки из имението.

— Може би трябва да поговори с някой специалист — подхвърли Кайл на Джордан една вечер, докато двамата седяха на масата в трапезарията на родителите им и вяло чоплеха лазанята, която някой им беше донесъл предишния ден. Биха могли да изхранят една малка нация в продължение на цял месец с планината от надонесени яхнии, лазани и макарони със сирене, с които бяха пълни хладилника и фризера. Въпреки че баща им на практика би могъл да купи някоя малка нация.

— Вече се опитах да му го предложа — отвърна Джордан. — Той каза, че знае какво не е наред, мама е мъртва.

Очите й се напълниха със сълзи, но тя ги преглътна. Кайл стисна ръката й.

— Тъгата си казва думата, Джордо.

В този миг му се прииска да отиде право в кабинета на баща си и да му заповяда да се стегне заради Джордан, но се съмняваше, че това ще помогне. Пък и разбираше болката му — те всички се мъчеха да приемат смъртта на майка му.

Реши да остане в Чикаго още една седмица. А после двете седмици се превърнаха в три. Нямаше добри дни, само лоши и мъничко по-добри. С течение на времето баща му започна да приема да се види с някои роднини и приятели, което, предположи Кайл, беше добър знак. Все така обаче не проявяваше никакъв интерес към компанията си… и служебните обаждания, съобщенията на гласовата поща и имейлите започнаха да се трупат, неполучили отговор.

Ето защо Кайл изобщо не се учуди, когато три седмици след погребението на майка му Чък Аделман, главният адвокат на „Роудс Корпорейшън“, му се обади и помоли да се видят. Освен че работеше за компанията, Чък беше и личен адвокат на баща му, както и един от най-добрите му приятели от колежа. Кайл се съгласи да обядва с него в един ресторант на няколко пресечки от централния офис на компанията.

— Баща ти не отговаря на обажданията ми — започна Чък, след като поръчаха.

— Доколкото разбирам, не отговаря на ничии обаждания — заяви Кайл направо.

Гласът на Чък беше тих, очите му — пълни със съчувствие.

— Виж, наистина разбирам. Бях там, когато родителите ти се запознаха. Беше Хаш Уензди^[1] и всички се бяха събрали в кампуса. Баща ти я видя да седи под едно дърво заедно с приятелите си и каза: „Ама че готина мадама“. Приближи се и се запозна с нея, и това беше то и за двама им.

— Господи. На нас с Джордан разправяха, че са се запознали в някаква книжарница, когато се скарали за последното копие на учебника по класически цивилизации. Искаш да ми кажеш, че всъщност са били надрусани?

Тъй като самият той беше учил в Университета на Илинойс цели шест години, Кайл прекрасно знаеше какво се прави на Хаш Уензди.

Чък замълча.

— Ама, разбира се, книжарница. Ето че започнах да си спомням. — Чък вдигна пръст. — Учебника по класическа литература.

— Класически цивилизации.

— Май ще е по-добре да не споменаваме на баща ти за тази част от разговора.

— Съгласен — отвърна Кайл. — А сега, като оставим настрани това, че ме беляза за цял живот и съсипа чистичката, високонравствена представа, която си бях създал за запознанството на родителите ми, защо искаше да се видим?

Чък се облегна на масата и придоби сериозен вид.

— Не може да продължава така, Кайл. Той е изпълнителен директор на компания на стойност един милиард долара.

— И като такъв, смятам, че му се полага малко свободно време — изръмжа Кайл отбранително. — Майка ми почина едва преди три седмици.

— Не се опитвам да го завлека обратно в офиса. Но ако поне имахме някаква връзка с него. Ако си вдигаше телефона от време на време. Ако дадеше да се разбере, че все още той командва. Останалите членове на управителния съвет започват да се чудят какво става.

— Несъмнено разбират, че това не са обикновени обстоятелства.

