Франсис Пол Уилсън, Стив Лайън
Нощно изтребление (13)

13. Усилието

Ноември

Докато влизаше в Интернет, Джейк внезапно почувства леко бодване в тила си. Твърдо стиснал пръчката със зъби, той извъртя глава встрани — бе успял да си възвърне тази способност за усещане и движение и това бе добавило цяло ново измерение в неговото съществуване. Искаше му се Ейнджъл да е до леглото и да може да го види. Обаче стаята беше празна.

Беше само пристъп на параноя — Ейнджъл никога не се промъкваше до него.

Утринната светлина започна да прониква през прозореца. Част от стената заблестя и във въздуха отново се понесе плодовият аромат на боята. Джейк не можеше да се движи, но слухът му сякаш извървя пътя чак до коридора, откъдето се дочуваше дрънченето на чиниите със закуската в количките.

Ейнджъл не би се промъкнала до мен — помисли си Джейк. — Никой друг не ходи като нея…

Той затвори очи. Клепачите му натежаваха от мислите за нея. Той познаваше звука от леката й походка, познаваше и аромата на кожата й, смеха й, дори шумоленето на престилката й, докато тя се движеше около леглото му. Познаваше ги така, както някой друг мъж може би познаваше усещането от докосването на устните й до неговите…

Внезапно Джейк усети болка в челюстта си. Отпусна захапката и остави пръчката да падне върху листа. Важното нещо — онова, за което той трябваше да мисли, беше, че независимо от факта, че Ейнджъл не се бе промъквала, за да го следи тайно, тя със сигурност знае колко време прекарва той пред компютъра. Беше му обещала, че никой няма да следи компютъра му чрез връзка с друг, но въпреки това имаше и други начини, по които тя можеше да го следи. Сестрите влизаха и излизаха непрестанно. Дори спускането на завесата, за която бе помолил, не можеше да помогне. Светлината от екрана им придаваше специфичен отблясък, особено нощем и те със сигурност можеха да чуват от коридора удрянето по клавишите с пръчката. А и доктор Греъм, който все се появяваше в непредсказуеми моменти, го бе видял няколко пъти да работи с компютъра.

Странен тип беше този Греъм. Непрекъснато вдигаше едната му ръка и я движеше наляво-надясно.

Усещате ли нещо, господин Нахт? Не. А това? Не.

Никога не го наричаше Джейк и никога не изписваше каквото и да било изражение по лицето си. Доктор Греъм определено не го харесваше — това поне му беше ясно. А може би пък докторът просто бе един от онези типове, които нямаха своя собствена личност. Понякога в погледа му се забелязваше любопитство, дори някаква алчност, жажда за нещо. Но за какво ли?

Понякога ме гледа, като че ли съм кокошката, която може да му снесе златното яйце — помисли си Джейк, — а в други случаи се отнася с мен като с обикновена говежда пържола.

Но не и предишния ден. Изглежда тогава Греъм наистина му бе обърнал внимание, а погледът му, от типа „златно яйце“, го бе обгръщал през цялото време.

Какво ли целеше той?

Джейк мразеше мистериите, защото бе научил горчивия урок колко скъпо може да струва на човек непознаването на мислите и чувствата, стаени в душите на другите. Не можеше да отгатне какво се бе стаило в душата на Греъм.

Е, голяма работа. Онова, което наистина имаше значение, бе фактът, че Греъм не се появяваше, докато той сърфираше из забранената част на Интернет. Това, че сестрите и Греъм го виждаха да използва компютъра, беше добре и за тях, и за него. А те със сигурност щяха да кажат и на Ейнджъл. На нея щеше да й е приятно да чуе за поредното доказателство, че той полага усилия.

Важното беше Ейнджъл да не разбере за какво всъщност той полагаше тези усилия.

Не можеше да се провали точно сега. Вече бяха минали девет седмици — беше изминал повече от половината път към целта си. Още само шест седмици и щеше да излезе завинаги оттук, да се отърве от плодовия мирис на боята, от шума на водата в банята и завинаги фиксираната гледка към света, която му бе отредена от съдбата и която го бе докарала до безнадеждно отчаяние.

