Джули Джеймс
Нещо като любов (9)

9

Ник паркира на една пряка от къщата на Джордан и извървя пеша в студа краткото разстояние до тях. Той отвори високата порта от ковано желязо и се оказа във вътрешен двор с градина.

Беше предположил, че домът й ще бъде хубав — много хубав — и не беше сгрешил. Тухлената къща беше на два етажа и половина и имаше елегантни малки балкони, извити около сводести стъклени прозорци. Голям балкон от тухли и варовик, според него част от апартамента на втория етаж, гледаше към вътрешния двор.

Докато се качваше по стълбите към входната врата, той се улови, че се чуди дали бащата на Джордан е купил къщата, или тя изкарва достатъчно пари, че да си я позволи сама. Не че беше негова работа, просто беше… любопитен. Натисна звънеца и долови мелодичния му звук. След като минаха минута-две без никой да отвори, той отново се пресегна да позвъни. Тогава вратата се отвори.

— Съжалявам — каза Джордан задъхано. — Проблеми с ципа.

Ник се опита да се въздържи от каквато и да е реакция, просто… зяпна. Според него нямаше никакъв проблем.

Тъмнолилавият плат на роклята подчертаваше всички извивки на стройната й фигура. Беше със събрана коса и само няколко блуждаещи кичура се спускаха над океанскосините й опушено гримирани очи — те искряха още по-лъчисто и от диамантите в ушите й.

Джордан се облегна с една ръка на вратата.

— Откакто сме се запознали, това е най-дългият миг, в който не си казал нищо, Бруклин. Приемам, че харесваш роклята ми.

Хванаха го.

Ник се окопити.

— Не си въобразявай много. Просто се опитвах да измисля къде в това нещо може да пъхнем микрофон.

Джордан отстъпи настрани, а той влезе и затвори вратата след себе си. Очите на Ник щяха да изскочат.

Боже мой, гърбът на роклята й… спускаше се приканващо ниско и практически го умоляваше да се втренчи в задника й.

— Аз ли трябва да нося микрофон? — попита тя.

Той мигна безмълвен.

— Моля?

— Каза, че трябва да нося микрофон? — подсети го тя.

Точно така. Микрофонът. Операцията под прикритие.

— Това е само предпазна мярка. Искам да мога да чувам разговора ви с Екхарт, докато съм в офиса му.

Ник бръкна в джоба на сакото си и извади безжичен микрофон, голям около половин сантиметър.

— Честит Свети Валентин.

Джордан го огледа с любопитство.

— Не мога да повярвам колко е малък.

— Улавя гласове от петнайсет метра, даже и през дрехите. Трябва само да го сложиш в сутиена си.

Очите му се спуснаха към деколтето й във формата на шпиц.

— Ако изобщо носиш сутиен с тази рокля.

— Не, само лепенки върху зърната.

Беше работил шест години под прикритие за ФБР и още пет в отдела за борба с порока на Нюйоркската полиция, но проклет да е, ако знаеше как да се справи с това затруднение. Джордан се усмихна.

— Шегувам се. — Тя завъртя пръст. — Обърни се.

Той се подчини. Недей да мислиш за зърната й. Недей да мислиш за зърната й. Той мислеше за зърната й.

— Още ли не си готова? — попита я рязко. Вероятно щяха да се справят по-бързо, ако й помогнеше.

— Мисля, че се справих — каза Джордан зад гърба му.

Ник се обърна и загледа как си оправя деколтето, за да се увери, че сутиенът не се вижда. Тя се изправи и се обърна към него.

— Какво мислиш? Добре ли е?

Очите му шареха по нея. „Добре“ беше меко казано. Но вместо да отговори, той посочи към вратата. Беше видял, че колата ги чака, беше време да тръгват.

— Готова ли си?

Джордан пое дълбоко дъх.

— Не. Но въпреки това ще го направя.

Заради виното, което щеше да им бъде предложено на партито на Ксандър, Джордан беше наела кола с шофьор за вечерта. Правеше така всяка година, а Ник беше наблегнал, че е важно да спазва програмата си, доколкото е възможно.

