Франсис Пол Уилсън, Стив Лайън
Нощно изтребление (19)

19. Господарят на горите

Май

Джейк прекарваше вече пети ден в безкрайните дебри на боровите гори. Не мислеше нито за Фредо, нито за Данцигер, нито за куршума, който ги бе превърнал в цел на живота му, а за Ейнджъл. Агония раздираше чувствата му.

Наистина, колко странно се чувстваше Джейк…

Когато беше с нея, всичко, за което можеше да мисли, бяха Фредо и приятелите му. А сега, когато имаше най-голяма нужда да се концентрира върху тях, Ейнджъл беше във всичките му мисли.

Той я обичаше, наистина я обичаше. Да я напусне, за него беше най-трудното нещо, което някога бе правил. Чувстваше се така, сякаш в гърдите му някаква алчна студена риба бе погълнала сърцето му. Беше вече пети ден в гората, а болката в душата му се засилваше. Бе обичал Ейнджъл още преди да проходи, още когато искаше да умре, но явно не бе го осъзнал тогава. Обичаше я, докато се бореше да овладее възстановеното си тяло, обичаше я, когато тя беше в стаята му, обичаше я дори още по-силно, когато я нямаше, а не бе успял да го осъзнае. И тогава, в последната им нощ заедно, в тази невероятна, чудна, прекрасна нощ, чувството най-после си бе проправило път до мислите му. Накрая той разбра, че я обича.

И все пак си бе отишъл.

Джейк погледна през модифицирания мерник Редфийлд и обра спусъка. Изстрелът проехтя, но той видя, че шишарката продължаваше да си виси необезпокоявано на въженцето. Изруга и потърка рамото си, за да облекчи болката от все още тежкия за него откат на пушката AR-10. Дали изстрелът бе преминал близо до мишената? Нямаше как да разбере — куршумът бе изсвистял в празното пространство и се бе забил някъде надалеч в боровата гора.

Дали той изобщо щеше да улучи някога тази тъпа мишена? Или пък умението, което някога бе осмисляло живота му, го бе напуснало?

Джейк седна умърлушен и опря пушката на бедрото си. Птичките по дърветата сякаш му се присмиваха с крясъците си. Той усети притъпена болка на мястото, където Фредо го бе изгорил. Вероятно кракът му се бе възпалил от тътренето по неравната почва. Но не това го тревожеше сега.

Пот изби по челото на Джейк и достигна до върха на носа му. Той усети, че пролетното слънце вече бе успяло да си проправи път през листата на дърветата. Нямаше дори полъх на вятър. Всичко бе потънало в топлина и спокойствие — също както в много от дните, които Джейк някога бе прекарал тук.

Не бе осъзнавал колко много е намразил това място, докато не дойде отново тук. Обаче не можеше да се сети за по-добро място, където необезпокояван да си тренира стрелбата. Той все още познаваше тази забравена от бога част на гората. Всеки друг на негово място би преживял доста лоши моменти тук. Всички борове изглеждаха съвсем еднакви и дори много опитни ловци можеха да се загубят тук.

Мисълта за това накара Джейк да потрепери. Представи си какво ли би станало, ако не успее да намери джипа, за да се върне в мотела. Щеше да седи тук, докато падне мракът и щеше да вижда призрака на Сардж във всяка сянка наоколо. Сардж — мъртвият крал на боровата гора.

Джейк се отърси от моментната си тревога. Все пак той се бе научил да стреля точно тук, и може би все още имаше шанс да се докосне до вълшебството, стаено на това място. Може би познатите му борове щяха да му помогнат отново да си припомни какво бе научил за ориентирането в гората. Все трябваше да е запазил в съзнанието си поне уменията си в стрелбата. Трябваше само да намери верните пътища между очите и ръцете си. Трябваше да овладее отново изключителния си контрол върху показалеца, с който обираше спусъка. Трябваше отново да чуе един глас в съзнанието си — глас, който някога му казваше кога точно да натисне спусъка.

