Джули Джеймс
През онази нощ (3)

3.

Девет години по — късно

Мразовит мартенски вятър се носеше над езерото Мичиган, вледеняващ вихър, от който очите се насълзяваха. Ала Кайл почти не забелязваше. Когато тичаше, той изпадаше в нещо като транс.

Минаваше седем часът вечерта и вече бе тъмно, температурата трябва да беше около четири градуса. Всеки ден през последните две седмици тренираше тук, пробягвайки петнайсетте километра от апартамента си до езерото и обратно. Предишния ден портиерът му Майлс бе подхвърлил нещо за това и на Кайл му се бе сторило най-лесно да му каже, че тренира за маратон.

В действителност просто обичаше тихото уединение на джогинга. Да не говорим за насладата от свободата, която изпитваше, докато тичаше. Ах, каква прекрасна свобода. Знанието, че може да продължава, без нищо, освен умората, което да го спре.

Както, разбира се, и екипът въоръжени федерални маршали, ако се отдалечеше на повече от двайсет километра от дома си.

Дребна подробност.

Кайл бързо си беше дал сметка, че режимът му на тренировки има един недостатък, нещо, което беше осъзнал някъде около третия километър още на първата сутрин — електронното проследяващо устройство, което носеше около глезена си, жулеше ужасно, когато тичаше. Опитал бе с талк, ала единственият резултат бе, че се беше изпоцапал с бяло и бе замирисал на бебе. А ако имаше нещо, на което един заклет ерген на трийсет и няколко години не би искал да мирише, това бяха бебетата. Само едно подушване и биологичните часовници на жените се събуждаха и започваха да тиктакат оглушително.

Разбира се, както Кайл много добре знаеше, един мъж можеше да има далеч по-сериозни неприятности от ожулени глезени и бебешка пудра. Един мъж би могло да бъде арестуван и признат за виновен в няколко федерални престъпления, и да се озове в затвора. Би могъл също така да открие, че упоритата му досадна сестра едва не беше загинала, работейки заедно с ФБР, за да осигури ранното му освобождаване от същия този затвор.

Все още му се искаше да удуши Джордан заради това.

Кайл си погледна часовника и ускори темпото за последния километър. Според условията на домашния арест имаше право на деветдесет минути на ден за „лични цели“, стига само да се придържа в радиус от двайсет километра около дома си. Строго погледнато, би трябвало да използва тези деветдесет минути, за да си купува храна и да се пере, ала той бе измислил начин да надхитри системата — поръчваше си хранителните продукти по интернет с доставка до вкъщи и ползваше химическото чистене на приземния етаж на небостъргача, в който живееше. По този начин си осигуряваше по деветдесет минути всеки ден, които да прекара извън апартамента, деветдесет минути, в които животът му изглеждаше почти нормален.

Тази вечер се прибра осем минути преди края на отпуснатото му време. Може и да поразтягаше малко правилата на системата, но нямаше намерение да ги наруши. Не дай си боже да се забави, защото кракът му се беше схванал например, и алармата се задействаше. Последното, от което се нуждаеше, бе отряд за бързо реагиране да дотича на брега на езерото и да му сложат белезници просто защото не се бе разгрял както трябва предварително.

Струята топъл въздух, която го лъхна, когато влезе в сградата, му се стори задушаваща. А може би беше мисълта, че прекрачи ли тази врата, отново се превръща в пленник в собствения си апартамент за следващите двайсет и два часа и трийсет и две минути.

Само още три дни, напомни си той.

След малко повече от седемдесет и два часа (беше започнал да мисли в часове, откакто беше в затвора), той официално щеше да бъде свободен човек. Стига, разбира се, от Прокуратурата да удържат на своята част от споразумението, което не биваше да приема за даденост. Спокойно можеше да се каже, че тези дни той и Прокуратурата не бяха в особено добри отношения, независимо от споразумението, което бяха сключили със сестра му относно ранното му освобождаване от Чикагския федерален затвор, където беше излежал четири месеца от присъдените осемнайсет. В края на краищата те го бяха нарекли терорист, както в съдебната зала, така и пред пресата, което автоматично ги слагаше начело в списъка му със задници. Защото „терорист“, както знаеше всеки идиот, разполагащ с речник, бе човек, който употребява насилие, терор и сплашване, за да постигне някакъв резултат.

Той, от друга страна, бе използвал единствено глупост.

Майлс, портиерът, си погледна часовника, докато Кайл минаваше покрай бюрото му.

— Не си даваш почивка дори в събота вечерта?

— Няма покой за нечестивите — отвърна Кайл с усмивка.

След това се качи в асансьора и натисна копчето за трийсет и четвъртия етаж, пентхауса. Миг преди вратите да се затворят, един мъж, наближаващ трийсетте, облечен в дънки и скиорски пуловер, се шмугна между тях. Примига, разпознал Кайл, но не каза нищо, докато натискаше копчето за двайсет и третия етаж.

