Франсис Пол Уилсън, Стив Лайън
Нощно изтребление (2)

2. Сардж (I)

Името му беше Херберт Нахт, но предпочиташе да го наричат Сардж. Дори настояваше за това. Не носеше камуфлажни дрехи и кубинки, но само един поглед към него би бил достатъчен, за да се отгатне, че е прекарал известно време на военна служба.

Масивно телосложение, дебел врат, червеникава коса, подстригана почти нула номер и светлосини очи.

Това бе Сардж.

Джейк бил на четиринайсет, когато социалните служби го настанили при семейство Нахт — четвъртите му поред осиновители за последните няколко години. Тогава и двамата били на по четирийсет. Обаче, докато едрият Сардж бил откровен и винаги усмихнат, госпожа Нахт била доста резервирана, вероятно дори студена, но никога — нелюбезна. Повечето време тя прекарвала вкъщи, като кашляла непрекъснато, защото пушела от цигарите си без филтър.

Семейство Нахт живеело в ранчо с три спални в Атлантик Каунти, Ню Джърси. Били сред малцината живеещи целогодишно там. Повечето от другите къщи били населени само през лятото, а оставали пусти от октомври до май. Приятна съседска тишина.

Повечето от предишните му осиновители (безкрайна поредица, водеща началото си много назад в дългото му детство) почти не обръщали внимание на това, че въобще съществувал.

Затова той направо бе шокиран, когато още от първата им среща Сардж го заговори като нормално човешко същество и започна да му посвещава част от времето си.

Всъщност през по-голямата част от това време той го учеше да стреля.

Джейк бе прекарал едва една седмица със семейство Нахт, когато Сардж го взе за пръв път със себе си. Сложи пушка в сака и Джейк си помисли, че отиват на лов. А когато му подаде и малка кутия с патрони, той вече бе убеден в това.

— Дръж, сине. Вземи това. Но внимавай да не го счупиш!

Сине… Джейк грейна при тази дума. Всичките му предишни осиновители го бяха наричали просто „момче“ или „хлапе“.

Сардж го закара в гората, всъщност в една рядко населена гориста местност, с площ пет хиляди квадратни километра, известна като Боровата пустош на Ню Джърси. Пътят дотам им отне доста време.

— Това място ми изглежда добро. Не е по-зле от всяко друго — каза Сардж и спря стария си военен джип.

Джейк потръпна. Мястото му изглеждаше съвсем еднакво, като всички други места, които бяха отминали през последния един час.

Сардж излезе от джипа и се обърна бавно с ръце на хълбоците:

— Е, Джейк, ето това са милиони декари, в които няма нищо. Или почти нищо.

Джейк излезе от другата страна и се огледа. Навсякъде — борове — и пред тях, и отзад. Хиляди борове, надвесени над пътя като очевидци на катастрофа. Не бяха кой знае колко величествени, всъщност — високи едва десетина метра, превити, с разкривени клони и залинели иглички. В далечината двата песъчливи коловоза, наречени път, се скриваха, като че ли бяха погълнати от тях. Дори и да имаше нещо зад тях — поточе или хълм — нито Джейк, нито Сардж биха могли да го видят от това място. Виждаха се само боровете.

За Сардж това бяха просто смолисти дървета, но в очите на Джейк те изглеждаха доста страховити — от цялото място го побиваха тръпки. Особено от царуващата наоколо тишина.

— Да отидем ей там. — Сардж поведе Джейк по една пътека, като носеше пушката си, и добави през рамо: — Каквото и да правиш, бъди близо до мен. Не се отклонявай встрани!

— Защо? — попита Джейк с весела усмивка. Като че ли Дяволът от Джърси ще вземе да го хване.

— Може да се загубиш. Всяка година се случва ловци да навлязат сред боровете и да не се завърнат и никой да не ги види повече. Точка.

Усещането на Джейк, че го побиват тръпки, прерасна в сериозно безпокойство.

— И какво им се случва там?

— Кой знае? Най-вероятно се загубват. А това са опитни ловци и следотърсачи. Казвам ти, сине, тук напълно изгубваш представа къде се намираш, и можеш да се луташ дни наред, без да видиш друго човешко същество. Всъщност има местности в този район, в които изобщо не е стъпвал човешки крак. А що се отнася до ловците — най-вероятно умират от глад.

Джейк се приближи до Сардж, но не твърде много. Колкото повече се замисляше за положението си, толкова повече то не му харесваше. Тук с него би могло да се случи всичко — ама наистина всичко. И кой после ще разбере това? От социалните служби се очакваше да защитават сираците и да наблюдават всички приемни семейства, но понякога и те се издънваха в работата си. Джейк бе чул ужасяващи истории за деца, тормозени от осиновителите си. Той напипа ножчето в джоба на дънките си. С него нямаше да се случи такова нещо.

