Франсис Пол Уилсън, Стив Лайън
Нощно изтребление (15)

15. Между смъртта и надеждата

Януари

Джейк почувства огромно облекчение, защото знаеше, че това щеше да бъде последната нощ в живота му. Бе очаквал да усети вълнение, но не би — единственото, което усети, бе облекчението. Представяше си как сладкият миг на забравата щеше да го обгърне в мекия си черен облак.

Лежеше неподвижно. Мразеше своята неподвижност. Гледаше как по завесите се плъзваха сенките на хората, които преминаваха по коридора. Около девет часа чу скърцането на инвалидна количка, която се движеше някъде зад вратата. Джейк осъзна, че всъщност бе чувал този шум всяка вечер по това време. Един от парализираните, настанени в това отделение, правеше своите безспирни кръгчета нагоре-надолу из коридора. Джейк се зачуди как ли се чувстваше този човек. Вероятно се чувстваше опустошен от това, че не може да движи краката си. Несъмнено той проклинаше съдбата, която го бе приковала на този стол и ежедневно го принуждаваше да полага невероятни усилия, за да се придвижва с помощта на ръцете си. Навярно от непрестанното дърпане на колелата му бяха излезли мазоли по пръстите. Сигурно дори в този момент бицепсите му изгаряха от напрежение.

Изведнъж скърцането престана. Джейк долови силния мирис на мъжка пот. Представи си как този мъж се спира за миг и се протяга, за да избърше с ръка потта от челото си. Колко елементарно бе това действие. Колко пъти самият Джейк го бе вършил през годините, без изобщо да се замисля. Дали мъжът в стола си мислеше: Е, добре, все още мога поне да използвам ръцете си?

Не. Навярно не мислеше така. Навярно мислеше: Проклет инвалиден стол.

Джейк осъзна, че се усмихва в тъмното. Усмихваше се, въпреки че не намираше това за смешно… Усмивката му се разширяваше все повече. Това не му харесваше, но не можеше да се удържи. На следващия ден, когато Ейнджъл щеше да изпълни обещанието си, всичко за него най-после щеше да свърши.

Чувството му към миризмите отново се пробуди. Джейк долови други аромати. От съседната стая се носеше сладкия аромат на лосион. Напомняше за силен парфюм. До носа му достигна следа от цигарен дим. Вероятно на стълбите някой тайничко си бе откраднал няколко дръпвания. Мирисът на тютюн го накара да се замисли за госпожа Нахт. Той си я представи как седи тихо в креслото си, дръпва си от цигарата и кашля.

Мама.

Суха въздишка се отдели от него.

И ето че се появи Сардж. Той седеше на големия кухненски стол, като чистеше и смазваше пушката Гаранд MIC с мерник Лайман Аляскан 2–2. Джейк почти можеше да усети слабия мирис на оръжейната смазка.

Хайде, сине. Ела тук. Искам да ти покажа нещо.

Защо ли ме наричаше „сине“? — зачуди се Джейк.

Внезапно той почувства изгарящо нетърпение.

Хайде, утро, идвай вече. Хайде, Ейнджъл.

Опита се да си представи какво щеше да се случи, как щяха да се развият нещата, когато поискаше от Ейнджъл да изпълни обещанието си. Представата му обаче не бе особено ясна и той се почувства неспокоен. Може би старата му параноя се опитваше да му каже нещо. Как ли щеше да постъпи Ейнджъл? Със сигурност и тя знаеше, точно както и той, че денят бе дошъл.

Какво ли щеше да стане, ако тя откажеше да изпълни обещанието си, избягаше от него и не я видеше никога вече? Е, той нямаше да може да направи нищо по този шибан въпрос. Вероятно неспазването на обещанието щеше да я накара да се почувства по-мръсна и долна и от плъх, но навярно тя би предпочела това пред убийството.

Тя ще дойде — каза си Джейк. — Не е от типа хора, които биха избягали.

В съзнанието си той продължи да си представя за какво и как ще я помоли. Claviceps Cyanidus беше извън сметките. Той така и не успя да си набави поне малко. Дори и служителят на фармацевтичната компания да не го бе излъгал по Интернет, дори и същият този човек да имаше цял собствен склад, пълен с тази отрова, той никога не би изпратил от нея по пощата на някакъв непознат, само заради твърденията му, че бил писател, който правел творческо изследване. Работата по този проблем бе помогнала на Джейк да убие малко време, но това бе всичко.

