Джули Джеймс
През онази нощ (12)

12.

В един и половина на следващия следобед в офиса на Прокуратурата цареше вълнение.

Първоначално Райлин не беше свободна в два часа, но беше променила графика си, за да приеме един особено докачлив свидетел, който очевидно смяташе, че той командва в случая. Когато бе помолила секретарката си да добави Кайл Роудс в списъка с посетители, информацията се беше разпространила като пожар.

Кейд се появи в кабинета й малко преди срещата и изръкопляска.

— Браво на теб. Как успя да докараш туитър терориста тук?

— Имам си своите начини — отвърна Райлин загадъчно. Макар че не бе съвсем сигурна дали и самата тя знае отговора на този въпрос. — Между другото, смятам, че вече можем да го наричаме просто Кайл Роудс.

Едната вежда на Кейд подскочи заинтригувано.

— Нима?

В този миг ги прекъсна секретарката на Райлин, обаждаща се, за да й съобщи, че посетителят й е пристигнал.

— Трябва да вървя — каза Райлин и стана.

Кейд тръгна с нея на път към кабинета си. Докато минаваха покрай бюрата на секретарките и кабинетите на останалите прокурори, Райлин забеляза, че всички я гледат.

— Човек би могъл да си помисли, че съм поканила Ал Капоне да се отбие — промърмори тя под носа си.

— Най-добре свиквай. Когато става дума за Кайл Роудс, всички са любопитни. — Кейд й отдаде шеговито чест, докато влизаше в кабинета си. — Успех.

Райлин сви зад ъгъла и забави крачка, обхващайки с поглед приемната.

Кайл беше обърнат с профил към нея, загледан в снимката на Чикаго. За нейна изненада, като че ли беше сам. Носеше спортно-елегантен костюм и имаше професионален и уверен вид; горното копче на синята му раирана риза беше разкопчано, ръцете му бяха пъхнати в джобовете на панталона. По някаква ирония, на стената зад гърба му с големи сребърни букви се четеше „Федерална прокуратура“.

Райлин трябваше да си признае, че беше впечатлена.

Ясно бе, че между него и службата й нямаше никакви топли чувства. Обвинението, което те му бяха спретнали преди месеци, навярно беше по-сурово, отколкото бе необходимо, ако се съдеше по казаното от Кейд. Ала сега те имаха нужда от Кайл и ето че той беше тук — вирнал високо глава, без да се опитва да се крие или да се предпази зад екипа от адвокати, който повечето мъже в неговото положение биха довели със себе си.

Кайл се обърна и загледа с предпазливо изражение как тя се приближава. Предишната вечер беше казал някои неща, тя също… ала ето че беше дошъл. И според Райлин това говореше много повече от няколко разпалени думи.

— Май имаме публика — отбеляза Кайл, когато тя спря пред него.

Райлин погледна назад и видя, че няколко секретарки и юристи ги зяпат, докато „случайно“ минаваха покрай приемната.

— И този път никакви адвокати? — попита тя.

— Нямам какво да крия, госпожице Пиърс — хладно отвърна той.

— Всъщност радвам се, че са решили да пропуснат срещата. Не мога да си позволя да купя кафе на всичките ти петдесетима адвокати.

По лицето на Кайл пробяга изненада.

— Няма ли да останем тук?

Райлин знаеше, че ако го покани в конферентната зала, както бе възнамерявала първоначално, останалите през цялото време щяха да го зяпат и да шушукат. А честно казано, струваше й се крайно време поне някой от офиса й да се смили над него.

— Помислих си, че бихме могли да отидем някъде, където няма да е толкова… задушаващо. — Тя понижи глас. — Положението е особено, Кайл. Давам си сметка. Но наистина се старая.

Той я изгледа изпитателно в продължение на един дълъг миг, сякаш разискваше със самия себе си дали да приеме маслинената клонка, която му предлагаше.

— Косата ти ми харесва повече по този начин — заяви най-сетне.

Райлин се усмихна. Е, все беше някакво начало.

— Това означава ли, че сключихме примирие?

Кайл се отправи към асансьорите.

— Означава, че го обмислям.

Ала когато натисна копчето на асансьора и я погледна крадешком, познатите дяволити искри се бяха завърнали в очите му и Райлин разбра, че е успяла.

 

 

Седнал срещу Райлин в сепарето, Кайл се оглеждаше наоколо.

Беше го довела в някаква закусвалня (почти долнопробна, ретро-но-не-по-модерния-начин закусвалня с винилови сепарета и пластмасови менюта), която се намираше под надземната линия на метрото.

