Джули Джеймс
През онази нощ (14)

14.

Кайл вкара внимателно колата си в тясното място на паркинга, мъчейки се да не се разсмее при вида на Декс, който стоеше на тротоара, нахлупил козирка върху непокорната си кестенява коса, разрошена така, сякаш току-що ставаше от леглото.

След като угаси двигателя, Кайл улови дръжката на вратата тип „чайка“ на своя мерцедес и тя се вдигна нагоре.

Декс се ухили.

— Човече, не ме е грижа колко пъти съм те виждал да го правиш. Тази кола е адски готина.

По този въпрос нямаше спор. Кайл натисна бутона и заключи колата, след което посочи главата на приятеля си.

— Някакво обяснение за косата?

— Среща, която се проточи.

— Силно се надявам, че не те е видяла, преди да си тръгнеш. Защото ми се струва, че забелязвам поне няколко мътещи птици в нея.

Не че за първи път виждаше Декс в състояние, което едва ли би могло да се нарече блестящо, при положение че бяха живели заедно през последната си година в колежа, както и през следващите две години.

— Много смешно, мой човек.

— И на мен така ми се стори. Е, как мина срещата?

— Достатъчно добре, че да продължи чак до обяд — отвърна Декс с широка усмивка.

След това насочи вниманието си към онова, заради което бяха тук, и гордо махна към бара, пред който стояха.

— Готов ли си да видим това местенце?

— Абсолютно — отвърна Кайл.

Преди осем години, след като беше управлявал един от университетските барове в Шампейн, Декс се беше преместил в Чикаго и бе открил спортен бар в северната част на града. Беше се справил много успешно и сега отваряше второто си заведение — луксозен нощен клуб, на име „Файърлайт“, в сърцето на заможния квартал „Голд Коуст“.

След като се озоваха вътре, Декс разведе приятеля си из основното помещение. Ако се съдеше по черните велурени кресла и дивани, големия извит бар и деликатните тъмночервени и медни нотки тук-там, Декс като че ли не беше пестил средствата.

След това двамата изкачиха няколко стъпала, отвеждащи във ВИП салона.

— Отваряме след четири седмици. Говори се, че този уикенд в рубриката за храна и ресторанти на „Чикаго Трибюн“ ще излезе статия, която го нарича „най-нетърпеливо очакваното откриване на сезона“. — Декс го посочи с пръст. — Ти ще присъстваш, нали?

— И десет щатски маршали не биха могли да ми попречат. — Кайл вдигна поглед към тавана и се възхити на проблясващите вълнообразни стъкла в червено и убито оранжево. — Като огън. Готино.

— Близо месец работих с дизайнера върху него. — Декс повдигна козирката, за да се почеше по челото, и улови широката усмивка на Кайл. — Хайде де. Косата ми не е чак толкова ужасна.

— Спомняш ли си „Кидн Плей“^[1]?

Преди Декс да успее да отговори, мобилният телефон на Кайл иззвъня. Той го извади от джоба си и погледна да види кой се обажда.

Райлин Пиърс.

Колко интересно.

— Ще ме извиниш ли за малко? — помоли той Декс и отговори едва когато излезе от ВИП салона. — Госпожо адвокат, на какво дължа това удоволствие?

Гласът на Райлин се разнесе на фона на клаксони на коли и пневматичен чук:

— Всичко е уговорено. Вторник в два часа. Само ти, аз, съдебен стенограф и жури от двайсет и трима души.

— Къде си? — попита Кайл. Звучеше мъничко задъхана.

— Пред съда. Опитвам да си хвана такси. Имам среща в сградата на ФБР след двайсет минути.

Кайл можеше да си я представи в тренчкота й, с високи токчета и вярното и куфарче до нея, набрала скорост и готова да изстреля още няколко заплахи за призовки.

Този образ беше странно секси.

— Вторник, два часа — потвърди той. — Къде да отида?

— Стая 511. С цел поверителност, на вратата има само номер. Можеш да изчакаш в стаята за свидетели до нея, докато не дойда да те взема — каза тя. — Въпреки че досега предпочете да не намесваш адвокати, длъжна съм да те уведомя, че можеш да си доведеш такъв, но той или тя ще трябва да изчака отвън. Вътре не се допуска никой, освен свидетелите, съдебните заседатели, стенографът и аз. Гледай на това като на Вегас, каквото се случи в стаята на журито в разширен състав, си остава там.

Неспособен да се сдържи, Кайл понижи глас и я подразни:

— Не мислех, че добрите момиченца прокурори знаят за нещата, които се случват във Вегас.

— Вероятно има цял куп неща, които лошите момчета и бивши затворници не знаят за добрите момиченца прокурори.

Едната вежда на Кайл подскочи. Това звучеше доста флиртаджийски.

Ала после тонът й отново стана делови.

— Ще се видим във вторник. Два часа.

— Значи, си уговорихме среща.

— Не, уговорихме се да се изправиш пред жури в разширен състав.

— Не издребня…

— Довиждане, Кайл. — Райлин затвори, преди той да успее да довърши.

Кайл се засмя, прибра телефона в джоба на дънките си и се върна във ВИП салона.

Декс плъзна поглед по него.

— Която и да беше тя, определено знае как да те накара да се усмихнеш.

Кайл махна с ръка.

— Просто един проект, над който работя.

— Този „проект“ има ли си име?

Аха. Райлин Пиърс, наричана още „Трън в задника ми“.

— Не е каквото си мислиш. Обадиха се от Прокуратурата. Помагам им с едно разследване.

Както можеше да се очаква, това хвана Декс неподготвен.

— Леле. Тя трябва да е страшно парче, за да те убеди да го направиш. — След това наклони глава на една страна. — Я чакай… да не е същата, с която беше в съда онзи ден? Тъмнокосата, на която зяпаш гърдите на онази снимка?

Кайл се облегна на ониксовия бар и махна пренебрежително с ръка.

— Бяхме насред съдебната зала, не съм я зяпал в гърдите. Очите ми нито за миг не се откъснаха от нейните.

— Трябва да са били страхотни очи.

Кайл отвори уста, за да възрази, а после отново я затвори. Е, всъщност така си беше.