— Така е. Ала това не променя факта, че тук става дума за частна компания. Баща ти е „Роудс Корпорейшън“. — Чък се размърда в стола си, сякаш обмисляше как да продължи. — Като главен адвокат на компанията съм длъжен да спомена, че ако баща ти някога не е в състояние да изпълнява задълженията си, ти си неговият законен представител. Което означава, че ще отговаряш за делата му, както лични, така и служебни, в това число и за ръководството на компанията.

Кайл усети, че очите му парят. Естествено, знаеше, че баща му открай време искаше той да работи за „Роудс Корпорейшън“, ала не беше предполагал, че има толкова голяма вяра в него. Беше чест, както и невероятна отговорност, но повече от всичко друго той просто не бе в състояние да повярва, че двамата с Чък са принудени да водят този разговор. Вярно, тези дни баща му не беше на себе си. Ала колкото и тежка да беше ситуацията, едно нещо трябваше да се изясни, тук и сега.

— Никой няма да обяви баща ми за недееспособен. — Кайл погледна адвоката право в очите. — Този човек изгради империя, той е гений и невероятно влиятелен бизнесмен. Само да е посмял някой да твърди обратното.

Изражението на Чък беше пълно със съчувствие.

— Аз не съм врагът, Кайл. Опитвам се да помогна. Имаш право, той наистина съгради империя. И сега някой трябва да я управлява. В противен случай ще започнат да се носят най-различни слухове, независимо дали ти харесва, или не.

Кайл го разбра отлично. И през трийсетте минути, в които се носеше в колата покрай езерото Мичиган, на път към имението на баща си, той обмисляше какъв подход да избере. В крайна сметка реши, че директният е най-добър.

Когато се прибра, отиде право в кабинета на баща си и го завари, седнал пред компютъра си, да разглежда вяло снимки на някаква стара кола. Откакто майка му бе починала, баща му бе проявил известен интерес към реставрирането на класически автомобили, нещо, което му беше хоби, преди компанията му да се разрасне толкова.

— Намери ли нещо? — попита Кайл, докато се настаняваше насреща му.

— Някакъв тип в Макхенри продава „Шелби“ от шейсет и осма — отвърна Грей глухо.

Всеки път щом го чуеше да говори, Кайл бе поразен от това, колко малко баща му прилича на себе си. Унил. Безжизнен. Мрачен. Коренно различен от динамичния забележителен мъж, когото Кайл познаваше през целия си живот.

— Макхенри е само на един час от тук. Бихме могли да отидем утре и да погледнем колата — каза Кайл.

— Може би.

През последните три седмици Кайл за кой ли път предлагаше подобни екскурзии, ала никоя от тях не се бе състояла. Въпреки че говореше за реставрирането на стари коли, баща му като че ли не проявяваше особено желание към това, да предприеме каквито и да било стъпки, за да осъществи подобни намерения. Всъщност не проявяваше интерес към нищо.

Грей се обърна към Кайл с уморена усмивка.

— Навярно ти би могъл да отидеш и да хвърлиш едно око на колата вместо мен. Имаш нужда да излезеш от къщата не по-малко от мен.

— Всъщност днес направих точно това. Обядвах с Чък Аделман.

Лицето на Грей стана напълно безизразно.

— Така ли? И какво каза Чък?

Кайл реши, че сега едва ли бе най-подходящият момент да спомене разкритието за Хаш Уензди. Честно казано, образът на баща му, обут с чарлстонки, пушещ джойнт и наричащ майка му „готина мадама“, беше толкова смущаващ, че му се искаше завинаги да го заличи от паметта си.

— Трябва да започнеш да отговаряш на някои телефонни обаждания и имейли — заяви той направо. Баща му беше голям човек и като че ли имаше нужда да го разтърсят.

— Чък превишава правата си. Не трябваше да те намесва във всичко това.

— Смятам, че би ти се отразило добре да се върнеш на работа, татко. Ще ти помогне да отвлечеш мислите си.