Поеха нагоре в мълчание, ала Кайл знаеше, че то няма да трае дълго. Рано или късно, другият мъж щеше да каже нещо. Някои го ругаеха, други го поздравяваха, ала всички винаги казваха по нещо.

Когато асансьорът спря на двайсет и третия етаж, мъжът го погледна, преди да прекрачи навън.

— Не че има някакво значение, но според мен цялата история беше адски смешна.

Един от тези, които го поздравяваха.

— Жалко, че не беше един от съдебните заседатели — отвърна Кайл и пое към последния етаж, който делеше с още два подобни апартамента.

Отключи и влезе, сваляйки мокрото от пот шушляково яке, което носеше. Преметна го през облегалката на един от бар столовете пред кухненския плот. Съгласно инструкциите му, мястото беше проектирано с много отворени пространства — всички помещения, с изключение на спалните, бяха едно цяло и просторното им излъчване прекрасно се връзваше с прозорците от пода до тавана, които покриваха две от стените. Разполагаше с невероятна гледка към езерото, макар че през повечето дни всичко навън изглеждаше сиво и потискащо. Съвсем нормално за Чикаго през март.

— Ако някога отново ми уредиш споразумение, включващо домашен арест — пошегувал се бе той със сестра си Джордан, когато тя и баща им го бяха посетили предишната седмица, — постарай се то да включва клауза, според която да прекарам студените месеци на някой плаж в Малибу.

Баща им изобщо не го беше намерил за забавно и бе излязъл от стаята, за да говори по телефона.

— Още е много рано — поклатила бе глава Джордан.

— Ти нямаш никакъв проблем със затворническите шеги — изтъкнал бе Кайл отбранително.

Всъщност напоследък те й се удаваха дразнещо добре.

Джордан бе размахала курабията, която си беше задигнала от една кутия в килера му.

— Така е, обаче аз знам, че си идиот, още откакто бяхме тригодишни. Колкото и да е странно, на татко му отне цялото това време, за да го разбере. — И усмихвайки се сладко-сладко, тя бе отхапала от курабията.

— Благодаря. Между другото, гений такъв, тази курабия е на пет месеца. — Кайл се беше разсмял, докато сестра му трескаво посягаше към кухненската хартия.

По-късно, докато отиваше към вратата, тя се беше върнала на темата, този път по-сериозно.

— Не се притеснявай за татко. Накрая ще му мине.

Кайл се надяваше, че е права. Общо взето, баща му беше приел изключително публичните арест и дело на Кайл толкова добре, колкото би могло да се очаква. Също като Джордан. Грей бе присъствал на всяко негово явяване в съдебната зала и всяка седмица го беше посещавал в затвора. Въпреки това положението между двамата си оставаше малко неловко и нямаше никакво съмнение, че се налага да си поговорят по мъжки.

Рано или късно.

Оставяйки този въпрос на заден план за момента, Кайл съблече екипа си за бягане и си взе бърз душ. Погледна часовника си и видя, че остава още половин час, преди посетителите му да се появят, така че се настани на бюрото в кабинета си, за да прочете вечерните новини на трийсетинчовия си плосък монитор.

Прегледа националните събития и прехвърли техническата част на „Уолстрийт Джърнъл“, въздъхвайки подразнено, когато видя, че предстоящата му поява в съда е втората статия в сайта.

Поне не беше едно от водещите заглавия, макар изобщо да не се съмняваше, че снимката му отново ще цъфне във всички вестници във вторник, когато съдията щеше да се произнесе по искането на Прокуратурата. Нелепо бе, че една глупава грешка (да, той си признаваше, че бе допуснал грешка) бе привлякла толкова внимание. Хората всеки ден нарушаваха закона. Е, добре де, няколко федерални закона в този случай, но все пак…

Не си направи труда да прочете статията в „Уолстрийт Джърнъл“ — нямаше желание отново да му припомнят сензационните подробности. Прекрасно знаеше какво бе направил… По дяволите, половината свят знаеше какво е сторил. Казано на юридически език, той бе признат за виновен по няколко обвинения: електронна трансмисия на злонамерени кодове, целящи да нанесат щети на защитени компютри. Казано на технически език (който определено предпочиташе пред юридическия), преди пет месеца той беше задействал DoS атака против една глобална комуникационна мрежа, посредством „ботнет“, мрежа от компютри, заразени с малуеър, без знанието и съгласието на техните собственици.

Казано с прости думи — беше „хакнал“ туитър и го беше извадил от строя за два дни — несъмнено най-идиотската постъпка в целия му живот.

И всичко това заради една жена.

Беше се запознал с Даниела, модел на „Виктория Сикрет“^[1], живееща в Ню Йорк, по време на едно артистично шоу на свой приятел в Сохо. Нещата между тях бяха потръгнали страхотно от самото начало. Тя беше красива, не се вземаше прекалено на сериозно и истински се интересуваше от живопис и фотография, теми, за които можеше да говори разпалено с часове. Бяха прекарали заедно целия уикенд в Ню Йорк, шеметен вихър от секс, ресторанти, барове и забавления… точно каквото Кайл беше търсил тогава.

