Франсис Пол Уилсън, Стив Лайън
Нощно изтребление (7)

7. Ударът

Джейк се наведе към хладния, зелен пластмасов приклад на пушката и нагласи окото си на мерника. Десет етажа по-долу и през два блока разстояние, на нивото на улицата, сивата коса на кмета го открояваше сред хората. Джейк четеше по устните му, докато той завършваше встъпителната си реч и накрая обяви главния оратор на церемонията — сенатора на Съединените щати Стенли Уайнгартън. Усмихнатото лице на кмета отстъпи подиума на мишената, която се затътри бавно към него. Лицето на Уайни беше лъскаво и изпотено. Всъщност то лъщеше така силно, че Джейк се замисли дали да не монтира ултравиолетов филтър на мерника. Изкуственото „покритие“ на Уайни — перуката — бе особено артистична на вид и успешно прикриваше потта от естествената му коса.

Щом започне да говори, свали го на първото изречение — това му бе казал Фредо, когато му бе предал желанието на чичо си. Няма проблем. За един милион ще получи това, което желае.

Джейк опря приклада на пушката в рамото си. Не трябваше да се бави. Нямаше смисъл да остави бедните създания долу да страдат в горещината, докато слушат тоя мазен гадняр. Той взе на прицел главата на Уайни, като фиксира кръстчето на мерника върху дясното му слепоочие.

Навън, на някоя съседна улица, гърмеше оглушително двигателят на камион.

Джейк се усмихна: Благодаря ти, камионче. Само така! Никой няма да се сети откъде е дошъл изстрелът.

Пое си дълбоко въздух. Издиша го и започна да обира спусъка…

… Бавно… бавно… само миг и…

Нещо удари със страшна сила по вратата. Джейк се стресна. Пушката гръмна. Преди да успее да види дали е улучил, някакъв глас изкрещя зад вратата:

— Полиция! Отворете! Знаем, че сте вътре! Отворете вратата или ще я разбием!

Нещото отново удари по вратата. Джейк не се поколеба и за миг. Провря главата си през прозореца и се огледа. Той бе отделен от съседните с двайсетсантиметрови гранитни блокове. Десетсантиметрови первази свързваха прозорците по всички етажи на сградата. Въпреки лудешкото блъскане по вратата и нервните крясъци, Джейк се покатери на перваза и се изправи внимателно. Гледаше към стената — не поглеждай надолу! — и запристъпва сантиметър по сантиметър към втората си стая. Само два прозореца, после завой на ъгъла и щеше да успее.

Какво, по дяволите, се бе случило?

Ченгета. Някой го бе издал. Това беше единственото обяснение. Кой? Как? Защо?

Въпросите го преследваха през целия преход по перваза до края на стената. Когато стигна ъгъла, престана да мисли върху тях. Завоят под прав ъгъл можеше да изправи косите на човек. Но той не можеше да си позволи забавяне. Щом разбиеха вратата и видеха празната му стая, щяха веднага да изтичат до прозореца и да го видят. Само да можеше да стигне по-бързо до ъгъла… и ако можеше никой от съседната стая да не го види как минава покрай прозореца…

Ако, ако, ако… — толкова много ако.

Джейк прокара лявата си ръка зад ръба, после левия си крак и накрая започна бавно да придвижва останалата част от тялото си. Беше точно в средата на най-лошия момент от прехода, когато ръбът разделяше тялото му на две равни части. Тогава центърът на тежестта му попадаше извън опората на перваза. Изведнъж порив на вятъра го изненада и замалко не го отнесе от стената. Идеше му да извика от страх, но стисна зъби, долепи бузите и дланите си до гранита и продължи да се движи.

Когато най-после достигна северната страна на сградата, направо бе полудял от желание да си поеме дъх. Защо не? Част от него мислеше точно така. Мислеше си, че вече не се вижда нито от стая 1017, нито от демонстрацията, и заслужава малка почивка.