Джейк отново стисна със зъби пръчката и заудря по клавишите. Искаше да се добере до желания от него бюлетин в Интернет, но вместо това се озова озадачен пред резюметата на ежедневните новини. Бейзболни резултати, цени на акциите, политика…

Недоволство се изписа по лицето му. Той продължаваше да удря по клавишите с пръчката, като се опитваше да си припомни командата, която трябваше да въведе. Изведнъж, докато екранът упорито продължаваше да изписва новините, едно познато име изникна пред очите му. Той удари клавиш с пръчката и екранът застина на статия от последния брой на Ню Йорк Таймс: Уайнгартън обвинява NRA.

Внезапно Джейк почувства изгаряща болка в тила си — там, където бе преминал куршумът. Каквото и да бе казал Уайни, навярно беше поредната порция глупости и Джейк нямаше никакво желание да си губи времето с тях…

От друга страна обаче, сега той нямаше нищо друго на разположение, освен многото време.

Джейк прегледа статията — сенатор Уайнгартън теоретизираше пред репортера на „Таймс“, че истерията спрямо антиоръжейното законодателство, разпалена от NRA, беше отговорна за атентата срещу него отпреди два месеца.

Оръжейните маниаци знаят, че аз съм техният най-опасен враг — твърдеше сенатор Уайнгартън. — Затова те искат да замлъкна завинаги. Те усещат колебанието сред хората. Аз съм просто сенатор — слуга на обществото. И ако те успеят да ми затворят устата, може би оръжейното лоби в тази страна ще излезе на по-добри позиции. Но опитът за убийство няма да ме спре и на йота. Ще продължа да се боря срещу престъпността, и ще върша това както винаги досега: не чрез ограничаване неприкосновеността на частния живот и контрол върху свободното слово, а чрез изземване на оръжията, които, като че ли направо се търкалят по улиците.

Да бе — замисли се сухо Джейк, — Уайни получи просветление и се върна в правия път. Благодарение на мен.

Ярост обзе Джейк — толкова силна, че той като че ли щеше да подскочи от леглото. Но не можеше да го направи. Потисна гнева си и стисна зъби, като се помъчи да се успокои с мисълта за своето отмъщение. Образът на Фредо изникна в съзнанието му.

Представи си как скача от леглото, изтичва по коридора, взема оръжие и избива всички, като започва най-напред с Фредо. Джейк си представи усещането за студенината на плочките под краката си. Въображението му изрисува образите на лекарите и сестрите, които се обръщат изненадани, за да се удивят на чудото. Той ги отмина тичешком, воден от яростта си. Сякаш ако закъснееше дори с една секунда, можеше да изгуби отново способността да се движи, без да си е отмъстил…

Джейк си пое дълбоко въздух и прекъсна полета на фантазията си. Омразата е силно чувство — може би най-силното на света. Но и нейната сила не можеше да го вдигне от леглото — по-скоро приказката за летящия Питър Пан би могла да се сбъдне, отколкото Джейк да се раздвижи отново.

Джейк стисна пръчката със зъби и отново се залови за работа. Заудря клавишите бавно и с голямо търпение, докато накрая успя да се добере до раздел в Интернет страница, който бе озаглавен „Писателски кът“.

Жалко, че доктор Кеворкян нямаше своя собствена страница.

Ей, доктор К, имам нужда от консултация.

Той се регистрира и влезе в страницата. Започна да набира изречението, което цяла нощ бе съчинявал наум:

Пиша роман — медицински трилър. Трябва ми ием (ах, изтриване на буква, още веднъж) и-м-е-т-о на отрова, която причинява смърт от сърдечна недостатъчност. Трябва да бъде неоткриваема при аутопсия…

Джейк замръзна, защото чу познатия енергичен глас:

— Май си готов за работа, а?

Ейнджъл! Тя бе влязла, а той не я бе усетил! Джейк се почувства неловко. Изведнъж го обзе ужас и той отчаяно се опита да чукне клавиша на най-горния ред, но не го улучи. Опита отново. Пот изби по челото и премрежи погледа му.

— Какво е това? — попита Ейнджъл.

Паниката здраво бе стегнала гърлото му. Ако тя видеше съобщението, щеше за миг да разбере всичко и два месеца на упорити усилия от негова страна щяха да отидат по дяволите.

— Ей, това ми харесва.

