Франсис Пол Уилсън, Стив Лайън
Нощно изтребление (4)

4. Сардж (II)

След инцидента с катерицата Джейк бе „повишен“ и започна да стреля по движещи се мишени.

Движещи се шишарки.

Сардж завързваше тънко въже на някое дърво, обесваше на него шишарката и я залюляваше. Той научи Джейк как да следи целта — да преценява посоката и скоростта и на куршума, и на мишената, така че те да попаднат едновременно на едно и също място.

Когато Сардж му показа това, Джейк започна бързо да го прилага на практика.

В началото въжето, на което Сардж връзваше шишарките, беше дълго и се люлееше бавно. Джейк улучваше безпроблемно по половин дузина шишарки — една след друга. Сардж го дръпваше по-надалеч. И по-надалеч. Обаче Джейк продължаваше безпогрешно да улучва шишарките. Затова Сардж скъси въженцето, като по този начин намали размаха и увеличи скоростта на шишарките. На Джейк бяха необходими само няколко изстрела, за да се пренастрои, а след това започна да улучва шишарките в момента, в който Сардж ги пуснеше да се люлеят.

— Достатъчно! Направо ме измори — поклати глава Сардж и с усмивка потупа Джейк по рамото. — Ти си талант, сине. Имаш набито око. Никога досега не бях виждал някой да може да се прицелва така бързо.

Джейк пое похвалата, както суха гъба попива вода. Той не можеше да си спомни някога да е искал да зарадва някого така, както сега да зарадва Сардж.

— Само още няколко. Може ли?

— Стига толкова. Твърде добър си за тази работа — вече стана като детска игра за теб. Ще трябва да се прехвърлиш на ловни пушки и глинени гълъби.

— Чудесно!

— Но помни — каза Сардж, като го погледна критично, — споменах глинени гълъби, а не истински.

— Не се тревожи, Сардж. Освен катерици, не ям и гълъби.

Двамата се засмяха. Джейк бе осъзнал какво имат предвид хората, когато казват, че е хубаво да бъдеш жив.

* * *

Ловната пушка беше съвсем друга работа. Тя гърмеше мощно, „риташе“ и се отклоняваше от целта, но за сметка на това имаше компенсация — вместо един-единствен куршум изстрелваше дузина или повече оловни сачми. Новите мишени се движеха доста по-бързо от шишарките, но Джейк се научи бързо да ги улучва, особено след като Сардж му обясни как да овладее отката на пушката при натискането на спусъка.

— Осем, една след друга! — възкликна Сардж, като поклати глава. — По дяволите, повече няма смисъл да си хабя глината заради теб. Следващата седмица, за твоя петнайсети рожден ден, ще те заведа в реалния свят. Това ще ти бъде подаръкът. Ще отидем на лов и ще стреляме по мишени от истинския свят.

— Какви ще бъдат нашите мишени? — попита Джейк, изпълнен с вълнение и гордост.

— Коли.

* * *

През следващите няколко дни Джейк размишляваше, озадачен от това, че Сардж бе казал „коли“. Дали нямаше да отидат на някое автомобилно гробище и да изтърбушат няколко стари ръждиви таратайки? Когато Джейк за четвърта поредна вечер се опита да го притисне с въпроса си, Сардж му отговори по обичайния начин, но добави:

— Ще видиш, като му дойде времето. Но междувременно, смятам тази вечер да ти разреша да останеш до по-късно. Видях телевизионната програма и там пишеше, че по пети канал ще дават моя любим филм.

— Как се казва?

— „Най-опасната игра“.

— Не съм го чувал — каза Джейк. Това обаче нямаше никакво значение за него. Щом това бе любимият филм на Сардж, как би могъл изобщо да бъде лош?

— Не се притеснявай. Ще ти хареса. Старо филмче е, но наистина е яко.

Джейк можеше и да не хареса филма, но дори самото оставане до късно със Сардж можеше да се окаже доста забавно. А със сигурност филмът щеше да бъде по-добър от гледането на всичките тези новинарски предавания за войната във Виетнам. Когато даваха войната, Сардж направо се изгубваше, загледан в екрана на телевизора.

