Джули Джеймс
През онази нощ (11)

11.

Райлин си погледна часовника, докато влизаше във фоайето на Чикагския федерален затвор, разположен в центъра на Чикаго. Идваше пеша от офиса и макар че й беше отнело малко повече, отколкото очакваше, все още разполагаше с няколко минути.

Беше уредила тази среща, първата с един от агентите от местния клон на ФБР, след като прегледа документите по случая „Браун“ през уикенда. Макар че специалният агент, отговарящ за случая, бе наистина изчерпателен в разследването си, за съжаление, бе удрял на камък всеки път щом се опиташе да разговоря с някой друг от затворниците, освен най-близките приятели на Браун. Имаше обаче едно изключение: според агента някой си Мануел Гутиерес, намиращ се в съседство с килията на Уотс в нощта, когато Браун беше пребит до смърт, отказал да разговаря с ФБР, но намекнал, че би бил по-склонен да го направи директно с Прокуратурата.

Райлин и преди беше чувала подобни искания, често срещана реакция винаги когато ФБР поискаше да разпита някой затворник. Осъдените престъпници бяха като особено ентусиазирани първокурсници по право с познанията си върху начините за излизане от затвора, като дори бяха запознати с пълното съдържание на Постановление 35, което позволяваше намаляването на присъдите на затворници в замяна на тяхното съдействие. По-информираните от тях знаеха също така, че не ФБР, а само Прокуратурата притежаваше властта да поиска подобно намаляване.

По принцип Райлин не беше голям фен на сключването на сделки със затворници. Като начало, както беше изтъкнала на Кайл предишната вечер, то водеше със себе си опасността достоверността на свидетеля да бъде подложена на съмнение. Пък и като прокурор, нейната работа бе да праща престъпниците зад решетките, не да им помага да излязат по-рано. Ала освен това беше практичен човек и знаеше, че има случаи, които зависят изцяло от показанията на някой изтърпяващ наказание. Разбираше също така, че от гледна точка на затворника би могло да се окаже опасно да предостави информация на властите. Животът зад решетките не беше никак лесен за онези, които се смятаха за доносници, в това нямаше съмнение. Ето защо понякога Постановление 35 бе единственият начин да се спечели сътрудничеството на някой затворник.

Така че задачата й днес бе да открие какво точно знае Мануел Гутиерес за смъртта на Дариъс Браун. Първото, което бе направила тази сутрин, бе да се обади на федералния агент, отговарящ за разследването, предлагайки му да отидат да се видят с Гутиерес. За щастие, агентът се бе оказал свободен този следобед.

— Госпожице Пиърс?

Към нея се приближи афроамериканец на двайсет и няколко години, с несъмнено най-дружелюбната усмивка (и най-хубавия костюм), които Райлин бе виждала някога у един агент на ФБР.

Той й протегна ръка.

— Специален агент Сам Уилкинс на вашите услуги. Видях куфарчето и се досетих, че сте вие.

— Приятно ми да се запознаем, Сам. Моля те, казвай ми Райлин.

Разговаряйки неангажиращо, двамата се приближиха до шкафчетата, така че Уилкинс да остави пистолета си. Само за няколко минути Райлин научи, че той е сравнително нов във ФБР, че бе постъпил в Бюрото веднага след като се бе дипломирал от Юридическия факултет на Йейл и че случаят с Браун бе първото му самостоятелно разследване, откакто бе част от Отдела за престъпления против личността.

— Защо избра Престъпления против личността? — попита тя любопитно.

Стилът на Уилкинс й се струваше малко по-изтънчен, отколкото у повечето от агентите на ФБР, с които беше работила.

Той сви рамене.

— Вероятно би било по-правилно да се каже, че те ме избраха. Когато започнах, ме сложиха да работя заедно с един старши агент от този отдел и един от първите ни случаи беше убийство, което привлече доста внимание. Някой трябва да е останал доволен от това, как се справихме, защото сега двамата с Джак като че ли сме първите в списъка всеки път щом някой открие труп.

Уилкинс замълча, докато двамата показваха значките си на охраната, преди да си свалят саката, за да минат през металните детектори. Тъй като никога не беше идвала в Чикагския федерален затвор, Райлин го остави да я поведе към асансьорите, които щяха да ги качат до стаите за разпит.

— Между другото, извадихме късмет — съобщи му тя. — Предположението за затворника в съседната килия, когато Куин го е заплашил, се оказа правилно. — Тя му обясни набързо ситуацията с Кайл Роудс, а после двамата прекратиха всякакво обсъждане на случая, когато се качиха в асансьора заедно с още неколцина посетители.

След като слязоха на единайсетия етаж, Уилкинс я поведе по един коридор към помещенията за разпити, използвани от полицаи и федерални агенти.

— Смяташ ли, че ще се обади? Кайл Роудс, имам предвид.

Райлин се замисли над въпроса му. Топката беше в неговата половина на игрището и честно казано, тя нямаше представа как ще постъпи.

— Единствено времето ще покаже.

 

 

Десет минути по-късно те седяха срещу Мануел Гутиерес в една от стаите за разпити.