— Как откри това място? — Той взе менюто. — Предлагат дори руло „Стефани“.

Райлин си свали сакото и го сложи до себе си.

— Един от другите прокурори ми спомена за него. Много от съдебните служители идват тук.

Нещо изпука силно и светлините изведнъж угаснаха.

Райлин махна нехайно с ръка.

— Изгорял бушон. Непрекъснато се случва. — Тя остави менюто настрани и го погледна на мътната светлина, струяща през прозорците. — Е, прочетох досието ти.

Много ясно, че го беше направила.

— И какво научи от него?

Райлин извади бележник и химикалка от куфарчето си.

— Е, мога да ти кажа едно нещо, което не научих от него: защо си бил поставен под строг тъмничен режим. — Тя щракна химикалката и я доближи до листа, готова за писане. — Навярно би могъл да ми обясниш това?

Кайл потисна една усмивка, чудейки се дали си дава сметка колко съблазнителна изглеждаше, когато се държеше така делово.

— Всички пъти, когато бях наказван, госпожице Пиърс, или само тогава, когато ме затвориха в килията до Браун?

Тя примига.

— Колко пъти си бил поставян в изолация?

— Шест.

Очите й се разшириха.

— За четири месеца? Това си е истинско постижение.

Лампите отново светнаха и неколцина от посетителите на закусвалнята изръкопляскаха одобрително.

— Ето — отбеляза Райлин с топла, непринудена усмивка. — Част от атмосферата.

Хмм.

Кайл си спомняше тази усмивка. Веднъж бе заговорил непозната жена в един бар заради съвсем същата усмивка. А тя го беше поставила на мястото му.

— Канеше се да ми разкажеш за шестте пъти, когато си бил наказан със строг тъмничен режим — напомни му тя.

Кайл се облегна и протегна ръка върху облегалката на пейката.

— Предполагам, някои от останалите затворници бяха решили, че един богат компютърен маниак ще се окаже лесна мишена. От време на време се налагаше да се защитавам, за да поправя това погрешно впечатление.

Райлин си записа нещо в бележника.

— Значи, си имал проблем със сбиванията.

— Всъщност с тях се справях доста добре. Проблемът беше, че ме хващаха.

Той се усмихна невинно, когато прокурорката го стрелна с поглед. Беше по-силно от всичко — нещо у Райлин Пиърс, с нейния делови костюм и бележник, събуждаше у него желание да… я подразни.

— Има ли някои по-сериозни сбивания, за които би трябвало да знам? — попита тя.

— Веднъж натиках лицето на един тип в чиния с картофено пюре.

Почти бе сигурен, че я видя да потиска усмивка при тези думи.

— Разкажи ми как беше в затвора.

— Ти си прокурор. Би трябвало да имаш поне някаква представа как е.

Райлин кимна.

— Иска ми се да те чуя да го описваш със свои думи.

— А. За да знаеш какво ще кажа, когато дам показания.

— Именно.

Кайл се замисли откъде да започне. Интересно бе, че Райлин се оказваше първият човек, попитал го направо за преживяното в затвора, вместо да заобикаля деликатно темата като приятелите и семейството му.

— През по-голямата част от времето беше адски скучно. Едно и също всеки ден. Събуждат те в пет сутринта, закусваш, чакаш в килията си да ви преброят. Свободно време, ако минеш проверката. Обяд в единайсет, ново преброяване, още свободно време. Обратно в килията за поредното преброяване, вечеря в пет часа, свободно време до девет, а после — сигурно си се досетила — още едно преброяване. Светлините се гасят в десет часа. — Той посочи бележника й. — Няма кой знае какво за записване.

— Ами през нощта?

Кайл сви рамене.

— Нощите са дълги. Студени. Дават ти доста време за мислене. — Кайл отпи от кафето си. Смяташе, че няма какво повече да каже по този въпрос.

— Спомена, че си имал проблеми с останалите затворници. Ами надзирателите?

— Освен че непрекъснато ме наказваха със строг тъмничен режим, задето се опитвах да се защитя, не.

— Би ли казал, че си ядосан, задето непрекъснато са те наказвали с карцер?

Кайл се досети накъде бие — вече мислеше за въпросите, които адвокатът на защитата би задал по време на разпита.

— Не храня никакви лоши чувства към надзирателите, госпожо адвокат. Разбирам, че просто си вършеха работата.

— Много добре — кимна тя. — А сега ми разкажи за Куин.