Все пак накрая компютърът му бе дал нужното решение. Джейк почувства, че отново се усмихва. Той прехапа устни, докато поривът му отмина.

Сенките престанаха да се движат по завесите. Болницата се потопи в дълбоката тишина на нощната смяна. Джейк се замисли за Фредо, за Мистър К., за Данцигер. Познатият гняв се завърна. Беше достатъчен, за да го загрее и да предизвика силното му желание да отхвърли завивките и да скочи от леглото. Мирисът на оръжейна смазка отново се завърна в съзнанието му. Беше по-силен от тамян. Странно. Как ли бе станало така, че на английски думата за „тамян“ имаше две почти противоположни значения. Джейк бе научил много от компютърния речник. Знаеше, че като съществително тази дума означава „съставка, която свещеникът изгаря, за да изгони дявола при църковни ритуали“. Обаче омонимът на думата беше глагол и означаваше „гневя се“. Колко хора бяха наясно с това? А колко пък бяха хората, които бяха научили като Джейк, че английската дума за неговата професия — убиец — всъщност произхожда от думата „хашиш“, защото през XI век последователите на Хасан ибн-ал-Сабах пушели от него, преди да започнат да избиват враговете си.

Явно съм научил доста през последните четири месеца — помисли си Джейк. — Но не и как да остана жив. И то след толкова дълго време.

Събуди се от тракане на чинии — сестрите разнасяха закуската. Слънчевата светлина струеше през прозореца.

Беше прекрасен ден за умиране.

Първоначално Джейк искаше да каже на сестрата да вземе обратно закуската. Не се чувстваше гладен. Обаче след това той осъзна, че храненето може да му даде важно предимство. Когато токът премине през тялото му, може да предизвика повръщане. И тогава, дори и токът да не го убиеше, щеше да се задуши.

Той остави сестрата да го нахрани с овесената каша до последната лъжичка. Изяде всичко. Изсмука през сламка по една чаша портокалов сок и мляко. Не усети никакъв вкус. Както винаги, сестрата си побъбри с него. Той внимателно подбираше отговорите си. Не искаше да допусне точно сега някоя от сестрите да каже: Струва ми се, че господин Нахт изглежда доста потиснат тази сутрин.

Не трябваше да допуска това, защото веднага щяха да усилят наблюдението върху него.

Когато сестрата излезе, Джейк включи компютъра и се вгледа в екрана. Стисна пръчицата със зъби и се опита да придърпа поставката с компютъра по-близо до себе си. Целта му бе да събори монитора върху себе си. Това му струваше невероятни усилия. Минаха петнайсет минути, след които той осъзна, че колкото и да бе напреднал в това, имаше нужда от помощта на Ейнджъл. Тя щеше да нагласи монитора до лицето му така, че да се създаде впечатлението, че Джейк го бе съборил.

Няма проблем — каза си Джейк. — И през ум няма да им мине, че тя ми е помогнала. За да заподозрат това, някой ще трябва да легне тук и сам да опита същото, ден след ден, за същото време като мен. А никой не би се съгласил да го направи. И те ще приемат очевидното: тежко депресираният и решен на всичко Джейк Нахт е бил в състояние да събере достатъчно сили в своите челюсти, за да придърпа поставката и да събори монитора върху себе си. А съдбата пък била отредила да се случи така, че кабелът за захранването да се окаже достатъчно близо до лицето му, така че той да успее да го захапе.

Разбира се, той щеше да изчака Ейнджъл да си отиде, преди да захапе кабела.

Още един силен електрошок. Този път последен.

Усещаш ли нещо, Джейк?

Вече съвсем нищо.

Джейк престана да мисли за това и се отпусна. Обаче когато Ейнджъл влезе, по челото му изби пот.

— Как си тази сутрин? — Усмивката й беше пресилена, обаче той забеляза още нещо в изражението й: потисната възбуда. Странно.

— Готов съм да започваме. — Гласът му прозвуча странно дрезгаво.

Тя го погледна с искрящи очи.

По дяволите! — помисли си Джейк. Той извъртя глава настрани, защото не искаше да я гледа, ако тя заплачеше.

Ейнджъл седна на ръба на леглото, а той не успя да се удържи и я погледна отново. Попита я:

— Ще признаеш ли, че положих големи усилия?