Вечерта, след новините в единайсет, госпожа Нахт направи голяма чиния с пуканки и остави Джейк и Сардж да гледат филма. Сардж наистина не се бе пошегувал за „старото филмче“. А Джейк не бе много убеден, че беше чак толкова „яко“. Заради едно нещо — не беше цветно. Всичко му се струваше прекалено тъмно и сиво.

— Виждаш ли това момиче? — попита Сардж и посочи към екрана. — Това е Фрей Рей, същата, по която си беше изгубил ума Кинг Конг.

Джейк не я позна, въпреки че бе гледал Кинг Конг поне дузина пъти. Това нямаше значение, филмът определено беше доста странен. Цялата история се отнасяше до един тип — ловец, който подмамва хората да дойдат на самотния му остров и после ги преследва като дивеч. Сардж говореше само докато вървяха рекламите. Когато филмът вървеше, той гледаше в екрана като хипнотизиран.

— Е? — каза Сардж, като светна лампата, когато на екрана се появи надписът „Край“. — Какво мислиш за филма? Не беше ли страхотен?

— Ъ-ъ… да. Да, много! — каза Джейк, като правеше всичко възможно да звучи ентусиазирано. — Наистина си го бива.

— И не само си го бива — каза Сардж и погледна отново към екрана. — Това е най-добрият филм на всички времена. Самото заглавие говори достатъчно: Най-опасната игра.

Странното пламъче в погледа на Сардж създаваше някакво смутно чувство в душата на Джейк.

* * *

На другия ден Сардж го взе от училище с джипа и го закара в гора, където никога преди това не бе ходил с него. Не беше като в боровата гора, но имаше известна прилика. Наоколо се извисяваха много борове, но повече бяха дъбовете и кленовете, а студеният есенен вятър подхвърляше техните окапващи листа и ги подреждаше в кафяв килим по земята.

Сардж спря в подножието на един хълм и поведе Джейк и своята 22-калиброва пушка през гъстата гора. Когато наближиха върха, Джейк чу едва доловимия шум от автомобили, който долиташе откъм другата страна на хълма. Сардж го накара да залегне и двамата допълзяха до върха.

Пред тях се разстилаше нежно тревистият наклон. В края му Джейк забеляза табелката на паркинга Гардън Стейт.

Изведнъж стомахът му се сви. Замисли се за това какво бе казал Сардж за онзи филм — Най-опасната игра. Спомни си как погледът му блестеше, докато говореше за преследването на хора като дивеч.

— Аз… — започна Джейк и забеляза, че зъбите му тракаха — не мисля, че искам да направя това.

— Да направиш кое?

— Да застрелям някого.

— Да застреляш някого? Ти луд ли си бе, момче? Как ти хрумна тази идиотска идея?

— Ами-и…

— Това е най-откаченото нещо, което съм чувал.

— Ами ти каза, че ще стреляме по коли.

— Така е. Обаче колите не са хора.

— Да, но хората карат коли.

Сардж се засмя.

— Добре, добре. Разбирам защо си се объркал. Не, няма да стреляме по хора. Ще стреляме по гумите — да направим малко пакости, а? Това е всичко.

Джейк се успокои… за малко. Стрелбата по гумите на движеща се кола можеше да се окаже доста опасна. Някой можеше да пострада.

— Все пак трябва да бъдеш търпелив — каза Сардж. — Внимателно да избереш колата. Не трябва да се движи прекалено бързо, защото може да се блъсне в някое дърво. Не трябва да е при натоварено движение, защото може да се блъсне в друга кола и да стане верижна катастрофа. Помни, че ние не се стремим да нараним някого, а само да спукаме няколко гуми.

На Джейк му се искаше да се беше върнал да стреля по шишарките и глинените гълъби. Тази работа му се струваше доста страховита.

— Не знам, Сардж, дали…

— Покажи ми, че можеш да го направиш — каза Сардж с въодушевен тон. — Просто покажи, че можеш, Джейк.

Но някак си думите прозвучаха в главата на Джейк като: „Покажи, че ще го направиш“.