— Не искам да си отвличам мислите.

Кайл помълча за миг.

— Няма да изневерим на паметта на мама, ако продължим да живеем. Тя би искала да го направим.

Грей отново се обърна към компютъра.

— Отказах се от толкова много заради тази компания. Но вече не.

Думите му хванаха Кайл неподготвен. Тъй като беше израснал с ограничени средства, баща му винаги се беше гордял с успеха си. Достатъчно бе да поговориш с него само пет минути и той щеше да измисли начин да се похвали как антивирусната му програма защитава един от всеки три компютъра в Америка.

— За какво говориш? Ти обичаш тази компания.

Грей поклати глава.

— Не толкова, колкото обичах нея. Тя беше… всичко. Просто се надявам, че го знаеше.

Баща му се разплака. Кайл понечи да се изправи, ала баща му вдигна ръка.

— Недей. Добре съм. — Избърса очите си и бързо се овладя.

— Татко…

— Толкова много неща отлагах — прекъсна го Грей. — Като например онова сафари. Колко пъти майка ти говореше за това? Проучи всичко и планира за нас двуседмична почивка в Южна Африка и Ботсвана. А какво й отговорих аз? Че съм страшно зает и че ще отидем догодина. — Той трябваше да положи усилие, за да овладее чувствата си. — Е, май наруших обещанието си, а? — След миг се прокашля и продължи: — Искаше да се запишем на готварски курс за двойки, от шест часа всеки вторник и четвъртък, но на мен ми беше трудно заради трафика в центъра. Така че й казах, че ще го направим през следващата година. Още дълго мога да продължавам с подобни пропуснати мигове. — Той погледна към Кайл, лицето му беше пълно с разкаяние. — Знам какво се опитваш да направиш и го оценявам, синко. — Очите му имаха далечен, хладен син цвят. — Ала проклетата компания може да върви по дяволите. Нищо от това не означава каквото и да било без нея.

По тихия, но твърд тон на баща си Кайл разбра, че разговорът е приключил.

След като излезе от кабинета, той се обади на Чък и му изложи плана си. След като баща му отново бъде в състояние да мисли трезво, можеше да прави каквото си поиска с „Роудс Корпорейшън“. Той беше създал компанията и ако в крайна сметка решеше да я продаде и да прекара остатъка от живота си, реставрирайки стари коли в гаража си, това си беше негово право. Ала подобно решение нямаше да бъде оставено на мъжа, който седеше зад бюрото на баща му в момента — защото този мъж не беше Грей Роудс.

И така, на следващия следобед Кайл се срещна с осемте изпълнителни заместник-директори на компанията. Нарочно избра да се види с тях в кабинета на баща си, пак нарочно седеше зад неговото бюро, докато им обясняваше какъв е планът за близкото бъдеще.

— Вие ще продължите с ежедневните задължения на отделите си — каза им той. — Всяко решение, което трябва да бъде взето от изпълнителния директор, ще бъде отнасяно до мен заедно с препоръките ви за действие. Аз ще се погрижа баща ми да ви отговори.

Кайл се съмняваше дали някой от хората в тази стая действително вярваше, че именно Грей Роудс ще взема решенията, ала те всички от години работеха с баща му и му бяха изключително верни. До последния човек те предложиха подкрепата си на Кайл и обещаха да му помогнат с всичко, с което могат.

В много отношения да поеме ролята на изпълнителен директор на „Роудс Корпорейшън“ не се оказа толкова трудно, колкото Кайл си бе представял. Вярно, можеше да разчита на съветите на Чък, както и на тези на изпълнителните заместник-директори, ала въпреки това се изненада колко много му хареса да заема ръководна позиция… дори и тайно.

— Справяш се отлично — каза му Чък една вечер, по време на ежеседмичната среща, на която двамата обсъждаха състоянието на компанията. За по-удобно и за да избегнат въпросите, които можеше да възникнат, ако твърде често се срещаха в кабинета на Грей, двамата отново бяха в ресторанта, където Чък за първи път се беше обърнал към него с предложението да поеме задълженията на баща си. — Имаш страхотен бизнес инстинкт.