Тя седна на задната седалка до него, като се опита да не обръща внимание на пърхането в стомаха си. Официално щеше да участва в операция под прикритие и прекомерното вълнение можеше само да попречи. Досега най-опасната ситуация, в която беше попадала, бе веднъж, когато един пиян бездомник влезе в магазина й и прекатури витрината със сира, след което припадна на пода. Тогава единствената опасност беше, че можеше да настъпи стъкло или да си изцапа обувките, докато разчиства бъркотията — мъжът беше толкова пиян, че не можеше да се събуди. А и Мартин беше там да я защитава с бутилка „Кот дьо Рон“ в ръка, докато пристигне полицията. Джордан погледна към Ник — подозираше, че той разполага с нещо много по-опасно от бутилка „Кот дьо Рон“. Но къде беше сложил пистолет в този съвършено ушит костюм никой не можеше да каже.

Беше се обръснал и в средата на брадичката му се виждаше шика трапчинка, която не беше забелязала преди. Тъмнокестенявата му коса беше пригладена — беше и подстриган. Когато беше пристигнал у тях, тя се слиса за миг колко изтънчен и хубав изглежда с палтото и костюма. Щеше да се смеси с гостите на партито без никакъв проблем. Интересно обаче, струваше й се, че го харесва повече с набола брада й дънки. Слава богу, че я дразнеше през деветдесет и пет процента от времето, което прекарваха заедно, защото нямаше никакво намерение да харесва Ник Маккол. Стентън. Който и да беше тази вечер.

Той я хвана, че го гледа тъкмо когато колата спря пред „Бордо“. Шофьорът слезе и заобиколи колата, за да отвори вратата на Джордан. Ник я погледна внимателно, сякаш преценяваше настроението й.

— Е, това е. — Тя се опита да звучи непринудено, но гласът й леко трепереше.

Шофьорът отвори вратата и тя потрепери, когато студеният февруарски въздух нахлу в колата. Ник се приведе напред и се обърна към шофьора.

— Ще ни трябва минутка насаме. — Той затвори вратата на колата.

Заговори тихо.

— Джордан, погледни ме.

Тя го направи и задържа погледа си.

— Ще се справиш, ще видиш.

Тя кимна, успокоена от непреклонния му тон.

— Добре.

После сложи ръка на брадичката й и се приближи — чакай, щеше ли да я целуне? Тя почувства топлината на дъха му върху врата си, когато прошепна в ухото й.

— Но ако нещо се обърка тази вечер, потърси червенокосата барманка. Тя е приятелка.

Джордан ококори очи. Да се обърка?

Нямаше време да пита какво би могло да се обърка, защото Ник отвори вратата и шофьорът автоматично се пресегна за ръката й. Така че тя се престори на развеселена и слезе от колата. Ник я последва, заедно тръгнаха към входната врата на ресторанта и влязоха вътре.

Джордан беше идвала в „Бордо“ няколко пъти, но елегантната обстановка продължаваше да я впечатлява. Високите петметрови тавани, кристалните полилеи, излъчващи топъл блясък, и кремавите копринени тапети придаваха на мястото лека, въздушна атмосфера. Вдясно от тях, от другата страна на залата за хранене, имаше арка в кремаво, която водеше към винения ВИП бар. В другия край на залата за хранене имаше външна тераса с изглед към реката и друг бар, в който през зимните месеци Ксандър поддържаше температурата чрез топлинни лампи. Според плана тя щеше да покани Ксандър на терасата, за да обсъдят вино, което тя иска да му предложи, и тогава Ник щеше да направи своя ход. Оставиха палтата си на хостесата и си проправиха път към ресторанта. Джордан веднага забеляза познати сред гостите, но се поколеба, преди да тръгне към тях. Само минутка още. Това искаше, преди да представи „гаджето си“ на света и играта им да се превърне в реалност.

Ник изглежда прочете мислите й.

— Защо не си вземем по напитка? — Той улови погледа на сервитьора, който минаваше покрай тях.

