Франсис Пол Уилсън, Стив Лайън
Нощно изтребление (9)

9. Леглото

Докато си почиваше от гнева, Джейк се занимаваше с подушване на въздуха в стаята. Мирис на хлор се носеше откъм банята. Препаратът добавяше лек, приятен аромат…

Банята — колко безполезна бе тя за него сега.

Джейк се чудеше как да измисли нещо весело, с което да се развлича. Погледна надолу към подутината от катетъра, който излизаше през дупка в чаршафа. Дупката изглеждаше като направена от молец.

Климатичната инсталация се включи съвсем леко. Джейк извъртя поглед към стената и се концентрира. Успя да долови аромата на боята — миришеше на пресни плодове. Явно стаята бе боядисана наскоро. Пастелносиньо — по-добро е от розовото, но какво му има на бялото? Няма значение.

Той усети собствените си миризми: катетъра, потта, мазната си коса и дори дъха на самата плът. Сега той бе част от стаята — като боята, паркета и тоалетната чиния. За колко време? Джейк се замисли отново за това, което бе чул от лекаря. И ужасът му се усили отново. Като че ли земята се разтваряше под него, за да го погълне подир зашеметяващо свободно падане. Той затвори очи и започна да се бори с паниката.

Помолихте ме да бъда честен, господин Нахт, и аз също смятам, че така е най-добре. Никога досега не съм виждал пациент с вашите наранявания да проходи отново. Новата терапия може да помогне на ръцете ви да започнат да чувстват и донякъде да се движат. Въпреки че сега едва ли се замисляте за това, то може да означава огромен напредък в упорството да станете по-малко зависим. А и не отписвайте шанса за внезапен обрат в състоянието ви.

Джейк се замисли: Трябва да работя упорито при терапията, за да си върна ръцете. После ще си върна и краката, независимо какво казват лекарите.

Като се замисли за краката си, Джейк видя искрица надежда. Ясно му беше, че те могат да се движат. Предишния ден бе видял единият от тях да потрепва, но бе отдал това на въображението си. Обаче то се бе повторило само преди минути — десният му крак трептеше конвулсивно под чаршафа. Той не се бе опитвал да го движи, а когато се опита — не се получи това, което очакваше. Със сигурност, доктор Греъм би сметнал тези конвулсии за обнадеждаващ знак.

Ще се измъкна оттук — помисли си Джейк, — и ще отнеса главата на Фредо. Ако тоя кокошкар Кросни измъкне някой милион от властите, ще го взема, но няма да остана парализиран. Няма да се превърна в нещастник, който лежи в леглото с тръби, които влизат и излизат от него, и който не може дори да се изпикае и трябва да го хранят с лъжица като бебе. Не и аз.

Веднъж уловил искрата на гнева, той я разпали. Представи си кръстчето на мерника върху глупавото лице на Фредо. Представи си как обира спусъка…

Погледна дясната си ръка, която лежеше върху белия чаршаф. Със смес от надежда и страх той впи поглед в показалеца си и напрегна цялата си воля, за да го помръдне. Той обаче остана да лежи неподвижно. Джейк се съсредоточи до крайност, като се опита да си представи пътя на своето желание от мозъка до ръката. Как ли изглеждаха нервите, които водеха към ръката му? Може би като бели тунели? Хайде, Джейк, просто намери верния тунел и давай към пръста.

Миризмата на пот се усили. Ръката оставаше неподвижна.

Джейк отмести погледа си от нея и се загледа в тавана. Е, добре — явно тунелите са блокирани временно. Но ще се отворят отново. Ще видиш, Фредо.

Джейк дишаше дълбоко. Ставаше прекалено емоционален. Трябваше да се върне в по-спокойно състояние. И паниката, и яростта му пречеха на мисленето. А той имаше много неща да обмисли. И трябваше да започне с това, какво точно го бе провалило в хотелската стая.

Джейк се замисли…

Как така ченгетата се справиха така блестящо? Да речем, че Данцигер е действал направо — видял е снайперист на прозореца, втурнал се е с целия си отряд в хотела и някак си е успял да се справи. Обаче аз никога не се оставям да бъда забелязан на прозорец. А и освен това той позна лицето ми, той е знаел, че аз съм снайперистът. Нещо не е наред. Ако на всяка цена е трябвало да бъда убит, Данцигер можеше да дойде до мен и да ми пусне още три куршума в гърба. Но не го направи. Защо? Да не би да се е уплашил?

Подрани ли това копеле, или закъсня?

Ако са искали да ме оставят да убия Уайни и след това да ми вземат билет до ада, за да си мълча, значи той май ще се окаже подранил. Още само пет секунди и щеше да се получи. А сега Уайни не е мъртъв. И те няма как да бъдат сигурни дали ще проговоря, или не.