Джейк стана и се затътри към висящата шишарка, за да я залюлее отново.

Върна се бързо и веднага зае позиция. Погледна през мерника и откри залюляната шишарка. Сякаш цялото му съзнание се срасна с движението й. Сега.

Джейк обра спусъка и шишарката се пръсна. Той не почувства триумф, а само притъпено удовлетворение. Цели пет дни бе работил, за да постигне това, но само по себе си то не означаваше нищо за него. То щеше да означава повече тогава, когато той успееше да го повтори отново и отново, и отново… Докато не го овладееше напълно.

Джейк улучи само две от следващите десет шишарки.

После — четири.

Три. Шест. Седем от десет. Седем. Седем. Шест. Седем.

Започна да пада мрак. Джейк се забърза към джипа. Почувства смес от надежда и недоволство. Седем от десет не беше достатъчно добре. Джейк трябваше още с първия куршум да улучи капачката на коляното на Фредо. След това Фредо щеше да падне на земята и да се гърчи от болка. Щеше да последва цяла хаотична поредица от спазматични движения. Нямаше да е като при предсказуемото люлеене на шишарките. След капачката щеше да дойде ред на стомаха и умиращият Фредо щеше да лежи шокиран, когато накрая дойдеше облекчаващия куршум в главата му.

Джейк се опита да си представи всичко това, но не можеше да види нищо друго, освен лицето на Ейнджъл. Видя омагьосващата й усмивка, която нямаше да може да види никога вече. Освен във въображението си.

* * *

До вечерта на следващия ден Джейк вече бе напреднал толкова, че можеше да улучва вече по девет шишарки от всеки десет. На по-следващия ден той реши да стреля вече от сто метра разстояние. С първия изстрел успя да улучи клона, на който беше шишарката, която започна да описва лудешки пирует във въздуха. Това му даде възможност за няколко бързи изстрела по малка подвижна мишена, преди гравитацията да дооткъсне отчупения клон и той да падне на земята. След три дни вече можеше да улучва по девет от всеки десет люлеещи се шишарки на сто метра разстояние.

Старите му рефлекси се завръщаха. Нервната му система беше пострадала, но все още помнеше всичко. Удовлетворението му обаче бе леко помрачено, защото нищо в момента не съвпадаше с онова, което си бе представял в мечтите. Там той лесно убиваше Фредо. А тук трябваше първо да започне от самото начало. Но успя. Все още беше добър или по-скоро — добър отново. Вероятно пак се бе превърнал в най-добрия стрелец в бранша. Беше готов да отиде за Фредо. Каква радост, какъв екстаз щеше да го обземе, когато обереше спусъка и видеше да пада копелето, което бе разбило живота му. Щеше да убие Фредо, после — Данцигер и накрая — Мистър К.

А след всичко това? Какво щеше да прави през остатъка от живота си?

* * *

Следващата неделя Джейк седеше скрит сред клоните на едно дъбово дърво недалеч от Бедминстър, Ню Джърси. Гледаше как черният кадилак на Фредо изминава дългата алея до къщата му. Това беше спокоен район, в който нямаше къща със стопанство под петнайсет декара. Районът беше населен с хора като Уитни Хюстън и… Фредо Папилярди.

Хубава кола. Май Мистър К бе възложил на племенника си нови отговорности. Джейк си спомни за махагоновия тен на Фредо и предположи, че той бе поел бизнеса на чичо си в Атлантик Сити — от години го бе желал. Май бе успял да постигне желанието си.

Джейк погледна през мерника на пушката, без да чувства напрежение. Знаеше, че още не бе дошъл моментът. От колата най-напред излезе бодигард. Последва го най-приближеният човек на Фредо — Вито Канджеми. Той беше малко по-млад от Фредо, но също толкова злобен. И тогава излезе най-важният човек за Джейк. Тъмният костюм на Фредо се открояваше на слънцето. Джейк почувства как пръстът върху спусъка се раздвижи. Не — трябваше да спре. Под костюма си Фредо сигурно носеше бронирана жилетка. Откакто бе гледал „Кръстникът“, той винаги носеше такава жилетка, дори на църковни служби. Нищо че в реалния живот мафиотски удари в църквите всъщност нямаше.