Изведнъж Джейк почувства огромно облекчение. Той бе успял да смени страницата. Погледна заедно с нея към екрана, докато тя четеше един цитат: „По-лесно е да действаш както винаги, но с нов начин на мислене, отколкото да мислиш както винаги — с нов начин на действие“. Тя го погледна с любопитство:

— Много е хубаво. Дзенбудизъм. Къде го намери?

— А, май едно време го бях чел в някакъв учебник по психология. — Той запази равен тон, без да напряга гласа си. Тя беше твърде умна и, ако заподозреше, че той се опитва да я лъже, щеше да удвои усилията си да следи състоянието му.

— Изпотил си се — забеляза Ейнджъл.

— Тук е горещо — изпъшка той. — И как само грее това слънце…

Знаеше, че тя щеше да му прости, ако й мърмори недоволно от време на време. Всъщност тя дори понякога го насърчаваше да прави това. Той видя как изражението на лицето й се успокои и разбра, че бе напипал верния подход. Обаче не се зарадва на малката си победа. Въпреки че възприемаше опита си да я манипулира като някаква игра, която на всяка цена трябва да спечели, той не чувстваше удоволствие от лъжите си.

С помощта на пръчката Джейк излезе от Интернет, изключи компютъра и внимателно положи пръчката в отвора на едно кубче, за да може лесно да я достигне, когато му потрябва отново.

— Ставаш все по-добър в това.

— Е, предпочитам да можех да си движа поне палците, но ще се задоволя с всяко нещо, което бих могъл да постигна.

— Ето това е истински дух.

— И така, какво ще бъде днешното ни специално занимание?

— Опасявам се, че ще бъде същото като вчерашното.

Тя се обърна към вратата и махна на техника да влезе. Той бутна количката с апаратурата в стаята. Беше едър мъж на име Мустафа. Той започна да подготвя електродите. Междувременно Джейк си представяше, че ще успее да почувства приплъзването на халките по пръстите си. А може би това не бе само въображение — Ейнджъл му бе казала, че може да се очаква той да започне поне отчасти да си възвръща някои усещания. Както винаги Мустафа изобщо не го погледна, нито пък му проговори. Закачи му всички необходими приспособления и се насочи към вратата, като на излизане махна на Ейнджъл.

— И с другите пациенти ли е толкова разговорлив? — попита Джейк.

— Всъщност, обикновено той е доста приятелски настроен. Мисля, че може би е малко уплашен от теб.

— От мен или от парализата?

— От теб. Ти се чувстваш безпомощен. Зная това. Но не всички те възприемат по този начин…

— Я почакай малко, Ейнджъл… — Джейк се спря и си каза: По-внимателно. Усмихна й се, за да прикрие раздразнението си и продължи: — Ако още не си забелязала, дори не мога да свия юмрука си. И следователно няма начин нито да фрасна Мустафа, нито да му направя каквото и да било.

Лицето й остана сериозно.

— Той не мисли, че ще станеш и ще го удариш, но забелязва нещо в теб, което го плаши.

Джейк не можеше да разгадае странната нотка в гласа й. Какво ли беше това? Не всички ме възприемат по този начин… Ейнджъл…

— Всъщност за Мустафа ли говориш, или за себе си?

Очите на Ейнджъл срещнаха неговите.

— Всъщност и двете. И аз мъничко се плаша от теб.

Внезапно Джейк усети как душата му замря. Нещо сякаш го смрази по-силно дори от парализата. Само веднъж бе имал същото странно чувство — някога, когато една от мишените му се бе обърнала и той бе видял погледа й през мерника. Въпреки че Джейк бе наясно, че жертвата не го виждаше от четиристотинте метра разстояние, той усети как цялото му тяло потрепна. А сега Ейнджъл го гледаше, и то наистина, и го виждаше. Нещо повече — тя дори виждаше по-надълбоко, в самата негова истинска същност. А това не биваше да се случва. Никога. Ако тя разбереше, че той е убил седемнайсет души, можеше да избяга от стаята и да не се върне никога вече. Той имаше нужда от нея всеки ден. Предстояха му още цели два месеца. Споразумението трябваше да бъде изпълнено докрай. Наистина трябваше.

— Не ме разбирай погрешно — каза Ейнджъл. — Аз те харесвам. Харесва ми да бъда с теб, да си говоря с теб… Имаш прекрасно чувство за хумор и възхитителна смелост. Наистина се стараеш и правиш всичко, което ти кажа. Но част от теб винаги остава скрита, а точно тази част ме плаши. Не знам какво би могла да направи тя, на какво е способна.