Така че да предположим, че не са искали да убия Уайни. Това означава, че Данцигер е закъснял. И то доста.

Нещо не се връзва. Ако всичко, което са искали, е било да ме убият, защо е трябвало да ме топят заради Уайни и да действат на метри от телевизионните камери и полицейските отряди? Защо просто не изпратиха няколко човека с узита^[1] да ме пресрещнат на някоя алея през нощта?

И така, да предположим, че са искали само да раня Уайни, за да го уплаша сериозно.

Този план би проработил. Така те биха сложили в джоба си този сенатор и той би започнал да ги слуша. Защо да се отказват от него, щом могат да го върнат на линия? Така че биха могли да приемат такъв план: нагласяват удара, спират го в решителния момент и изпращат много силно послание на Уайни. Виждате ли какво можеше за малко да ви се случи, сенаторе? Имахте късмет, че сме тук. Но следващия път може и да пропуснем да ви спасим.

Значи Данцигер бе дошъл точно навреме.

А аз съм бил балъкът в картинката.

Гневът отново започна да го дави, а заедно с него и чувството, че е бил предаден. За цели седемнайсет удара Мистър К винаги се бе оказвал точен с него. Но накрая бе решил да го премахне. Независимо дали са искали да видят убит Уайни, или само да го уплашат, Джейк Нахт не е трябвало да напуска жив онази хотелска стая.

Джейк отново се замисли: Най-напред ще убия Фредо. После — Данцигер. Нека Мистър К се замисли малко над това. Накрая ще убия и него.

Точно така. Обаче кога?

Гневът му отстъпи пред ужасяващото чувство на безсилие.

Колко ли дни съм прекарал тук?

Джейк започна да брои нощите. По-точно — моментите, когато в стаята ставаше тъмно, а в коридора — тихо. Три нощи. Три дена и три нощи. Струваха му се като три седмици. Времето лазеше като мравка пред очите му. И през цялото това време той бе опитвал хиляди пъти да мръдне пръста си. Само пръста си.

Замисли се за терапията, за която бе говорил лекарят. Терапия на обратната връзка или нещо такова. Името нямаше значение за Джейк. Трябваше да се научи да държи в устата си пръчица и да натиска с нея телефонна или компютърна клавиатура. Трябваше да умее чрез височината на гласа си да включва и изключва осветлението и телевизора.

Но нямаше и дума повече от страна на лекаря за това дали ще се научи да движи пръстите си.

Джейк си каза:_ Ами ако никога не се оправя? Ако не мога да убия Фредо? Ами ако трябва да лежа тук, докато умра — с всичките тези тръби по тялото ми? Мога да се развличам с телевизия. Мога и да ям — е, ако някой ме храни. И винаги мога да спя._

Паниката се надигна отново. Джейк се опита да се бори с нея. Затвори очи и започна да си поема въздух бавно и дълбоко.

Той я чу да влиза в стаята. Можеше да различи мекия й грациозен глас от този на другите сестри. И какво от това? Дори не можеше да отвори очи.

Някак си обаче те сами се отвориха.

— Здравейте, господин Нахт.

Тя се усмихна. Кафявата коса се разстилаше по раменете й. Лицето й беше по младежки красиво, кожата й — гладка и нежна, усмивката — приятна, зъбите — бели и съвършени. Очите й бяха кафяви, а в тях блещукаха златисти пламъчета.

Страхотно парче — направо произведение на изкуството.

Искаше му се да я докосне, но не толкова заради самата нея, колкото защото просто искаше да усети… докосване.

— Наричай ме Джейк — каза той.

— Добре. — Тя изглеждаше доволна. — А аз съм Ейнджъл. Всъщност съм Анджела Дешанел, но всички ме наричат Ейнджъл.

На Джейк му се искаше да каже: Виждам защо — хубава си като ангел. Обаче се спря. Вероятно мъжете постоянно й казваха същото. Последното нещо, което би желал в жалкото си положение, бе да я сваля. Навярно това бе и последното нещо, която тя би желала.

— Добре, Ейнджъл. Радвам се, че накрая се запознахме официално.

Тя вдигна ръката му от завивката и я стисна.

Жестът го озадачи. Той видя ръката си в нейната, но не почувства нищо, дори не усети как ръката му се повдига. Но по някакъв странен начин самият факт, че видя ръката си да се движи, повдигна настроението му.

— Време за вечеря ли е вече?

— Не. Просто мислех, че бихте желали да ви измия лицето.

— Разбира се.