— Куин е друго нещо. Той беше гадно копеле. — Кайл я погледна. — И това ли записваш?

— Да. Чувствай се свободен да се изразиш точно така пред журито.

Кайл беше доволен, че е повдигнала въпроса. Може и да беше уверена в случая си, или поне така изглеждаше, но той си имаше своите съмнения.

Наистина ли мислиш, че журито ще повярва на думите ми?

Защо не? — отвърна Райлин, свивайки рамене. — Аз ти вярвам. — Когато свърши със записките си, тя вдигна очи от бележника си и го видя да се взира в нея. — Какво?

Всъщност не беше нищо това, че му вярваше. Просто думи.

— Ти ми зададе доста въпроси. Сега е мой ред.

— О, съжалявам. Не става така — мило отвърна тя.

— Този път ще стане точно така, госпожо адвокат, ако искаш да ме задържиш в това сепаре — отвърна той също толкова мило.

Райлин поклати глава.

— Все още си точно толкова дразнещо самонадеян, колкото и преди девет години.

— Аха. — Погледът на Кайл се спря върху устните й. — И двамата знаем как свършиха нещата тогава.

За негова немалка изненада, тя се изчерви.

Я виж ти. Ето че хладнокръвната прокурор Пиърс можеше да бъде… сгорещена.

Интересно.

Тя се съвзе бързо.

— Добре. Какво искаш да ме попиташ?

Кайл се замисли за миг, чудейки се откъде да започне. Реши да стреля право в целта.

— Защо напусна Сан Франциско?

Райлин повдигна вежди.

— Откъде знаеш, че съм живяла в Сан Франциско?

— От едно до десет, колко би се ядосала, ако ти кажа, че съм проникнал в сайта на Департамента по правосъдие и съм прочел досието ти? — Кайл подсвирна при вида на убийственото й изражение. — Добре, добре, спирам с криминалния хумор. Можеш да си отдъхнеш, госпожо адвокат. Потърсих те в Гугъл. От онова, което открих, всичко в Калифорния е вървяло много добре.

Кайл видя как в очите й пробяга нещо, което не можа да разчете.

— Реших, че е време за промяна — отвърна тя простичко.

О, да, тук определено се криеше някаква история.

— Някой изобщо хваща ли се на това обяснение, когато му го сервираш? — попита той.

— Естествено. Това е истината.

— Но не цялата истина.

По устните й пробяга мимолетна усмивка.

— Може би не. — Тя отново приготви химикалката си. — А сега нека се върнем към показанията ти.

— Отново мислим само за работата — закачи я той.

— В този случай, да. Ако съдим по миналото, двамата с теб се разбираме само за около осем минути наведнъж и… — Тя си погледна часовника. — Леле, времето ни почти изтече.

Кайл се разсмя. Беше толкова дразнещо, забавно самоуверена.

— Един последен въпрос. След това можеш да ме питаш каквото си поискаш. — Замълча за миг и прикова очи в нейните. — Признай си, че онази целувка ти хареса.

Устните й се отвориха учудено.

— Това не беше въпрос.

— Признай си въпреки това.

Тя отвърна на погледа му и крайчетата на устните й се повдигнаха в усмивка.

— Нали ти казах още тогава. Не беше зле. — След това отново щракна химикалката си. — А сега да се връщаме към твоя случай.

 

 

Останалата част от разговора мина доста гладко, доколкото Кайл можеше да прецени. Райлин прекара поне двайсет минути, обстрелвайки го с въпроси за нощта, когато Куин беше заплашил Браун: дали беше видял Куин (да), дали беше сигурен, че е чул заплахата (също да), дали не си измисляше цялата история, защото беше жаден за внимание егоманиак, отчаяно копнеещ отново да попадне под светлината на прожекторите.

Този въпрос го накара да застине, докато поднасяше чашата към устата си.

Райлин се усмихна пакостливо.

— Просто малко прокурорски хумор.

След това имаше кратък неловък момент, когато сметката пристигна и те посегнаха едновременно към нея. Пръстите му докоснаха лекичко нейните, а очите им се срещнаха.

— Извинявай. Инстинкт.

След като Райлин плати сметката, двамата излязоха от заведението и спряха за миг под линията на метрото.

— Възнамерявам да отнеса въпроса до комисията в разширен състав още следващата седмица — обясни тя, повишавайки глас, за да надвика наближаващия влак. — Ще ти се обадя веднага щом науча датата и часа, когато трябва да дадеш показания.