След това бяха продължили с неангажираща връзка от разстояние; през следващите месеци Кайл на няколко пъти беше летял до Ню Йорк, за да бъде с нея, и таблоидите бяха започнали да публикуват клюки за тях. Супермоделът и наследникът на милиарди.

— Да не повярва човек, че брат ми излиза с поредната моделка — обадила се бе за да каже Джордан, след като бе видяла двамата с Даниела да се споменават във вестниците. — Някога не ти ли е минавало през ума да поразнообразиш репертоара?

— Защо? — отвърнал бе той нехайно. — Харесва ми да излизам с манекенки.

— Но не достатъчно, че да представиш която и да е от тях на мен и татко — не му бе останала длъжна тя.

Сестра му открай време притежаваше адски дразнещия навик да изтъква нещата по този директен начин.

Вярно бе, никога не бе имал сериозна връзка и за това си имаше много простичко обяснение: харесваше му да бъде необвързан. И защо не? През последните девет години се беше установил в „Роудс Корпорейшън“, изкачвайки се по фирмената стълбичка, докато не бе станал вицепрезидент, отговарящ за мрежовата сигурност. Работеше здраво, но и обичаше да се забавлява здраво и не виждаше причина да се зароби с една-единствена жена. Връзките му винаги бяха леки и повърхностни, никога не обещаваше нищо повече от приятно изкарване, докато са заедно.

Въпреки това забележката на Джордан го човъркаше. Понякога животът на ерген като че ли започваше да се… изтърква. Вярно, човек с неговото положение нямаше проблеми със запознанствата с жени, но започваше да се чуди дали подобни несериозни връзки бяха достатъчни. Открай време искаше в един момент да се установи (беше израснал в щастливо, любящо семейство и знаеше, че иска същото и за себе си), така че може би бе време да направи някои стъпки в тази посока.

Ето защо беше започнал да прекарва повечето от уикендите си с Даниела, като или отиваше в Ню Йорк, или й плащаше разноските, за да дойде тя в Чикаго. Не беше толкова наивен и не се заблуждаваше, че връзката им е съвършена, ала през деветте години, прекарани в неангажиращи връзки, нито веднъж не бе срещнал жена, с която да си „пасва съвършено“. Така че не обръщаше внимание на тези тревоги — в крайна сметка един мъж можеше да извади и много по-лош късмет от това, редовно да има в леглото си модел на „Виктория Сикрет“.

Ала някъде около шест месеца след като бяха започнали да излизат, когато Даниела бе попитала няма ли да я запознае със семейството си, Кайл се беше поколебал. Тъй като никога преди не им беше представял която и да било от приятелките си, това му се беше сторило огромна стъпка. Гигантска. От години бяха само те тримата — той, баща му и Джордан. Заедно, те се справяха с нерядко сюрреалистичната светлина на прожекторите, под която се намираха заради богатството на баща му, и като по чудо се оказваха, общо взето, незасегнати. Така че, макар да бе заедно с Даниела по-дълго, отколкото с която и да било друга, и на два пъти дори бе използвал думите „приятелката ми“ за нея, Кайл бе започнал да увърта и бе сменил темата, без да й отговори.

Което вероятно бе първият признак, че се задават неприятности.

На следващата седмица Даниела му се беше обадила, говорейки толкова бързо, че той едва успяваше да я разбере с нейния бразилски акцент. Казала му бе, че е получила роля в музикален клип, нещо, от което беше страшно развълнувана, защото искаше да стане актриса. Беше решила да го изненада, отбивайки се в Чикаго, за да го отпразнуват, преди да отиде в Лос Анджелис. Мила идея, ала, за съжаление, точно тази вечер той беше зает.

— Трябваше да ми се обадиш предварително, днес съм на вечеря с целия мениджърски екип — обяснил бе Кайл извинително. Като вицепрезидент, той имаше навика поне два пъти годишно да се среща с всичките си мениджъри в извънработна обстановка. — Ще обсъждаме предотвратяването на прониквания, контрол на мрежовия достъп и продукти за отговор на заплаха. — Той беше намигнал. — Страшно секси теми.

Даниела не бе показала абсолютно никакъв интерес към темата, в което нямаше нищо чудно. Всъщност Кайл не бе срещнал нито едно момиче, което да прояви истинско любопитство към работата му… макар че мнозина от тях бяха напълно запленени от луксозния му апартамент и мерцедеса SLS AMG, които тя му осигуряваше.

— Но ако ти се бях обадила, нямаше да бъде изненада — нацупила се беше Даниела. — Не можеш ли да го пропуснеш? Какво ще ти направи баща ти? Ще те накаже да си стоиш в стаята, защото не си отишъл на някаква досадна среща с цял куп компютърни сухари?

Както можеше да се очаква, Кайл не беше останал във възторг от тази забележка.