Той я проследи с поглед, докато тя влезе в банята. Върна се оттам с леген. Тя бе разпалила любопитството му. Идваше по няколко пъти на ден — твърде често за работа като нейната. Беше странно — Манхатън Дженерал беше доста натоварена обществена болница. Джейк никога не се бе замислял кой знае колко за болниците, но бе чувал някога, че сестрите в тях са недостатъчно на брой и са претоварени с работа. Барманът Ърни още разправяше за операцията на пикочния си мехур (обикновено, за да разкара някой досаден клиент от бара си), как искал да облекчи малката си нужда, но колкото и да натискал звънеца, сестрите идвали чак след половин час.

Ейнджъл бършеше нежно лицето му с гъбата. Водата беше топла колкото трябваше. Сапунът ухаеше на чистота. Тя го избърса внимателно с кърпата. Той усети, че го гледа в лицето. Гледаше го. Наистина! Повечето от сестрите, които идваха тук, избягваха да го гледат — може би от съжаление, или от ужас. Вероятно просто го смятаха за поредния нещастник.

— Благодаря — каза той. — Така е по-добре.

— Чудесно.

— Кога ще ме изпишат?

Тя вдигна рязко глава:

— Да ви изпишат?

— Представям си как леглата тук все не ви достигат.

— Така е, обаче никой не си мисли да ви изписва оттук. Трябва да направим още изследвания, за да сме сигурни, че сте се стабилизирал и сте достатъчно добре, за да ви изпишем. Освен това дори не сте започнали терапията си.

— Исках да ви питам за нея. Когато доктор Греъм състави графика й с мен, спомена нещо за раздвижване на ръцете ми.

Ейнджъл кимна:

— Това е новата терапия на обратната връзка. Когато сте готов, ще я пробваме. — Тя го погледна колебливо. — Не искам да се надявате прекалено много толкова скоро. А и вашите изследвания със скенер…

— И скенерите могат да сгрешат, нали?

Ейнджъл се поколеба отново:

— Понякога да. Опитвали ли сте да движите ръцете си?

— Да — отвърна той.

— Усещате ли нещо с пръстите си?

— Не.

— Вашият гръбначен мозък е бил наранен в почти цялата му ширина — каза Ейнджъл.

— Но нима нараняванията не оздравяват?

— Не. Не и при гръбначния мозък на хората. Все още не.

Джейк реши да я бомбардира с целия си арсенал:

— Видях кракът ми да се движи. Два пъти.

— Да, това е нормално в случаи като вашия. Това е несъзнателен рефлекс. Когато гръбначният мозък е наред, главният мозък потиска тези рефлекси.

Той се почувства като пронизан от нож. Гледаше я ужасен. И последното му резервоарче с надежда се изпразваше. Не можеше нито да чувства, нито да движи според волята си всичко, което се намираше под врата му. А сега сестрата му бе казала, че дори последното зрънце надежда, за което се е хванал, всъщност не означава нищо. Значи е просто спазматично. Тялото му, лишено от връзка с мозъка, само се шегува с него чрез тези несъзнателни движения, сякаш иска да му каже: ти си нещастник.

— Все пак, нали има някакви обещаващи изследвания с животни.

Джейк се насили да се усмихне:

— Благодаря, че бяхте откровена с мен.

— Можете да направите много неща — каза Ейнджъл. — Непрекъснато правят нови открития и изобретения…

— Моля ви. — Той чувстваше задушаващ натиск в гърлото си.

Тя го погледна:

— Зная. Трудно е. Ако не желаете да говорите за това сега, недейте. Ще се почувствате по-добре след известно време — то ви е необходимо, за да свикнете.

Джейк си помисли: Не. Дори се чувствам по-зле.

Ейнджъл взе одеялото му, сгъна го по ръба и зави Джейк с него. После каза:

— Сигурно знаете, че сте станал основна тема в новините. Ако сега ви пусна телевизора, ще се видите по девети канал. Очевидно мъжът, който е стрелял по Уайнгартън, се е измъкнал. Ченгетата са влетели в стаята му секунди след изстрела и вътре е нямало никого. На прозореца е имало перваз отвън и това явно е бил единственият начин за него да се измъкне. Ченгето, което ви е застреляло, Данцигер, каза, че това е била причината да си помисли, че сте стрелецът. Приел е, че сте минал по перваза и сте се скрил в съседната стая. — Ейнджъл се усмихна скептично. — Направо ви е описал като Човека-паяк. Сигурно знаете, че е временно отстранен от работа.

— Това е добре — каза сухо Джейк.