Беше се върнал вкъщи на този ден, само защото Мистър К смяташе, че е редно в неделя неговите приближени да ходят на църква, а след това да прекарат деня със семействата си. Каква пародия — все едно акулата да благослови човек, преди да му откъсне крака.

След Фредо излезе и жена му. Тя беше слаба и с къса коса. Двамата заедно влязоха през вратата, а бодигардът зае поста си в една кабинка наблизо.

Какво голямо, щастливо семейство. Джейк се чудеше дали жената знаеше (или дали й пукаше) колко „резервни“ жени си има Фредо освен нея.

Джейк въздъхна. Съвсем машинално прецени ъгъла на слънцето, въпреки че знаеше, че няма никакъв шанс да се получи отражение от мерника му. Загледа се в басейна — прекрасно съоръжение насред ливадата, вляво от къщата. В топли дни като този, след като Фредо се натъпчеше с пържоли и вино кианти, сигурно щеше да смени официалния костюм с бански и да отиде до басейна. Слънцето щеше да бъде зад дъба. Фредо щеше да разтвори шезлонга и, без да се усети, щеше да седне точно срещу Джейк. Щеше да си сложи слънчевите очила и да заспи под въздействието на виното под топлите слънчеви лъчи.

И тогава ужасяващата болка в капачката на коляното му щеше да го събуди.

Фредо щеше да падне на цимента до басейна и да се замята като риба на сухо. Щеше да стане трудно за Джейк.

Но Джейк щеше да си помисли с ледена решителност: Сега е ред на стомаха. А накрая — на главата.

След първоначалния шок щяха да минат поне десет секунди, преди някой да се сети да отиде до Фредо и да го издърпа оттам. Тези бодигардове не бяха бездушни като агенти от тайните служби, а и Фредо не беше от типа хора, пред които някой би скочил, ако започнеше стрелба.

Ще се забавя, за да го измъча. Поне толкова, колкото ми позволят. Няма да си получи куршума в главата, преди да е усетил какво е болка. Дали ще го чуя да пищи от такова разстояние? Зависи от вятъра.

Джейк с изненада усети, че стомахът му започна да се бунтува. Не бе ял нищо друго, освен обичайната си закуска преди всеки удар — филийка хляб и чай. Каква ли беше причината? Нервно напрежение? А дали не беше заради инфектирания му крак, несвикнал на такова натоварване? Джейк го беше намазал с мехлем предната вечер, но мястото около изгарянето бе придобило гневно червен цвят.

Прииска му се Ейнджъл да беше наблизо, за да се погрижи за него.

Но Ейнджъл повече нямаше да бъде наблизо. Изборът си беше негов и той го бе направил.

Така че трябва да си избия това от главата.

Коляното, стомахът, писъците на Фредо… сладка музика за ушите ми. И накрая — един в главата. Ще си получиш заслуженото, шибано копеле такова. Юда. Мръсен бандит. Съсипа ми живота. Вкара ме в ада за четири шибани месеца. Заради теб не можех да си вдигна дори ръката. Източваха ми пикнята с тръби. Заради теб не можех да бъда мъж.

Заради теб срещнах Ейнджъл.

Джейк ядосано се отърси от мисълта. Сега трябваше да се направи на Лий Харви Осуалд, заради когото Джаки Кенеди трябваше да си търси друг мъж.