Може би разговорите им се губеха в превода, а може би Даниела наистина не я беше грижа. Тя като че ли така и не беше разбрала, че работата му в „Роудс Корпорейшън“ бе истинска. Не че искаше да се хвали, но той беше звезда в компанията… и то не защото беше синът на шефа. Просто наистина го биваше в онова, което правеше.

Преди девет години Кайл си имаше своите съображения да се откаже от докторантската програма и да постъпи в „Роудс Корпорейшън“, ала причината да се задържи в компанията толкова дълго бе опитът. В неговата област нямаше по-добър човек, от когото да се учиш, от Грей Роудс — империята, която беше създал със собствените си усилия, бе доказателство за това.

Не че всичко винаги беше вървяло по мед и масло. Баща му може и да беше главен изпълнителен директор на компанията, ала Кайл отговаряше за мрежовата сигурност и държеше да бъде независим: ръководеше отдела си така, както той искаше. Вярно, от време на време между него и баща му имаше разногласия… всъщност случваше се доста често. Ала и двамата бяха професионалисти и се справяха с това така, както биха го сторили които и да било други изпълнителен директор и вицепрезидент. Баща му уважаваше мнението му и бе започнал да гледа на него като на дясната си ръка.

Проблемът бе, че Кайл вече не искаше да бъде нечия дясна ръка. Той беше способен, мотивиран и готов. Ала в „Роудс Корпорейшън“ на върха имаше място само за един. И то вече беше заето.

Кайл имаше идеи. Планове за бъдещето, които вероятно не съвпадаха с тези на баща му. И времето да приведе тези планове в действие скоростно наближаваше.

Онази вечер двамата с Даниела се бяха карали близо час заради нейната забележка. В крайна сметка Кайл бе опитал да й се реваншира — та нали все пак беше дошла в Чикаго, за да го изненада. Не искаше да прекарат цялата вечер в спорове, особено при положение че през следващите няколко седмици нямаше да може да се видят.

— Виж какво ще направим — заявил бе той и я беше прегърнал, притегляйки я към себе си. — На път към вкъщи след вечерята ще взема една бутилка шампанско. Можем да го отпразнуваме, само ти и аз, когато се върна.

— О, бейби, звучи страшно съблазнително — отвърнала бе тя, целувайки го нежно по бузата. — Само че тази вечер ми се иска… как се казва? Да се развихря. Мисля, че ще се обадя на Жанел. Тя е в Чикаго за фотосесия за „Мейсис“. Нали си спомняш Жанел? Запозна се с нея в Ню Йорк, онази вечер, когато отидохме в „Бум Бум Рум“… — Гласът й заглъхна, докато тя отиваше в банята, понесла огромната си чантичка с гримове.

Тази нощ Даниела се бе прибрала в апартамента му в пет часа сутринта, едва половин час преди Кайл да стане за ежедневното си бягане. Отворила си бе с ключа, който той й беше дал, и беше захъркала направо върху чаршафите, без да си свали обувките „Лубутен“. Кайл не си беше направил труда да я събуди, а докато се прибере от работа, тя вече беше заминала за Лос Анджелис.

Това вероятно бе вторият признак, че се задават неприятности.

През следващите четири дни нито веднъж не се беше чул с Даниела. В началото предположи, че е заета със снимките на видео клипа, ала когато тя не му върна нито едно от обажданията и съобщенията, се притесни. Знаеше, че понякога тя купонясва здраво с приятелките си, и бе започнал да получава ужасяващи видения, в които тя играеше главната роля в една от онези трагични истории от списанията с клюки — супермодел, изпила прекалено много и загинала, подхлъзвайки се в банята, след като петтонната й чанта с гримове се стоварила върху главата й.

На четвъртата вечер най-сетне беше получил отговор.

Чрез туитър.

@Кайл Роудс Съжалявам няма да се получи между нас. Ще поостана в ЛА с някой, който срещнах. Мисля, че си сладък, но твърде много говориш за компютри.

Трябваше да й го признае — изискваха се усилия (както и безсърдечност и сериозно извращаване на английския език), за да скъсаш с някого, ограничавайки се до сто и четиресет знака. Не бе проявила дори благоприличието да му изпрати лично съобщение; не, просто го беше пльоснала в туитър, така че всички да го видят. Ала това не бе най-лошото. Двайсет минути по-късно беше качила друг туит, този път с линк към видео, в което се натискаше в едно джакузи със Скот Кейси, филмовата звезда.

Беше отвратително.

Когато го видя, Кайл се почувства така, сякаш го бяха праснали в корема. Знаеше, че нещата между тях не бяха съвършени, но това, което Даниела беше направила, бе толкова… безсърдечно. Особено след като бе успяла да го накара да изглежда като пълен идиот. Отсега си представяше заглавията в жълтата преса:

СТРАСТЕН СКАНДАЛ В САУНАТА!!!