Тя премигна и обърса с пръст ъгълчето на едното си око.

— Сам знаеш, че е така, Джейк.

И той осъзна, че това беше вярно. Някъде в хода на терапията преструвките му се бяха превърнали в истински усилия.

Но все още той не можеше да помръдне дори нещо толкова малко, като показалеца си.

— Ейнджъл, съжалявам, но искам да си отида.

— Не.

Той почувства как го обзема хладен ужас.

— Не можеш да се отметнеш от думата си.

По лицето на Ейнджъл започнаха да се стичат сълзи. Той стенеше, смазан от тъгата си. Почувства се като най-гадното копеле на света. Но не можеше да остане в капана на тази безполезна плът, само за да спре плача на една жена.

— Е, хайде де, не прави така. Не тъгувай. Все пак ще ми дадеш това, което самият аз искам.

Сълзите й не преставаха да се стичат по бузите. Той знаеше, че тя се бореше да се овладее. Жена като Ейнджъл не можеше лесно да заплаче. Раменете й се разтърсиха от едва потисната въздишка.

— О, Джейк, толкова лесно ли ти е да искаш да ме напуснеш? Не чувстваш ли нещо към мен?

Джейк я погледна изненадан.

— Разбира се, че чувствам. Не знаеш ли?

Ейнджъл прехапа устни и се опита да обърше сълзите си.

— Какво означавам за теб, Джейк?

Той се поколеба. Не беше сигурен какво точно искаше тя. Преди няколко месеца той бе задал същия въпрос на Кейтлин, а ето че сега Ейнджъл го връщаше отново към него. Дали тя искаше от него да й каже, че я обича? Не знаеше ли тя, че той не е способен да обича никого? Беше вече твърде късно за него да изпитва такива чувства. Всъщност отдавна бе станало твърде късно.

Обаче той чувстваше нещо. Ако беше пълноценен мъж, щеше да му харесва да бъде с нея всеки ден. Щеше да се грижи за нея и да я пази. Те щяха да се смеят, да се шегуват и да вършат заедно толкова много интересни неща. Щеше да й даде всичко, което тя би му поискала — стига да бъдеше във възможностите му. А когато по маратонките й се появеше трева след излет, това щеше да бъде от излет с него. Но той не я обичаше. Любовта не беше чувство като за Джейк Нахт.

— От какво се притесняваш чак толкова? — попита нежно тя. — Дори ти да не можеш, аз мога да го кажа. Обичам те, Джейк.

Изведнъж той усети как сърцето му започна да бие със страшна сила. Почувства мощен порив, който уж се бе научил да потиска. Искаше му се да скочи от леглото. Изстена повторно в израз на безпомощност. Това не можеше да бъде. Ейнджъл — влюбена в него. Това му се струваше дори още по-неразбираемо, отколкото той да бъде влюбен в нея. Как би могла тя да обича мъж, който бе прикован на легло и не можеше да се движи? Той не можеше да я вози в колата, да се потъркаля в леглото с нея, да я прегърне… Как можеше да не схване това, след като го бе виждала да лежи тук ден след ден?

— Ами приятелят ти? — попита той, преди да успее да се удържи.

Какво пък толкова ме интересува това? От това не може да излезе нищо. Никога.

— Какво за него? Срещала съм се с много мъже, Джейк. И никой от тях никога не ме е гледал като теб и не ме е слушал като теб. Ти можеш да ми кажеш какво мисля и да отгатнеш какво чувствам. И не само можеш — ти го правиш през цялото време. Джейк, човекът не е просто някакво тяло. Тялото е само опаковката. Човекът е онова, което се крие вътре в нея. Ти си мъжът, когото желая.

— Май ми казваш всичко това само за да не ти се наложи да ме убиеш.

Джейк осъзна какво бе изпуснал току-що през устата си и побърза да се усмихне, уж се бе пошегувал.

Ейнджъл се засмя, докато бършеше поредната сълза.

Трябва да спра — помисли си Джейк. — Веднага. Не съм такъв, за какъвто тя ме мисли. Убих седемнайсет човека. Дори искам да убия още трима. Всяка вечер заспивам с мечтата да видя кръстчето на мерника си върху главите им.

— Ако познаваше истинската ми същност — каза той, — нямаше да ме обичаш.

Ейнджъл се усмихна, за да му покаже, че е предположила дори това. Усмивката й бе по-омагьосваща дори от тази на Мона Лиза.