— На някои хора това им харесва — каза Сардж, като повиши гласа си, защото видя приближаващ се пикап. — Гръмни му задната гума и ще създадеш на тоя пич двайсет-трийсет минути физически упражнения, от които, май без друго, има нужда. О-хо, дори още по-добре — каза той, като посочи към един кадилак, — май на едно богаташче ще се наложи да си поизцапа ръцете.

Това не звучеше чак толкова зле. Повече приличаше на детски пакости, отколкото на стрелба по някого.

А последното нещо, което той желаеше, бе да ядоса Сардж.

Джейк нави ремъка около лявата си ръка, нагласи приклада на пушката на рамото си в положение за стрелба и зачака.

Накрая видя идеалната жертва: един бус фолксваген с голям знак на мира, боядисан отстрани.

— О, я поеми този — каза Сардж. — Трябва да го поизпотиш тоя хипи.

Джейк се прицели в осевата линия на пътя и зачака. Бусът приближи мушката му, той даде половин метър преднина на задната му гума и стреля.

Джейк не можа да чуе дали гумата бе пукната, но я видя как се разпада на каучукови ивици по пътя. Бусът се плъзна и се спря, наклонен заради липсващата гума.

Сардж подсвирна и го потупа по гърба.

— Успя!

Но Джейк не бе свършил. С внезапно появило се въодушевление той взе на мушка друга приближаваща се кола и нейната задна гума. Колата беше златист мерцедес. Беше на някоя голяма клечка. Движеше се в насрещното платно със свалени прозорци, въпреки вятъра.

Нов изстрел — и… нова безполезна гума. Мерцедесът спря злополучно малко зад буса.

Сардж сложи ръка на неговата.

— Уха! Май това е достатъчно. Цели две. Все пак не искаме да привличаме прекалено голямо внимание тук.

Те се скриха за малко в храстите, да погледат как дългокосият шофьор на буса и костюмарят от мерцедеса излязоха на пътя и се загледаха в неизползваемите си гуми.

— Обзалагам се, че ще имат много да разправят за това — каза Сардж, докато се спускаше обратно по хълма. — Да отидем там.

Джейк го последва, като в началото пълзеше, а когато вече изгубиха паркинга от поглед, се изправи и продължи на крака. Докато тичаше надолу към джипа, започна да се смее. Не беше сигурен защо. Може би това бе просто разтоварване от почти непоносимото напрежение, което го бе изгаряло отвътре през последните пет дни, а може би бе тръпката от това да може да бъде „лошо момче“ с одобрението на възрастен човек. А може би пък бе осъзнаването, че току-що се бе занимавал с нещо опасно и незаконно или бе чувството, че сега е до известна степен човек „извън закона“, или бе просто резултат от здравата връзка със Сардж, която той бе почувствал. Или пък в смеха му имаше по малко от всички тези неща. Каквато и да бе причината, той трябваше да се смее, за да покаже на света колко прекрасно се е почувствал.

Сардж не подкара джипа директно към къщи. Той потегли по черен път навътре в гората. Когато се бяха отдалечили достатъчно от паркинга, хвърли кафява хартиена торбичка в ръцете на Джейк.

— Това е подаръкът за рождения ти ден.

Джейк отвори торбичката и бръкна вътре. Ръката му потрепна. Не можеше да си спомни кога за последен път някой му бе давал (ако изобщо някой му бе давал) подарък за рождения ден. Никой не бе напълно сигурен кога всъщност е този ден. Датата била определена приблизително според момента, в който бил намерен като бебе в кофа за боклук в Кемдън, в средата на ноември през 1955.

Той извади дълга правоъгълна кутия и отвори капака й. В нея имаше оптичен мерник.

— О, Сардж, нима е за мен?

— Да. Това е мерник „Редфийлд“ с настройка на увеличението от 3 до 9 пъти. Мисля, че вече си готов да улучваш мишени от много по-големи разстояния.

На Джейк му се прииска да го прегърне, но не бе убеден, че Сардж би оценил това, особено при положение че в момента караше джипа.

— Вътре има още нещо — каза Сардж.