Супермодел изневерява на милиардерски наследник

Той работеше с компютри и прекрасно знаеше какво ще се случи — за броени минути видеото щеше да обиколи света. Благодарение на мократа супермоделка в оскъдни бикини, филмовата звезда и факта, че видеото бе дори естетически приятно с панорамния изглед към Холивуд Хилс на заден план, всички щяха да го изгледат.

Не и ако той можеше да направи нещо по въпроса.

Кайл грабна бутилката със скоч от барчето в кабинета си у дома и обърна една чаша. Както и още четири след това. Една мисъл кънтеше в главата му.

Майната й на Даниела.

Той може и да не беше филмова звезда, нито главен изпълнителен директор на мултимилионна корпорация, нито пък се беше появявал на кориците на „Тайм“ и „Нюзуик“, но не беше и никой. Той беше Кайл Роудс и беше технологичен бог. Специалността му беше мрежова сигурност, за бога — можеше просто да пробие защитата на туитър и да изтрие написаното от Даниела, както и видео клипа, и никой нямаше да разбере.

И като нищо щеше да му се размине, ако беше спрял дотам.

Ала докато стоеше пред компютъра си с чаша в ръка, пиян и побеснял, приковал поглед в онзи туит, онзи отвратителен беше-готино-докато-траеше-но-сега-можеш-да-вървиш-на-майната-си туит, той бе осенен от миг на кристална, предизвикана от скоча, яснота. Осъзна, че истинският проблем се крие в самата социална мрежа, създаваща свят, в който хората бяха станали толкова несоциални, че смятаха, че е напълно приемливо да скъсаш с някого чрез сто и четиресет знака.

Така че той затвори целия сайт.

Всъщност не беше особено трудно. Не и за него. Всичко, от което се нуждаеше, бе един хитър компютърен вирус и около петдесет хиляди нищо неподозиращи заразени компютъра, и готово.

Така ви се пада, туитър зомбита.

След като затвори сайта, реши, че е време да поразпусне. Хвърли лаптопа, паспорта си и няколко дрехи в една раница, метна се на нощния самолет до Тихуана и прекара следващите няколко дни, наливайки се до забрава с текила.

— Защо Тихуана? — попитала го бе Джордан по време на шумотевицата, последвала ареста му.

— Стори ми се място, където можеш да отидеш, без да ти задават много въпроси — обяснил бе той, свивайки рамене.

И действително беше така. В Тихуана никой не го познаваше, нито се интересуваше от него. Там той не беше мъжът, чието бивше гадже супермодел му беше изневерило. Не беше наследник на милиони, компютърен спец, бизнесмен, син или брат. Беше никой и в продължение на четиресет и осем часа се беше наслаждавал на тази блажена анонимност — да бъде синът на милиардер, много отдавна го бе лишило от подобна свобода.

На втората нощ след пристигането си Кайл седеше на бара, превърнал се в негов дом през последните два дни, отпивайки бавно от питието, което, решил бе твърдо, щеше да бъде последното за тази вечер. Никога досега не се бе отдавал на подобен запой и като при повечето мъже, това се бе оказало ефективен начин да се справи с проблемите си. Ала рано или късно, щеше да му се наложи да се върне в истинския свят.

Барманът Естебан му хвърли кос поглед, докато бършеше чашите.

— Мислиш ли, че ще го хванат? — попита той със силен мексикански акцент.

Кайл примига изненадано. Естебан току-що беше изрекъл повече думи, отколкото през последните два дена, взети заедно. За миг Кайл се поколеба дали това не е в разрез с правилото му за липса на каквито и да било въпроси, но после реши, че е приемливо. В крайна сметка нали не говореха за него.

— Кого? — попита той.

— Онзи туитър терорист — отвърна Естебан.

Кайл размаха чашата си.

— Нямам представа какво е „туитър“, нито как се тероризира, но ми звучи като страхотна история.

— Ама че си шегаджия, а? — Естебан посочи към телевизора на стената зад Кайл. — Туитър, pendejo^[2].

Тласкан от любопитство, Кайл погледна през рамо към екрана, по който течаха мексиканските новини. Четирите години на испански в гимназията не му помогнаха особено — репортерката говореше прекалено бързо, за да я разбере. В долната част на екрана обаче с големи букви бяха написани три думи, които не се нуждаеха от превод.

El Twitter Terrorista

Кайл се задави с текилата си.

О… мамка му.

Кайл се взираше в телевизора с нарастващо раздразнение, опитвайки се да разбере какво казва журналистката. Не беше никак лесно, особено като се имаше предвид колко беше пиян, но все пак успя да улови думите policía и ФБР.

Стомахът му се надигна и той едва свари да излезе от бара, преди да се превие надве и да повърне седемте текили, които беше изпил, при което си убоде челото в един незабелязан до този момент кактус.

Което бързо-бързо го отрезви.

Обзет от паника, той се върна в евтиното хотелче, където си беше наел стая, плащайки в кеш, без да се налага да показва паспорта си, след което се беше обадил на единствения човек, на когото можеше да разчита, докато беше в Тихуана, мъртвопиян, с окървавено чело и издирван от ФБР.