— Познавам истинската ти същност. Каквато и да си мислиш ти, че е тя, колкото и ужасни да ти се струват нещата, които мислиш, че си направил, тези дни са зад теб.

Така е — помисли си Джейк. — Вече приключих с вършенето на каквото и да било.

— Ейнджъл, това е невъзможно. Любовта има и физическо измерение. А аз няма как да ти дам това.

— О? Все още можеш да си движиш езика, нали така?

Джейк почувства, че се изчервява.

Тя обаче продължи:

— Джейк, можеш да ми дадеш дори физическа любов. Но аз няма как да ти я дам — поне не на този етап. Това проблем ли е?

— Не ставай смешна…

— Не съм смешна. Замисли се над това. Изпитвал ли си някакво… желание да ме имаш? Физическо желание?

Джейк почувства, че го обзема неописуем ужас. Би направил всичко друго, само не и да говори за това. Но видя, че тя имаше нужда да чуе отговора.

— Ейнджъл, не знам как е при жените. Но при мъжете физическото желание се усеща едновременно на две места: в главата и… там долу. Дали съм те желаел? Да. Ти си толкова красива във всяко отношение. Кой мъж не би те желал? Но аз те желая по начин, по който би го направил някой старец — чрез паметта си. Спомням си какво беше за мен усещането да бъда с жена. Мога да ти го опиша с думи. Но спомените и думите не са същото като чувствата и действията.

Джейк спря, защото видя жалост в очите й. Това го ужасяваше. Искаше му се отново да извърне глава встрани. Копнееше да умре. Защо тя не можеше да разбере това?

Сети се за нещо загадъчно, което тя току-що му бе казала: Поне не на този етап.

Сякаш можеше да има следващ…

Той я погледна умоляващо:

— Ейнджъл, трябва да го приемеш. Няма да си променя желанието… — Той млъкна.

Тя се усмихваше. Защо ли?

— А може би ще го промениш — каза тя.

— Какво искаш да кажеш с това? — Джейк почувства изблик на гняв. — Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

Ейнджъл стана от леглото.

— Чакай тук, Джейк.

— Да не мислиш, че ми е смешно? Ейнджъл, върни се. Не бягай. По дяволите, ти ми обеща… — Той осъзна, че тя бе излязла. Сърцето му започна да бие толкова силно, че дори леглото потрепваше.

А може би ще го промениш, промениш, промениш…

Ейнджъл влезе отново. Той видя, че тя носеше малка кутия. Миришеше на пшеница.

Ейнджъл отвори кутията и извади бял плъх.

— Казва се Джейк — каза тя. — Нарекох го така, когато започна изследването.

— Какво изследване?

Плъхчето полази по ръката й, после по гърдите й и застана на рамото й. Близна я по ухото. Джейк почувства завист към животинчето.

— И така, какъв е планът? — попита той с насмешка. — Май ще присадиш мозъка ми в тялото на този Джейк Младши, а?

Ейнджъл се засмя:

— Не забелязваш ли нещо смешно в начина, по който плъхчето се движи?

Джейк полагаше голямо усилие, за да сдържа нетърпението си.

— Не. Само докосна гърдите ти с лапичките си и те целуна по ухото, което и аз самият много бих искал да направя. Бих казал, че движенията му са наистина добри, но май има нужда от възпитание, заради обноските. Е, какво е особеното?

— Особеното е — каза Ейнджъл, — че преди шест седмици плъхчето Джейк не можеше да си помръдне нищо, освен мустачките. Беше преживяло 90-процентно нараняване на гръбначния мозък. Беше „траен и необратим“ инвалид.

Вълнение разтърси Джейк. Сякаш целият свят се промени пред очите му. Погледът му се залепи за плъхчето — сега му се струваше, че то беше най-красивото нещо, което бе виждал някога. Зави му се свят. Чувстваше се, сякаш се носи като перце из въздуха. Вълнението му бе силно до степен, която не бе изпитвал, и това донякъде го плашеше. След миг той разпозна това непознато чувство: радост!

— Ейнджъл… чакай малко. Ти… Господи, не мога да повярвам…

— Не те лъжа, Джейк. Не бих го направила.