Замисли се за това, че досега явно е имал късмет, че никой не го е бил или опипвал в нито едно от семействата, при които е живял. А те бяха толкова много, че той дори не помнеше техния брой. Доколкото можеше да си спомни, като се върне много назад в миналото си, Джейк бе живял само в сиропиталища или при осиновители. Като че ли никой не знаеше кои са били родителите му, а и той отдавна бе престанал да се замисля за това. Утешаваше се с мисълта, че поне никой няма да го кара да работи в някоя ферма или сладкарница, или нещо подобно. Той не бе желал проблеми и не си ги бе създавал. Беше се научил да не очаква любов и нежност, и затова не бе и чувствал липсата им. Той се бе научил да няма силни чувства към никого и най-вече да не се привързва към никого, защото рано или късно (най-вероятно рано, ако се съдеше по опита му от миналото) хората, към които би се привързал, биха напуснали живота му, а той би бил пратен на друго място. Затова разчиташе само на себе си. Всичко, което желаеше, беше покрив над главата, място за спане и храна, колкото да преживява. Поне докато стане на шестнайсет, поеме самостоятелно по своя път и напусне тази безкрайна въртележка от сиропиталища и осиновители.

Осиновяване завинаги? Да стане част от нечие семейство? Беше си избил тази мисъл от главата. Това ставаше само във филмите. Да влезе в нечий дом, да бъде взет под крилото на някое семейство Клийв или Стоун, да получи фамилното им име, усмивката им, домашно приготвената им храна, целувката им за лека нощ — каква идиотска шега му се струваше всичко това. Тази негова мечта бе погребана толкова отдавна, че той дори едва си спомняше за нея. Трудно му бе да повярва, че като малък така трепетно се е надянал, че един ден това може да се сбъдне и че пази мечтата си толкова дълго време, въпреки непрекъснатото преместване от едно семейство в друго. На всичкото отгоре вече бе станал на четиринайсет. Никой не желаеше да осинови осемгодишно дете, камо ли — четиринайсетгодишно.

Сардж спря на брега на един поток, който имаше цвета на чай с лед.

— Не се оставяй на цвета — да те откаже да пиеш, ако си жаден — каза той. — Това е кедрова вода. Не би могъл да намериш нещо по-чисто от нея.

Той взе от Джейк чантата и извади от нея телескоп. След него — къс триножник. И постави телескопа на него. Започна бавно да го върти, докато намери това, което търсеше. Тогава се обърна към Джейк:

— Това е снайперистки телескоп. Погледни през него.

Джейк впери поглед в лещите, но се отдръпна рязко, защото му се стори, че един клон ще го удари в лицето, а всъщност той бе на стотици метри далеч.

— Уха!

— Йе. Много е гъзарско, а? А сега погледни кръстчето на мерника, сине. Какво виждаш на прицел?

Джейк отново погледна през телескопа.

— Една шишарка.

— Точно така. А сега задръж погледа си върху нея.

Джейк се опита, но не можеше да не поглежда неспокойно и към Сардж, който извади пушката, зае положение за стрелба легнал и нагласи снайпера.

Когато Сардж се прицели в шишарката, Джейк знаеше какво ще се случи, но въпреки това подскочи, когато изстрелът разкъса тишината. През телескопа видя как шишарката се пръсна.

— Леле!

Почти целият му речник, освен някои къси думички, които не смееше да казва пред Сардж, се бе изпарил яко дим. Бе останала само една думичка:

— Леле!

Сардж се ухили. Обърна се към него и каза през смях:

— Това е професионализмът на Военноморския флот на Съединените щати. Искаш ли сега да видиш как ще отнеса и клона, на който беше шишарката?

Докато Сардж се прицелваше отново с пушката си, Джейк пак погледна през телескопа. Последва нов изстрел и лекият клон отхвръкна нанякъде.

— Велико! Жестоко! — възкликна Джейк. — Ще ме научиш ли и мен на това?

Усмивката на Сардж се разшири още повече:

— Надявах се да кажеш това.

* * *

На следващата сутрин Сардж заведе Джейк в един просторен килер срещу голямата спалня, за да му покаже колекцията си от пушки. Отведе го до шкаф със стъклена витрина, закачен на стената.