— Джордо, забърках голяма каша — започна в мига, в който сестра му вдигна телефона.

Доловила вероятно тревогата в гласа му, тя бързо бе стигнала до същината на проблема.

— Можеш ли да я оправиш?

Кайл знаеше, че се налага… и то възможно най-скоро. Толкова скоро, че в мига, в който затвори телефона, пусна лаптопа си и спря DoS атаката на ботнета.

Имаше само един проблем: този път федералните го чакаха.

И те също разполагаха с компютърни специалисти.

На следващата сутрин, изтрезнял и разтревожен, Кайл си събра нещата и взе такси до летището. В продължение на един миг преди да се качи на самолета, докато подаваше билета си на стюардесата на „Аеромексико“, си помисли: Не е нужно да се връщам. Ала да избяга не беше решение. Човек трябваше да си понесе последствията от онези моменти в живота, когато се беше държал като истински задник, пък да става каквото ще.

Когато самолетът кацна на летището в Чикаго, стюардите помолиха пътниците да останат по местата си. Седнал на осмия ред, Кайл гледаше как двама мъже, облечени в стандартните федерални костюми, очевидно агенти на ФБР, се качват на самолета и подават някакъв документ на пилота.

— Да, предполагам, че търсите мен — заяви Кайл, изваждайки раницата си изпод седалката пред себе си.

Възрастният латиномъж, който седеше до него, понижи глас:

— Наркотици?

— Туитър — отвърна Кайл също така шепнешком, след което се изправи с раницата в ръка и кимна на двамата агенти, които бяха спрели до неговия ред. — Добро утро, господа.

По-младият от двамата протегна ръка, професионален до мозъка на костите си.

— Компютъра, Роудс.

— Да разбирам, че ще пропуснем любезностите — каза Кайл и му подаде раницата.

По-възрастният от агентите изви ръцете му зад гърба и му сложи белезници. Докато двамата му четяха правата, Кайл забеляза как поне петдесетина пътници го снимат с телефоните си, снимки, които по-късно щяха да наводнят интернет.

И от този миг нататък той престана да бъде Кайл Роудс, милиардерският син, и се превърна в Кайл Роудс, туитър терориста.

Което едва ли бе най-добрият начин да си спечелиш известност.

Откараха го в офисите на ФБР в центъра и го затвориха в една стая за разпити в продължение на два часа. Кайл се обади на адвокатите си, които пристигнаха за отрицателно време и мрачно му изложиха обвиненията, които ФБР смяташе да поиска да бъдат повдигнати срещу него. Половин час след като адвокатите му си тръгнаха, той беше преместен в Чикагския федерален затвор, за да бъде регистриран.

— Имаш посетител, Роудс — заяви надзирателят по-късно същия следобед.

Отведоха го в някаква стая и той зачака зад една стоманена маса, докато се опитваше да свикне да се гледа в оранжев гащеризон и белезници. Когато вратата се отвори, за да пропусне сестра му, той се усмихна смутено.

— Джордо — рече той, използвайки прякора, с който я наричаше, откакто бяха деца.

Тя се приближи забързано и го прегърна с всички сили, малко неловко упражнение с белезниците. След това се отдръпна и го плесна по челото.

— Ама че си идиот.

Кайл потърка удареното място.

— Ау. Точно там ме уцели и кактусът.

— Какво си мислеше?

През следващите няколко седмици Кайл още няколкостотин пъти щеше да чуе същия въпрос от устата на своите приятели, роднини, адвокати, пресата и общо взето всеки, с когото се разминеше по улицата. Би могъл да каже, че е ставало дума за гордостта или егото му, или пък това, че открай време си е избухлив, когато го предизвикат. Ала в края на краищата всичко се свеждаше до едно.

— Просто… допуснах грешка — призна си той откровено.

Не беше първият попрекалил, след като беше открил, че приятелката му му изневерява, нямаше да бъде и последният. За съжаление, той се бе оказал в уникалната позиция да загази на глобално ниво.

— Казах на адвокатите, че ще се призная за виновен. — Нямаше смисъл да хаби парите на данъкоплатците с безсмислен процес, нито пък своите собствени за допълнителни такси и разноски. Особено при положение че не разполагаше с никаква защита.

— По новините казаха, че най-вероятно ще отидеш в затвора. — Гласът на Джордан се прекърши при последната дума и устната и потрепери.

Само това не. Последният път, когато Кайл бе видял сестра си да плаче, бе след смъртта на майка им преди девет години и проклет да е, ако й позволеше да го направи сега. Той вдигна пръст, за да подчертае думите си:

— Чуй ме добре, Джордо. Прави колкото си искаш шеги, наричай ме идиот, но да не си проляла и една сълза заради това. Ясно? Каквото и да се случи, аз ще се справя.

Джордан кимна и си пое дълбоко дъх.