Тревогата на Джейк отслабна, но само за момент.

— Аз съм съвсем обикновен човек. Просто бях нощен пазач, който възнамеряваше да прекара весел уикенд в големия град.

— Джейк, да не би да ми хвърляш прах в очите? Да не би твоето старание да е просто роля в някакъв театър, която ми разиграваш?

Джейк замръзна от ужас.

— Това не е честно, Ейнджъл. Старанието и ролята са едно и също нещо. Помниш ли думите, които видя на екрана на компютъра? Е, опитвам се да играя своята роля и се старая по своя начин. Опитвам се да действам както винаги, но с нов начин на мислене. Това не е само част от цитата, а е и онова, за което се споразумяхме. Така че не ме питай дали играя роля. Да, естествено, че играя ролята си: да се старая в терапията. Е, старая се. Обещах да опитам. И полагам всички възможни усилия.

— Наистина ли, Джейк?

Сега той усети страха в нейния глас. Какво да й отговори? Не можеше да й каже „да“, защото по-късно тя щеше да му го припомни. Но също така не можеше да й каже и „не“. Споразумението беше за четири месеца и Ейнджъл нямаше да го убие и ден по-рано, ако изобщо го убиеше…

— Не знам — излъга Джейк.

— Просто имам чувството, че основната ти грижа е да ти повярвам, че полагаш усилия, а ако това е вярно, значи още искаш да умреш. Значи си решил и никой не може да промени решението ти.

— Прекалено много размишляваш, Ейнджъл. Престани да ме анализираш и просто работи с мен, става ли?

— В началото, когато шокът и паниката ти бяха най-сериозни, можех да разбера защо искаше да умреш. Но откакто сключихме нашето… споразумение, не съм забелязала в теб дори най-малък белег на депресия или гняв.

— Сигурно искаш да плача постоянно? Или пък да се пръскам от гняв?

— Може да бъде всякакво чувство, стига да имаш нужда от него. Нашето споразумение е ти да полагаш усилия, но не и да криеш всичките си чувства. Това не е човешко, Джейк. Гневът и депресията са нормални за парализираните, след като шокът и паниката отминат. Но не и при теб. Изглеждаш и звучиш така силен и смел. Имаш всички външни качества на човек, който е готов отново да се радва на живота. Ако е така, това е страхотно. Но ако не е, а честно да ти кажа, не знам кое е вярно, този самоконтрол, тази невероятна способност да заблуждаваш ме… ужасява.

— Ейнджъл, моля те. Не се опитвам да те заблуждавам.

За миг погледът й срещна неговия. После се загледа встрани от него. Той отново се почувства виновен, а това го ядоса. В крайна сметка какво дължеше на тази жена? Тя нямаше право да очаква, че няма да я заблуждава, дори това наистина да й се струваше така. Ставаше въпрос за неговия живот. Той имаше право да се бори за него, но и да го прекрати, ако пожелае. Всяко нормално човешко същество, независимо дали е парализирано или не, има това право. Ако тя не може да разбере това, то си е неин проблем.

Искаше му се да може да вземе ръката й в своята.

— Ейнджъл — каза нежно, — отиваш твърде далеч. Живеем в настоящето, в днешния ден. Предстоят ни още почти два месеца, докато всеки от нас приеме факта дали ще искам да умра, или не. Никой от нас не знае отговора на този въпрос днес и затова е безполезно да си чешем езиците по темата.

Тя го изгледа доста продължително и кимна:

— Прав си. Съжалявам. Хайде да се залавяме за работа.

Докато тя оправяше кабелите, които свързваха пръстите му с апаратурата, Джейк осъзна какво се бе случило току-що. Всъщност това бе вид насърчаване. Ако тя нямаше намерение да спази своята част от уговорката, защо й трябваше да се тревожи дали той още иска да умре?

Ейнджъл намаза гърба му с електродна паста и постави металните дискове някъде по тялото му. Той не усещаше къде. Тя включи монитора и на екрана се изви зелена линия. Миг по-късно малки трептения започнаха да накъсват линията. Според Ейнджъл това бе доказателство за неврологична активност в гръбначния му мозък под точката, в която бе проникнал куршумът. Активността бе най-вече в малките нервни разклонения по гърба му. Ейнджъл натисна някакви бутони под екрана и изключи импулсите. Линията се изправи.