Кайл продължи да прелиства доклада, който беше получил по-рано същия ден от вицепрезидента на Отдела за защита на съдържанието, описващ първоначалните нива на продажбите на един от най-новите им продукти.

— Аз съм просто компютърен маниак. Джордан е тази, която е наследила бизнес гена на рода Роудс.

Чък погледна многозначително доклада в ръцете на Кайл.

— Сигурен ли си? От толкова време си забил нос в този доклад за продажби, че пържолата ти взе да изстива.

— Може би просто се опитвам да запазя момчешката си фигура.

Чък се засмя.

— Или пък бизнес генът се е предал и на двамата близнаци Роудс.

Нещата продължиха по същия начин още няколко седмици. Официалната версия на „Роудс Корпорейшън“ бе, че изпълнителният директор е решил да работи от вкъщи и да прекарва повече време със семейството си след загубата на съпругата си. Кайл поддържаше връзка с мениджърския екип зад кулисите, като нерядко отговаряше на имейли или преглеждаше предложения и доклади до късно вечер, работейки в един от апартаментите за гости в имението на родителите си. На няколко пъти се опита да повдигне темата пред баща си, но така и не стигна по-далеч от деня, в който той му беше казал да остави компанията да върви по дяволите.

Когато настъпи август, месецът, в който Кайл би трябвало да се върне в университета, а при баща му все още нищо не се беше променило, той реши, че така не може да продължава. Никакви разумни доводи не можеха да убедят баща му да потърси професионална помощ, което означаваше, че му оставаше само една възможност.

Чувството за вина.

Една вечер Кайл и Джордан се затвориха в кухнята и се заеха да кроят план.

— Трябва да го направиш ти — прошепна Кайл, държейки вратата под око, в случай че баща му се появи. Тъй като никога не излизаше от къщата, той винаги беше наоколо. — И давай смело. Потрепващи устни, крокодилски сълзи, каквото е необходимо. Татко никога не е можел да ти откаже каквото и да е, когато плачеш.

Джордан изглеждаше възмутена.

— Кога съм се опитвала да манипулирам татко със сълзи?

— Много добре си спомням как веднъж някой плака дни наред, след като й казаха, че не може да й купят Къщата на Барби, защото е прекалено голяма за стаята й.

— Тогава бяхме на седем! Обстоятелствата сега са малко по-различни.

— Получи ли Къщата на Барби? — не отстъпваше Кайл.

Джордан сви рамене с дяволита усмивка.

— Дядо Коледа се погрижи. — Тя погледна към кабинета на баща си и отново стана сериозна. — Окей, ще го направя. Ала ненавиждам това, че се стигна дотук.

— Той се нуждае от помощ, Джордо. Двамата с теб просто не сме достатъчни, за да оправим това.

Което навярно бе една от причините да допуснат нещата да стигнат дотук — никой от тях не искаше да си признае нещо такова.

След един час Джордан излезе от кабинета на баща им със зачервен нос и облекчена усмивка и вдигна тържествуващо палци срещу брат си.

По-късно същата седмица баща им отиде на първото си посещение при психиатър, който му предписа антидепресант, изготви график за ежеседмична терапия и го насочи към една местна група за самопомощ. Промяната не беше незабавна, но с течение на времето Кайл все по-често започна да зърва искрици от предишния Грей Роудс. Първо беше една шеговита забележка за купищата лазани, които все още стояха във фризера, а после дойде денят, когато Кайл се прибра вкъщи след среща с Чък и завари баща си да разговаря по телефона с директора на едно убежище за жени, жертва на домашно насилие, за да дари дрехите на майка им.