— Добре. — След това плъзна поглед по белезниците и оранжевия му гащеризон и наклони въпросително глава. — Е, как беше в Мексико?

Джордан се усмихна широко и я докосна под брадичката.

— Така е по-добре. — След това й зададе въпроса, за който избягваше да мисли, откакто беше арестуван. — Как приема татко всичко това?

Джордан му отправи добре познатия му поглед, който казваше „здравата си го загазил“.

— Спомняш ли си онази нощ, във втори курс на гимназията, когато излезе през прозореца в кухнята, за да отидеш на партито у Джени Гарет?

Джордан потръпна. Дали си спомняше! Беше оставил прозореца отворен, за да може да си влезе, при което, привлечен от някакъв странен шум, баща му беше слязъл на долния етаж и бе открил, че Кайл го няма, а една миеща мечка похапва шоколадови бисквити в килера.

— Толкова зле, а?

Джордан стисна рамото му.

— Около двайсет пъти по-зле.

По дяволите.

След като прегледа новините, Кайл направи грешката да си провери пощата. Имейл адресът му в „Роудс Корпорейшън“ беше достъпен през уеб сайта на компанията и въпреки че той вече не работеше там (беше си подал оставката в деня, в който го пуснаха под гаранция, спестявайки на баща си неудобството да го уволни), писмата, които получаваше, се препращаха на личния му адрес.

Всеки ден, откакто го бяха освободили, получаваше стотици съобщения: молби за интервюта от пресата, заплашителни писма от разни сериозно ядосани хора, на които никак нямаше да им се отрази зле да си починат от туитър за известно време (Хей! @Кайл Роудс — защо не се застреляш, ЗАДНИК!!!!!), както и странно флиртаджийски предложения от непознати жени, чието желание да се срещнат с бивш затворник бе мъничко смущаващо.

След като се увери, че няма нищо важно, което да изисква отговор, Кайл изтри всички писма. Не даваше интервюта, заплашителните писма не си струваха да се хаби с тях и макар че беше прекарал зад решетките четири месеца и следователно се намираше насред най-дългия период на въздържание в живота си на възрастен, като цяло смяташе, че е най-благоразумно да избягва секса с луди хора.

Мислите му бяха прекъснати от звъна на домашния телефон. Беше двойно иззвъняване, което означаваше, че обаждането идва от охраната на приземния етаж.

— Декс е дошъл да те види — каза Майлс, портиерът, когато Кайл вдигна слушалката.

Гавин Декстър, най-добрият приятел на Кайл. Декс често му гостуваше и Майлс отдавна бе престанал да се хаби с „господин Декстър“.

— Довел е и няколко приятели със себе си — продължи Майлс с развеселена нотка в гласа.

— Благодаря, Майлс. Нека се качат.

Две минути по-късно Кайл отвори вратата и видя най-добрия си приятел и още около двайсетина души да стоят на прага му. При вида му от множеството се надигна тържествуващ вик.

Декс се ухили.

— Ако Кайл Роудс не може да отиде при купона, купонът ще отиде при Кайл Роудс. — Той го потупа сърдечно по рамото. — Добре дошъл у дома, мой човек.

 

 

Някъде около полунощ Кайл най-сетне успя да се измъкне от тълпата. Първоначалните двайсет и един гости се бяха утроили и апартаментът се пръскаше по шевовете.

Нуждаейки се да остане сам за малко, Кайл се скри в кабинета си, където имаше барче, и си наля чаша бърбън. Отпи една глътка и затвори очи, наслаждавайки се на момента, преди да се наложи да се върне при останалите. При своите така наречени приятели.

Нито един от които, с изключение на Декс, не си беше дал труда да му дойде на посещение в затвора.

Чикагският федерален затвор, или ЧФЗ, както му казваха затворниците, бе удобно разположен насред Чикаго, а Кайл беше прекарал зад решетките цели четири месеца. Въпреки това през всичкото това време го бяха посетили само трима души: баща му, сестра му и Декс. За всички останали очевидно важеше принципът — далеч от очите, далеч от ума.

Очевидно Кайл Роудс съвсем не бе толкова популярен, когато живееше зад решетките, а не в луксозния си апартамент.

Тези четири месеца определено му бяха отворили очите. В началото беше ядосан, ала постепенно беше решил, че не си струва. Вече знаеше какви приятели му бяха всички те — хора, с които се забавляваше и ходеше по купони, но нищо по-сериозно от това. Занапред никога вече нямаше да допусне грешката да мисли нещо друго.

Толкова много неща се бяха променили от деня, в който го бяха арестували, и честно казано, не беше сигурен дали все още ги беше осмислил напълно. Пет месеца по-рано той имаше успешна кариера в „Роудс Корпорейшън“, излизаше с модел на „Виктория Сикрет“ и смяташе, че има приятели, на които може да разчита. Сега нямаше нито работа, нито перспективи (никой в сферата на информационните технологии не би си помислил дори за миг да наеме осъждан хакер), но за сметка на това се беше сдобил с криминално досие.

