Джули Джеймс
През онази нощ (1)

1.

Май 2003 г.

Университет на Илинойс в Ърбана-Шампейн

Беше оцеляла.

Облегната на дървената ламперия на стената в бара, подпряла брадичка върху ръката си, Райлин Пиърс слушаше бърборенето на приятелите си край нея и се наслаждаваше на факта, че за първи път от един месец насам можеше да не мисли за нищо.

Заедно с още петима свои състуденти по право тя седеше около претрупана маса на втория етаж на „Клайбърн“, един от малкото барове на територията на университета, посещаван от интелектуалните студенти от горните курсове, които настояваха разредените им питиета по четири долара да им бъдат сервирани в стъклени, а не в пластмасови чаши. Всички в групичката бяха от курса на Райлин, което означаваше, че до един бяха взели последния си изпит, Наказателен процес, късно този следобед. Настроението беше приповдигнато и необуздано, или поне необуздано според разбиранията на студентите по право, накъсвано само от време на време от моментно униние, когато в задължителното обсъждане след изпита някой си дадеше сметка, че е объркал отговора на един или друг въпрос.

Някой побутна Райлин по лакътя, изваждайки я от унеса й.

— Ехо? Къде си?

Беше нейната съквартирантка Рей Мендоса, която седеше от дясната й страна.

— Тук съм. Просто… представях си се край басейна. — Райлин опита да задържи видението още няколко мига. — Слънчево и топло е. В ръката си държа някакво тропическо питие от онези с чадърче в тях и чета книга… книга, в която не се налага да подчертавам с маркер или да си отбелязвам нещо в полето отстрани.

— Че има ли такива?

— Ако не ме лъже паметта.

Райлин и Рей си размениха заговорнически усмивки. Като много от съкурсниците си, двете бяха прекарали почти всеки буден миг през последните четири седмици, подчертавайки пасажи от лекции и учебници, правейки си пробни тестове, взирайки се със замъглени очи в Наказателния кодекс до малките часове на нощта и събирайки се да учат заедно с колегите, всичко това — в подготовка за четири тричасови изпита, които щяха да определят посоката на бъдещата им юридическа кариера. Нищо работа.

Говореше се, че през втората и третата година на магистратурата ставало все по-лесно, което би било добре, защото съществуваше онова интересно нещо, наречено „сън“, за което Райлин беше чувала и имаше желание да опита. И тъкмо сега му беше времето. Разполагаше с една свободна седмица, преди да започне лятната си работа, и възнамеряваше да я прекара, като не прави нищо по-изморително от това, да се измъкне от леглото по обяд и да се занесе до открития басейн на университета, който бе отворен за студенти.

— Неприятно ми е да направя мечтите ти на пух и прах, но съм доста сигурна, че в РФВ не са разрешени алкохолни напитки. — Рей имаше предвид Факултета по редовно физическо възпитание, в чиято сграда се намираше гореспоменатият басейн.

Райлин махна с ръка, пропъждайки мисълта за подобни отегчителни подробности.

— Ще си напълня термоса с май тай^[1] и ще казвам на всички, че вътре има студен чай. Ако от охраната на кампуса се опитат да ми създават неприятности, ще ги сплаша с това, че съм почти адвокат, и ще им напомня за Четвъртата поправка, забраняваща обиск и конфискации без съдебно разпореждане.

— Леле, имаш ли представа колко зубърски прозвуча това?

За съжаление, имаше.

— Мислиш ли, че някой от нас някога отново ще бъде нормален?

Рей се замисли над този въпрос.

— Чувала съм, че някъде около третата година най-сетне преставаме да цитираме Конституцията в ежедневните си разговори.

— Звучи обещаващо.

— Но като се има предвид, че ти си по-тежък случай от повечето от останалите, при теб може да отнеме и по-дълго.

— Спомняш ли си как снощи ти казах, че ще ми липсваш през лятото? Вземам си думите назад.

Рей се разсмя и обви ръце около раменете на Райлин.

— Я стига, много добре знаеш, че ужасно ще скучаеш без мен.

Райлин бе обзета от внезапен пристъп на сантименталност. Сега, когато изпитите бяха свършили, Рей и почти всичките им приятели от Правния факултет щяха да се разотидат по домовете си. Рей щеше да прекара следващите десет седмици в Чикаго, работейки двойни смени като барманка — работа, която изглеждаше страшно забавна и бляскава и с която щеше да си докара достатъчно пари, за да плати почти цялата си годишна такса в университета. Райлин, от друга страна, си беше намерила място като стажантка в Областната прокуратура на Централен Илинойс и макар че тази позиция бе престижна и много желана сред студентите по право (особено първокурсниците), заплатата бе повече от скромна и едва щеше да й стигне да си покрие наема и разноските за лятото. Може би, ако беше особено пестелива, щяха да й останат достатъчно пари, за да си купи учебниците за следващия семестър. Или поне един от тях. Проклетите му книги бяха страшно скъпи.