Не ставам за Ейнджъл — помисли си Джейк. — Ейнджъл е красива. Ейнджъл е добра в леглото. Но как би могла да ме обича? Как би могла да пренебрегне онова, което бях? Тя…

Джейк осъзна, че Фредо е до басейна. Сърцето му започна да кънти, докато вдигаше пушката и поглеждаше през мерника. Мили боже, тъпото копеле носеше бански „Спидо“. Сигурно не знаеше как изглежда с висящото си над ластика им шкембе. Беше много космат — по гърдите, по раменете, дори по гърба. Джейк си помисли: Какво жалко създание. Да, седни точно там. Дръпни си шезлонга, а така. Сложи си слънчевите очила. Е, готино ли ти е сега?

Джейк намести приклада на пушката в рамото си и нагласи кръстчето на мерника върху гърдите на Фредо. После проследи едното от месестите му бедра и стигна до коляното му. През мерника капачката на коляното му се стори на Джейк кръгла и бяла като бисквита.

Ако изобщо някой заслужаваше да умре, то това бе той.

Джейк постави пръст на спусъка.

Спомни си как сълзите на Ейнджъл капеха по ръцете му. Чу гласа й в съзнанието си: Остави го, Джейк.

Ръбът на мерника се впи в плътта на веждата му. Джейк преглътна. Стомахът му продължаваше да се бунтува. Той мразеше Фредо, наистина го мразеше.

Хайде, това е моментът, за който мечтаех. Не мога да се откажа точно сега.

Тя ме обича. Ще съсипя чувствата си. Не, просто трябва да го оставя.

И тогава видя в съзнанието си живота, който можеше да бъде пред него — блестящ нов живот, осветен от пламъка на чувствата им, нестихвали вече девет месеца.

Девет месеца… като при бременност. А сега бе моментът на истината: какво щеше да излезе от утробата, изпълнена със страх, болка и отчаяние? А някъде наблизо може би го очакваше съвсем различен, нов живот. Искаше ли Джейк да го напои с кръвта на Фредо?

Да го оставя ли?

Не мога.

Джейк вдигна мерника към главата на Фредо. Нагласи кръстчето над слънчевите му очила, след това го смъкна точно между очите му…

И се разколеба.

— Бум — каза той.

Свали пушката.

Дали да го оставя?

Не знаеше дали би могъл.

Но можеше да опита. Като пияница, който ще отказва пиенето… поне за известно време.

* * *

Джейк изчака на дървото до падането на нощта. Усмихваше се, докато Фредо местеше шезлонга си, за да улавя слънчевите лъчи по най-добрия начин. Сега Фредо нямаше значение. Сякаш се намираше на друга планета.

Когато всичко наоколо бе обгърнато от мрак, Джейк се спусна по въжето. Чувстваше се лек и силен. Беше по-сигурен в себе си, както никога досега. Сложи пушката в калъфа и я занесе до наетия джип 4×4, който бе скрит в храстите. Щеше да се върне в Бруклин и да отиде при Ейнджъл. Щеше да й каже, че се е отказал и е загърбил Фредо и злините му в миналото. Тази вечер те щяха да започнат на чисто.

Скрит в джипа, Джейк разглоби пушката и мерника. По пътя намери някаква река, в която ги изхвърли. Сега имаше нужда най-напред от телефон. Не можеше да чака, докато видеше Ейнджъл — трябваше да й каже веднага: Ейнджъл, чист съм и искам да остана такъв. Ейнджъл, обичам те.

Джейк забеляза едно от многобройните крайпътни заведения по магистрала 24. Казваше се Дю Дроп и беше доста неприветливо на вид. Син неонов надпис бръмчеше и пукаше над входната врата, като хвърляше мекия си блясък върху един монетен телефон. Джейк набра клиниката на Греъм, като през цялото време долавяше мириса на пържена риба и бира. Приглушен звук от говорещи хора изпълваше въздуха наоколо.

— Ало!

Беше гласът на Греъм. Спокойствието на Джейк се изпари. Нещо не беше наред.

— Джейк е. Ейнджъл там ли е?

— Джейк? А, да. Джейк Нахт.

Мъжът звучеше леко озадачен. Стомахът на Джейк се сви от ужас.

— Какво става?

— Тя изчезна. Отвлекли са я. И вината е изцяло твоя.