— Господи, Ейнджъл! — Той местеше непрестанно погледа си между лицето й и лазещото по рамото й плъхче. — Какво е това? Идваш тук, знаеш, че днес е последният ден, и ме прекарваш през целия този театър. Разправяш ми всичките тези неща: да не те напускам, дали държа на теб… И на всичкото отгоре плачеш, сякаш наистина щях да умра днес.

— Искаш да кажеш, че си променил решението си? — попита невинно Ейнджъл.

— Не сменяй темата!

— Плаках, защото ти премина през толкова много усилия. А аз опитах… най-напред по първия начин, защото знаех, че ако ти бях казала веднага за плъха, щях да изгубя възможността да науча какво наистина чувстваш към мен.

Джейк се опита да подреди мислите си и да си припомни какво й бе казал досега в разговора. Дали й беше казал, че я обича или пък — че не може да я обича? Каквото и да беше — оставаше си в миналото. Като че ли плъхчето изтриваше от съзнанието му всички други мисли. Ето го — седеше си кротко на рамото й. Неговото спасение. Почистваше мустачките си с бързи движения на лапичките. Спря се и погледна към Джейк. И той почувства как през тялото му протича най-невероятната и топла лекота. Сякаш сърцето му се носеше върху езеро от чисто злато. Искаше му се да сграбчи Ейнджъл и да я целуне. По дяволите, той беше готов да целуне дори плъхчето.

— Значи искаш да знаеш какво чувствам към теб? — попита той. — Обичам те, Ейнджъл! Разбира се, че те обичам!

Тя се усмихна с половин уста:

— Много ясно… каза го… сега, когато си готов да заобичаш когото и да е, стига само изследването да ти помогне.

Не когото и да е — помисли си Джейк. За миг обаче той отново си представи как насочва мерника към главата на Фредо. — Не, ще мисля за Фредо по-късно.

— Анджела!

Джейк разпозна този глас, който долетя откъм коридора. Доктор Греъм влетя в полезрението му, сграбчи плъхчето от раменете на Ейнджъл и бързо го постави обратно в кутията. Погледна към нея:

— Какво си мислиш, че правиш?

— Решавам цели два проблема наведнъж — каза Ейнджъл.

Греъм я изгледа с празен поглед:

— Анджела! Не можеш просто така да вземеш плъх от лабораторията. Когато видях, че липсва един, направо щях да си изкарам акъла. — Той звучеше ядосан и наранен.

Джейк почувства дълбоко вътрешно удовлетворение, защото сега липсващото парче от загадъчната мозайка на доктор Греъм си дойде на мястото. Значи този човек правеше изследване върху лечението на наранен гръбначен мозък. И бе постигнал голям успех.

Ето защо ме гледаше като че ли съм кокошката, която ще снесе златно яйце — помисли си Джейк.

Той прочисти гърлото си:

— Добро утро, докторе. Кога можете да ме оперирате?

Очите на Греъм се разшириха. Той погледна гневно към Ейнджъл:

— Ах, ти. Не трябваше!

— Не се дразни, чичо Джо. Трябваше да го направя.

Чичо Джо? — помисли си Джейк. — Боже, тази жена е почти толкова добра в прикриването на тайни, колкото съм и аз.

— Какъв е проблемът, докторе? Вие сте гений. Направили сте така, че плъхчето да проходи отново. Сега аз искам да ви стана доброволец.

Доктор Греъм погледна Джейк. В погледа му едновременно се четяха неотминал гняв и алчно размишление. Това се стори смешно на Джейк и той едва не се разсмя. Греъм се хвана за главата:

— Не. И дума не може да става. Нямате представа с какви неща е свързано всичко това. — Той стрелна още един мрачен поглед към Ейнджъл. — Какво си му казала?

— Всичко.

— Пресвета Дево! — Греъм започна да си скубе косите, обърна се и погледна към тавана. Измърмори с едва чут глас: — Ако не беше дъщеря на единствената ми сестра…

Джейк усети, че започваше да се ядосва. Не му харесваше тонът на този човек към Ейнджъл. С голямо усилие все пак запази гласа си спокоен:

— И така, какъв е проблемът, доктор Греъм?

— Какъв е проблемът ли? Какъв бил проблемът! По-скоро попитайте какво не е проблем в този момент. Това изследване трябва да бъде запазено в абсолютна тайна, докато не постигна ясен и неоспорим успех. Ако изобщо постигна такъв…

— Мога да пазя тайна.

Греъм го изгледа с едва доловимо отвращение:

— О, нима? Май досега доста добре се упражняваше в това, нали?