Ала въпреки мизерното възнаграждение, Райлин страшно се радваше, че бе успяла да получи това място. Колкото и да мърмореше за студентските си заеми, не беше избрала да учи право заради парите. Тя имаше шестгодишен план за образованието и кариерата си (Райлин много обичаше плановете) и летният й стаж бе следващата стъпка в него. След като се дипломираше, се надяваше да си намери работа като сътрудник на някой федерален съдия, след което щеше да се кандидатира за място в Прокуратурата.

Въпреки че мнозина студенти нямаха представа какво право искат да практикуват, след като се дипломират, с Райлин не беше така. Още от десетгодишна тя знаеше, че иска да стане прокурор, и нито за миг не се бе разколебала в решението си, въпреки изкушението на парите, които би могла да получава в някоя голяма адвокатска кантора. Вярно, по този начин щеше да си докарва солидна заплата, ала Гражданският процес бе прекалено суховат и безличен за нейния вкус. Корпорация X, съдеща фирма Y за милиони долари в дело, което можеше да се проточи години наред, без никого да го е грижа; адвокати, които вземаха по три хиляди долара на час, работейки върху него? Не, благодаря.

Райлин искаше да е в съда всеки ден, във вихъра на действието, водейки дела, които означаваха нещо. А какво бе по-смислено от това, да вкарваш престъпници зад решетките?

Мислите й бяха прекъснати от мъжки глас, разнесъл се от другата страна на масата.

— Три месеца в Ърбана-Шампейн. Ще ми обясниш ли още веднъж как втората в курса ни не можа да си намери нещо по-хубаво?

Гласът принадлежеше на приятеля им Шейн, който, като всички около масата, имаше питие пред себе си и направо грееше. На Райлин не й беше трудно да се досети на какво се дължи това — освен че беше приключил с изпитите, лятната ваканция означаваше, че Шейн ще се прибере в Де Мойн и ще се види с приятелката си, по която беше хлътнал до уши… макар че като типичен мъж се опитваше да го скрие.

— Не мястото е важно, Шейн — заяви Райлин. — А колко си добър, когато стигнеш там.

— Добре го каза — засмя се Рей и плесна тържествуващо длан в нейната.

— Подигравай се колкото си искаш — отвърна Шейн, — ала багажът ми вече е в колата, която е заредена с бензин и запасена със закуски за из път. В седем часа утре сутринта аз се изнасям от тук, ако ще от небето да падат камъни.

— Седем сутринта? — Рей посочи многозначително чашата в ръката му, третата за тази вечер. — Силно се съмнявам, че ще го бъде.

Шейн махна пренебрежително с ръка, при което разля малко от питието си.

— О, моля ти се. Сякаш малко махмурлук би могъл да спре един влюбен мъж.

— Колко романтично — подхвърли Райлин.

— Освен това от два месеца насам съм на сухо, а сексът след раздяла е страхотен.

— Ето го онзи Шейн, когото всички познаваме и обичаме. — Райлин допи последната глътка от питието си и разклати леда в чашата. — И като стана дума за махмурлук, мисля, че дойде моят ред да черпя. — Тя събра поръчките на всички от групата, след което заобиколи претъпканата маса и се отправи към бара.

— Три „Амстел“ светло, един ром с диетична кока-кола, един джин с тоник и „Корона“ с два резена лайм — изреди тя на бармана.

От дясната й страна се разнесе нисък мъжки глас.

— Звучи ми като празненство.

Райлин се обърна по посока на гласа и…

Леле.

Мъже като онзи, който се облягаше на бара до нея, не съществуваха в Ърбана-Шампейн. Всъщност мъже като този до нея не съществуваха в никое място, за което Райлин беше чувала.

Гъстата му тъмноруса коса бе оставена малко по-дълга и докосваше яката на тъмносинята му бархетна риза. Беше висок, с пронизващо сини очи и ъгловата челюст, покрита с едва набола брада, сякаш не се беше бръснал от няколко дена, и стройно мускулесто тяло. Беше обут в тъмни дънки и поизносени туристически обувки, които в съчетание с бархетната риза му придаваха сурово мъжествен и невероятно сексапилен вид.

Райлин със сигурност не беше първата жена, примигала няколко пъти при вида му, нито пък щеше да бъде последната. А той като че ли напълно си даваше сметка за това. Сините му очи проблеснаха развеселено, докато изчакваше отговора й, облегнал лакът на бара и излъчващ невероятна самоувереност.

Бягай.

Това бе първата мисъл, изникнала в главата на Райлин.