Една вечер малко след това Кайл седеше на кухненския плот и ядеше храната, която си беше поръчал от тайландския ресторант, докато преглеждаше финансовите отчети за август месец. Продажбите на най-новия им продукт бяха продължили да растат стабилно, а отзивите на потребителите бяха изключително положителни.

— Това последните отчети ли са?

Кайл се обърна, толкова изненадан от гласа, разнесъл се зад него, че едва не се задави със скаридите пад тай, които ядеше. Баща му стоеше до хладилника… откога — нямаше как да знае.

— Да — отвърна Кайл, преглъщайки залъка си, а после отпи от вечерния си коктейл (водка с лед), опитвайки да си придаде нехаен вид, докато баща му се настаняваше до него.

Грей го погледна с проницателен пламък в очите, който Кайл добре познаваше, и посочи отчетите.

— Може би няма да е зле да ми покажеш какво, по дяволите, си правил цяло лято с компанията ми.

Кайл се усмихна широко. Слава богу. Без излишни приказки той подаде отчетите на баща си.

— Крайно време беше. Да четеш тези работи, е толкова забавно, колкото и да гледаш как изсъхва боята.

Грей се засмя, а после поклати глава и в продължение на един дълъг миг се взира в сина си… а после го притегли в толкова здрава прегръдка, че едва не го събори от стола.

— Благодаря ти, синко — каза задавено.

— Няма защо.

Кайл би излъгал, ако не си признаеше, че и той се беше просълзил. И изобщо не се учуди, че следващото, за което Грей искаше да говорят, беше университетът.

— Знам, че лекциите са започнали преди няколко седмици. Навярно е време да помислиш за връщане в Шампейн.

— Вече се обадих на професор Шарма и му съобщих, че този семестър няма да се върна.

— В никакъв случай. Твоят живот вече достатъчно дълго беше на заден план.

Кайл знаеше, че този момент ще настъпи (или поне се беше надявал, че ще настъпи), и сериозно беше обмислил опциите си. Би могъл да се върне в Шампейн и да прекара следващите няколко години насред царевичните ниви, докато не вземе докторската степен. Или пък, ако не искаше да е толкова далеч от семейството си, би могъл да се премести в Университета на Чикаго, въпреки че Катедрата по информатика не беше толкова престижна, и да продължи обучението си там.

Оставаше, разбира се, и още една възможност.

— Имаш право, твърде дълго отлагах собствения си живот на заден план — отвърна той. — Може би настъпи моментът да приложа забележителните си способности на практика. За щастие, случайно познавам един човек, който притежава компания, където може би ще се намери нещо като за мен.

Очите на Грей грейнаха от гордост… ала той бързо я потуши.

— Оценявам предложението ти. Ала и двамата знаем, че не го искаш действително.

Истината бе, че идеите на Кайл за това, какво иска, бяха претърпели съществена промяна през последните няколко месеца. Сега той, Джордан и баща му бяха един екип. Изобщо не се съмняваше, че ги очакват още трудни моменти (вече очакваше с ужас предстоящите празници), но каквото и да се случеше, те щяха да се държат един за друг. Да работи в „Роудс Корпорейшън“, щеше да му донесе душевно спокойствие, тъй като щеше да знае, че е до баща си всеки ден, дори той да не се нуждаеше от него. Да не говорим, че това щеше да го зарадва… а точно сега Грей Роудс заслужаваше мъничко щастие.

Ала мотивите на Кайл не бяха напълно алтруистични. За негово огромно изумление, през последните няколко месеца беше осъзнал, че му е приятно да работи за „Роудс Корпорейшън“. Вярно, властта му, докато временно беше поел ролята на баща си, не беше истинска, ала вълнението, придружаващо това, да си на върха и да ръководиш другите, му се бе сторило доста… съблазнително.

— Твърде късно е. Преди два дена се кандидатирах за свободната позиция на вицепрезидент, отговарящ за мрежовата сигурност. Между нас казано, мисля, че мястото ми е в кърпа вързано. — Кайл се протегна самоуверено на стола си. — При положение че заплатата отговаря на очакванията ми.