— „Кристал“? — попита сервитьорът и им предложи високи тънки чаши.

Джордан обърна внимание на бутилката, докато той наливаше — „Кристал Луи Ръодерер“ розе 2002-а. Както винаги Ксандър не пестеше.

Концентрирай се върху виното, каза си тя. Трудната част от задачата се падаше на Ник, не на нея. През следващите няколко часа от Джордан не се очакваше друго, освен да се усмихва и да вдига чаши, пълни с напитката, за която през последните няколко години беше научила толкова много.

Ник скептично погледна чашата си, след като сервитьора си тръгна.

— Когато ме покани тази вечер, не спомена, че ще има и розови напитки.

Тя усети как част от напрежението й се изпарява Не знаеше какво да очаква с всички тези преструвки, че са гаджета, но засега нещата между тях изгледаха както винаги делови.

— Това е розе.

Изглежда името го впечатли.

— О, като белия зинфандел. Баба ми пиеше такова вино.

Слава богу, че Джордан не беше отпила от шампанското, иначе щеше да се задави.

— Първо правило на вечерта: никога не споменавай белия зинфандел пред тези хора. Или нещата много бързо ще се объркат.

Тя приближи чашата с шампанско към носа си и инстинктът й надделя. Затвори очи и вдъхна аромата на печени ябълки, бадеми и сушени плодове. Отпи малка глътка и остави шампанското да се разпръсне из устата й, преди да го преглътне. Ароматите флиртуваха в устата й леки и свенливи.

Тя отвори очи и забеляза, че Ник я наблюдава внимателно.

— Хубаво ли е? — попита той.

Това беше меко казано.

— Опитай го.

— Не пия розови напитки — вирна глава той. — Мислиш ли, че сме готови да се отправим към винения бар?

Джордан схвана посланието — трябваше да продължат да се движат.

— Разбира се. Да видим какво ни е приготвил Ксандър тази вечер.

Заедно те се отправиха към частната зала. Дегустацията на вино беше започнала и барът беше шумен, тъй като гостите обсъждаха напитките. Почти веднага Джордан забеляза червенокосата барманка, вероятно „приятелката“, която Ник беше споменал по-рано. Беше привлекателна и според Джордан изобщо не приличаше на агент от ФБР. За миг тя се улови, че мисли колко добра „приятелка“ е тази жена на Ник. След това се сети, че не е нейна работа.

— Сега ли започвате? — попита червенокосата, когато се приближиха до бара. С нищо не издаде, че ги е познала. Джордан забеляза, че прическата на барманката покрива ушите й. Вероятно, за да скрие слушалка под къдравата коса? Беше й любопитно и си отбеляза да попита Ник по-късно.

— Ще вземем това, с което се започва.

— Е, как се процедира? — попита Ник момичето, след като тя сложи чаша пред всеки от тях. — Това ми е първата дегустация.

— Хм, девствен в дегустирането на вино — каза Джордан. — Толкова много има да те уча.

— Бъдете кратка, Роудс. Само основното.

— Добре, ето прогнозата ми за тази вечер — освен ако Ксандър не планира да наруши някои правила, ще започнем с няколко леки бели вина, ще преминем към шардоне, после ще сменим чашите и ще започнем с червените вина. И тук е най-забавната част.

Ник взе едно от дегустационните менюта на бара.

— Добре. Да видим колко си добра. Назови първото.

— Совиньон блан — предположи Джордан. — Вероятно от долината на Лоара. После ризлинг, пино гри и калифорнийско шардоне.

Той беше впечатлен.

— Бивате.

Тя сви рамене.

— Познавам дегустациите.

— Като изключим, че обърка шардонето.

Изненадана, Джордан погледна менюто. Преди Ксандър винаги избираше калифорнийско шардоне, но тази година се беше спрял на Бургундия, Франция.

— Интересно, не мислиш ли? — каза мъжът вляво от нея.

Джордан се обърна и видя Рейф Веласкес, съсобственик на доходен хедж фонд, базиран извън Чикаго. Подобно на нея и той беше сред редовните гости на партито. Тя го поздрави с усмивка.

