Франсис Пол Уилсън, Стив Лайън
Нощно изтребление (16)

16. Под ножа

Джейк изпадна в еуфория, когато Ейнджъл го подкара с количката към лабораторията на доктор Греъм. Ако някой ден все пак проходеше, щеше цяла нощ да танцува с Ейнджъл. Двамата щяха да танцуват, докато паднат от изтощение на пода и започнат да се галят един друг.

Не мога да се овладея — помисли си Джейк.

Опита се да размисли върху предупрежденията, които Ейнджъл и доктор Греъм му бяха отправили предната седмица: Операцията може и да не бъде успешна, а дори и да бъде, може да настъпи умствено разстройство.

Е, и? За него нищо не можеше да бъде по-лошо от преживяното през последните четири месеца. Операцията можеше да му върне подвижността, а липсата на операция със сигурност щеше да го прекърши.

Джейк се загледа в красивото лице на Ейнджъл. Тя изглеждаше напрегната и притеснена. Коридорите на болницата като че ли нямаха край. Струваха му се препълнени с хора — особено с лекари и сестри. Ейнджъл не спираше да казва „здравейте“, „как сте“, „добро утро, доктор Еди-кой си или Еди-коя си“. Гласът й звучеше доста спокойно, почти нормално, но Джейк усещаше, че тя изгаряше от напрежение. Ако някой дори само си представеше, че тя го кара към лабораторията на доктор Греъм за операция, а не просто за преглед, това щеше да бъде краят за доктора.

Джейк се чудеше как ли точно Греъм възприемаше всичко това. Беше му ясно, че той го смята за долнопробна отрепка, която може би е стреляла по сенатор Уайнгартън. За Джейк обаче това „може би“ бе по-скоро положително, отколкото отрицателно. Може би в съзнанието си Греъм щеше да си представя, че оперира осъден престъпник или поне престъпник, който заслужава да бъде осъден. И ако операцията се окажеше неуспешна, Джейк Нахт щеше да си получи заслуженото — смъртно наказание.

Ами ако операцията се окажеше успешна?

Дали доктор Греъм се бе замислял над факта, че може да върне един убиец обратно на улицата? А може би бе решил, че дори това си струва в името на по-висшето добро. Греъм изглеждаше изцяло посветен на своята работа. Сигурно би направил всичко в името на науката. Беше обсебен от изследванията си.

Джейк разбираше това чувство на обсебване. Защото ако доктор Греъм успееше днес, първото нещо, което самият Джейк би направил, след като проходи, би било да се добере до Фредо, Мистър К и Данцигер — това бе мисълта, с която той бе заспивал и се бе събуждал всеки ден, откакто бе в тази болница.

Представи си как ще изглежда лицето на Фредо, секунда преди да го прониже куршумът.

Ей, Джейки, ама ти можеш да ходиш бе! Мамка му, какво… О, боже! Не, не стреляй…

Двукрилата плъзгаща се врата пред Джейк се отвори. Те влязоха и вратата се затвори отново. Ейнджъл се успокои. Обърна се и заключи. Джейк й намигна. Тя му се усмихна, макар че все още бе леко припряна и напрегната. Доктор Греъм се появи пред погледа им. Вече се бе приготвил за операцията. Изглеждаше малко странно със зелената маска на лицето, която правеше очите му да изглеждат по-големи. Имаше някакъв странен блясък в погледа му, сякаш самият той нямаше търпение да започне.

— Наясно ли сте с подробностите? — попита той.

— Да — отговори Джейк.

— Официалната версия е, че днес съм ви изпратил в частна клиника, където да ви бъдат направени изследвания. Това ще ни спечели достатъчно време, за да се справим с евентуалните неблагоприятни последици от операцията. А вие в никакъв случай не трябва да споменавате, че сте идвали в тази лаборатория и сте претърпели операция.

— Разбирам, докторе.

— Надявам се. Това може да ме съсипе. Ако успея да възстановя подвижността ви, може да се окаже доста трудно да имитирате парализа, но ще бъде жизненоважно да го правите. Доста хора имат някаква представа за предмета на моето изследване. Трябва да избегнем всякакво подозрение.

— Напълно съм съгласен, докторе — каза Джейк, като потисна усмивката си. Ако имаше късмет да възстанови подвижността си, самият той щеше да си има доста основателни причини да се преструва на парализиран.

Поне докато не настъпеше точният момент.

— Съгласен сте с всичко това, така ли?

— Кълна се — натърти Джейк.

— В такъв случай, готов ли сте?

— Повече от готов, докторе.

Маската на Греъм се изду за миг и Джейк разбра, че докторът е въздъхнал дълбоко. Греъм кимна на Ейнджъл. Тя застана отстрани на Джейк и той я видя как повдига ръката му. Държеше спринцовка. Погледна набързо Джейк:

— Това е само барбитурат — каза тя. — Няма нужда да те приспиваме напълно.

— Добре. — Джейк не харесваше идеята да бъде опериран под пълна упойка. Така му подсказваше отдавнашната му параноя.

Ейнджъл се концентрира върху ръката му. Миг след това погледът му се премрежи. Струваше му се, че се носи в приятна мараня. Усети мириса на нещо прекрасно.

— Какво е това? Парфюм ли?

— Не, това е бетадинов дезинфектант — каза Ейнджъл. — Съдържа главно йод.

— Ха. — Джейк си помисли, че това наистина е доста забавно.

— Сега ще те сложим на операционната маса — каза Греъм. — Ще направим всичко възможно да не те раздрусаме много. Обикновено четирима души се занимават с тази част от работата.

— Е, съжалявам, но май ръцете ми в момента са малко заети с други неща и няма как да ви помогна — каза Джейк. Не можеше да види дали Греъм се бе усмихнал на шегата му.