Втората й мисъл бе, че първата е абсурдна, и тя едва не се разсмя на самата себе си. Бягай. Сериозно? Та той бе просто някакъв тип в един бар; прекарала пет години в колежански град, където можеш да посещаваш баровете още от деветнайсетгодишна възраст, тя бе виждала цял куп такива като него.

Райлин махна с ръка към тълпата наоколо. Минаваше единайсет часът и мястото беше пренаселено.

— Последният ден от сесията. Всички празнуват.

Очите му се плъзнаха преценяващо по нея.

— Нека да отгатна. Дипломираш се този уикенд. Току-що си взела последния си изпит и тази вечер празнуваш влизането си в истинския свят. — Той наклони глава на една страна. — Основният ти предмет е… реклама. Намерила си си работа в „Лео Бърнет“^[2] и се каниш да се преместиш в първия си апартамент в Чикаго, очарователно и прекалено скъпо двустайно местенце в „Ригливил“, което ще делиш със съквартирантката си ей там. — Той кимна по посока на Рей, очевидно забелязал на коя маса бе седяла Райлин допреди малко.

Райлин облегна ръка на бара.

— Това с отгатването на основната дисциплина дежурната ти свалка ли е, или го използваш само през уикенда на дипломирането с надеждата, че повечето жени са прекалено пияни, за да забележат колко е изтъркано?

Той придоби засегнат вид.

— Изтъркано? Опитвах се да звуча уверено и прозорливо.

— Вместо това се получи стереотипно и самодоволно.

Той се усмихна широко, разкривайки две малки трапчинки, които добавиха пакостливо излъчване към ъгловатата му челюст.

— Или пък бях толкова невероятно прозорлив, че направо страх да те хване.

Барманът сложи пред Райлин шестте напитки, които беше поръчала. Тя му подаде две двайсетачки и зачака рестото.

— Ни най-малко — заяви тя на господин Самодоволни трапчинки, радвайки се, че може да му натрие носа. — Всъщност карам магистратура. В Юридическия факултет.

— А, значи, отлагаш навлизането си в истинския свят с още три години. — Той отпи нехайно от бирата си.

Райлин потисна желанието да направи физиономия.

— Ясно, сега се опитваш да съчетаеш изтърканост със снизхождение.

Господин Самодоволни трапчинки плъзна лукав поглед по нея.

— Не съм казал, че има нещо лошо в това, човек да позабави навлизането в истинския свят, госпожо адвокат.

Райлин отвори уста, за да отговори, но после отново я затвори. Е, добре, тук беше прав. Ала той не беше единственият, който можеше да прави бързи преценки, и тя бе готова да се обзаложи, че нейната ще бъде далеч по-точна от неговата. Прекрасно познаваше този тип мъже — всяка жена познаваше този тип мъже. Невероятно привлекателни и също толкова невероятно самоуверени, те обикновено компенсираха това с липсата на каквато и да било индивидуалност. По този начин природата поддържаше някакво равновесие.

Барманът й върна рестото и Райлин взе две от питиетата с намерението да ги занесе и да се върне за останалите. Тъкмо се канеше да отправи една последна саркастична забележка към господин Самодоволни трапчинки за сбогом, когато Рей неочаквано изникна до нея.

— Нека ти помогна, Райлин. — И като й смигна, тя вдигна ловко четири чаши наведнъж. — Няма защо да прекъсваш разговора си заради нас.

Преди Райлин да успее да възрази по какъвто и да било начин, Рей вече си проправяше път към масата им през тълпата.

Господин Самодоволни трапчинки се приведе към нея.

— Мисля, че приятелката ти ме харесва.

— Тя е всеизвестна с изключително лошия си вкус, когато става дума за мъже.

Той се разсмя.

— Не се стеснявай, кажи ми какво мислиш наистина, госпожо адвокат.

Райлин му хвърли кос поглед.

— Няма да съм адвокат, докато не се дипломирам и не ме впишат в колегията.

Господин Самодоволни трапчинки срещна погледа й и го задържа.

— Окей, да опитаме по малко име тогава, Райлин.

Райлин не отговори веднага. Вместо това го огледа от горе до долу, стигайки до едно неизбежно заключение.

— Свикнал си да става на твоето с жените, нали?

Той замълча за миг.

— Повече, отколкото би ми се искало всъщност.

Изражението му изведнъж стана сериозно и Райлин не беше сигурна как да отговори. Може би сега бе подходящият момент да си тръгне.

— Мисля, че ще е най-добре да отида при приятелите ми. Беше ми приятно… да не се запознаем съвсем.

Тя се върна на масата, където приятелите й бяха потънали в разпалена дискусия върху обхвата на Петата поправка, гарантираща правото на адвокат по време на разпит от органите на властта. Мъжете от групичката продължиха да спорят, когато Райлин се мушна между тях (не бяха забелязали или пък не ги беше грижа за разговора й с мъжа на бара), ала Рей направо я издърпа на стола й.