— Здравей, Рейф. — Тя се огледа из помещението. — Къде е Емили?

— Реши да си остане вкъщи — с голяма неохота. Най-малкият ни син цяла седмица се бори с грипа и на нея не й се щеше да го оставя с бавачката. Мисля, че нещо става. С когото и да говоря тези дни е болен.

Джордан се сети за Хъксли, проснат на дивана със стърчаща коса. Нещо се случваше и то не беше хубаво. Тя се обърна към Ник и ги запозна.

— Рейф Веласкес, Ник Стентън.

Когато двамата мъже си стиснаха ръцете, тя въздъхна облекчено. Беше направила първото запознанство, без да прецака нещата.

— Е, сигурно се гордееш със себе си — каза й Рейф.

Тя объркано вдигна глава.

— Какво искаш да кажеш?

Рейф посочи менюто с вината.

— Червените?

— Още не съм стигнала до там — все още се чудя, че Ксандър не е избрал калифорнийско шардоне.

— Забрави шардонето — виж кабернетата.

Джордан хвърли поглед на менюто и се отдръпна изненадана, когато прочете имената на две от кабернетата, които Ксандър беше избрал за вечерта.

— Е, как го разбираш? — попита Рейф хитро.

Тя не отговори веднага. Струваше й се, че знае какво намеква Рейф, но това не можеше да означава…

— Изглежда някой има таен обожател — каза той.

Ник се намръщи, изведнъж много заинтригуван от разговора им.

— Май изпускам нещо тук.

Рейф обясни.

— На миналогодишното парти Ксандър, Джордан и аз влязохме в спор за избора му на червени вина. Вижте, Ксандър винаги избира „Скрийнинг ийгъл“ за каберне — което е фантастично вино, не ме разбирайте погрешно. Но Джордан на шега подметна, че ако иска да раздвижи нещата, с радост ще му даде няколко предложения. И така, Ксандър я попита кои са любимите й кабернета.

Ник се обърна към Джордан.

— И ти какво му каза?

— Може… да съм споменала кабернето „Вайнярд 29 истейт“ — каза тя.

Ник погледна в менюто.

— В списъка е.

Да, така беше.

— Тя също така каза, че е голям почитател на „Куинтеса меритаж“. С което между другото съм напълно съгласен — каза Рейф.

Ник отново провери.

— И това е в списъка.

Да, така беше. Ник присви очи.

— Значи да изясним — две от петте червени вина в този изключително специален списък са онези, които си казала, че са ти любими?

Е, ако така поставяше нещата… Вече в отбранителна позиция, Джордан почувства нужда да изтъкне нещо.

— Имам винарски магазин, разбираш ли. Това най-вероятно е професионален, а не личен комплимент.

— Сигурна ли си? — Зелените очи на Ник съсредоточено изучаваха нейните.

Преди да отговори, Джордан се замисли за последните си срещи с Ксандър. Нищо не й се струваше необичайно, нито си спомняше разговори, които да изразяват някакъв особен интерес към нея. Разбира се, Ксандър често се отбиваше в магазина, но така правеха и много от редовните й клиенти. И флиртуваше с нея от време на време, но Ксандър флиртуваше с всички. Беше известен женкар и постоянно излизаше с жени, които срещаше в клубовете си — обикновено дългокраки брюнетки под двайсет и пет. Тъй като беше руса, висока метър шейсет и пет и на трийсет и три години, Джордан не отговаряше на нито един от неговите критерии.

Но сега, като се замислеше… сети се за един леко странен разговор — преди около пет месеца, тъкмо преди да арестуват Кайл и тъкмо след като се беше върнала от пътуване до долината Напа. Ксандър се беше отбил в магазина и тя го информира за някои от новите вина, които беше открила.

— Сигурно е тежко да ти се налага да ходиш няколко пъти в годината по работа до Напа? — Беше я подразнил Ксандър, докато разглеждаше лавиците в магазина.

Джордан се беше подсмихнала, докато му подаваше чаша от новото пино ноар, което тъкмо беше отворила, и не му възрази.