— Едно, две, три — каза Греъм и светът около Джейк започна да се движи. Погледът му се спря върху зелените плочки в лабораторията. Струваха му се прекрасни. Сложиха му подпора под брадичката. Барбитуратите го накараха да се почувства добре. Сега той усещаше, че дори Фредо да влезеше, за да се заяжда с него, той щеше да му се надсмее. А ако умреше, щеше да го направи с усмивка.

— Ще започнем след няколко минути — каза Греъм. — Ейнджъл трябва да се приготви.

Джейк продължаваше да гледа в плочките.

— А сега, моля ви, разберете, че това не е само хирургична операция — каза Греъм. — Всъщност хирургичният аспект тук е незначителен. Ще ви отворя, за да се покаже мястото, където е бил наранен гръбначният ви мозък, ще го прегледам и ще го инжектирам с нервна тъкан в солен разтвор. После ще скрепя мястото, прорязано от куршума, с оментум. Това е тъкан, която обикновено се намира между стомаха и дебелото черво…

— Откъде ще я вземете?

— Моля?

— Откъде ще вземете тоя о… ментум? Да не си държите малко във фризера? — Боже, трябваше да съм по-тактичен.

— Какво имате предвид?

— Имам предвид дали я пазите във фризера, след като преди това сте я отрязали от някого — каза Джейк.

— Да, така е. Тъканта е от един мъж, който тази сутрин почина вследствие на автомобилна катастрофа. Беше решил да позволи след смъртта си да бъде използван като донор на органи. Оментумът съдържа разнообразни вещества, които подпомагат растежа на кръвоносните съдове и нервите…

Джейк го остави да си говори. Греъм имаше нужда от това, защото беше напрегнат. И Джейк беше напрегнат. Да говори за хора във фризера. Боже! Направи си бележка наум никога повече да не позволява на никого да му дава барбитурати.

— Готова съм — каза Ейнджъл.

Джейк бе забил поглед в плочките, твърдо решен да си държи устата затворена. Минутите едва се влачеха. Греъм изломоти някакви кратки, но загадъчни за Джейк инструкции към Ейнджъл. Джейк дочу дрънченето от допира на метал в метал. Вероятно това бяха хирургическите инструменти.

Не е чак толкова зле — помисли си той…

И тогава той усети нещо в гърба си. Разтърси го силна болка и стисна зъби. Обаче вместо да утихне, болката се засили. Продължаваше да става все по-силна и по-силна. Стори му се, че дочу как някой извика, но изведнъж осъзна, че това бе самият той. Всичко стана черно пред очите му.

* * *

Той се събуди и усети ужасна болка. Сякаш целият му гръб бе разрязан, а някой забиваше игли в костите и нервите му. Той изстена и отвори очи. Ейнджъл бе надвесила глава над него. Лицето й бе пребледняло и загрижено. Лицето на Греъм изникна до това на Ейнджъл. Кожата му имаше пепеляв цвят. Той бе свалил маската.

— Какво стана? — изстена Джейк.

— Операцията завърши — каза Греъм. — Още сте в лабораторията. Как се чувствате?

— Сякаш някой тренира мятане на японски ножове по гърба ми.

— Мили боже. Съжалявам. Никой от плъховете не реагира по този начин. Но това може би е обещаващ знак. — Той кимна на Ейнджъл.

Джейк усети слаб натиск в ръката си, а след това — някаква странна хладина. Почти изведнъж болката намаля.

— По-добре ли си сега? — попита Ейнджъл.

— Да, много. Още ме боли, но смятам, че мога да се справя с това.

Ейнджъл и Греъм се спогледаха.

— Току-що ти инжектирах голяма доза морфин — каза Ейнджъл. — Ефектът ще трае между четири и шест часа.

— Какво имахте предвид, като казахте „обещаващ знак“? — попита Джейк и насочи поглед към доктор Греъм.

— Сетивните нерви в гръбначния ви мозък явно още функционират. Би трябвало и с двигателните да е така, но не мога да бъда сигурен.

Джейк почувства как въодушевлението му се завръща. Разбира се! Щом можеше да усеща болка, значи можеше да усеща и други неща.

— И кога ще се разбере със сигурност?

— Когато проверим дали ще успеете да помръднете поне един от пръстите си.

Погледът на Джейк се премрежи отново. Гласът на доктора започна да отслабва в ушите му. Тъмнината отново обгърна Джейк.

* * *

Когато се събуди отново, видя, че се намира в друга стая. Изглеждаше като болнична стая, но Ейнджъл му каза, че се намира в клиниката на чичо й Джо в Бруклин.

В продължение на два дена той спа, като оставаше буден само когато Ейнджъл го хранеше. Питаше я за деня и часа и отново се потапяше в приятния океан на морфиновите сънища.

Загуби представа за времето.

Събуди се за пореден път. Сега съзнанието му беше по-ясно и той усети как болката се завръща. Завъртя главата си настрани и видя Ейнджъл да спи на един стол до леглото му. Миг след това агония разтърси гърба му и той едва си пое дъх. Докато се бореше отчаяно да не изстене, пъхна ръка под завивката…

Пъхна ръка под завивката!

Джейк се задъха от шока и възбудата. Вълна на екзалтация заля съзнанието му. Боже, ръката му — той бе усетил как дясната му ръка току-що се бе озовала под завивката и бе достигнала чак до ръба на леглото! Още усещаше силна болка, но какво от това. Боже, какво от това! Болката щеше да отмине. Той можеше да се движи! Джейк почувства как лицето му се изви в дивашка усмивка.

Аз идвам, Фредо.