— Е? Как мина? — попита тя нетърпеливо.

— Ако правилно разбирам, че имаш предвид господин Самодоволни трапчинки ей там, не стигнахме до никъде.

— Господин Самодоволни трапчинки? — Рей изглеждаше готова да я плесне по главата. — Знаеш кой е това, нали?

Учудена от въпроса, Райлин погледна крадешком към господин Самодоволни трапчинки, който се беше върнал при приятелите си на масата за билярд. Е, всъщност вече си беше създала теория за него. Съдейки по обикновените му дънки, бархетната риза и туристическите обувки, както и леко дългата коса, тя го беше взела за местен тип, един от онези двайсет и няколко годишни жители на Шампейн, които ходеха по университетските барове с приятелите си, търсейки лесни свалки сред студентките.

Ако се съдеше по думите на Рей обаче, той очевидно бе някой, когото би трябвало да разпознае, така че май се налагаше да преосмисли мнението си.

Някой спортист може би. Беше достатъчно висок, със сигурност беше над метър и осемдесет и определено притежаваше нужната фигура… не че тя беше обърнала внимание на това, разбира се.

Може би беше новият куотърбек във футболния отбор на университета или нещо такова. През последните девет месеца Райлин живееше в затворения свят на Юридическия факултет и откровено казано, не се интересуваше особено от колежански футбол, така че това беше напълно възможно. Макар че той й се струваше малко по-възрастен, отколкото би могло да се очаква за студент от първите курсове.

— Е, добре, щом толкова настояваш, кой е той? — попита Райлин, приготвяйки се изобщо да не се впечатли.

— Кайл Роудс.

Райлин, която тъкмо поднасяше чашата към устата си, спря с ръка във въздуха. Я виж ти. Беше чувала това име. На практика всички в университета го бяха чували.

— Милиардерът?

— Строго погледнато, син на милиардер — уточни Рей. — Но да, самият той, от плът и кръв.

— Ама Кайл Роудс не беше ли компютърен маниак?

Рей се раздвижи в стола си, за да погледне към онзи, когото обсъждаха.

— Ако това е новото лице на компютърните маниаци, аз съм навита. Може да натиска моите бутони, когато си поиска.

— Страхотно, Рей.

Райлин потисна порива да погледне отново към него. Не беше напълно запозната с подробностите на историята му, ала бе научила достатъчно от статиите в „Тайм“, „Нюзуик“ и „Форбс“ за баща му, бизнесмен от Чикаго, описван като въплъщение на американската мечта. Доколкото си спомняше, Грей Роудс имаше скромен произход, специализирал бе информатика в Университета на Илинойс, след което бе открил своя собствена софтуерна компания. Райлин не помнеше кой знае колко за неговата кариера, с изключение на единствената важна подробност, че преди около десет години компанията му беше създала изключително успешната антивирусна програма „Роудс“, която му беше донесла повече от един милиард долара.

Знаеше също така, че Грей Роудс правеше щедри дарения на някогашната си алма-матер, или поне предполагаше, че е така, тъй като университетът беше нарекъл цяло крило на негово име: Център за информатика „Грей Роудс“. С империята си на стойност един милиард долара той несъмнено бе най-заможният и прочут възпитаник на университета. Поради което името на Кайл Роудс, студент по информатика и негов наследник, бе известно на всички.

Ето че господин Самодоволни трапчинки вече си имаше име, помисли си Райлин. Е, толкова по-добре за него.

Погледна го крадешком, докато той се навеждаше над билярдната маса за удар, при което бархетната риза се опъна върху широките му, очевидно мускулести гърди.

— Винаги би могла да отидеш там — лукаво подхвърли Рей, обърнала очи натам, накъдето и Райлин.

Райлин поклати глава. Как ли пък не.

— Майка ти никога ли не те е предупреждавала за мъже като него, Рей?

— Аха. На шестнайсетия ми рожден ден, когато Трой Демпси се появи пред нас и ме попита дали не искам да ме поразходи на мотора си.

— Ти прие ли? — попита Райлин.

— И още как. Носех дънкова минипола и си изгорих прасеца на ауспуха. И до днес имам белег.

— Надявам се, че си си извадила поука.

— Никога да не нося дънкова минипола?

Райлин се засмя.

— Това също. Както и: не се забърквай с лоши момчета.

Двете зарязаха темата за Кайл Роудс и се включиха в обсъждането на Петата поправка. Докато Райлин се усети, мина повече от час и когато си погледна часовника, тя с изненада установи, че е след полунощ. Улови се, че хвърля поглед към билярдната маса… и забеляза, че Кайл Роудс и приятелите му си бяха тръгнали.

Което изобщо не я вълнуваше.

Ни най-малко.