Джейк бръкна до дъното на торбичката и извади голям предмет с неправилна форма, завит в омазнен плат. Разви го и видя най-странно изглеждащия пистолет, който бе виждал някога. Беше тумбест, с десетсантиметрово дуло и широка смешна дръжка. Джейк нямаше думи.

— Това е колекционерска ценност, Джейк — каза Сардж. — Маузер Боло с удължена дръжка. Взех го през войната от кръста на един убит немски офицер.

Джейк стискаше „съкровището“ в ръцете си. Един въпрос изникна в съзнанието му и той реши да го зададе:

— Сардж, а ти… уби ли го?

Сардж кимна, като продължаваше да гледа напред:

— Да.

— Много немци ли си убил?

Сардж кимна отново:

— Може би около двеста. Спрях да ги броя на петдесет. Правех резка на приклада при всеки нов убит немец, но скоро това започна да ми се струва смешно. Ако продължавах така, скоро нямаше да ми остане приклад.

— Двеста? — учуди се Джейк.

— Един по един. Бях най-добрият снайперист в корпуса. Това не е самохвалство, а самата истина.

— Бил си снайперист?

— Казваш го, като че ли това е мръсна дума.

Джейк не беше сигурен какво да мисли. Някак си думата „снайперист“ не пасваше на представите, които досега бе имал, за ролята на Сардж през войната. Винаги си го бе представял как щурмува някой хълм пред лицето на смъртоносния вражески огън, като Оуди Мърфи или Джон Уейн. А това му се струваше малко… подло.

— Аз… не… аз…

— В някои среди това е мръсна дума. Особено в офицерските. Офицерите обичат да си стоят в тила и да изпращат пехотинците да бъдат помлени от врага в битката. Ако тяхната армия спечели, обират лаврите, а ако загуби, войниците са били виновни. Снайперистите променят това положение. Те объркват плановете им, като се промъкват до тила на врага и ги убиват. И не правят това, за да изглеждат велики. Просто така се разрушава командната верига и армията на врага остава объркана без нужните команди. Казвам ти, Джейк: един добър снайперист със зрителен достъп до ключовите фигури във вражеската армия може да обърне хода на цяла военна кампания. Знам това — правил съм го.

Джейк се усмихна, защото смешна мисъл изникна в съзнанието му:

— А спазваше ли своето правило още тогава?

— Кое правило? — попита Сардж.

— Винаги да изяждаш това, което убиеш.

Сардж се засмя толкова силно, че за малко да излезе от пътя.

* * *

През зимата Джейк тренираше с новия си мерник, монтиран на пушка Ремингтън 700. Това беше доста по-тежко оръжие, което изстрелваше далеч по-мощни патрони — калибър 308. За по-голяма стабилност имаше дори двунога. Джейк трябваше още много да учи: избирането на правилния заряд и мерните корекции според разстоянието и вятъра. Когато отново излязоха да стрелят, Сардж започна да го учи как да настройва мерника за различни разстояния. Въпреки реката от информация, с която бе залят, Джейк буквално попиваше и веднага схващаше всичко, което Сардж му казваше. Като че ли Джейк винаги бе знаел всичко това, а Сардж само му провеждаше кратък опреснителен курс.

Напролет Джейк вече можеше да улучи всяко нещо, което се виждаше през мерника му.

— Ще отидем ли отново на лов? — попита Джейк веднъж, докато стреляше на поредната тренировка. Тренировките вече му бяха станали досадни. Искаше му се да стреля по нещо различно от шишарките — нещо, което има значение.

— На лов за какво? — Сардж се обърна и го погледна. Близкият му поглед накара Джейк да изпита известно неудобство.

— Не знам точно. Сърна или нещо подобно, което се движи.

Сардж се усмихна:

— Нещо, което има приятен вкус.

— Да. Нещо, което има приятен вкус и се движи.

— Шишарките вече не са предизвикателство, а?

— Вече не.

Сардж кимна:

— Добре. Щом искаш, ще отидем на лов. Ако мислиш, че издебването на някое беззащитно животно, което разчита само на бързината и инстинкта си и което е толкова далеч от теб, че не може да те чуе или подуши, и ако мислиш, че отнемането на живота му с натискането на спусъка на инструмента ти за убиване е това, което наричаш предизвикателство, а други наричат „спорт“, тогава ще отидем. Само кажи кога.