Протегна му ръка за довиждане и Кайл я пое в своята.

— Правиш нещо наистина добро, Кайл — каза тя. — Просто…

Влакът изтрещя точно над тях, заглушавайки напълно думите й. Кайл посочи ухото си и поклати глава. Тя дойде по-близо до него и като сложи ръка на рамото му, се изправи на пръсти и заговори в ухото му.

Гласът й беше нисък, дъхът й — топла милувка върху шията му.

— Не разваляй всичко.

Кайл обърна глава, така че двамата се озоваха лице в лице, устните й бяха на сантиметри от неговите. За миг никой от тях не проговори и той съвсем ясно долови накъсаното й дишане, топлината на ръката й върху рамото му.

Изведнъж го обзе внезапен порив да я притегли към себе си. В закусвалнята я беше подкачил за онази целувка, но освен ако съвсем не беше изгубил тренинг след месеците в затвора, онова, което се излъчваше от нея сега, бе съвсем истинско. Ако наведеше глава съвсем мъничко, би могъл да докосне устните й със своите. Да открие дали все още има толкова прекрасен вкус, колкото в спомените му.

— Как се справяме с осемте минути? — попита дрезгаво.

За миг Райлин остана там, където беше, устните им — все така близко. А после отметна глава назад и срещна погледа му.

— Времето ни изтече.

След това се отдръпна от него, обърна се и се отдалечи, докато трясъкът на влака над главите им заглъхваше.

 

 

След като се озова на сигурно място в кабинета си, Райлин затвори вратата зад себе си и изпусна дъха си.

Беше отишла опасно далеч.

Като юрист, имаше граници, които тя никога не прекрачваше, и да се сближи толкова със свидетел по някое от делата си определено беше една от тях. Двамата с Кайл може и да си разменяха закачки от време на време, може дори да бе станало дума за една деветгодишна целувка, ала докато се нуждаеше от показанията му за случая „Браун“, нещата не можеха да стигнат по-далеч.

Райлин прокара пръсти през косата си и като се стегна, седна зад бюрото. Оставяйки работата да отвлече мислите й, тя провери съобщенията си — първо на гласовата поща, а след това на компютъра. Едва бе започнала да преглежда непрочетените си имейли, когато видя нещо, което я хвана напълно неподготвена.

Съобщение от Джон.

Нямаше тема и тя се поколеба, преди да го отвори. Нуждаеше се от минутка, за да осмисли това неочаквано развитие на събитията.

Погледна към календара на бюрото си и установи, че след една седмица ще станат точно шест месеца, откакто бе имала някакъв контакт с него. И двамата се бяха съгласили, че е най-добре да не се чуват, нито да си пишат — смятаха, че така ще им е по-лесно да се справят с раздялата. Ала ето че той беше променил правилата.

Обикновено много решителна в действията си, този път Райлин се улови, че претегля наум следващия си ход. Част от нея се изкушаваше да изтрие имейла, без да го прочете, но това й се струваше прекалено озлобено. И въпреки че определено изпитваше смесени чувства към факта, че Джон опитва да се свърже с нея, се зарадва да открие, че озлобление не беше едно от тях. Освен това беше възможно, не дай си боже, да има да й съобщи лоша новина. В такъв случай би се почувствала отвратително, ако никога не му отговореше.

Ала освен всички тези доводи една мъничка част от нея беше любопитна. Дали му липсваше? Колкото и здравомислеща да беше, идеята, че някъде там може би има мъж, който страда по нея, измъчван от болка и чувство за вина заради края на връзката им; мъж, който бе прекарал часове наред, изливайки сърцето и душата си в прочувственото послание, което си стоеше неотворено в кутията й, между имейл от един агент от Службата за борба с наркотиците, с когото работеше (тема: Трябва ми призовка ВЕДНАГА), и друг от Рей (тема: ГОСПОДИ — ГЛЕДА ЛИ „ДОБРАТА СЪПРУГА“ СНОЩИ???), бе главозамайваща.

Така че Райлин отвори съобщението.

Прочете го цялото, а после се облегна в стола, за да помисли над значението му. Като се имаше предвид, че това бе първата им кореспонденция от близо шест месеца насам, никак не би било трудно да види твърде много във всяка негова дума. За щастие, той бе проявил добрината да й спести това усилие.

След като се бяха срещали в продължение на три години, след като бяха живели заедно цяла година и след като бяха разделени от шест месеца, Джон й беше написал една-единствена дума.

„Здравей.“