— Какво ще спечеля аз от това? — попита затворникът от другата страна на дървената маса и махна с окованите си в белезници ръце към вратата, през която си бе тръгнал надзирателят, довел го в стаята. — Защото по никой начин няма да остана тук, след като натопя един от тях. Иначе аз ще съм следващият, когото ще изнесат от затвора в чувал.

— Първо ми кажете какво знаете, господин Гутиерес — отвърна Райлин. — Ако реша, че имам нужда от показанията ви, едва тогава можем да обсъждаме следващия ни ход.

Гутиерес помисли малко над думите й, а после се приведе ни пред, понижавайки глас.

— Добре. Знаете, че бях в килията до Уотс, нали? Или поне преди да го преместят в ничията земя, задето уби Браун. Е, в деня преди Браун да го прехвърлят при Уотс, случайно подочух един разговор между Куин и Уотс… адски подозрителен разговор, като се има предвид какво стана после.

— Какво си казаха Куин и Уотс? — попита Райлин.

— Чух Уотс да пита Куин: „Колко сериозен бой да му дръпна, шефе?“.

Това вече привлече вниманието на Райлин.

— И какво му отговори Куин?

Тук Гутиерес взе да увърта.

— Ами всичко, което го чух да казва, беше „Шт!“. Нали се сещате, сякаш не искаше някой да ги чуе. — Той премести поглед между Райлин и Уилкинс. — Ама и това е нещо, нали? Искам да кажа, можете да го използвате, нали?

Райлин се замисли. Естествено, би било по-добре, ако двамата си бяха казали повече, но дори така, това беше още едно парче от пъзела.

— Ще ни свърши работа. Благодаря.

Гутиерес очевидно взе паузата й за колебание.

— Слушайте, всички знаят какво стана. Куин затвори Браун в една килия с онзи расистки боклук Уотс и му каза да прави с него каквото си иска. Виждали ли сте Уотс? Трябва да е поне сто кила, и то само мускули. Браун беше някъде около един седемдесет и пет. — Гутиерес вдигна окованите си в белезници ръце. — Хората може и да си мислят, че всички тук сме най-голямата измет на света, но въпреки това и ние имаме права. — Той размаха пръст в лицето на Райлин, малко по-близо, отколкото бе желателно. — Трябва да го накарате да си плати!

Уилкинс настръхна отбранително.

— По-кротко, приятелче — изръмжа той гърлено.

Райлин сложи ръка върху масата между себе си и Уилкинс в знак, че всичко е наред. Без да извръща очи, тя задържа погледа на затворника.

— Точно това се опитвам да направя, господин Гутиерес.

 

 

Същия следобед Кайл пристъпи в „Изби де Вин“, магазина за вино на сестра му, тъкмо навреме, за да види как Джордан се появява от мазето, понесла тежък кашон.

Той прекоси помещението само с две крачки.

— Дай ми го, Джордо.

Тя го послуша и посочи бара в средата на магазина.

— Благодаря. Сложи го ей там.

Кайл остави кашона и посочи гипсираната й китка.

— Имаш цял магазин, пълен със служители. Използвай ги.

Джордан повдигна вежди и се зае да вади винените бутилки.

— Ама че сме кисели. Нещо не е наред ли?

О, да, определено не беше в настроение, и още как. Беше такъв, откакто една нахакана и твърдоглава федерална прокурорка се бе завърнала в живота му с дръзките си заплахи за призовки и морални присъди. Ала това не беше нещо, което искаше да обсъжда със сестра си.

— Просто съм уморен — отвърна нехайно. — Снощи не спах добре.

Несъмнено, защото думите на гореспоменатата нахакана и твърдоглава федерална прокурорка отекваха дразнещо в главата му.

„Онзи Кайл Роудс, който ме изпрати до нас и ми даде ризата от гърба си, би постъпил правилно, независимо колко е ядосан на офиса ми. Така че, ако той все още се навърта в този апартамент, кажи му да ми се обади.“

Ама че е… високоморална. Сякаш той се нуждаеше от извинения за начина, по който бе живял през последните девет години. Вярно, имаше извинение — беше се забавлявал. Нещо, което Райлин Пиърс може би също трябва да опита… стига да беше отделила време за забавления в настоящия си четиресет и две годишен план или там каквото беше.

— Сериозно. Само да можеше да си видиш лицето. — Джордан не се даваше толкова лесно. — Ще уплашиш кабернето ми с тази гримаса.

— Просто трябва да се оправя с нещо — неясно отвърна той.

Джордан повдигна вежди и го погледна изпитателно.

— Свързано със затвора?

— По-скоро след затвора. Нищо, за което да се налага да говорим.

Последното, от което се нуждаеше, бе суперсъвършената му близначка със суперсъвършеното си гадже от ФБР да узнае, че се е озовал в нов спор с Федералната прокуратура. И така беше достатъчно кисел и определено не се нуждаеше и Джордан да го направи на нищо. Беше излязъл от затвора преди няколко седмици и се очакваше да продължи с живота си, ала следите от онова място все още бяха полепнали по него. Като лоша миризма.