Изведнъж идеята не бе вече толкова привлекателна.

— Да, добре, Сардж. Ще ти кажа.

През следващите месеци Сардж започна да пътува по работа по-често. В началото казваше, че отива по работа, но впоследствие започна да казва, че пътува с цел „изследователска дейност“. Един следобед Джейк излезе от училище и видя Сардж, който го чакаше в джипа.

— Искаш ли да отидем на лов?

— Да! — възкликна Джейк и скочи на седалката.

— Кога?

— Веднага.

Обаче те не отидоха в боровата гора. Вместо това потеглиха на север. Джейк забеляза, че Сардж не носеше ловно облекло.

— Къде отиваме? — попита той.

— В Ню Йорк.

— Що за дивеч пък може да има там?

— Ще видиш.

Навлязоха в града през тунела Холанд. Преди време Джейк бе идвал в Манхатън на училищни екскурзии, но никога не бе ходил в Китайския квартал. Докато Сардж караше по Канал Стрийт, Джейк се дивеше през прозореца на чудноватите неонови надписи и на печените патици, окачени на витрините. Виждаше как хиляди азиатци едва се разминаваха по тесните тротоари. Сардж зави към покрайнините, премина през Малката Италия и други, безименни части на града, и накрая спря в някаква тъмна уличка.

— Сложи ги — каза Сардж и подаде на Джейк черни кожени ръкавици.

— Не е чак толкова студено.

— Няма значение, сложи ги. — Сардж също сложи ръкавици.

Джейк сложи ръкавиците. Кожата им беше тънка и прилепваше плътно по ръцете му — почти като негова втора кожа.

— Да вървим — каза Сардж.

Той изскочи от колата и извади от багажника голяма платнена чанта. В главата на Джейк се завъртяха хиляди въпроси, но той успя да ги потисне. Лицето на Сардж бе напрегнато. Инстинктите на Джейк му подсказваха, че Сардж не бе в настроение за разговори. Те минаха покрай четири-пет блока, като пресякоха много улици и направиха няколко завоя. Накрая стигнаха до някакъв тъмен склад. Сардж имаше ключ за него. Отключи вратата и Джейк го последва вътре. Качиха се на покрива.

Студен вятър облъхна лицата им на покрива и Джейк долови в него слаба миризма на катран. Той стоеше неподвижен и съзерцаваше нощния блясък на небостъргачите в Манхатън. Светлинки, милиони светлинки проблясваха от стоманените им арматури и гранитните им блокове и украсяваха нощното небе.

— Насам, Джейк.

Джейк излезе от унеса си и допълзя до Сардж, който коленичи до ръба на покрива и отвори платнената чанта.

Докато Джейк се наместваше около него, Сардж започна да изважда множество спортни шорти, потници и чорапи. Накрая извади внимателно някакъв продълговат предмет, увит в чаршаф на цветя. Той натъпка гимнастическите екипи обратно в чантата и размота чаршафа.

В него имаше пушка — модел, който Джейк не бе виждал досега. С мерник, подобен на този на Джейк. Имаше и двунога за опора.

Учудване се изписа по лицето на Джейк:

— Какво…?

— Това е AR-10, сине. А мерникът й е модел Ледъруд на марката Редфийлд. Полуавтоматична е, калибър 306.

— Но какво…?

— Някой ще умре тази вечер, Джейк. — Той замълча, докато онемелият Джейк се опитваше да осмисли думите му. — Ще видиш, че никога не съм преставал да бъда снайперист.

Джейк се облегна на стената и затвори очи, докато Сардж разтвори двуногата и подпря пушката близо до ръба на покрива. Стомахът му се бунтуваше така силно, че не можеше да си поеме дъх. Накрая, след дълга пауза, той проговори:

— Кой ще бъде?

— Един лош човек — каза Сардж, докато гледаше през мерника. — Поизлъгал е някои други лоши хора. Отмъкнал е нещичко от тях и затова те го искат мъртъв.

— И са те наели за това?