— Последната хипотеза е, че снайперистът се е скрил в канализационната шахта, в банята. Когато Данцигер ви е застрелял, всичките ченгета са били вън от стаята, в коридора. И така може би са дали възможност на истинския убиец да се изплъзне и да се скрие. Това е само теория, но полицията издаде ПБ относно мъж на име Елиът Гайър, който бил наел стаята. Очевидно личната му карта е била фалшива, но рецепционистът твърди, че онзи имал черна коса и мустаци, а и бил доста по-пълен от вас.

— ПБ? — удиви се Джейк. Той знаеше какво имаше предвид тя, но се чудеше от къде ли една сестра би могла да знае.

— Пълен бюлетин — отговори тя.

— Доста наясно си с полицейската терминология.

Джейк знаеше, че задълбава излишно, но не искаше да я остави да си излезе. Точно сега не можеше да понесе идеята да остане сам и да гледа отново как кракът му трепери спазматично.

— Когато отидох да уча в колежа — каза Ейнджъл, — исках да стана ченге. Обаче никой не вземаше това на сериозно.

— Може би защото си много красива.

Ейнджъл го изгледа с подозрение:

— Не бих казала. По-скоро беше така, защото всички ме смятаха за твърде крехка и невинна. Имаш ли братя или сестри, Джейк?

— Не — отговори той и си добави наум: И да имам, не ги познавам.

— Аз имам пет: четири сестри и един брат. Аз съм най-малката. Всички в семейството ми непрекъснато говореха колко непохватна съм била. Не знаеха колко трудно е да бъдеш най-малката. Всеки те гледа отвисоко. Всички непрекъснато те покровителстват. Ейнджъл е толкова сладка, Ейнджъл е нашето съкровище. Ако започнат да си играят на някаква игра с теб, това е тяхната игра. Ако те заведат някъде, това е защото те самите са искали да отидат там. Когато правят семейна снимка, щеш не щеш, коленичиш най-отпред. Никога не си права отзад, до всички. Толкова пъти са ме потупвали по главата, че не знам дали вече не е станала плоска отгоре.

Джейк се замисли: Поне имаш семейство. Седем души с твоята кръв във вените. Хора, които са те обичали и ценели.

И все пак той я разбираше.

— Искала си да станеш ченге, за да можеш и ти да заповядваш…

Тя му хвърли пронизващ поглед. Той не се усмихна. Тя също.

— Точно така — каза тя, — но не бих признала това пред повечето хора.

— Да бъдеш сестра, може би също е доста трудно — каза той. — Може би е по-трудно дори отколкото да бъдеш ченге.

— Така е.

Тя го погледна замислено. Той се зачуди какво ли би било усещането, ако я целунеше. Все още можеше да целува, но кой би искал да целуне точно него? Толкова неща би могъл да направи целуващият само с езика си. А като ги направи, човек започва да иска да направи и други неща. А да спре само с целувка, за всекиго би било същото, като да дъвче, без да преглъща. По-добре би било въобще да не започва.

— Е, аз по-добре да си тръгвам — каза Ейнджъл. — Но преди това нека ви кажа откровено едно нещо. Недейте да се тревожите, че биха могли да ви преместят от тук. Градските власти поемат цялата ви сметка. Казаха ни да не щадим разходите. Ето защо имате самостоятелна стая. Очевидно вашият адвокат ги е уплашил сериозно. Ето на това ченгетата му викат „лош изстрел“. Те носят отговорност за станалото и го знаят. Вероятно ще спечелите милиони долари.

— Е, всяко зло за добро — каза Джейк с иронична усмивка.

Ейнджъл го изгледа отново:

— Мога ли да ви задам един въпрос?

— Само при условие че няма да е на тема правилни дроби. Зле съм по математика.

Тя се усмихна и въздъхна:

— Все пак вие ли сте се опитал да застреляте сенатора?

Гърлото на Джейк се сви от напрежение. Дали затова Ейнджъл е толкова мила с него? Дали от прокуратурата не са й поставили микрофон?

— Не — отвърна той и се отпусна. Чудеше се дали сега тя няма да се разочарова и да престане с любезността.

— Извинете ме, моля ви. Зная, че това е ужасно предположение, но аз… трябваше да ви попитам.

— Защо?

— Защото ми се въртеше в главата и исках да бъда откровена с вас.

Интересно — помисли си той. Усети как настроението му се повдигаше отново.

— Ще се видим за вечеря — каза Ейнджъл и излезе от стаята.

Той я следеше с поглед, докато тя изчезна.

Тя не е мила само по душа, ей така без причина — помисли си той. — Тя ме харесва. Чудя се дали не бих могъл да я накарам да ме хареса толкова много, че да се съгласи да ме убие.