Грей повдигна вежди.

— Очакванията ти?

— Хей, тези забележителни способности не са безплатни.

Грей поклати глава, въпреки че устните му се извиха в усмивка.

— Защо имам чувството, че това ще е само първото от цял куп искания на дразнещо упорития Кайл Роудс от Отдела за мрежова сигурност? — Той размаха пръст, опитвайки се да изглежда сериозен. — Ще си заслужиш издигането в йерархията, както всички останали.

Кайл стисна рамото на баща си. През годините, които им предстояха в „Роудс Корпорейшън“, несъмнено много пъти щяха да са на различно мнение, ала в този случай мислеха еднакво.

— Не бих очаквал нищо друго.

 

 

Райлин не продума нито веднъж, докато Кайл разказваше историята си; просто си седеше на масата и го слушаше. Усети, че той задържа някои от най-интимните подробности за себе си (очевидно бе, че иска да защити личния живот на баща си), ала сподели достатъчно, за да обрисува много ясна картина на това, колко далеч бе стигнал, за да помогне на семейството си преди девет години.

И тази картина напълно я смая.

Туитър терорист, наследник на милиони, бивш затворник, компютърен маниак, лошо момче — никое от тези описания не се доближаваше до истината за Кайл Роудс. Той беше, чисто и просто, добър човек и освен това уверен и интелигентен мъж — комбинация, която Райлин намираше за неустоима.

От самото начало ясно бе дала да се разбере — на него, както и на самата себе си — че не търси сериозна връзка. Ала през последните няколко седмици, които бяха прекарали заедно, бе стигнала до едно неизбежно заключение.

Този Кайл заслужаваше най-страхотната приятелка на света.

Заслужаваше жена, която да не се мъчи да скрие факта, че са заедно. Жена, която не би се поколебала да заяви на шефката си, че излиза с туитър терориста. Жена, която никога не би съжалявала за взетото решение, дори ако то се отразеше на кариерата, която тя толкова обичаше.

И големият въпрос бе — беше ли тя тази жена?

— Изглеждаш ужасно сериозна, госпожо адвокат. Прекалено тягостна история като за първа среща?

Виждайки искрената загриженост в очите му, въпреки шеговития му тон, Райлин бързо прогони обзелите я мисли и като се пресегна през масата, пъхна дланта си в неговата.

— Само ако не искаш да си тръгна от нея, мислейки, че си наистина невероятен мъж.

Кайл поднесе ръката й към устните си и целуна пръстите й.

— Не. Нямам нищичко против.

 

 

По-късно тази вечер Райлин се беше сгушила до Кайл на задната седалка на лимузината, докато се връщаха в Чикаго.

Шофьорът дискретно беше вдигнал преградата, от тонколоните се носеше тих джаз. Когато Нора Джоунс запя „Ела с мен“, а ръката на Кайл се плъзна около кръста й, Райлин отметна глава и почувства как сърцето й се свива, когато устните му срещнаха нейните.

Целуна я нежно, докосвайки устните й със своите, и като никога, между тях нямаше никакви думи. Когато той най-сетне се отдръпна, Райлин отвори очи и погледът, който двамата споделиха, й се стори по-интимен от който и да било миг през всички нощи, които бяха прекарали заедно.

По-късно, когато влязоха в апартамента на Райлин, тя го улови за ръката и го отведе в спалнята си. Много бавно той развърза колана на роклята й, свали я от раменете й и я остави да се свлече на пода. След това вдигна Райлин на ръце и я отнесе до леглото.

Ръцете и устата му се плъзнаха по цялото й тяло, докато тя не закопня до болка за него. Когато най-сетне се намести между краката й и проникна в нея, изпълвайки я докрай, Кайл зарови ръце в косата й и прошепна дрезгаво в ухото й:

— Ти си моя, Райлин.