Джейк вдигна поглед от мерника. Изражението на лицето му не се виждаше в тъмнината.

— Точно така, сине. Това е моята професия. Вземам пари от един лош човек, за да убия друг от същия дол дренки. Гледам на това като на общественополезна дейност. Поредният гаден плъх на бунището. Това проблем ли е за теб?

— Не — отговори Джейк, — никакъв проблем.

Но това не беше напълно вярно. Всъщност въобще не беше вярно. Досега Джейк изобщо не бе в състояние да си представи, че може да има проблем с това, което върши Сардж — каквото и да бе то. Но току-що видяното вече бе отвъд всички представи, които бе имал. Явно щеше да му отнеме известно време, за да свикне и с това. Но той знаеше, че ще свикне.

Защото това беше Сардж.

Щом Сардж е казал, че човекът, когото трябва да убие, е лош, значи той наистина е лош.

— Добре — каза Сардж. — Погледни през мерника.

Джейк колебливо пристъпи към пушката. Тя бе леко наклонена надолу и сочеше към съседен квартал. Сардж нямаше да го накара да дръпне спусъка… Дали? Джейк си помисли, че би направил всичко за него, но му трябваше време, за да разбере дали ще разчита на подобна сигурност.

Той погледна през мерника, без изобщо да докосва пушката. Мерникът бе насочен към тесен прозорец на четвъртия етаж на един от съседните блокове, който се намираше на края на малък парк. Прозорецът бе тъмен.

— Няма никой там — каза Джейк.

— Все още няма. Но ще има. Това е само банята.

Джейк вдигна глава от мерника.

— Как се казва?

— Няма значение — отвърна Сардж. — По-лесно е целта да се възприема просто като цел, а не като личност. А специално тази цел има доста бързорастяща брада. Понякога се бръсне и по два пъти на ден. Винаги се бръсне и втори път, ако смята да излезе вечерта. А той смята да излезе тази вечер. Лошите момчета, които го искат мъртъв, го поканиха на вечеря в ресторант „Позитано“ на улица „Мълбъри“. Но няма да успее да отиде. Така че те невинно ще си стоят там и ще чакат да научат, че техният „приятел“ е бил гръмнат.

Джейк се разтрепери.

— Погледни пак през мерника — каза Сардж.

Джейк погледна. Банята все още бе тъмна.

— Онзи прозорец там — каза Сардж, — може да създаде проблем. Поради ъгъла ни на стрелба куршумът може да се отклони заради стъклото. На всичкото отгоре то е двойно. А убийството трябва да стане с един изстрел.

Джейк го погледна учудено:

— Наистина ли може да се отклони?

Трудно му бе да си представи, че някакво си крехко стъкло може да отклони куршум.

— Да, наистина. Виждал съм го да става. Но си има начин човек да се погрижи и за това.

Той се протегна и взе нещо. Разтвори дланта си и Джейк видя как в нея проблясват няколко малки метални предмета. Джейк взе един и го поднесе по-близо до очите си. Беше патрон за пушка.

— Това са ПУО — калибър 306.

— ПУО? — учуди се Джейк.

— Патрони с усилена обвивка. Не са забранени от военните конвенции. Можеш ли да си представиш: някои хора са се опитали да създадат дори правила за убиване. Обаче нека сега ти покажа един номер. — Сардж сложи патрона встрани. — Това е за първия ни изстрел. Не ни пука дали ще улучи целта ни. Единствената ни грижа е да разбием стъклото.

Сардж казваше „ние“, „нас“, „ни“… И това не остана незабелязано от Джейк. Той стана неспокоен, обаче се чувстваше все по-привързан към Сардж, защото бе започнал да споделя много от тайните му.

Сардж извади ножче и го отвори:

— А сега да подготвим следващите два изстрела.

Джейк гледаше отблизо как Сардж издълба медното покритие на върха на патрона и оголи оловото.

— Това, което ще направи куршумът, е — каза Сардж, — че дупката при навлизане в целта ще бъде много по-малка от тази на излизане. Куршумът ще разширява действието си след досега с нея. Правехме този номер през войната. И от двете страни на фронта снайперистите го правеха. Обаче ако те хванат с такъв патрон в цевта ти, веднага те разстрелват. Оставаш на място, застрелян със собствения си патрон.