— Готов ли си?

— Готов съм — отговори Джейк и погледна към екрана.

Внезапно зелената линия подскочи. Той знаеше, че тя бе пуснала слаб ток към един от пръстите му. Явно нервните импулси можеха да си проправят път към главния мозък, въпреки нараняването. Гръбначният мозък бе почти изцяло прекъснат. Почти. Обаче на мястото на нараняването му десет процента от сечението бяха оцелели. Именно те поддържаха целостта на гръбначния му мозък и осигуряваха мъничък коридор за нервните импулси. Но в такъв случай защо той не можеше да усети тока? Когато попита Ейнджъл, тя му изнесе кратка, объркваща лекция за главния мозък. Всъщност самият главен мозък нямал рецептори за болка, а само интерпретирал регистрираната в други части на тялото болка. Мониторът доказваше, че поне някои от нервните импулси от пръстите му достигаха до главния мозък, но явно бяха с недостатъчна сила, за да може мозъкът да ги отбележи и интерпретира.

Нямаше болка, значи нямаше и полза от всичко това.

— Усети ли нещо? — попита с надежда Ейнджъл.

— Нищичко.

— Хайде да опитаме със средния пръст.

— Давай.

Линията на монитора подскочи. Джейк усети съвсем лекичко бодване в средния пръст на дясната си ръка.

— Ей! — възкликна той. — Почувствах го!

Надежда обзе душата му. Три седмици с новата машина, и ето че за първи път бе усетил нещо…

И тогава си припомни, че това всъщност нямаше значение за него. Нали искаше да умре…

Ейнджъл се усмихна:

— Чудесно! А сега отново…

— Да! Съвсем лекичко бодване. — Той запази ентусиазма в гласа си.

— Продължаваме. Опитай се да се концентрираш. Дано усещането се усили. Гледай екрана.

Той се загледа в екрана. За първи път от седмици не му се налагаше да се преструва. Гледаше малките линии. Концентрира съзнанието си в опита да направи тези линийки по-големи. Обаче нищо не се случи.

— Хайде отново.

Той стисна зъби в желанието си линиите да разширят амплитудата си.

Хайде — помисли си той, — заради Ейнджъл.

Линиите увеличиха амплитудата си с още един милиметър. Той почувства бодването с мъничко по-голяма сила.

— Джейк, това е страхотно. Ти се справяш!

Усмивката му срещна нейната.

Продължиха опитите още половин час. Амплитудата се увеличи с още три милиметра.

— Чудесно — каза Ейнджъл. — Това е достатъчно за днес.

Тя го погледна с искрящи от вълнение очи. Беше толкова щастлива, а и той се бе почувствал добре. Тя докара при него масичката с компютъра, спря се за момент и го погледна:

— Беше фантастичен — каза тя.

— Да, нали?

Тя вдигна ръката му и я целуна. Усмивката не слезе от лицето му, докато тя не излезе от стаята.

Въпреки че му бе приятно да види задоволството й, това не променяше нищо за него. Джейк бе прочел в компютърната енциклопедия, че може да се надява най-много да достигне до състояние, в което да усеща натиск върху пръстите и дланите си и да разбира кога някой мести ръката му без да я гледа. Беше възможно да успее да раздвижи пръстите си поне малко.

Може би, ако Фредо изобщо дойдеше някога да го види, Джейк щеше да може да движи пръстите си поне толкова, че да успее да дръпне спусъка на пистолет.

Джейк внимателно хвана със зъби пръчката и включи компютъра. Отново влезе в Интернет и се върна на страницата с онзи „Писателски кът“…

И ето го — то беше там, под мястото, на което бе изписал паролата си за достъп. Някой бе отговорил на неговия въпрос. Служител в някаква фармацевтична компания, който изследвал растения в амазонската джунгла. Claviceps Cyanidus: смърт от сърдечен удар. Правилната доза стига съвсем точно за целта, а същевременно остава незабележима при аутопсия. Щеше да бъде болезнена смърт. Джейк обаче не се страхуваше от болката.

Поне щеше да си отиде, като почувства нещо.