— Виждаш ли това бебче? — попита той, като сочеше към пушката в шкафа. — Това е Гаранд MIC с оптичен мерник Лайман Аляскан 2–2. Беше много отдавна, през 1942, когато във флота ме обучиха да стрелям с нея и да улучвам всичко, което се вижда през мерника. Е, не е най-добрата пушка на света, но казвам ти, тя е дяволски ефективна. С нея свърших добра работа.

— Значи си стрелял по хора? — попита Джейк. Не бе срещал човек, който да е убивал хора. — И колко… колко души си застрелял?

— Не е чак толкова важно — каза Сардж, — а и нямам време да ти разказвам дългите си военни истории.

Той отиде до един от рафтовете, вдигна пушка с тънка, блестяща цев и я подаде на Джейк.

— Заповядай. Тази е за теб.

Джейк се поколеба, защото мислеше, че Сардж се шегува. Като разбра, че няма никаква шега, пое пушката така, както свещеник поема църковния потир.

— Оръжие? За мен?

— Не е оръжие, Джейк. Никога не казвай „оръжие“ вместо „пушка“, поне не пред мен. Това е пушка, а не просто оръжие. Пистолетът може да бъде наречен оръжие, но не и пушката. Схващаш ли? Тази е дългоцевна Рюгер 77, калибър 22. Някой ден ще се научиш не само да стреляш с нея, но и да я сглобяваш и разглобяваш със завързани очи. Ще се научиш и да я почистваш. И ще я почистваш — всеки път, когато я използваш. Ще се отнасяш към нея като към нещо свое. И ще си отговорен за нея. Само веднъж да забравиш това — и напускаш играта. Схващаш ли?

Джейк кимна с уважение, докато се опитваше да удържи тежката пушка в ръцете си. Почувства леко смазаната цев, загледа се във флуоресциращия й отблясък и плъзна погледа си до синьо-черния й край.

Тази е за теб.

Още една мисъл мина през главата му: Сигурно съм умрял и се намирам на небето.

— Кога ще мога да стрелям с нея? — попита той, без да откъсва погледа си от пушката.

Сардж не му отговори веднага и Джейк го погледна, като вдигна поглед от пушката. Сардж го наблюдаваше, сякаш с насочен към собственото си минало поглед. Сякаш виждаше себе си на младини. Спомни си за първата пушка, която бе държал. Накрая се усмихна.

— Започваме днес. Слагаме пушката в калъфа и тръгваме.

* * *

Последва ново пътешествие към боровете, този път по-кратко. Сардж спря джипа в края на малко сечище и посочи към едно съборено дърво.

— Това е добро място.

Измъкна одеяло от задната седалка и поведе Джейк към сечището. Постла одеялото върху песъчливата почва.

— За какво ни е това? — попита Джейк.

— За да събираш в него боклука си.

— Боклук?

— Твоите празни гилзи. Едно от правилата ми е: Никога не оставяй гилзите след себе си като боклук. Никога.

Това бе първото от многото правила, които Сардж щеше да му предаде. Джейк пък щеше да се старае да ги запомни всичките.

Сардж седна с него върху дървото и започна да го учи как да зарежда пушката и как да навива по военному ремъка й около лявата си ръка, за да бъде тя по-стабилна. После му показа как да се прицелва — обеща му оптичен мерник, когато напредне в обучението. Накрая му показа как да обира плавно спусъка, вместо да го натиска рязко.

Дойде моментът за първите му изстрели и Сардж му каза да опре приклада на пушката в падналия дънер.

— Първото нещо, което искам, е да те науча да се прицелваш. По-късно ще отработим различните стойки за стрелба и ще те науча да удържаш ръцете си стабилни. Засега обаче просто си избери шишарка от дървото ей там и стреляй.

Джейк усещаше как треперят ръцете му. Изпотените му длани се плъзнаха по приклада. Това бе моментът, който бе очаквал с нетърпение — след всички обяснения и тренировъчни изстрели с празна пушка. Сега тя бе заредена. Сега щеше да стреля не на ужким, а наистина. Избра си шишарка — най-голямата на посоченото дърво. Прицели се. Както го бе учил Сардж. И дръпна спусъка.

Пропусна.

По дяволите.

Разтревожи се, защото очакваше Сардж да започне да крещи по него. Но гласът зад гърба му бе спокоен.

— Какво чакаш, сине? Опитай пак.

Джейк зареди за нов изстрел, прицели се, дръпна спусъка и пропусна отново. По дяволите — за втори път. Но пак не се чуха никакви викове по него.

— Дърпаш твърде рязко спусъка, вместо да го обереш плавно, както ти казвах. Обери го. Обери го толкова бавно, че изстрелът да те изненада така, както изненадва мен — каза Сардж.