— Чичо. — Гласът на Ейнджъл беше нисък, но с остра нотка.

Джейк усети, че те имат някакви търкания по отношение на него. Помисли си: Значи той още смята, че аз съм стрелял по Уайни. Ето защо ме гледа като някаква отрепка, която не заслужава дори да покрива земята под краката му. Явно той и Ейнджъл са спорили по въпроса.

Греъм отново го погледна:

— По-добре си дръжте устата затворена за всичко, което току-що узнахте, или…

— Докторе, няма нужда да ме заплашвате — тихо каза Джейк. — Всъщност това е малко неразумно, не смятате ли? Ако наистина бях такъв тип човек, че да ви съсипя тайната, би било по-добре да не ме обиждате.

— Съжалявам — каза Греъм с плахо усилие да звучи искрено. — Просто е прекалено, наистина прекалено рано за опити с хора. Вчера обясних това на Ейнджъл. Само защото засега плъх номер двайсет и три си е възвърнал подвижността, ние не можем да се чувстваме на седмото небе. Някои от оперираните плъхове имаха психични усложнения. Други пък отново се обездвижиха. Господ знае още колко други, засега невидими проблеми, могат да изникнат.

— И така, след колко време ще можете да ме оперирате?

Греъм вдигна безпомощно ръце и погледна към тавана:

— Човече, явно изобщо не ме слушате.

Джейк беше твърде превъзбуден, за да отговори. Никога не си бе представял, че хладният доктор Греъм можеше да говори толкова разпалено.

Греъм си пое дълбоко дъх.

— Нека опитам още веднъж да ви обясня всичко. Опасявам се, че Ейнджъл ви е дала напразни надежди, господин Нахт. Да, този плъх си възвърна напълно подвижността на крайниците. Четири други плъха обаче, като си възвърнаха подвижността и усещанията, стигнаха и до психични усложнения. А имахме и други, по-печални резултати. Субсидията ми скоро трябва да бъде подновена, а хората от Националната хирургическа асоциация също като мен знаят, че въпреки малкото вълнуващи успехи, все още сме твърде далеч от разработването на резултатен подход. Всъщност те ми казаха, че ще подновят субсидията ми, само ако включа и двама от техните изследователи.

Греъм отиде до прозореца и се загледа навън.

Джейк виждаше, че докторът кипеше от гняв. Можеше да разбере защо.

— Искате да кажете, че ви изнудват да им дадете парче от тортата?

— Изобщо не е така — каза Греъм, без да се обръща. Но тонът му издаваше, че точно това бе искал да каже. — Те… мислят, че може би ще успеят да помогнат за разрешаването на проблема.

— Значи смятат, че техните хора са по-умни от вас, въпреки че вие сте разработили всичко.

Този път Греъм не каза нищо.

Ейнджъл се усмихна и вдигна палеца си към Джейк в знак на потвърждение.

— Докторе, казахте, че сте имали и някои по-печални резултати. По-печални ли са, отколкото човек да остане парализиран?

— Да — каза Греъм с нисък, уморен глас.

— Извинете, но смятам, че май мога да усетя дали това е вярно, малко по-добре от вас. Казахте, че някои от плъховете са имали психични усложнения. Какво ще рече това?

Греъм се обърна и го погледна в очите:

— Непрекъснато се лутаха насам-натам и се блъскаха в разни неща. Хапеха се един друг. Някои от тях бягаха в кръг, докато не паднаха от изтощение. Беше очевидно, че са загубили напълно представа за реалността.

— Докторе, ще се изненадате ли да научите, че стотици пъти съм се молил на Бога да загубя представа за реалността?

— По-скоро се изненадвам, че изобщо можете и да се молите.

— Чичо…

Джейк стрелна поглед към Ейнджъл, за да я успокои.

— Извинете — сухо каза Греъм. — Беше неволно.

— Няма проблем, докторе. Но доколкото разбирам от всичко това… — Джейк се спря, защото видя Греъм да гледа тавана. И си каза: Откритие номер две: Не само смята, че съм убиец, а на всичкото отгоре ме мисли и за глупав. Джейк с изненада откри, че това не го ядосваше. Ако този човек можеше да му помогне да проходи отново, той би му простил абсолютно всичко.

— Колко време бяха парализирани плъховете с психични усложнения, преди да ги оперирате?