Той издълба втори патрон.

— Трябва да внимаваш да не издълбаеш прекалено голяма част от обвивката. Ако го направиш, при изстрела оловото ще пробие напред през издълбаната обвивка и ще я остави назад в цевта. Тогава наистина ще се почувстваш добре „затапен“^[1].

Той зареди двата издълбани патрона в пушката и щракна затвора.

— И така, готови сме — каза той и погледна през ръба на покрива към отсрещния блок. — Май нашата цел си е вкъщи.

Джейк отстъпи назад, докато Сардж нагласяше приклада на пушката на рамото си. Той сложи ръце на ушите си, но не си затвори очите. Гледаше Сардж, замаян от перфектната му концентрация. Като че ли той и пушката му се бяха превърнали в едно цяло. Джейк зачака. Изчака доста дълго време… Толкова дълго, че накрая изглеждаше, като че ли Сардж изобщо няма да стреля. Точно в този момент обаче той даде три бързи изстрела в разстояние само на една секунда. Стана и хвана Джейк за ръката:

— Време е да тръгваме.

Взе платнената чанта и поведе Джейк към люка на покрива.

— Ами пушката… — каза Джейк, — и гилзите?

— Ето ти случай, в който гилзите се оставят. И пушката. Чаршафите също. Не могат да те проследят по тях. Няма оръжие на света, което да си струва риска да те хванат с него след удар.

Те изтичаха надолу по стълбите и се озоваха на улицата. Сардж сложи ръка на сърцето си.

— Добре, сега се успокой. Ако някой ни попита кои сме и какви сме, ние сме просто баща и син, които са на разходка в града и си търсят добро място за хапване преди да се върнат в Джърси.

Отидоха до колата, хвърлиха чантата в багажника и заеха местата си. Джейк започна да трепери неконтролируемо. Едновременно му се искаше да се засмее и да заплаче. Една мисъл бушуваше в главата му: Направихме го!… Направихме го!… Направихме го!

А всичко бе станало толкова бързо, толкова чисто и толкова… лесно.

— Как си, Джейк? — попита Сардж, докато подкарваше колата. — Добре ли си?

— Не знам. — Джейк не спираше да трепери. — Студено ми е. И мисля, че ме е страх.

— Това е добре. Щях да се разтревожа за теб, ако не беше уплашен. Точно сега е добре, че усещаш страх.

— Успя ли? Искам да кажа, улучи ли целта?

Сардж кимна няколко пъти. Не изглеждаше нито щастлив, нито тъжен.

— Да. Два пъти. Голяма работа. Той нямаше как да отговори на стрелбата. Така и не разбра откъде му е дошло. Просто си стоеше пред огледалото и се бръснеше. Дявол го взел, беше същото, като да удариш обикновена патица. Що за предизвикателство е това? Никакво.

Джейк започна да си представя как ли изглеждаше банята сега, но реши, че е по-добре да изчисти тези мисли от главата си. И без това стомахът му вече бе станал доста неспокоен.

— Добре се справи там горе, Джейк. Имаш добри заложби за това. Никога не можеш да бъдеш сигурен в качествата на някой мъж, докато не го изкараш на открито, в истинска ситуация. А ти се справи добре.

Мъж… Сардж го бе нарекъл мъж.

— А какво щеше да стане, ако не се бях справил добре?

— Тогава щеше да ми се наложи да отложа удара. Щях да измисля някакво извинение пред момчетата в ресторанта и да се върна някоя друга вечер. Но не ми се наложи. Гордея се с теб.

Тревогата на Джейк се изпари.

Сардж сложи ръце на раменете му и го разтърси леко:

— Всъщност първото нещо, което смятам да направя утре сутринта, е да подпиша документите за твоето осиновяване. Ти си синът, когото търсех. Разбира се, ако си съгласен.

Съгласен? Разбира се, че бе съгласен! Но Джейк нямаше сили да го каже на Сардж. Не и в момента. Плачеше от щастие.