Джейк отново долепи буза до приклада, погледна шишарката и обра спусъка толкова плавно, колкото можеше — толкова плавно, че започна да си мисли, че изобщо няма да има изстрел. Внезапно изстрелът проехтя и шишарката се пръсна.

— Успях! — прошепна Джейк. — Улучих я!

Сардж го потупа по гърба.

— Добре. Току-що застреля първата си шишарка. А сега да продължаваме — трябват още. Още много. Не се стеснявай. Единственото нещо, което със сигурност не може да свърши тук, са шишарките.

* * *

Сардж започна да извежда Джейк да стреля във всеки възможен ден — в следобедите след училище, рано сутрин в почивните дни и през лятото. Единствените изключения бяха, когато валеше дъжд или когато Сардж имаше работа. Джейк не знаеше каква бе работата на Сардж, защото той прекарваше вкъщи много повече време, отколкото навън, по работа. И въпреки това, дори когато отсъстваше само за ден ли два, Джейк броеше часовете до завръщането му.

Стрелбата не бе единственото нещо, което тренираше Джейк. В дъждовни дни той тренираше разглобяването и почистването на своята пушка калибър 22. Като го обучи да прави това, Сардж започна да го учи да разглобява и сглобява всяка една от пушките в неговия килер. Дъждовните дни бяха и времето, в което Джейк се учеше да подготвя боеприпасите си. Сардж му показа как може да използва отново старите гилзи, как да дозира барутния заряд на всеки патрон и как да съобразява патроните си според различните условия за стрелба.

Така, с течение на времето, Джейк се превърна в точен стрелец. Всъщност бе станал толкова добър, че стрелбата по шишарки вече бе започнала да му става досадна с леснотата си. И това му създаде доста сериозен проблем.

Случи се, когато в един студен следобед те бяха отишли до едно от сечищата в боровата гора. Сардж си бе дал малка почивка от непрестанното посочване на шишарки, по които да стреля Джейк. А самият Джейк бе седнал на един дънер с лакти, подпрени на коленете, и с ремъка на пушката, все още навит около лявата му ръка. Внезапно пред очите му изникна нещо малко, сиво и с космата опашка. Беше катерица. Зимата вече наближаваше и катерицата вероятно си бе помислила, че е ударила джакпота, виждайки разпръснатите по земята парчета от простреляни шишарки. Джейк я видя как се скри за момент зад един храст и как скочи на един пън и започна да гризе нещо, което бе хванала с лапите си. Без да каже и дума, той повдигна дулото, прицели се бързо и стреля. Катерицата падна от пъна.

— Улучих я!

— Кого си улучил? — попита Сардж, като вдигна поглед към него.

— Една катерица. — Джейк направо щеше да се пръсне от гордост. — Беше ей там, на онзи пън. Току-що я гръмнах.

— Убил си катерица?

Нещо в погледа и тона на Сардж отприщи вълнението на Джейк.

— Точно така. Беше светкавичен изстрел. Точно както си ме учил.

Сардж го хвана за ръката.

— Покажи ми я.

— Какво искаш да кажеш?

— Дай ми пушката и отиди да я донесеш. Покажи ми катерицата, която мислиш, че си убил.

Джейк му даде пушката и затича към дънера.

Катерицата лежеше по гръб зад него. Нейната задна лява лапа беше отнесена от куршума — калибър 22. Останките й още кървяха. Около безжизнената й опашка се бе образувала локва кръв. Тя бе мъртва, но блестящите й черни очи го гледаха. Изведнъж Джейк усети как гордостта му бавно започва да се изпарява, но все пак бе прав в преценката си — беше я улучил. Пое си дъх, повдигна катерицата за напоената с кръв опашка и я занесе на Сардж:

— Казах ти, че съм я улучил!

— Че е вярно — вярно е — каза Сардж, но без усмивка. — Обаче ми кажи защо го направи.

— Ами… видях я и поисках да проверя дали мога да я улуча, преди да е избягала.

— Ами… явно си успял — каза Сардж. — Но ме изненадваш, Джейк. Не съм смятал, че ядеш и катерици.

— Да ям катерици ли? Какво говориш?

— Тук, в гората, ние убиваме нещо само ако ни е необходимо за храна.

— Аз не ям катерици.

— Вече ядеш, сине. — Сардж взе от Джейк мъртвата катерица и я пусна в една от найлоновите торбички, в които те събираха гилзите. — Вече ядеш.