Той взе четири от винените бутилки, които Джордан беше разопаковала.

— Къде ги искаш?

— В онази стойка ей там, при останалото каберне — посочи тя, а когато Кайл се върна до плота, вдигна очи към него. — След затвора, значи?

Кайл започна да става подозрителен.

— Какъв е този разпит?

— Е, дай ме под съд, защото се опитвам да водя разговор. Просто се тревожа за теб, откакто чух, че на бившите затворници понякога може да им бъде трудно да се върнат към нормалния живот.

Кайл я стрелна с поглед, докато вземаше още няколко бутилки.

— И къде точно го чу? „Анонимни братя и сестри на бивши затворници“?

Джордан го изгледа яростно.

— Да, събираме се всяка седмица — отвърна, а после махна с ръка. — Не знам, просто… чух го по телевизията миналата седмица.

Аха. Кайл бе обзет от силното подозрение, че се досеща за причината на тревогата й.

— Джордо… случайно отново да си гледала „Изкуплението Шоушенк“?

— О, моля ти се. Не съм. — Видяла обаче изражението му, тя си призна. — Е, добре. Сменях каналите и го хванах по TNT. Ти се опитай да изключиш този филм. — Тя го погледна дръзко. — Страшно увлича.

Кайл потисна една усмивка.

— Така е. Аз обаче не се страхувам от живота, нито планирам да се метна на следващия автобус за Сиуатанехо. Чикагският федерален затвор не е „Шоушенк“.

— Наистина ли? Защото тъкмо прочетох във вестниците, че един затворник е бил убит там преди две седмици. Очевидно от ФБР разследват станалото. Мъж, на име Дариъс Браун… познаваше ли го?

Нова тема. Кайл си придаде нехаен вид.

— Съвсем бегло. — И той побърза да смени темата, преди любопитната му сестра да го беше попитала още нещо. — Каза, че искаш да говорим за бизнес плана ми?

Джордан беше първият човек, на когото го беше показал — нямаше да му се отрази зле съветът на някой с икономическо образование.

— Така е. — Тя взе една кърпа, за да избърше ръцете си от праха по винените бутилки, след което извади изпод бара двайсетте страници с бизнес плана, който Кайл беше нахвърлял.

— И?

Джордан се поколеба.

— И неприятно ми е да го кажа, като се има предвид, че си ми брат и всичко останало, но смятам, че е… брилянтен.

— Брилянтен, а? — повтори Кайл, учуден и обзет от гордост. — Искаш ли да навлезеш в подробности?

— О, не ме разбирай погрешно. Напълно е възможно да се провалиш с гръм и трясък — каза Джордан. — Все пак взел си предвид трите най-важни въпроса: приходи, разходи и паричен поток. Разполагаш с голям потенциален пазар и предлагаш уникална услуга. Дали някой ще прояви интерес към нея… — тя разпери ръце, — е трудно да се каже.

Именно това беше въпросът за половин милиард долара.

— Следващата седмица ще си потърся офис — каза Кайл.

— Леле. Наистина нямаш търпение да започнеш.

Така беше.

— В продължение на четири месеца стоях в затвора, мислейки си за всичко, което ще направя, за да върна живота си в релсите, веднага щом изляза. Ето че настъпи моментът да приведа тези планове в действие. — Той размаха пръст, сетил се внезапно за нещо. — Но ми направи услуга, недей да казваш на татко.

— Е, това вече е нещо, което за пръв път чувам от теб. — Джордан направи физиономия. — Той е много успешен бизнесмен, Кайл. Може да ти помогне.

— Ти помоли ли го за помощ, когато отвори този магазин? — пита я той в отговор.

Джордан се облегна на барплота и гордо се огледа наоколо.

— Естествено, че не.

Нямаше какво повече да се каже.

 

 

Половин час по-късно Кайл си тръгна от магазина в добро настроение след разговора със сестра си. Ала почти веднага, докато пресичаше улицата и отиваше към колата си, натрапчивото чувство се завърна. И той знаеше точно на какво се дължи.

Тази ситуация с прокурор Пиърс започваше да става сериозен трън в задника му.

В края на краищата не би трябвало да има значение какво ще направи в случая с Дариъс Браун. Райлин беше права — той нямаше да излъже под клетва. Така че беше свободен да се държи като задник и да я принуди да му изпрати призовка. Щеше да каже на журито всичко, което знаеше, и справедливостта щеше да възтържествува. А за него щеше да остане удовлетворението да знае, че е накарал онези от Федералната прокуратура (хора, от които не беше видял нищо добро) да се поизпотят.

Беше добър план. Той искаше да бъде задникът в този случай.

Защо тогава бръкна в джоба на якето си и извади телефона си и визитката на Райлин, и сам не знаеше.

Набра номера й и остави съобщение на гласовата й поща.

— Съжалявам, госпожо адвокат, но претърсих апартамента и открих само един Кайл Роудс. — Замълча за миг. — И той ще бъде в офиса ти утре в два часа. Очаквай да е ужасно сърдит.