— Зависи — каза Греъм. — От три-четири седмици до три месеца.

— И откъде знаете, че те не са получили психичните усложнения, още докато са били парализирани? Какво ли изобщо може да направи някой плъх, който не може да се движи, за да разберете, че е полудял?

Греъм вдигна глава. Внезапно в погледа му се появи респект. Обаче той каза:

— Ако това бе така, тогава те трябваше да възстановят психиката си след възвръщането на тяхната подвижност…

— Глупости. Доктор Греъм, вие сте гений. Ако изследването ви успее, ще се запишете завинаги в историята, а първото нещо, което ще направя, след като ме оперирате, ще бъде да ви целуна краката. Но вие не знаете какво е да си парализиран. Бях на прага на лудостта. Представете си, че държите ръката ми, а аз дори не мога да мръдна някой от пръстите си. Цели два месеца единственото нещо, което исках, беше да умра. Смеех се без причина. Скърцах със зъби. Фантазирах си, че душата ми е извън тялото и се носи в пространството. Ако трябва да продължа да живея така, казвам ви, наистина ще загубя представа за реалността. А веднъж, след като това се случи, дори и след това да проходя отново (ако изобщо осъзная, че мога да ходя), вероятно ще смятам, че това е някаква измамна част от фантазиите ми и ще се страхувам отново да стана нормален.

— Разбирам какво се опитвате да ми кажете — каза Греъм. — Но трябва да разберете, че повечето от парализираните въобще не полудяват.

— Пак искам да ви попитам: откъде пък можете да знаете? Ако имате предвид, че инвалидите не се влачат по Бродуей и не си говорят сами, може би сте прав. Но помня, че някой тук ми каза, че една трета от парализираните правят опити за самоубийство. Пълната неподвижност променя хората, докторе. Не само тялото се променя, а и умът. А дори и прохождането да може да ме върне към реалността, може би това не е толкова лесно за един плъх. Може би с техните мозъчета става така, че онова, което са преживели по време на парализата си, е довело до по-необратими последици, отколкото биха били те при хората.

Греъм го погледна с усмивка:

— Господин Нахт, могли сте да направите доста добра кариера в областта на науката.

— Оперирайте ме.

— По дяволите, човече, ти не разбираш. Лекарската колегия в никакъв случай няма да ми разреши да експериментирам с хора на този етап.

— Ами не я питайте тогава.

— Не ставайте смешен — каза Греъм. — Могат да ме накажат сурово. Със сигурност ще загубя субсидията. Може дори да ми отнемат разрешителното.

— Как ви звучи сумата пет милиона и двеста хиляди? Дали тя би ви накарала да се престрашите?

Греъм го погледна:

— Пет милиона?

— Е, добре. Ще си запазя двестате хиляди. Не сте ли чули още, че станах доста богат човек?

— И ще направите това? Ще финансирате изследването ми?

— Мислех да използвам парите, за да помогна на държавата да се пребори с бюджетния си дефицит — каза сухо Джейк. — Но при сегашните условия мисля, че е по-удачно да помогна на вас.

— При сегашните условия…

— Първо, няма да казваме на никого. Ако ми помогнете да проходя отново, ще се преструвам на парализиран, докато не ме изпишете от болницата и не се скрия от погледа на хората. — Джейк спря за миг и си каза: И без това ще трябва да направя точно така, независимо от развитието на нещата… — после продължи: — И да не успеете да ми помогнете, нещата пак остават така. Никой, освен вие, аз и Ейнджъл, никога няма да разбере какво сте правили с мен. А сега към второто условие. Ако някак си от Асоциацията научат за това и дойдат при вас, аз ще поема финансирането ви, а вие, с извинение за израза, можете да им кажете да си заврат субсидията там, където е тъмно като в рог. И трето, ще ви дам петте милиона, независимо какво точно ще се случи. Но най-важното, докторе, е, че ще трябва да преминете от плъховете към мен.

Греъм се загледа в него доста продължително, но Джейк бе наясно, че той в момента не вижда него, а си представя възможните варианти. Представя си известността и славата, с които ще се покрие, независимо че няма да може веднага да разгласи успеха, постигнат с Джейк. Или пък си представя и нещастието, ако бъде разкрит, загубата на субсидията и може би — утехата от петте милиона.

— Съжалявам — каза накрая Греъм. — Просто не мога да рискувам.