— О, и на теб не ти е лесно. Да ходиш където искаш, когато поискаш.

Тя знаеше, че той се хвали с екзотичните си пътувания всеки път, когато посещава магазина й. Ксандър взе от ръцете й чашата пино.

— Да, но с Напа е различно. Това не е място, където човек иска да ходи сам. Трябва да бъдеш с някого, който може да оцени преживяването. — Той отпи от виното. — Добро е.

— Един сервитьор ми го препоръча. Толкова ми хареса, че поръчах да ми доставят две каси.

Ксандър я последва до бара.

— Къде отседна?

— В „Капистола Ранч“. Бил ли си там?

— Не. Но съм чувал хубави неща.

— Изумително място — каза Джордан. — Бях в самостоятелна вила с изглед към каньона. Всяка сутрин закусвах на терасата, докато слънцето изгряваше над хълмовете, а нощем седях под звездите с чаша вино.

— И сега ми кажи, че нямаше да е по-добре да си с някой. — Ксандър скръсти ръце на гърдите, сякаш я предизвикваше да му противоречи.

Носеше черна дизайнерска риза, на която беше разкопчал двете горни копчета, сив панталон и чисто нов часовник Jaeger Le Coullre. Беше хубав мъж, но имаше нещо в него, което не й харесваше. Много се перчеше с парите си, особено пред нея, но понеже беше добър клиент, тя се усмихна и отстъпи.

— Вероятно следващия път. Ще имам още много пътувалия до Напа. Вече съм планирала едно за началото на март.

— Защо да чакаме до тогава? — Ксандър извади мобилния си. — След две минути мога да ни запазя места в първа класа.

Тя се изсмя. Сякаш можеше да зареже всичко на часа и да тръгне.

— Щеше ми се да беше толкова лесно. — Тя взе няколко бутилки пино и ги отнесе в коша до входа на магазина.

— Джордан.

Сериозният тон в гласа на Ксандър я спря. Тя погледна през рамо и видя странно изражение на лицето му.

— Има ли някакъв проблем? — попита тя.

Точно тогава влезе Мартин — беше приключил с инвентаризацията в избата.

— Мисля, че трябва да поръчаме още една каса от Зулу. Хората са полудели на тема южноафрикански вина… о, господин Екхарт, не разбрах, че сте тук. — Той млъкна и погледна между двамата. — Прекъсвам ли нещо?

Джордан помисли, че вижда сянка от раздразнение в очите на Ксандър. Но после изчезна и тя предположи, че й се е сторило. Ксандър обичаше да разговаря с Мартин — двамата имаха много сходни вкусове по отношение на вината. Тя не виждаше причина той да се притеснява от присъствието на асистента й. Ксандър махна с ръка.

— Не ни прекъсваш. Просто се наслаждавам на това ново пино — посочи той към чашата. — Каква е цената му?

— Трийсет долара бутилката. — Джордан продължи да наблюдава за следи от напрежението, което бе видяла на лицето му преди миг. Но не долови нищо — изглеждаше спокоен както винаги.

— Може и да започна да го предлагам в ресторантите ми — каза той.

Тримата обсъдиха оценките на винения критик Робърт Паркър и мнението на Мартин, че невинаги е честен, заради предпочитанието му към силните подчертани червени вина.

Малко след това Ксандър си тръгна и оттогава Джордан не се беше сещала за този странен момент.

Но сега, след случилото се, тя възприемаше разговора по друг начин. Не можеше да спре да мисли дали в онзи ден Ксандър не се беше интересувал от нещо повече от пино. Беше предположила, че се е пошегувал за пътуването до Напа, но можеше и да не е така.

Малко след този разговор арестуваха Кайл и в живота й настъпи пълен хаос. Беше изпаднала от социалната сцена и бе престанала да излиза с мъже. Вероятно оттогава Ксандър я дебнеше в очакване на по-подходящо време да разкрие чувствата си. Като тази вечер например, с неговата винена листа „С уважение към Джордан“.

Тя преплете поглед с този на Ник.

— Може… да имаме проблем.