Не беше нужно човек да е технически гений, за да види коя бе първата му погрешна стъпка.

Очевидно той и романтичните връзки не бяха добра комбинация. Първият му (и единствен) опит за сериозно обвързване бе завършил с изневяра и публично зарязване, заради което в крайна сметка се беше озовал в затвора. Ала колкото и да се изкушаваше да обвинява Даниела за всичко, не можеше да й припише и собствената си глупост. Той беше идиотът, затворил туитър; никой не го беше карал да го направи. Не можеше и да стовари цялата вина за края на връзката им върху нея. Да, тя беше коравосърдечна кучка заради начина, по който бе избрала да приключи нещата между тях, ала докато лежеше буден през всички онези дълги студени нощи в килията, Кайл си бе дал сметка, че от самото начало бе отдаден само донякъде на връзката им. Убедил бе самия себе си, че е готов да се обвърже, ала той (и половината свят) бяха открили колко се е заблуждавал.

Грешка, която нямаше да повтори. Поне не и още дълго занапред.

Във всичко това обаче имаше и нещо положително — страшно го биваше в липсата на обвързване. Неангажиращи връзки? Нямаше равен. Секс? Никой никога не се беше оплаквал. Така че оттук нататък щеше да продължи по този път. Щеше да прави онова, в което най-много го биваше. Авантюрки, флиртове, съблазнявания, животински секс без никакви задръжки — дайте ги насам. Ала всякакви чувства, по-дълбоки от приятно задоволство след това, бяха изключени.

Точно в този миг Декс надникна в кабинета.

— Предположих, че си тук — каза той, пристъпвайки в стаята.

Кайл вдигна чашата си.

— Дойдох, за да си сипя още едно. Реших, че ще е по-лесно, отколкото да се преборя с тълпата отвън.

— Партито в повечко ли ти идва?

Кайл се оттласна от бюрото и се отправи към вратата. Купонът може би наистина му идваше съвсем малко в повече, ала той знаеше, че Декс бе имал добри намерения.

— Ни най-малко — излъга, усмихвайки се непринудено. — То е точно това, от което се нуждаех.

— Какво ще кажат според теб приятелчетата ти от Прокуратурата, ако разберат за това? — попита Декс през смях.

— Хей, казва се домашен арест. Аз съм си у дома, не е ли така? — Стига да се придържаше към условията на освобождаването си под домашен арест, изобщо не го беше грижа какво мислят в Прокуратурата. След три дни окончателно щеше да се отърве от тях.

— И като стана дума за приятелите ти… Селин Маркес току-що се появи — съобщи Декс. — Пита за теб.

— Така ли? — Кайл познаваше Селин добре… много добре. Тя беше двайсет и пет годишна фотомоделка, работеше в Чикаго, докато се опитваше да пробие в Ню Йорк, и имаше крака, които стигаха до небето. Преди епохата на Даниела двамата излизаха заедно от време на време и винаги си изкарваха страхотно.

— Май няма да е зле да отида да я поздравя. Нали все пак съм домакин. — Кайл повдигна любопитно вежди. — Как изглежда?

— Ако бях зажаднял за секс бивш затворник, прекарал последните четири месеца зад решетките, бих казал, че изглежда страхотно. — Декс се плесна по челото. — О, я чакай малко.

— Страшно забавно, мой човек. Да се майтапиш за мястото, където живеех в постоянен страх да не ме намушкат.

Декс в миг придоби притеснено изражение.

— Мамка му, ама че съм задник. Не трябваше да го казвам… — Той млъкна, забелязал усмивката на Кайл. — А ти ме поднасяш, нали?

— Аха. А сега, като бивш затворник, прекарал последните четири месеца зад решетките, смятам лично да проверя как изглежда Селин. — Докато излизаше от стаята, Кайл стисна рамото на приятеля си. — Благодаря ти, Декс. За всичко. Няма да го забравя.

Декс кимна, знаейки точно за какво говори. Двамата бяха приятели още от колежа и нямаше нужда от повече приказки между тях.

— Винаги.

Кайл излезе от кабинета и си запроправя път сред тълпата. Откри Селин в преддверието до входната врата. Изглеждаше поразително в сребристия си минижуп и високи токчета.

Тя се усмихна, когато го видя да се приближава.

— На това му се казва купон.

Погледът на Кайл се плъзна по нея.

— На това му се казва рокля.

— Благодаря, облякох я специално за случая. — Тя дойде по-близо до него, понижавайки гласа си до дрезгав шепот. — По-късно може и да ти покажа какво има под нея.

Плъзна се покрай него, при което ръката й се докосна обещаващо до неговата, и се отправи към множеството.

Кайл се загледа след нея през рамо, приковал очи в полюшващите й се бедра.

Ето какви трябваше да бъдат отношенията. Простички. Лесни. Без никакви заплетени чувства и усложнения.

Може и да не беше наясно за много неща след излизането си от затвора, ала поне това знаеше.