Другата му част обаче надделя. По дяволите почивката. Той продължи да се движи, като задържа дъха си, докато преминаваше покрай прозореца на стая 1019. Но стаята изглеждаше празна. Продължи към стая 1021. Когато стигна до нея, се молеше дано да не бе затворил прозореца, когато миналата нощ бе разглеждал наоколо. Не мислеше, че го е направил, но не помнеше със сигурност. Почти се засмя, когато прозорецът се отвори. Скочи през отвора и легна задъхан и разтреперан на пода на стаята, регистрирана на името на Джейк Нахт.

Вече можеше да си почине, но само за няколко секунди. Само колкото да дойде на себе си.

Докато лежеше на килима, се замисли дали бе успял с удара. Никога досега не бе пропускал, но и не беше видял Уайни да пада. Имаше смътен спомен за бясното му, хаотично движение около подиума след изстрела. Така че може би беше улучил целта. Обаче дали го беше убил? Мамка му! Ако онези копелета бяха ударили по вратата само секунда по-късно, изобщо нямаше да има съмнения по въпроса.

Той стана, свали черните ръкавици и ги изхвърли през прозореца. Затръшна прозореца и погледна през него към съседните сгради. Повечето от тях имаха само офиси — мъртвешки празни. В неделя сутрин тази част на града беше винаги пуста — като в призрачен град. Дали някой го бе видял? Вероятно не. Времето, което бе прекарал навън до стената, му се струваше цяла вечност, но всъщност не бе повече от една минута. А и откога ли пък нюйоркчани бяха започнали да гледат през прозорците си? Какво пък толкова имаше да се види, освен други небостъргачи?

И все пак беше възможно някой да бе видял опита му да се прави на Човека-паяк.

Джейк потръпна. Ако бе така, в момента той така или иначе не можеше да направи нищо по въпроса. Налагаше се да продължи с предположението, че никой не го е видял.

Обърна се и отиде до вратата. Нямаше нужда да долепя ухо, за да чуе врявата в коридора.

— Е, добре — каза си той, докато заглаждаше ризата и изчеткваше дънките си. — Време е да изиграя ролята на ядосания гост на хотела. — Той махна веригата, отвори вратата и излезе в коридора.

Три униформени ченгета с бронирани жилетки и заредени пистолети стояха пред стая 1017. По кънтящите, нервни гласове, които долитаха през разбитата врата, Джейк прецени, че имаше повече ченгета вътре в стаята, отколкото отвън. Докато той гледаше, мъж на около петдесет по синьо яке и сив панталон излетя от стаята с размахан пистолет. На гърдите му блестеше полицейска значка. Лицето му беше почервеняло от гняв. Изглеждаше като нещо средно между застаряващ булдог и юпи.

— Кучи син! — извика той. — Къде ли е отишъл, мамка му?

— Може би въобще не е бил вътре — каза един от униформените сержанти зад него.

— Мамка му, Хари, я чакай малко, а? Видя ли как беше барикадирана вратата. Бил е вътре. И се е измъкнал през прозореца. И понеже явно не е имал парашут, трябва още да е в сградата. Отцепете района! Не искам никой да напуска хотела, преди да съм проверил всички. И искам да претърсите всяка шибана стая, от мазето до покрива!

Джейк прецени, че сега бе удобният момент да си каже репликата. Той се престори на ядосан по възможно най-добрия начин:

— Какво, по дяволите, става тук?

Сержантът, наречен преди малко Хари, се обърна към него:

— Полицейска акция, господине. Моля, върнете се в стаята си.

— Не можете ли да я провеждате по-тихо? — попита Джейк.

Човекът с якето погледна Джейк с присвити очи, скръцна със зъби и отвори уста, като че ли щеше да го глътне. Обаче вместо да стои като вледенен, той го погледна с ококорени очи за момент и вдигна пистолета си:

— Това е той!

И стреля.

Джейк се бе хвърлил обратно към стаята си. Чу изстрела и усети удар, по-лош от онези, които отнасяха играчите на мачовете по американски футбол. И това бе всичко — последното му усещане. Преди да изчезне всичко — ченгетата, хотела… Наистина всичко.