* * *

Въпреки протестите на Джейк, Сардж го накара да одере катерицата. Докато вършеше това, Сардж стоеше над него и му говореше. И през цялото време блестящите черни очи на катерицата гледаха Джейк, което го караше да изгаря от болка. Накрая Сардж взе окървавеното месо и го занесе на госпожа Нахт. В същото време Джейк отиде да измие ръцете си от кръвта. Опитваше се да я изтърка от ноктите си и да не мисли за вечерята, която го очакваше.

Менюто за вечеря бе доста интересно: зелен фасул, картофено пюре и пържоли за Сардж и госпожа Нахт и… нещо друго за Джейк. Това друго всъщност бяха няколко кафеникави парченца месо.

— Няма да ям това — каза той.

— Ще го изядеш — каза Сардж. Тонът му бе такъв един леден, какъвто Джейк не го бе чувал никога преди. — Щом убиеш животно — изяждаш го. Тук правилата са такива.

Джейк гледаше в чинията, но единственият образ пред очите му бе този на черните очи на катерицата. Той погледна към госпожа Нахт с надеждата за малко подкрепа, но тя се бе съсредоточила в чинията си и в димящата в пепелника до лакътя й цигара.

— Не мога!

— Ще я изядеш или се смятай за изхвърлен оттук. Ти си четвъртото момче в тази къща за последните две години и първото от тях, което показа някакъв талант. Обаче, дяволите ме взели, първото нещо, което ще направя утре сутринта, ще бъде да изритам задника ти оттук, ако не изядеш това в чинията си.

За пръв път от толкова време, дори не помнеше откога точно, на Джейк му идваше да заплаче. Но той преглътна, въздъхна и взе вилицата си. Набоде парче месо и го поднесе към устата си. Опита се да го погълне, без да дъвче, но то се оказа твърде голямо. Трябваше да го сдъвче. Беше твърдо и жилаво и нямаше никакъв особен аромат. Без да гълта, той поднесе още едно парче към устата си, после още едно и още едно, докато цялата изпържена катерица не се озова натъпкана в устата му, а той дъвчеше със затворени очи сместа от лой, косми и месо. Накрая трябваше да я преглътне. Тя бе станала огромна. Искаше да я изплюе, но не посмя и се насили да я преглътне.

Преглътна я и остана безмълвен, облян в пот. Дишаше тежко.

— И така — каза Сардж с едва забележима по лицето му усмивка, — знаех си, че можеш да го направиш. Погледни всичко това и откъм добрата му страна. Все пак можеше да бъде и смрадлив скункс.

Беше достатъчно. Стомахът на Джейк се разбунтува и той побягна от масата. Банята му се стори твърде далечна и затова излетя навън през задната врата. Надвеси се през парапета и започна да повръща катерицата. Вкусът й се оказа доста по-лош на излизане, отколкото на влизане и затова повръщаше, докато стомахът и гърлото му не започнаха да го изгарят от болка и в него вече не бе останало нищо, което да може да излезе. Като се опитваше да си поеме въздух, видя Сардж да идва към него.

— Надявам се, че днес научи нещо важно — каза нежно Сардж.

Джейк не каза нищо, дори не се обърна. Затова Сардж продължи:

— Стрелбата може да бъде голяма веселба за теб. Дори много голяма. Обаче убиването вече е нещо сериозно. Тази пушка ти дава власт — власт над живота и смъртта на всяко живо същество, което можеш да видиш през мерника. Не приемай толкова лековато тази власт. Всеки път, когато убиваш нещо, трябва да имаш сериозна причина за това. Разбрахме ли се по този въпрос, Джейк?

Джейк кимна, но все още не желаеше да се обърне. Той чу как Сардж го доближи и почувства нежното докосване на ръката му върху рамото си.

— Ти имаш талант, Джейк. И то съвсем естествен. Не ти го казах досега, но всъщност бързият ти изстрел по катерицата беше майсторски. С труд и желание можеш да станеш един от най-добрите стрелци, които съм виждал някога. Но трябва да спазваш правилата. А това е правилото, което не бива да забравяш никога: Не убивай само заради тръпката. Никога. Ако винаги помниш това, ще работя с теб, докато и двамата почувстваме, че сме готови достатъчно, за да спра да те уча. Е, какво ще кажеш?

Джейк се обърна и видя Сардж да му подава ръката си.

— Съгласен? — попита Сардж.

Джейк стисна ръката му.

— Съгласен — прошепна той. Това бе единствената дума, която бе в състояние да изрече в този момент. Бе изпълнен с чувства, които никога не бе изпитвал. Осъзна, че обича този човек, наречен Сардж.

Най-после си бе намерил баща.